ПРОГРАМА ЕВРОПА 2003

Този проект се финансира от Европейския съюз

Програма Европа е инициатива на Европейската комисия, която подкрепя процеса на присъединяване на България към Европейския съюз като допринася за подобряване на познаването и разбирането на Европейския съюз, процеса на европейска интеграция и воденето на преговори за членство. За тази цел Програмата предоставя финансова подкрепа за проекти на граждански организации, местни власти и образователни институции в България.


EC                                                                                                                  flags EU BG

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ СА НАШИ ЦЕННОСТИ

КИНОТО ДОКАЗВА ТОВА

Erasmus last Erasmus last2


   


Докладите от Кръглата маса за българското кино и европейските ценности

Филмовата критика за 12 европейски и 12 български филма-шедьоври

Лекциите на проф. Владимир Игнатовски на семинарите за журналисти

Филмите, показани в програмата "Вход свободен за европейско самочувствие"

Европейските ценности в чувствата и мислите на българските актьори

Филмовата програма

ПОВЕЧЕ ЗА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ В 12 УРОКА:

Урок 1; Урок 2; Урок 3; Урок 4; Урок 5; Урок 6; Урок 7; Урок 8; Урок 9; Урок 10; Урок 11; Урок 12

Лекциите на проф. Владимир Игнатовски на семинарите за журналисти

Лекциите на проф. Владимир Игнатовски

на семинарите за журналисти

Европейските ценности – икономически и човешки

Рядко си даваме сметка, че Европейската общност, която днес е мощно политическо образование от самостоятелни, но обвързани с обща конституция и законодателен орган държави, се ражда преди време като чисто икономическо споразумение с ограничен периметър на действие. През 1951 година шест европейски страни подписват договора за въглищата и стоманата. В първите години след Втората световна войни така наречените “бащи-основатели” - големи политици от Франция, Германия, Италия, стигат до идеята, че Европа може да преодолее разрушителните последици от войната само като се откаже от  конкуренцията и разделението, като се заложи на обединението и сътрудничеството. Онова, което започва като чисто финансов интерес – сътрудничество в областта на производството и търговията, съгласуване на цените и преодоляване на митническите бариери, постепенно се превръща в нещо невиждано до тогава – в съюз на самостоятелни и независими държави, които постепенно се отказват от някои страни на своя национален суверенитет в името на общността. Създават общи законодателни органи, които в последна сметка изработиха обща европейска конституция (предстои приемането й от всички страни-членки), обща валутна система и единна Eвропейска банка, вървят към изработване на единна външна политика, създадоха общо икономическо пространство, отстраниха митническите бариери, гарантират свободното предвижване и правото на труд на гражданите на всички свои членове. От импулси за чисто икономическо и търговско сътрудничество днес Съюзът все повече се ориентира към човешките проблеми – интересува се от правата на индивида, опитва се да гарантира съществуването и просперитета на малцинствата, да запази националната, етническа и културна идентичност на всички, живеещи на територията на общността.

Всичко това, разбира се, не може да мине без проблеми. А с присъединяването на 10 нови страни-членки проблемите се оказаха твърде много. Ще се опитам да илюстрирам тази теза с необикновения успех на два немски филма през последните години. "Гуд бай, Ленин" и "С глава в стената" не само спечелиха най-престижни награди, в това число бяха обявени за най-добър европейски филм в две последователни години, но се ползват и с необикновен успех сред зрителите - нещо, което далеч не е всекидневие за немската филмова продукция извън границите на Германия през последните десетилетия.

Този факт е потвърждение, че политиката, която води Европейската общност в областта на културата и най-вече за подкрепа на филмовото производство, е най-малкото успешна. Самата Германия има сложна, но добре обмислена система за набиране на средства за подпомагане на филмовото и телевизионно производство – годишно там по различни канали се набират около 250 милиона евро. Вярно е, че там се раздават гласове против системата, някои от хората в киното твърдят, че повечето създадени с тези средства заглавия въобще не стигат до екран, че става дума по-скоро за социално подпомагане, отколкото за реални стимули за филмовото производство, но няма съмнение в едно: благодарение на тази система в Германия годишно се създават 80-100 заглавия. Много по-вероятно е от това количество да се родят победители на големите фестивали и достойни претенденти за европейските филмови награди, отколкото между двата или три филма, които произвеждаме ние.

Европейската общност също целенасочено отделя средства за подпомагане на европейското кино. Показателно е, че в правилата на програмата Медиа+ са заложени съзнателно условия за подкрепа именно на производството в малките страни, за съхранение на националните традиции и култура. Доколкото копродукциите в момента са основна възможност за реализиране на един проект Медиа+ дава предимство именно на такива проекти. Стойностите на проектите се оценяват по система с точки като присъствието на всяка малка страна носи точки, допълнителни точки се дават за т. н. екзотичен езиков регион. Именно това създава климат за насърчаване на производството в малките страни от Източна Европа, където съществуват сериозни икономически затруднения.

Но да се върнем към споменатите два филма, които не само са сериозни художествени постижения, те поставят акцент върху два много сериозни проблема, пред които днес е изправена европейската общност и които през следващите години несъмнено ще определят климата в съобществото.

“Гуд бай, Ленин” въздейства върху възприятието на зрителите, като с много добронамерена ирония пресъздава онзи шок, който преживяха милиони след падането на Берлинската стена. Рязкото разрушаване на статуквото, преминаването от едно съществуване, продължило десетилетия след края на Втората световна война, към напълно нови условия на живот, необходимостта да се съобразяваш и да оцеляваш в условията на пазарното стопанство изправи много хора пред сериозни психологически, без да изключваме икономическите трудности. Реакцията на хората имаше различни нюанси. “Гуд бай, Ленин”, слава богу, интерпретира с ирония безпомощното състояние, в което изпаднаха повечето от възрастните хора, неспособни да се натъкмят към новите условия. Носталгията по миналото е реалност за мнозина и е психологически лесно обяснима. Но филмът ни предлага още една конфликтна ситуация, която ще продължи да съществува и след като възрастното поколение напусне този свят. Става дума за трудно преодоляваната пропаст между стандартите на живот в новите страни-членки и онези, които кандидатстват за Европейската общност. Този конфликт е най-очевиден в Германия, където съпоставката между западната и източната част на страната е непосредствена и нагледна. Но той съществува във всички от новите членки, и сред страните-кандидати за членство. Нарушеният баланс в общността е особено болезнен за младите хора, които търсят своята реализация, той е в основата на вълната емиграция и още дълго време ще създава напрежения и проблеми. А те несъмнено ще намират отражение на екрана. Образно казано “емигранти” дълго време ще бъде тема за хората на киното в Източна Европа.

Филмът на Фатих Акин ни изправя пред друг проблем, който също ще определя климата, не само в Европа, но и в света през следващите десетилетия. Той е колкото европейски, толкова е и общо цивилизационен, но в Европа добива особени измерения. В момента той се фокусира върху съдбата на милиони хора, потърсили  работа, в последна сметка, прехрана и подобряване на икономическото си положение във високо развитите страни на Европа. Проблемите произтичат от невъзможността и нежеланието на много от тях, особено на онези, които изповядват исляма, да се интегрират в обществото, сред което живеят. Този факт изправя европейската общност пред сложен проблем – от една страна, основна пропагандирана ценност е толерантността спрямо малцинствата, от друга, в страните на Европа възникват своеобразни гета, където хората живеят според традиции и обичаи, а те най-често нямат нищо общо с толерантните представи за демокрация. Така е с милиони турци в Германия, с мароканците в Холандия и Испания, с алжирците във Франция, с представителите на различни мюсюлмански течения в Англия. Реакциите са различни и в никакъв случай не може да се говори за единно европейско поведение пред лицето на този много сериозен проблем. Франция и някои от германските провинции приеха закони, които забраняват на жените да носят традиционните, според предписанията на исляма, забрадки, когато са на работа; същото важи и за учителките, и за момичетата, които ходят на училище. Това предизвика бурни протести сред мюсюлманите, а в Ирак бяха отвлечени френски журналисти, като условието за тяхното освобождаване беше именно премахването на тази законови мерки. В същото време съд във Великобритания прие, че подобна забрана представлява нарушаване на човешките права и се отнесе благосклонно към жалбата на една пакистанка.

Особено сложен е проблемът е със следващото поколение, към което принадлежи и режисьорът на “С глава в стената”. Те са израснали в европейска страна, учили са в европейско училище, говорят перфектно езика, който родителите с труд разбират, познават предимствата на демократичното общество, на индивидуалната свобода за изразяване и не усещат такава дълбока връзка с корените и културата, към които се придържат техните родители. Това поражда напрежение между тях и родителите им. Съдбата на героинята на Фатих Акин – опитваща се да се измъкне в традиционните обичаи, съгласно които трябва да се омъжи за онзи, който са избрали родителите й - не е някакво изключение. Не толкова отдавна в Берлин бе убита демонстративно млада туркиня, защото се бе опитала да живее като германка и да отгледа сама детето си. Подобни убийства “на честа” са практика, а не изключение. Счита се, че поведението на подобна жена или момиче уврежда честта на семейството.

В основата на убийството на холандския режисьор Тео ван Гог са все същите мотиви, но този път е нарушена, според ислямските фундаменталисти, “честта на исляма”. Този очевиден терористичен акт бе всъщност предупреждение към неговата съавторка, създала заедно с него филм, опитващ се опише ситуацията на жените в исляма. Раздвоеното положение на много от младите хора, които са откъснати от родината си, но нямат особени перспективи за реализация в страната, в която живеят, често ги праща в прегръдките на фундаменталистите и в лагерите за обучение на терористи. Да припомням ли, че групата, осъществила най-жестокия терористичен акт в историята - разрушаването на кулите на Световния търговски център в Ню Йорк – бе съставена предимно от млади хора, студенти в техническия университет в Хамбург?

В същото време расте насилието и агресивността и от другата страна – безработицата и същата такава липса на перспектива тласка млади хора от страните на Европа към редиците на неонацистите и националистите. Обединена Европа в момента търси компромиса между толерантността и законността, между демократичните правила и традиции и сигурността. И със сигурност няма скоро да го намери.

Така че, когато се срещнем с подобно филмово заглавие, очевидно е, че зад фабулата: любов, ревност, брак, драматични перипетии могат да се открият и интерпретират сериозни социални проблеми, които все повече ще бъдат в дневния ред на Европейската общност.


За европейските ценности и филмовата журналистика

Ще започна с един пример, който може да изглежда твърде екзотичен и далечен от нашата тема, но е толкова показателен, че, надявам се, може да послужи като добра отправна точка за разговора ни. Става дума за филма на известния корейски режисьор Ким Кидук “Самарянка” – с поредица международни награди, представен сега и на София Филм Фест. Сюжетът изглежда странен, дори непонятен: две млади момичета проституират, за да съберат пари и да заминат за Европа. Реализацията на подобна мечта с такива средства не е толкова изненадваща и за не малко български момичета. Пред заплахата да бъда разкрито от полицията едното от момичета са самоубива. От тук насетне започват странните за нас неща: приятелката, останала жива, намира парите и вместо да ги присвои и да замине по живо по здраво, тръгва да търси клиентите на своята загинала приятелка, за да им ги върне…За европееца всичко това е близко до абсурда, но онзи, който познава особеностите на традициите на корейското общество, а те са още много силни, разбира смисъла на случващото се. А той е в един жест на очистване на умрелия, за да бъде успокоена душата му и да бъде възможно да се извърши погребалния ритуал.

Използвам този, донякъде драстичен пример, за да напомня колко различни сме, колко се отличават понякога националните традиции и особености. Европейската общност всъщност се опитва да изгради един много сложен и деликатен баланс: общност от държави с обща конституция, обща парична система, обща външна и законодателна политика, единни правила и регламенти за търговията, екологията, данъчните системи и т. н., и т. н., и в същото време да запази националната самобитност на всичките страни-членки. Изключително сложна и деликатна задача.

Какво общо има това с киното и в частност с кинокритиката или, доколкото у нас през последните години кинокритика почти не съществува, с филмовата, да я наречем, журналистика? Съществуват, според мен, два аспекта на проблема: единият е европейската система за финансиране и производство, който засега ще оставим настрана, другият – киното, като отражение на съществуващите национални особености и традиции и като средство за тяхната изява и съхраняване, като същност на един от основните принципи на европейския модел на общност. Интересува ни именно вторият аспект. Как журналистиката е в състояние да открие тези проблеми и да ги осветлява?

Би било нелепо да очакваме игралните филми да коментират директно европейски ценности, такива като, да кажем, общата конституция или свободното движение на хора и капитали, това е работа на политиците, на публицистите и юристите.  Но още Зигфрид Кракауер бе доказал, че в създанията на киното съществуват т. н. “социални съответствия” – мотиви, които са породени от реални факти в действителността, от света, който сценаристът или режисьорът обитават, и които за тях са нещо всекидневно и привично. Подобни мотиви могат да се появят и да присъствуват на екрана мимо волята на създателите на произведението, не е задължително те да бъдат предварително обмислени и планирани. Не рядко те се раждат подсъзнателно, а публиката, която живее в същата среда, в същата социална атмосфера, дори не ги забелязва и не реагира на тях, защото са нещо от всекидневието – но те се превръщат в знак за хората, които пребивават в друго общество, които живеят в други социални условия, на които са присъщи други културни традиции, друга национална идентичност. Проблемът е, че не рядко те пораждат различно прочитане на посланието на произведенията, създават дори  комични недоразумения, а често и драматични разминавания. Според мен, задачата на филмовата журналистика е да разпознава мрежата на социалните съответствия на екрана, да ги разкодира, да ги разяснява на аудиторията, а с тях и онези реалии, които стоят зад тях и които са ги породили. За целта обаче, тя, журналистиката, трябва да се ориентира, да познава актуалната ситуация в Европа, да познава и свободно да борави с цялостната ценностна система, към която се стремим да се присъединим.

Днес можем да се смеем на случката от преди двадесетина години  на един варненски фестивал - тогава канеха журналисти и критици от чужбина, за да повдигат реномето на нашето кино. Та един от тях, ляво настроен интелектуалец от Швейцария, бе попитал, изумен след прожекцията на филма “Покрив”: ”Защо вашият герой краде тухли и цимент, за да си построи къща? Защо не си ги купи?” Как да му обясниш, че по онова време в България нямаше как да си купиш подобни неща и ако не притежаваш магическата за времето дума “връзки”, си принуден да си крадеш необходимите материали…Нещата отдавна са други, в България можеш да си купиш всичко, стига да имаш достатъчно средства, разбира се, но това не означава, че подобни недоразумения са изключени и диалогът с произведенията на киното в Европа е винаги пълноценен. Не толкова отдавна, когато представяхме на Берлинския фестивал филма на Иван Ничев “След края на света” – след прожекциите там има задължително диалог с публиката, което впрочем е една много хубава традиция, ни зададоха следния въпрос: “Как е възможно след края на Втората световна война, у вас, в България, а следователно и във филма ви, да има толкова много евреи?” Питащият за малко да каже: “И все живи?” Та се наложи да му обясняваме, че българския народ, единствен сред останалите европейски народи, е спасил своите евреи и не е допуснал те да бъдат изпратени в лагерите на смъртта. Човекът, а убеден съм и повечето от присъствуващите на прожекцията, на които очевидно филмът бе направил впечатление, защото бяха го изгледали докрай и бяха останали за да чуят какво имат да им споделят създателите му, не бяха чували за подобни събития, нямаха никаква представа какво се е случило в България нито по времето на Втората световна война, нито в годините след това…

Мисля, че това е ролята на филмовата критика – да бъде медиум, посредник между екранните произведения и тяхната аудитория. Но нейните представители наистина трябва да са подготвени за своята мисия. Да знаят не само какви са общите ценности, които са в основата на уникалното европейско обединение. В случая обаче най-важното не е да различаваме европейската комисия от европейския парламент (макар то да е задължително и основополагащо), нито да знаем всички нормативи за трансгранична телевизия или за това каква трябва да бъде извивката на банана, за да бъде той допуснат до европейския пазар (има и такъв стандарт, гласуван от Европейския парламент), колкото да се познават по-добре и по-дълбоко националните култури, техните традиции и особености, да се уважава и интерпретира тяхната идентичност, проблемите, които вълнуват техните граждани и които все по-често ще се превръщат в общо европейски проблеми. Тогава бихме могли най-добре да си обясним защо филмите в Дания или Белгия отделят толкова често място на темата за сексуалното насилие върху деца, защо в Германия толкова актуални са проблемите на второто и трето поколение “гастарбайтери”, т. е. децата на онези, които през 60-е и 70-е години са дошли в Германия, за да избегнат немотията в собствената си страна, да си осигурят препитание, и са се оказали в пустота между две страни – едната, която са напуснали и където вече не са, и няма как да бъдат, и другата, в която физически са, но никога няма да станат пълноценни граждани. Защо в някой британски филм любовта между млад пакистанец и ирландска католичка може да се превърне в истинска трагедия. Защо в съвременните българска литература и кино такова място заемат образите и проблемите на емигрантите – външни и вътрешни…

Често казваме, че сме на стъпка от Европейския съюз. Но не рядко се оказва, че разстоянието, което ни отделя от Европа като институции е твърде далечно. Известно е, че съществуват присъединителни фондове, но за да получиш достъп до средствата им, трябва правилно да попълниш едни огромни формуляри. Тази дейност е често толкова сложна, че възниква специална професия от хора, чието умение е попълват правилно формулярите. Мисля си, че това е едно от задълженията на филмовата журналистика да бъда своеобразен посредник.


Европейският съюз не е федерация като Съединените щати или Русия. Нито пък е просто организация за сътрудничество между правителствата като Организацията на Обединените нации. Съюзът фактически е единствен по рода си. Той представлява уникална в световната история политическа система. Страните, които съставляват Европейския съюз (или страните-членки), споделят своя суверенитет, за да получат сила и световно влияние, каквито нито една от тях поотделно не би могла да има.

Споделянето на суверенитета означава на практика, че страните-членки делегират правата на някои от своите взимащи решения власти на европейските институции, които те са създали, така че решенията от общ интерес да могат да се взимат демократично на европейско ниво.


Тези страници са изготвени с финансовата помощ на Европейската комисия. Изложените на тях възгледи са на Съюза на българските филмови дейци и по никакъв начин не отразяват официалната позиция на

Европейската комисия.