СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 3/2017

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ 3/2017 

cover 31 4 crСЪДЪРЖАНИЕ:

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ
Новото българско кино и неговата фестивална съдба
1.Игралните копродукции с българско участие на София Филм Фест 2017 / Росен Спасов
2.Персонализации на злото / Геновева Димитрова
3.Маргинали в новото българско кино / Боряна Матеева
4.За правото да запазим критичността си към наградените филми / Вера Найденова
5.Налични и възможни модели за социокултурна реализация на българските филми / Иво Драганов
Галерия
6.Деян Донков: избрал съм трудния път / Пламен Михайлов
Юбилей
7.Емилия Радева на 85 / Олга Маркова
Личности и филми
8.Млада българска анимация - три ярки филма / Невелина Попова
Киносъбития
Златен кукер 2017 
9.Наградените филми / Радостина Нейкова
 
Златната липа 2017
10.Човек и човечност / Людмила Дякова
Теоретични етюди
11.Вътрешният глас. История с изречение: "Какво знае героят" / Владимир Игнатовски
СВЕТОВЕН ЕКРАН
Фестивали
Висбаден 2017 
12.Марта Месарош: винаги съм изстрадвала филмите си / Божидар Манов 
СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ
13.Среднощна елегия / Силвия Иванова
14.Буря / Ина Георгиева
15.Жар птица / Велислава Господинова

 ИГРАЛНИТЕ КОПРОДУКЦИИ С БЪЛГАРСКО УЧАСТИЕ НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017

Росен Спасов
 
Обикновено по време на дискусии и кръгли маси за българското кино винаги се засяга и темата за международните копродукции с българско участие. Но най-често проблемите, които включва, остават в периферията, избутани от привидно по-важни или отдавна вкоренени недостатъци на производствената система. Споровете обикновено стигат до проблемите на финансиране по оста мажоритарно-миноритарно участие: трябва ли да има държавно подпомагане на продукции с миноритарно българско продуцентско участие? Приема ли се тази продукция за част от националната и ако да, достатъчно престижно ли е да се участва?

ПЕРСОНАЛИЗАЦИИ НА ЗЛОТО
 Геновева Димитрова
 
Живеем в тресавище на хаоса, а според някои тълкувания той е злото. Със своя произвол то поглъща всички илюзии за измъкване. Общоприетата дефиниция за „зло” е всяко нещо, което носи страдание, болка или смърт... Игралното ни кино се опитва все по-адекватно да изрази на екрана страданията на човека и да постига по-мащабни внушения. Това се случва чрез актуални кинематографични проекции на градските топоси и универсалните парадигми родители-деца, агресия-апатия, добро-зло, любов-ненавист. 

МАРГИНАЛИ В НОВОТО БЪЛГАРСКО КИНО
Боряна Матеева
 
При соца беше просто – т.н. маргинали се възприемаха като бунтари или ексцентрици. И изобщо не се наричаха така - тази чуждица се завъртя много по-късно, с промените. По-късно тя често добиваше негативни конотации, като изключване с императив за включване (виж широко застъпената циганска тема през Прехода). В игралното ни кино маргиналите най-често бяха момчета и момичета „с трудна съдба”, живеещи или избягали от ТВУ (да поясним абревиатурата - „трудово-възпитателно училище”), или нестандартни характери, качествено различни от „активните и положителни” герои. Те бяха личности, непобиращи се в идеологическия и социален канон на соцреализма. 

 ЗА ПРАВОТО ДА ЗАПАЗИМ КРИТИЧНОСТТА СИ КЪМ НАГРАДЕНИТЕ ФИЛМИ
 Вера Найденова
 
Ще започна с две уговорки.
Първата е свързана с това, че настоящият текст би трябвало да се чете като продължение на статията ми, публикувана в сп. „Кино”, бр. 1 от т.г., под заглавие „За необходимостта от фестивална култура”. В нея ставаше дума за участието на филмите ни в международните форуми, за традициите в това отношение и колко е важно добре да познаваме характеристиките им, тъй като напоследък те неимоверно се размножиха, а с това се разми някогашната им скала. Последното е особено важно, защото май проявяваме склонност да отчитаме като значителен успех дори грамотата от някакъв никому неизвестен местен кинопразник... 

НАЛИЧНИ И ВЪЗМОЖНИ МОДЕЛИ ЗА СОЦИОКУЛТУРНА РЕАЛИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМИ
Иво Драганов
 
Съществува един базов въпрос за всяка стратегия в областта на културата като възприета държавна политика – свободен пазар или протекционизъм - американски модел или германски, испански и т.н... Отговорът на този въпрос зависи от много фактори. Ситуацията с гледането на филми според мен е тревожна - и то не само в България. Малка част от образовани, чувствителни хора гледат т.нар. арт филми. Някъде към 20 процента от аудиторията гледа основно филми от т.нар. масова култура, като съществува един цял дял от аудиторията, която предано посещава всички фентъзи филми. Масовата филмова продукция определям основно по критерия дали зрелищните ефекти доминират над драматургията на сценария. 

ДЕЯН ДОНКОВ: ИЗБРАЛ СЪМ ТРУДНИЯ ПЪТ
Пламен Михайлов
 
Служебен вход на Народен театър „Иван Вазов". Чакам да се появи Деян Донков. Той няма нужда от представяне за онези, които се интересуват от театър и кино... Той е един от най-търсените български актьори. Идва с усмивка в очите. На път за ресторанта на театъра се ръкостиска с хората, които честитят раждането на сина му. Въпреки че няколко пъти ще спомене, че е избрал труден житейски път, говори за това леко, с любов. Поръчваме си бяло вино. Деян Донков създава впечатление на човек, когото познаваш. Не предизвиква неудобство у теб. Странен ми се стори фактът, че той не притежава нито един от филмите, в които е участвал. Нито DVD, нито каквото и да е било друго копие. Казваме си наздраве и започваме... 

 ЕМИЛИЯ РАДЕВА НА 85
Олга Маркова

Емоционална, но сдържана. Сензитивна и второпланова. Откровена и праволинейна. Организирана и работлива. Винаги млада по дух, готова да „полети” към непознати измерения на нов образ: дали в киното или в театъра, няма значение. Така съм я запомнила в годините. Такава е и днес.


МЛАДА БЪЛГАРСКА АНИМАЦИЯ
Невелина Попова
 
В деня на светите братя Кирил и Методий в кино „Одеон” преживяхме една поредна празнична вечер с младата българска анимация. Събитието, което насмешливо беше озаглавено във Фейсбук като „Дами канят – 1, 2, 3”, включваше три премиерни прожекции: новите анимационни филми на три млади авторки – Велислава Господинова с „Жар птица”, Ина Георгиева с „Буря” и Силвия Иванова с дебюта си „Среднощна елегия”. Заедно с филмите публиката имаше възможност да се срещне с младите режисьорки, да се върне с тях към историята на всеки от филмите. 

Златен кукер 2017
 НАГРАДЕНИТЕ ФИЛМИ 
Радостина Нейкова
 
Осмото издание на Международния фестивал на анимационния филм „Златен кукер“ в София вече е факт. В селекцията бяха включени двеста филма от пристигналите над хиляда и двеста . Жури в състав: кинокритиците Надежда Маринчевска (България), Нанси Диней – Фелпс (Белгия) и Александър Грозев (България), музикантът Ник Фелпс (Белгия) и режисьорът Михаил Тумеля (Беларус) трудно успя да отсее призьорите поради наличието на множество добри и виртуозни филми. 

      Златната липа 2017
ЧОВЕК И ЧОВЕЧНОСТ  
Людмила Дякова

Ето че и Международният кинофестивал за ново европейско кино „Златната липа” вече стана на пет години. Стара Загора посрещна гостоприемно и с очакване юбилейното издание, защото за жителите на града фестивалът не е случайно, спорадично събитие, а стойностна и значима проява, която се утвърди и има свое място в богатия културен живот на този обявен за най-добър за живеене град на България. Красноречиво доказателство за това са многобройните зрители, които, въпреки другите културни изкушения, пълнеха залите в Операта и Библиотеката и следяха с интерес не само конкурсната, но и съпътстващите програми, а това е най-важният показател за успеха на един фестивал.


ВЪТРЕШНИЯТ ГЛАС. ИСТОРИЯ С ИЗРЕЧЕНИЕ: "КАКВО ЗНАЕ ГЕРОЯТ"

 Владимир Игнатовски

 „Героят върви по коридора на училището, той знае, че камерите го наблюдават.”
Най-обикновено изречение, много вероятно е да го подминете. Няма някакво ярко сравнение, особена метафора, изискан авторски стил, по-скоро е служебно, дежурно-информационно, лишено от емоции и без особено значение. Но тъкмо това изречение се превърна първо в повод за разгорещена дискусия, а по-късно бе провокацията, породила този текст. Причината: то не бе част от роман или повест, а от сценарий. 

Висбаден 2017
 МАРТА МЕСАРОШ: ВИНАГИ СЪМ ИЗСТРАДВАЛА ФИЛМИТЕ СИ
Божидар Манов
 
Седемнайстото издание на фестивала goEast (Висбаден, 26 април – 2 май 2017) предложи наред с разнообразната програма от филми на страните в Централна и Източна Европа и интересен симпозиум на тема „Перспективи на феминизма в източноевропейското кино”. Гостуваха редица жени – режисьорки, но безспорно най-ярки сред тях бяха гранд-дамите на европейското кино Агнешка Холанд и Марта Месарош. Полската режисьорка, която е и изпълнителен директор на Европейската филмова академия, показа най-новия си филм „Следи” (2017), а Марта Месарош като специален гост бе представена с широка панорама от най-важните й филми. 

 СРЕДНОЩНА ЕЛЕГИЯ
от
Силвия Иванова
 
Черен екран. Нещо се движи и разкъсва тъмнината. Екранът постепенно изсветлява. Приглушени, неразбираеми звуци. С преливане се появява заглавието на филма:
СРЕДНОЩНА ЕЛЕГИЯ
От горния край на кадъра пропада женска фигура, която се носи безжизнена в пространството. Тялото на жената конвулсивно се превива, неестествено трепти. Всичко е сюрреалистично... Като в сън.

БУРЯ

Ина Георгиева

по мотиви от поемата „Сказание за Стария моряк” на Самюъл Т. Колридж,
превод: Александър Шурбанов

1.Оттъмнение.
Море, над което се стели мъгла. От мъглата бавно изплува лодка с множество пътници и приближава в кадър.
„Корабът - ето, към морето
път бодро си прокара
под църквицата, под скалата,
под кулата на фара .”
Затъмнение.


          ЖАР ПТИЦА

от

Велислава Господинова

Оттъмнение. Изгрев. Огромно и кръгло, слънцето се показва иззад хоризонта, променяйки цвета си от ярко червено през оранжево до заслепяващо бяло. От него се „ражда“ Тя – грациозна, красива и млада девойка. Като от пашкул, постепенно изважда ръцете, краката, главата и цялото си тяло.

 

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 2/2017

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ 2/2017

1 4 korica 2broiСЪДЪРЖАНИЕ: 

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ
Новото българско кино и неговата фестивална съдба
1.Абсурд и реалност във филмите на „Агитпроп“ /Василена Василева
Във фокуса на критика
2.Спомен за съдбата като масово чудо /Божидар Манов
Галерия
3.Владимир Пенев  - Да правим неща, които да останат /Людмила Дякова
Нови книги
4.Озарения в полите на Витоша – за книгата на Петър Кърджилов /Ангел Димитров
5.Драматургичното пространство на анимацията- за книгата на Невелина Попова /Надежда Маринчевска
Личности и филми  
6.Адела и филмите, които не можеше да не направи... /Иво Драганов
Киносъбития
София Филм Фест
7.Семейството като убежище и изпитание/Боряна Матеева
8.Когато и последната надежда е загубена… /Мирела Василева
9.Няма давност за бурето барут – Горан Паскалевич /Олга Маркова
Кинокласация 
10.Критиката предпочете  „Аз, Даниел Блейк“/Георги Ангелов  
Ракурси
11.Киаростами. Пет фрагмента тишина /Антоан Асенов
Теоретични етюди
12.Питч (Pitch)  /Любомир Халачев
Нашата история
13.Българското присъствие на Московския кинофестивал /Петя Александрова
СВЕТОВЕН ЕКРАН
Фестивали
Ротердам 2017
14.Завръщане към началата /Мариана Христова
Берлинале 2017
15.Социално и емоционално /Людмила Дякова
СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ
16.20 ритника /Дилян Еленков

АБСУРД И РЕАЛНОСТ ВЪВ ФИЛМИТЕ НА ПРОДУЦЕНТСКАТА КОМПАНИЯ „АГИТПРОП“
Василена Василева


Компанията АГИТПРОП е създадена през 1997 година от операторите и фотографи Борис Мисирков и Георги Богданов, а продуцентът Мартичка Божилова се включва през 1999. От този момент нататък компанията е продуцирала редица документални филми, които участват с голям успех на редица фестивали у нас и в чужбина и имат много награди. АГИТПРОП e международно призната компания въпреки трудния път, който e изминалa, за да се утвърди. Филмите, продуцирани от нея, имат премиери в Кан и на Берлинале, носители са на престижни международни отличия, такива като „Сребърен вълк”- IDFA - Амстердам, наградата „Гриърсън“, голямата награда на Sunny Side of the Doc, наградата на HBO за изгряващ талант в документалното кино, на HOTDOCS 2008 - Торонто... Тя е реализирала и първия български филм омнибус („15”), а в момента се работи по игрален филм и телевизионен сериал.


 СПОМЕН ЗА СЪДБАТА КАТО МАСОВО ЧУДО

Божидар Манов

С Иван Павлов сме връстници и два пъти състуденти. Първо в МЕИ „Ленин” (1965-1970). Той в специалността „Електроизмервателна техника”, аз – в „Електроника”. После в първия випуск на ВИТИЗ (1973-1978). Той - „Режисура” в класа на Христо Христов, аз - „Кинознание” в класа на Неделчо Милев.

Така още в самото начало искам да отстраня всякакви подозрения за приятелски предпочитания. Те са очевидни. Но и филмите му са налице, а те говорят сами за себе си. Първият клас на Христо Христов извади на екран няколко изненадващо силни дебюта, които въпреки тогавашната йерархия на „митрополитите” в киното ни и регламентираните оценки за качество, се откроиха и не можеха да бъдат пренебрегнати. На първо място това се отнася за силния, впечатляващ авторски филм на Киран Коларов „Служебно положение: ординарец” (1978) и „По буква Г” (1979) на Иван Павлов. Това бяха по същество техни дипломни работи, а същевременно ярка заявка за нови режисьорски имена. По-късно житейските им и творчески пътеки естествено се развиха в различни посоки, но впечатлението за верен педагогически избор на учителя им бе потвърдено.


 ДА ПРАВИМ НЕЩА, КОИТО ДА ОСТАНАТ

Людмила Дякова разговаря с актьора – режисьор Владимир Пенев


За Владимир Пенев е малко да се каже, че е добър актьор. Той е актьорище. Навремето за подобен талант са казвали „колос“ на театъра, в случая и на киното. Сега подобно твърдение звучи претенциозно и помпозно, но затова пък точно отговаря на творческата мощ на Владо Пенев. Той може да изиграе всичко – драматично, трагично, сатирично, романтично - при това перфектно: Астров от „Вуйчо Ваньо“, Мъжът от „Нирвана“, Едгар в „Мъртвешки танц“. Арпагон от „Скъперника“. Хората продължават да търсят билети за „Приятнострашно“, „Дуети“, „Жана“ и още, и още постановки, в които той е блестящ. Удостоен е всички възможни театрални награди. Вярно, че във времето се е разминал с Ромео и Хамлет, но затова пък още на двадесет години се е сблъскал с предизвикателството Ричард Трети. Киното го открива през 80-те години с Поета от „Поета и дявола“. Достатъчно е да се споменат само някои от филмовите му участия – ярки, плътни, запомнящи се - в „Нещо във въздуха“, Пясъчен часовник“, „Дзифт“, „Аз съм ти“, „Прелюбодеяние“. Да не говорим за гласа му от десетки дублиращи роли в телевизията. И, разбира се, ролите му в телевизионните сериали: „Патриархат“, „Недадените“, „Четвърта власт“, но най вече емблематичният инспектор Попов от „Под прикритие“. Според мен оттук нататък призванието му е в режисурата, което категорично е заявено в постановките „Агенти“ и „Дакота“.


ОЗАРЕНИЯ НА МИНАЛОТО

За книгата на Петър Кърджилов "Озарения в полите на Витоша. Летопис на ранното кино в София (1896 – 1915)" 
Ангел Димитров

Краят на ноември 2016-та бе със сигурност най-подходящото време за появата на поредната книга на Петър Кърджилов за българското кино. Самото изследване стана знак за отбелязване на 120-та годишнина от първата кинопрожекция в България. Този нов факт от историята на българската Модерна епоха убедително коригира досега известното за мястото и времето на едно начало – приносът за откриването му е тъкмо на Кърджилов – и е все още непознат в масовите представи за националната история на киното. Превърнат е от автора в отправна точка на изследването и в обект за осмисляне в много по-обширен социокултурен контекст. Първите стъпки на кинематографа у нас обаче придобиват измерения, надхвърлящи конкретното значение и смело излизат от собственото тематично поле, за да се превърнат в своеобразен културологичен разказ за един от най-динамичните и възходящи периоди в българската история.


 АНИМАЦИОННАТА ДРАМАТУРГИЯ МЕЖДУ ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ И ПОЕТИЧНО-ФИЛОСОФСКИТЕ КОДОВЕ

Надежда Маринчевска


Книгата на Невелина Попова „Драматургичното пространство на анимацията“ е събитие не само за работещите ни аниматори и студенти, които от много години чакат своя пътеводител в областта на драматургията, но и се нарежда сред най-добрите изследвания, посветени на анимационния сценарий в света.

Драматургичното изграждане на анимационния филм е може би най-слабата брънка в съвременното авторско кино. Практиката показва, че режисьорите и художниците много често поставят визуалните и художническите качества на творбата на преден план, като сценарната основа и сюжетът остават в редица случаи недоразработени, затрудняващи комуникацията със зрителя. Опитът ми от международните фестивали през последните 30-тина години потвърждава този факт, а като историк на анимационното кино мога да проследя този проблем и далеч по-назад във времето. Без да омаловажавам онези истински шедьоври в анимацията, които се раждат в резултат на прекрасна драматургия и артистично визуално решение, все пак трябва да се признае, че те не са толкова многобройни, колкото би ни се искало. В този смисъл книгата на Невелина Попова е особено актуална и запълва едно почти бяло поле не само в българската теоретична литература, но и в световен план.


АДЕЛА И ФИЛМИТЕ, КОИТО НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ НАПРАВИ....

Иво Драганов


В моето съзнание деля историята на три нива. Официалната история е тази, която застъпва гледната точка на държавата и управленските елити. Обикновено тя е смес между /не/много изопачена фактология, груба пропаганда и митология. В нея основно място заемат официално признати герои, царе, генерали, маршали, министър-председатели и прочие управници. Място за обикновените хора там няма. Тяхното място е обобщено с нищо не означаващата дума народ. От и в негово име героите на официалната история са извършвали огромни безобразия през годините.

Второто не по-малко важно ниво на историята е неофициалната история. Тя намира особено приложение на територията на документалното кино. В него авторите, които са почтени и коректни към фактите от действителността, разказват за незнайни хора, които честно живеят живота си, не са нагаждачи и конюнктуршчици и дори когато губят, запазват достойнство и позиция към събитията. Конюнктуршчиците винаги се оправдават с крилатата фраза „Времето беше такова“. Времето винаги е някакво, по-често недружелюбно, но хората съобразно ценностната им система реагират по един или друг начин. Да припомня: базата на юдео-християнската цивилизация са Десетте Божи заповеди и всеки трябва да се стреми да ги спазва. Вчера, днес и утре...


СЕМЕЙСТВОТО КАТО УБЕЖИЩЕ И ИЗПИТАНИЕ

Боряна Матеева 

„Фестивалите не са спортни състезания, въпреки наградите, които се дават. Те са важни за режисьорите, защото подкрепят първите стъпки в този жесток свят на киноиндустрията” – това веруюто сподели на пресконференция председателят на журито на международния конкурс на 21 София Филм Фест Кристи Пую, емблема на неотшумяващата „нова вълна” в румънското кино и един от най-талантливите съвременни кинорежисьори в света. В интервю той добавя още, че за да правиш изкуство „трябва да сложиш сърцето си на масата”…

Всички режисьори, представили своя първи или втори филм на Феста са опитали съзнателно или не да направят този сакрален жест. Филмите от конкурса определено са в линията на авторското кино, занимават се със сериозните теми на времето, някои вече с престижни награди, други избрали София за световна премиера (като турския „Блокът на младоженците”). Нe видяхме краен експеримент във формата и визията, но гледахме кино с общо добро качество и овладян професионализъм. В жанрово отношение основната група от 13-те заглавия се разположиха в полето на психологическа драма с различни стилистични нюанси. Двете теми, които се откроиха поне за мен, са семейните отношения или техния дефицит (в „Безбог” и „Христо” последното е в основата на драмата и трагедията на героите) и съзряването на младите. Във всички филми, без изключение, откриваме остър драматизъм, болка от упадъка на ценностите, реална и екзистенциална тревога за света. В „Безбог” това стига до трагично измерение, където смъртта се оказва единствен избор за да се стигне до покаянието.


КОГАТО И ПОСЛЕДНАТА НАДЕЖДА Е ЗАГУБЕНА, НЯМА ПОВЕЧЕ ПРИЧИНИ ЗА ПЕСИМИЗЪМ

Мирела Василева

Едно от събитията на тазгодишния София Филм Фест бе панорамата от четири филма на познатия, обичан и провокативен финландец Аки Каурисмаки. „Кой, по дяволите, си ти?“ Този въпрос Аки Каурисмаки задава на президента на филмовото жури в Кан Дейвид Линч, когато през 2002 година филмът му „Мъжът без минало“ получава наградата на журито, а не очакваната от него „Златна палма".

Линч не отговаря на въпроса, но въпросът може да бъде: А кой, по дяволите, е Каурисмаки? Режисьор, меланхолик, бохем и финландец. Каурисмаки е лицето на финландското кино. Той и брат му Мика Каурисмаки са отговорни за около една четвърт от филмите, произвеждани в северната държава през последните тридесет години. Но да започнем отначало.


НЯМА ДАВНОСТ ЗА БУРЕТО БАРУТ

Горан Паскалевич с нова награда на ФИПРЕССИ

Олга Маркова

Така съм озаглавила в книгата си „Последните мохикани на киното” (2011) творческия портрет за уникалния майстор на екранното изкуство Горан Паскалевич (роден 1947 година в Белград). С него се познаваме от 1976, когато с дебюта си в игралното кино „Пазачът на плажа през зимата” спечели на Берлинале за първи път наградата на ФИПРЕССИ. Този нежен, дълбоко хуманен филм се оказа заявка за един рядък талант, който умее да пресъздава най-обикновена човешка история по изключително елегантен, естетски и същевременно трогателен начин.

Най-новата творба на режисьора „Земя на боговете” е живописно заснета философска притча за завръщането на блудния син, интерферираща в други теми: закостенялостта на нравите и предразсъдъците в затънтена хималайска провинция; безправието на жените; неприемането на реалността на променящия се околен свят; суеверията и непростимостта, които надживяват стихията на природните катаклизми.

 


КРИТИКАТА ПРЕДПОЧЕТЕ „АЗ, ДАНИЕЛ БЛЕЙК“

Георги Ангелов

21-то издание на София филм Фест предложи 163 заглавия от 44 държави. Като изключим 18-те късометражни, остават 145 филма, разделени по следния начин: 23 от България, 16 от САЩ, 12 от Белгия, 10 от Англия, 9 от Германия, 8 от Румъния, 5 от Финландия, по 4 от Франция, Шотландия и Италия, по 3 от Турция, Израел, Сърбия и ФРГ (Федеративна република Германия ), по 2 от Грузия, Полша, Хърватия, Унгария, Индия, Русия, Мексико, Швейцария, Испания и Ирландия и по 1 от Чили, Филипините, Корея, Словакия, Аржентина, Ливан, Австралия, Македония, Гърция, Словения, Черна гора, Армения, Латвия, Пакистан, Чехия, Австрия, Канада и Норвегия. Новите страни бяха Черна гора, Пакистан и Филипините. 21 филма вече бяхме гледали по различни поводи, така че за класацията критиците трябваше да избират между 124 филма.


КИАРОСТАМИ. ПЕТ ФРАГМЕНТА ТИШИНА

Антоан Асенов

Езикът също различава тишина от мълчание. Мълчанието е жестът на замлъкване - taciturnitas; тишина е онзи тътен, едновременно глух и кристален, когато мълчанието стигне предела си – разливащата се в пространството беззвучност – най-дълбокият фон на безмълвното: silentium. Мълчание е, когато не говорим; тишина е това, което мълчи отвъд думите и без думи говори – говорът на мълчанието, изплаващ там, където всичко замлъква: издиханието на Хамлет – и отвъдсловесното измерение на трагедията му: And the rest is silence – една мелодия на неизреченото, безгласен аплауз след последната дума: остатък на всичко останало, щом останалото е мълчание.


ПИТЧ (PITCH)

Любомир Халачев

Започваме с това, че вие като продуцент имате една интересна идея, която искате някъде да продадете. Но понеже не знаете кога точно ще се срещнете с нужния човек, вие трябва да сте готови денонощно за тази среща, на която да се опитате да запалите хората с това, което искате да правите. Защото вашата професия е да разказвате истории и да правите от тях филми. Значи нормално е вие да разказвате истории и колкото по- хубави - толкова по- добре.


БЪЛГАРСКОТО УЧАСТИЕ НА МОСКОВСКИЯ КИНОФЕСТИВАЛ

Петя Александрова


За първи път посетих Московския кинофестивал едва миналата година - до 1989 година не бях достатъчно представителна да бъда изпратена, изгарях от любопитство по време на Перестройката да се докосна до пулсиращите промени, но те не съвпадаха с положението в България. По-късно интересът като цяло към фестивала спадна и погледите на медиите бяха обърнати повече към Берлин, Кан и отчасти Венеция. Присъствието ми в Москва вече на толкова зрели години пробуди интереса ми не толкова по отношение на конкретното 38-мо негово издание, колкото в историческа перспектива - как нашите филми и кинодейци са присъствали и присъстват на него. Преди и сега, личности и произведения, конюнктура и съпротива.


Ротердам 2017

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ НАЧАЛАТА
Мариана Христова


За втора година фестивалът в Ротердам е в ръцете на новия директор и бивш продуцент Беро Бейер и промените в комерсиална посока са все по-осезаеми. Едно от решенията, което най-много промени лицето на форума, е разрастването на програмата „В светлината на прожектора“ с филми, вече намерили холандски разпространител заглавия. Тя е една от най-промотираните, защото носи приходи. Мисията ѝ обаче не е търсаческа, а по-скоро да наваксва пропуски от Кан, Берлин, Венеция, Торонто, което се разминава с алтернативния профил на фестивала. И макар конкурсът и секцията „Светло бъдеще“ за дебютни и втори филми извън конкурса да остават все така откривателски, Ротердам с номиниран за Оскар филм сред основните акценти („Лунна светлина“ и Бари Дженкинс като почетен гост) не е вече фестивалът, който изненадва безапелационно. Все пак боксофисът като критерий винаги взима жертви. Азиатските филми – другата запазена марка на Ротердам, към която препраща и черно-белият стилизиран тигър като фестивално лого – са все така многочислени, но поради оттеглянето на дългогодишния програматор Хертян Заулхоф са нелогично пръснати из програмата и като че случайно подбрани.


 Берлинале 2017

СОЦИАЛНО И ЕМОЦИОНАЛНО

Людмила Дякова

Не мога да се отърся от усещането, че 67-то издание на Берлинале не отговори на очакванията за нивото, на което сме свикнали да се представя този авторитетен фестивал. Давам си сметка, че от години селекционерите му се стремят да показват всеобхващаща, доколкото е възможно, картина на киното днес – тенденции, жанрове, стилове, почерци. Като освен тази пъстрота на филмите по хоризонтала приоритетно за селекционерите е и тяхното социално звучене. В тази посока официалната конкурсна програма изпълни изискванията, но липсваше филмът, който да звънне, да се превърне в събитие. Може би продуцентските стратегии го пазят за Кан или за Венеция, а може и „реколтата“ тази година да е по-семпла, нещо, което ще разберем след другите два фестивала. Не че в Берлин нямаше добри филми, напротив повечето бяха такива, но без да носят изненада, без някой от тях да се открои.


 20 РИТНИКА

Дилян Еленков

Отворих с усилие очи. Премигнах. Две лилави петна бавно се изместваха надясно всеки път, когато го правех. Явно вечерта си я е бивало, но очевидно губех форма.

Станах и отидох до банята. Това го нямаше вчера, помислих си, ала зъбите ясно изразяваха снощното ми поведение в огледалото. Отворих тубата с паста и стиснах. Пастата падна в умивалника. Боднах четката в нея и затърках усмивката си. После се изплюх. Киселата спираловидна струя се оттече в дупката. Розово-бяло-синя. Отляво надясно. Явно бях в подходящото полукълбо.

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 1/2017

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ 1/2017 

17 1 KORICA 1 4

СЪДЪРЖАНИЕ:                                                                                  
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ
Новото българско кино и неговата фестивална съдба
1.За необходимостта от фестивална култура /Вера Найденова
Преди и след
2.Френският кинокритик Жан-Луи Мансо разговаря с Петър Попзлатев
3.Задният двор на системата или неостаряващия филм „Аз графинята“ /Петър Попзлатев
Галерия
4.Светлана Янчева – Графинята хамелеон /Петя Александрова
Личности и филми
5.Съвместната работа на Джони Пенков с Рангел Вълчанов
/Светослав Драганов
Нови книги
6.Трънливото трасе на мемоара - Васил и Жана Гендови /Боряна Матеева
7.„Движението е живот”- книгата на Никола Анастасов „ Истории с усмивки“ /Людмила Дякова
Киносъбития
So independent 2016
8.Американски мед /Катерина Ламбринова
Киномания 2016
9.Между мрака и светлината, между надеждата и отчаянието
/Калинка Стойновска
Кинокласация 
10.Джим Джармуш печели за втори път /Георги Ангелов
 Ракурси
 11.Ваше благородие госпожа сполука… /Иво Драганов
 Теоретични етюди
 12.Виртуална нереалност /Йоана Павлова
 СВЕТОВЕН ЕКРАН
 Фестивали
 Кайро 2016 
 13.Шест дни арабска зима /Павлина Желева 
 СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ
 14.Куче /Владимир Петев, Гийом Проценко

 ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ФЕСТИВАЛНА КУЛТУРА

Вера Найденова
 
Някога, в едно по-далечно време, можеше да се чуе такъв лаф: „Кажи ми на кой фестивал са те поканили, за да ти кажа какъв ти е филмът”. На въпроса лесно можеше да се отговори, тъй като кинофестивалите бяха по-малко, а характеристиките им по-отчетливи. През последните едно-две десетилетия те се размножиха неимоверно. Навярно все още съществува някаква категоризация. На върха на пирамидата са Кан, Берлин и Венеция, но надолу нещата така се разслояват, че едва ли някой някъде може да представи що-годе подредена картина. Размиха се и профилите им. През 2001 година считаният за най-елитарен - Кан, включи в програмата си комерсиалната анимационна приказка „Шрек” (филмът получи наградата за дебют „Златна камера”), през 2002  излъчи online „Star Wars: Епизод ІІ – Клонираните атакуват”,  а през 2008 в извънконкурсната програма бе „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп” на Спилбърг. „Киното еволюира и фестивалът трябва да е ехо на тези промени, да бъде в движение и да ги отразява” – обяви новият изпълнителен директор Тиери Фремо. 
 

ФРЕНСКИЯТ КИНОКРИТИК ЖАН-ЛУИ МАНСО
 РАЗГОВАРЯ С ПЕТЪР ПОПЗЛАТЕВ
(ОТКЪСИ)
 
Филмът „Аз, Графинята“ на Петър Попзлатев изненада, смути, дори шокира, но във всички случаи дълбоко заинтригува публиката на „Кинематографичните срещи“ в Кан. Месец по-късно журито на Фестивала в Анже /ръководено от Анри Алекан/отличи лентата с Голямата награда за най-добър европейски пълнометражен дебютен филм  /Януари 1990/.
„НОВОТО КИНО“
През последните две години на тоталитарния режим в България се заражда почти спонтанно т.н. „Ново кино“, название на група творци, скъсали с общоприетите норми. Представители на това самобитно и специфично творчество са млади кинорежисьори, дебютирали неотдавна с „авторски“ филми. Филми, видели бял свят не благодарение на системата, а въпреки нея.
 

ЗАДНИЯТ ДВОР НА СИСТЕМАТА ИЛИ НЕОСТАРЯВАЩИЯ ФИЛМ „АЗ ГРАФИНЯТА“
 
Интересно е какво мисли Петър Попзлатев днес за онова преломно време, за причините четири ярки творчески индивидуалности да се съберат в една група, нарекла себе си „Ново кино“, но най-вече за това какви пътища са поели в следващите десетилетия.
 
Има сходства в тематиката и естетиката на Вашите ранни документални филми с „Аз, Графинята“ – черно-бялото изображение и дълбоките  екзистенциални, политически и морални проблеми, заложени  в тях. Това навярно се дължи на разбиранията Ви за авторското кино, но все пак бихте ли ни разказали малко повече за това взаимопроникване.
 
Аз работя със сценаристи. Киното е колективно изкуство. Режисьор и по принуда продуцент. Съавтор, с уговорката, че режисьорът е водещ автор в пирамидалната структура на отговорностите на посланията в европейското кино.
 

 СВЕТЛАНА ЯНЧЕВА - ГРАФИНЯТА ХАМЕЛЕОН
 Петя Александрова
 
За мен тя е актрисата, която стига да поиска (важно уточнение!), може да изиграе всичко, разбирай и телефонния указател, както е казал Чаплин. Може да се разпъва в крайностите на бунтарската ранимост на Сиси („Аз, Графинята“, 1989, режисьор Петър Попзлатев) и сдържаните съмнения на следователката („Разследване“, 2006, режисьор Иглика Трифонова). Да сменя възраст (старата Катерина в „Подгряване на вчерашния обед",  2002, режисьор Костадин Бонев), произход (селянката в „Писмо до Америка", 2001, режисьор Иглика Трифонова, циганката в „Дзифт“, 2008, режисьор Явор Гърдев), професия (касиерката в „Рапсодия в бяло“, 2002, режисьор Теди Москов). Може да си позволи да не изглежда красива, дори напротив, съзнателно да бяга от това, ако реши, че ролята го изисква („Аз, Графинята“ и особено „Разследване“). Но ако стилистиката предполага естетизиране като в „Жажда“ (2015, режисьор Светла Цоцоркова), тя е самата пробудена сексуалност на зряла възраст. Погледът може да бъде пронизващо раздиращ (да изтръгне признанието за убийство в „Разследване“), една тъмна бездна, в която необратимо затъваш. Гласът може да бъде отстранен и да звучи като Касандра (съдбовното каканижене на селянката в „Писмо до Америка“), или обратното, да носи абсурдната ирония на съдбата („Дзифт“). Между думите, които гледа да пести, се намества изразителното ѝ присвиване на устните в твърда права линия, гърбът, едновременно изправен и с отпуснати рамене, самата воля и уязвимост. Противоречията са нейната стихия.
 

СЪВМЕСТНАТА РАБОТА НА ДЖОНИ ПЕНКОВ С РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ 
Светослав Драганов
 
Предмет на настоящата студия е съвместната работа на Джони Пенков с Рангел Вълчанов, обхващаща периода на 60-те години. Рангел Вълчанов е човекът, който въвежда Джони в света на кинаджиите в България. Резултат от това сътрудничество са редица филми и проекти, между които: „Търси се спомен”, „Пътешествие между два бряга”, „Индия завинаги”, „Немирната птица Любов”. Рангел е човекът, когото Джони нарича свой „духовен баща”.
 

ТРЪНЛИВОТО ТРАСЕ НА МЕМОАРА
Боряна Матеева
 
Доживяхме най-после да хванем в ръце мемоарите на двамата славни пионери на българското кино Васил и Жана Гендови! Красивият луксозен том с твърди корици две-в-едно включва „Трънливият път на българския филм” на Васил Гендов и „Това, което се премълчава в историята на българския филм” на Жана Гендова. Текстовете на двамата ни първопроходци са отпечатани заедно, всеки като отделна книга, с различно лице-корица, дискретно различаващи се в тонирането и с чудесна портретна снимка на всекиго. 
 

 „ДВИЖЕНИЕТО Е ЖИВОТ” - За книгата на Никола Анастасов „ Истории с усмивки“
Людмила Дякова

Няма съмнение, че автобиографичните  и биографичните книги винаги са били сред фаворитите на читателската аудитория – познавателни, изпъстрени с любопитни факти, нерядко ярко жълти, но така или иначе разкриващи живота на дадена личност, социалната среда, времето, в което живее, и не на последно място отношението на тази личност към хората и света. А както може да се очаква, интересът към книгите за актьори е още по-голям.  

 


SO INDEPENDENT: АМЕРИКАНСКИ МЕД
Катерина Ламбринова
 
Британската режисьорка Андреа Арнолд се занимава с прости съвременни истории, които разказва с артистичен замах. Работи в реалистичен с минималистични средства, използва музиката и визията за създаване на специфична атмосфера. Разказвателният подход изключва многословието, диалогът е съвсем пестелив, защото търси пространство за емоциите. Режисьорката се изкушава да направи исторически филм - „Брулени хълмове“ (2011), но и него разработва минималистично и камерно, пресъздавайки усещането за пустота чрез сивкави пейзажи в красиви едри планове. 
 

Киномания 2016
Между мрака и светлината, между надеждата и отчаянието 
Калинка Стойновска
 
Знае ли някой какъв свят обитаваме? Свят на високи технологии, цивилизационни промени и сблъсъци, придружаващи всички велики идеи на хуманизма? Едва ли. Някъде сме между мира и войната, между надеждата и отчаянието, между мрака и светлината. На пръв поглед нищо ново. Човечеството винаги се е намирало на ръба на оцеляването, а преодоляването на кризи и катастрофи постоянно е определяло пътя му през вековете. В този път ролята и мястото на обикновения човек по-често е била тази на жертва и по-рядко на победител. А прогресът, освен  просветление, често е носел и Божие наказание както за индивида, така и за големи групи народонаселение.И въпреки всичко, това е отреденият ни път...
 

          ДЖИМ ДЖАРМУШ ПЕЧЕЛИ ЗА ВТОРИ ПЪТ  
Георги Ангелов

Важно е да си припомним, че годините откакто стартира Киномания, са 30 – повод за чудесен юбилей, въпреки че Киноманиите всъщност са 32.През 1991 и 1992 тази крупна кинопроява още носи името Световна кинопанорама и е имала две издания. Това или не се знае, или се забравя, включително и от кинаджии. И слава богу, че на плаката пише 30 години Киномания, а не 30-а Киномания, което би било гаф.

Макар активният период да е от 17 ноември до 1 декември, първата прожекция беше на 7 ноември, а последната - чак на 24 януари, което я прави най-продължителната досега. Филмите бяха 69 от 17 страни - по 14 от Франция и САЩ; 8 от Италия; 6 от България; по 5 от СССР и Англия; по 2 от Германия, Полша, Швеция, Чили, Канада и Испания и по 1 от Австрия, Дания, Япония, Сърбия и Китай. Познатите вече филми бяха 19. Така че в класацията бяха включени 48, от които анкетираните колеги - 30 на брой - посочиха 32. Коментарите и този път бяха разнопосочни - от страхотни филми до най-слабата Киномания. Не ги коментирам. Както обикновено, силна или по-слаба, Киномания винаги предлага редица вълнуващи заглавия. 


ВАШЕ БЛАГОРОДИЕ ГОСПОЖА СПОЛУКА…
 Иво Драганов
 
Ерата Брежнев, по-известна като време на застоя, бе известна с безкритична пропаганда, възхваляване на „правата” линия на единствената партия, липса на каквато и да е възможност за изразяване на съмнение в идеите на комунизма. Това бе времето на сивия кардинал на Кремъл - печално известния секретар по  идеологията на КПСС Михаил Суслов, но и на опитите на руски интелигенти да /по/кажат метафорично някаква истина за онова време. Разчитам финала на филма „Проверка по пътищата” на Андрей Герман именно като такъв знак. Тогава беше важно не да прочетеш посланието, а да го разчетеш в подтекста и контекста на развитие на действието. Младите, които не помнят това време, едва ли знаят за нормативната естетика, която налага симбиозата между политическите норми и естетическите принципи. 
 

ВИРТУАЛНА НЕРЕАЛНОСТ
 Йоана Павлова
 
Още първите осъзнати опити на човечеството да пресъздава околния свят със средствата на изобразителното изкуство носят амбицията за триизмерна автентичност, съчетана с желанието на авторите да контролират процеса на възприятие. От пещерните рисунки в Ласко до Сикстинската капела мястото на зрителите е отредено в центъра на творбата, а тяхната физическа невъзможност да обхванат отведнъж с поглед цялото изображение е част от замисъла.
 
С линейната перспектива през Ренесанса рамката на картината се превръща в прозорец, отворен към един друг, по-красив и хармоничен свят, зрението на възприемащия е онзи мост, по който съзнанието прекосява от  „тук” в „там”. С въвеждането на Rückenfigur (човешка фигура, изобразена в гръб) като основен повествователен мотив в живописта в края на 18-и /началото на 19-и век изведнъж се оказва, че пред този отворен прозорец, в „отвъдното”, вече има някой, чието присъствие изпълва голяма част от видимото и психологическото пространство. Става дума за двуизмерен двойник на онзи застанал пред картината, проекция на въображението и протагонист на въображаемото.
 

ШЕСТ ДНИ АРАБСКА ЗИМА 
Павлина Желева
 
Последният международен кинофестивал в Кайро се проведе между 15 и 24 ноември 2016 година. Учреден през 1976 година, той представи своето 38-мо издание. В състезателния му конкурс участваха 16 филма. Другите официални програми бяха две: „Фестивал на фестивалите“ и „Международна панорама“, а паралелните бяха три - „Перспективи на арабското кино“, „Седмица на критиката“ и „Киното на утрешния ден“.
 
През десетилетията вдъхновено съществуване този фестивал искрено се е стремял да свързва египетските режисьори и филмите им с националната публика и да им предоставя кино, „идващо отвън“ (винаги очаквано с особен трепет). Той е вторият по възраст в арабския свят (тунизийският му събрат в Картаген е с десет години по-стар), но е първият по значимост. 
 
След драматичните му прекъсвания през 2011 и 2013 начело на възродения му формат в момента е Магда Уасеф, храбра жена с богат кураторски опит и с над две десетилетия работа в прочутия „Институт на арабския свят“ в Париж. 
 

КУЧЕ

Владимир Петев и Гийом Проценко

  1.  ЕКСТ. ПАРК - СУТРИН

Градът е още тих в ранния летен понеделник. Времето е хладно, но грее слабо слънце. Виждаме парк, през който преминават хора - някои отиват на работа, други разхождат кучетата си. От една от уличките покрай парка се появява малка тъмносиня кола, която започваме да следим. Тя явно търси място за паркиране, но не намира - всички места са заети. Стига до малко кръстовище и спира. Изглежда че шофьорът се чуди накъде да поеме, защото за известно време колата не се движи. В крайна сметка завива надясно и продължава. Колата ни отвежда на преден план до пейка и продължава, без да я проследяваме.

 

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 5-6/2016

                                                                 СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ  5-6/2016 

Cover Kino 5 6 2016СЪДЪРЖАНИЕ:

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ
Новото българско кино и неговата фестивална съдба
Защо сме тръгнали по този път /Павлина Желева
Акценти
Да отстояваш. Въпреки всичко – интервю с режисьорката Ралица Петрова /Катерина Ламбринова
Галерия
Снежина Петрова мечтае за стенд ъп шоу и не се страхува от времето /Ирина Иванова

Киносъбития
Любовта е лудост - 2016
Неадекватност, обърканост и любов /Людмила Дякова
Кръгла маса
Европа в криза. А киното? /Божидар Манов
Европа – бягства и буйства /Геновева Димитрова
„Каква Европа? Европа я няма вече. Има Eврабия.“ /Елица Матеева
Човешкият профил на европейската криза в българските филми /Вера Найденова
WFAF 2016
Късометражният конкурс – смислени послания /Людмила Дякова
Пълнометражната анимация – между документа, сюрреализма, фантастичното и детското /Надежда Маринчевска
Не е лесно да бъдеш дете /Правда Кирова
Студентските филми /Невелина Попова
Златна роза 2016
В търсене на вътрешната свобода… /Иво Драганов
3 от 12 /Божидар Манов
Екранно гмуркане в дъното на обществото /Олга Маркова
Закъснялото пълнолуние на новото българско кино /Боряна Матеева
Глад за голямо при малките филми /Петя Александрова
Гледна точка
Образование по кино в училище /Йоана Панкова
Нашата история
Филмът „Дишай“ и неговият политически контекст /Деян Статулов

СВЕТОВЕН ЕКРАН
Фестивали
Карлови Вари 2016
Уилям Дефо и Жан Рено /Божидар Манов
СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ
На червено /Тома Вашаров, Виктор Десов


ЗАЩО СМЕ ТРЪГНАЛИ ПО ТОЗИ ПЪТ

Павлина Желева

Филмовите компании „Геополи“ (учредена през 1995) и впоследствие „Геополи Филм“ (учредена през 2014) имат подчертан интерес към осъществяването на партньорски проекти с чужестранни копродуценти. Неотдавна във вестник „Култура“ (брой 28 от 29 юли 2016), в разговора си с Геновева Димитрова „Копродукцията – отваряне на врата“, имах възможността да напомня и да подчертая значението на миноритарните европейски копродукции: от една страна като интригуваща територия за сътворчество, от друга – като важен икономически фактор с положителен ефект върху българската филмова индустрия.


 ДА ОТСТОЯВАШ. ВЪПРЕКИ ВСИЧКО. 

С режисьорката Ралица Петрова разговаря Катерина Ламбринова

В интервю за Cineuropa казваш, че искаш да правиш кино, което е по-близо до хайку. Как точно го определяш и кои са най-важните елементи в такъв тип кино?
Хайку поезията се отличава с изключително кратката си форма. Там три реда съвсем прости думи могат да изразят дълбоко чувство. Раждат се спонтанни метафори от съпоставянето на образи. В този смисъл намирам аналогия между кино и хайку езика. Защото използват монтажа на образи като изразно средство на нещо по-голямo... На скрит смисъл. И двете изкуства се занимават с наблюдения от реалния живот. Може би това, което най-много ме привлича в хайкуто, е пространството, което дава на въображението на читателя.Към това и се стремя във филмите си – да бъда максимално пестелива и прецизна в смисловата структура, но да успявам да изграждам достатъчно пространство за въображението на зрителя.


СНЕЖИНА ПЕТРОВА МЕЧТАЕ ЗА СТЕНД ЪП ШОУ И НЕ СЕ СТРАХУВА ОТ ВРЕМЕТО

Ирина Иванова


Час и половина преди поредното представление на спектакъла „Каквато ти ме искаш“ на сцената на Народния театър двете със Снежина Петрова седим в градинката на църквата „Свети Седмочисленици“ и правим интервю, а до нас синовете ѝ Иван и Никола играят футбол с други момчета и цялата банда буквално заплашва да събори църквата, понеже ритат директно в стените ѝ с всичка сила. Снежина не изпуска двамцата от поглед и периодично се провиква: „Внимавайте къде ритате!“, „Отиди и се извини!“, „Лелееее, защо не гледате!“. Децата ѝ са във вихъра на момчешкото си детство, врят и кипят от енергия и аз наистина се чудя как се справя Снежина с - поне! – три роли под една мишница: на майка, на актриса и на преподавател и ръководител на катедра „Театър“ в НБУ.


 Любовта е лудост 2016

НЕАДЕКВАТНОСТ, ОБЪРКАНОСТ И ЛЮБОВ
Людмила Дякова

Най-очакваният филмов празник в края на лятото безспорно е международният филмов фестивал „Любовта е лудост“ във Варна с двадесет и четвъртото си издание тази година. Авторитетен и важен фестивал: и със селекцията на програмите от професор Александър Грозев, и с обгрижването и вниманието към гости и публика от фестивалния екип начело с Тошко Гяуров, и най-вече с това, че публиката обича този фестивал и пълни залите на всяка прожекция. А за да гласуват за любимия си филм хората буквално чакат на опашка. Жалко, че на българския фестивал „Златна роза“ все още не е така. Поради интереса на публиката, както е при повечето международни фестивали, „Любовта е лудост“ продължава още няколко дни след официалното закриване.

Богатата „Панорама“ от съпътстващи програми включваше: Открития; Фестивален глобус; Световен екран; Специални прожекции; Испания, оле; Поглед към френското кино; Комедиите на Рихард Бланк; руското филмово студио „Атлантик“; Чарли Чаплин – вечният скитник. Локациите на тези програми кръстосваха света, като стигаха до Чили, Индонезия, Йордания, Финландия, Катар, Венецуела, Тунис, Канада, Австралия, - необичайни за европейския, а още повече за българския екран дестинации.


 ЕВРОПА В КРИЗА. А КИНОТО?

Божидар Манов

За кризата
Темата, формулирана в заглавието, съдържа в себе си ясно четлив въпрос: днешното европейско кино адекватно ли е на ситуацията в континента?
Краткият отговор е НЕдостатъчно. Той, разбира се, изисква по-обстойно изясняване.

Сериозни политически анализатори систематизират пет основни кризисни проекта в Европа, случили се в годините след т. нар. Студена война, а именно:
- кризата на европейската интеграция и разширяването на ЕС, който вече видимо боксува;
- кризата в много от новопоявилите си малки държави след разпада на големите федерации (Югославия, Съветски Съюз);
- кризата в Русия, която от многонационалния Съветски Съюз се превръща в номинална национална империя;
- кризата в кемалистка Турция, която пред очите ни се превръща в нещо друго;
- преговорите за свободна търговия Европа – САЩ, които след 14-ия кръг вървят към провал;
- на този фон от 2-3 години най-опасна е мигрантската вълна от Близкия Изток и Северна Африка, която необратимо залива Европа!


ЕВРОПА – БЯГСТВА И БУЙСТВА

Геновева Димитрова

Изкушавам се да започна с прозрението на Тони Джуд отпреди десетина години: "...Ако гледаме на Европейския съюз като на вълшебно разрешение, припявайки "Европа, Европа" като мантра, развявайки знамето на "Европа" в лицето на необузданите националистически еретици, можем да се събудим един ден и да открием, че далеч преди да сме разрешили проблемите на нашия континент митът за „Европа" е станал пречка да ги разпознаем”.


 „КАКВА ЕВРОПА? ЕВРОПА Я НЯМА ВЕЧЕ. ИМА ЕВРАБИЯ.“ 

Елица Матеева


Ако не ви допада тази мисъл, припомнете си фабулата на романа от Мишел Уелбек „Подчинението“. Все още френските професори не са принудени да сменят религията си, за да могат да преподават в университетите, но за сметка на това в европейски план вълната от национализъм се надига със същата сила, с която се увеличава броят на мигриращите. И още едно важно нещо - макар че режисьорът Джанфранко Рози споделя по време на награждаването си за „Огън в морето“ на официалната церемония в Берлинале 2016, че Лампедуза е история и пример за човечност към бежанците, едва ли толерантността наистина е панацея срещу нарастващата неувереност и скептицизъм спрямо устойчивостта на ценностната система, пропровядвана от европейската конституция.


ЧОВЕШКИЯТ ПРОФИЛ НА ЕВРОПЕЙСКАТА КРИЗА В БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМИ*

Вера Найденова

Когато научих темата на разговора ни, леко се препънах: при първата част няма проблем – Европа в криза; при въпроса „а киното?” обаче за какво да мисля – за това дали киното я отразява, или дали самото то е в криза? В крайна сметка реших да разсъждавам и за кризата в Европа, и за това дали киното я отразява, и дали самото то е в криза. Да започнем с някои от речниковите определения за криза: „Всяка внезапна и неочаквана промяна на установеното състояние на живота” и още „разстройство“, „тежко, изострено, опасно положение” и др. Ако използваме политически език, Европа (имам предвид ЕС) е в идеологическа криза, има проблеми в съхраняване на целостта си, в сигурността; въпреки че се говори за приключила икономическа криза, все пак икономическата стагнация продължава и т.н. Но Европа е и в центъра на глобалната криза, можем да кажем – на кризата в глобализационния процес. Той се оказа по-сложен и по-болезнен от предполагаемото.


 КЪСОМЕТРАЖНИЯТ КОНКУРС – СМИСЛЕНИ ПОСЛАНИЯ

Людмила Дякова

Световният фестивал на анимационния филм във Варна тази година се проведе за дванайсети път. Това наистина е културно събитие от световна величина и както фестивала от златните години на българската анимация, чийто последовател е, основателно се родее с фестивалите в Анеси, Хирошима, Загреб, Отава. Разликата е в скромния състав на екипа – това наистина са шепа ентусиасти, но затова пък професионалисти от класа. И, разбира се, финансовите възможности – в пъти по-ограничени от тези на вече споменатите. Иначе разбиране за значимостта на фестивала има както от Министерство на културата, така и от община Варна, а и от многото спонсори и спомоществуватели. Просто възможностите у нас са скромни и ограничени. Но това по никакъв начин не се отрази на организацията, значимостта и мащабите на фестивала.


ПЪЛНОМЕТРАЖНАТА АНИМАЦИЯ – МЕЖДУ ДОКУМЕНТА, СЮРРЕАЛИЗМА, ФАНТАСТИЧНОТО И ДЕТСКОТО

Надежда Маринчевска

Пълнометражната програма на всеки анимационен фестивал е стратегически елемент в усилията да се привлече публика. Но и в този сегмент на програмирането всяка година фестивалните издания поставят свой специфичен акцент. Дванадесетият Световен фестивал на анимационния филм във Варна’2016 успя да предложи на зрителите си компактна, но пълноценна подборка от филми, ориентирани както към детската, така и към възрастната аудитория.


НЕ Е ЛЕСНО ДА БЪДЕШ ДЕТЕ 

Правда Кирова


Специалистите твърдят, че Фестивалът във Варна, достойно заемащ своето място сред големите световни анимационни фестивали, има две важни особености: специално внимание към младите в анимацията и възможност за „двойно рафиниране“ при селекцията – поради това, че се провежда в края на лятото, той представя най-добрите заглавия от световната авторска анимация, вече откроили се на другите международни форуми. Може би по тези причини в конкурсната програма „Детски филми“ имахме шанса да видим двадесет и четири творби.


СТУДЕНТСКИТЕ ФИЛМИ
Невелина Попова

За шести пореден път след неговото възстановяване Световният фестивал на анимацията във Варна събра филмите и търсенията на студентите - аниматори по света. Очевидно не е било лесно на селекционната комисия да избере от около 400 студентски филма само 38 за конкурсната програма. Студентските филми, повечето от които са дипломни работи, бяха показани в общи прожекции заедно с късометражните филми от конкурса. Невъзможността да се прокара отчетлива граница между двете категории за мен е показателна – от една страна тя показва високото ниво на студентските филми, а от друга – общите тенденции, общите успехи и общите им слабости – най-често неяснота на разказа и липса на фокус, въпреки интересната визия. Студентски филми, макар и не заявени като такива, имаше и в късометражната селекция (например „Падане” на Мос Кояно), както и в секцията за телевизионни серии, където филмът на Емма Вакарелова („Така копнях за теб” по стихотворение на Робер Деснос), създаден по време на нейното следване във Франция, взе наградата за оригинална идея на сериала и за интересната си визуална поетика.


 В ТЪРСЕНЕ НА ВЪТРЕШНАТА СВОБОДА…

Иво Драганов

В своята книга „Човекът в търсене на смисъл” психиатърът д-р Виктор Франкл пише: „Търсенето на смисъл е първична мотивация в човешкия живот”. И пак на друго място: „Смея да твърдя, че на света няма нищо, което така ефикасно да помага на човек да оцелее дори и в най-тежки условия, както убеждението, че животът има смисъл.“ Екзистенциалния вакуум поражда страдания и единственият начин човек да ги преодолее е да промени своя мироглед, но според Франкл: „Човекът е загубил от една страна животинските си инстинкти, които му казват какво да прави, а от друга страна традициите, които му казват какво е длъжен да прави. И тогава или иска да прави каквото правят другите – а това е конформизъм, или прави, каквото другите искат от него, което е тоталитаризъм”.


 3 от 12

Божидар Манов

Все още сме в шлейфа на фестивала. Впечатления, страсти, разочарования са будни в съзнанието ни. Опитвам се да си представя обаче какво ще остане в гънките на паметта след една година? Или какво времето ще отмие като безполезен нанос. Поне седем-осем филма заслужават както сериозен самостоятелен анализ, така и разглеждане в контекста на твърде колебливия ни кинематографичен процес. Тук са нестандартният „Маймуна” на безспорно талантливия Димитър Коцев - Шошо, който не се бои да поеме риска на един усложнен, но плодотворен разказ. И много професионалният „Прокурорът, ...” на Иглика Трифонова, която показва зряло авторско самочувствие, но уви, в един много закъснял, много скъп филм, някога „правилен” като проект за европейско финансиране, ала вече направен преди 10 години („Бурята” на Ханс-Кристиян Шмид, Германия, 2006) и днес видимо остарял, извън актуалния дневен ред на Европа. Или „Слава” на тандема Кристина Грозева – Петър Вълчанов, които след славата от „Урок” сега повторят успеха си и вървят в правилна авторска посока, защото този тип филми са много потребни на нашето кино, а пък и международният екран ги приема с охота.

 


ЕКРАННО ГМУРКАНЕ В ДЪНОТО НА ОБЩЕСТВОТО

Олга Маркова

Някак като естествено синхронизиране и продължение на традицията, трасирана от българското документално кино през последните години да пренаписва художествено националната ни история, младите творци на най-новата ни игрална продукция се втурнаха „с взлом”: със средства, близки до тези на документалистиката, да щурмуват днешното твърде нерадостно битие на нашия средностатистически съвременник. Загубили вяра във възможността за реализация и перспектива, в смисъла на едно нелепо безпросветно съществуване, техните герои отправят категоричен апел в защита на правата и достойнството на днешния „малък човек”, който се гърчи на екрана, притискан отвсякъде - от всички съществуващи в държавата ни институции с техните представители, отнемащи правото му не само да пътува в един свят, където спазването на правилата само по себе си е недоразумение („На червено” на Тома Вашаров), но и да извършва някакво Добро - то винаги е санкционирано (“Слава” на Петър Вълчанов и Кристина Грозева). Нископлатен, обругаван и отчаян, той се старае с всички позволени и непозволени средства да оцелява под тежестта на непосилното битие - не в посока, а въпреки своето съществуване.


ЗАКЪСНЯЛОТО ПЪЛНОЛУНИЕ НА НОВОТО БЪЛГАРСКО КИНО

Боряна Матеева


Три филма от богатата и разнообразна пълнометражната селекция на „Златна роза” 2016 се забиха в съзнанието ми като гвоздеи. „Христо” (режисьори Григор Лефтеров, Тодор Мацанов, Награда за дебют), „Безбог” (режисьор Ралица Петрова, Голямата награда „Златна роза” и още четири награди) и „Слава” (режисьори Кристина Грозева, Петър Вълчанов, Специална награда на журито). И в трите има непримиримост към моралния упадък, гняв и несъгласие със социалното статукво. Изследва се непоносимото отдръпване на любовта в библейския смисъл на думата. В „Христо” и „Безбог” подходът е радикален. Героят в „Христо” е оставен без социална обвивка, оголен до най-окаяната човешка участ – физическото оцеляване и обругаване на родителите (Христо псува собствената си майка и хвърля камъни по къщата ѝ). „Безбог” кодира безлюбието в заглавието си и го артикулира. Гана казва на майка си: „Не мога да обичам… И ти не можеш”.


 ГЛАД ЗА ГОЛЯМО ПРИ МАЛКИТЕ ФИЛМИ

Петя Александрова


Като дългогодишен наблюдател на късометражната програма на „Златна роза“ ми се струва, че тази година в конкурса тя - в сравнение с пълнометражната, беше по-разнообразна и като теми, и като жанрове. Което е добре, тъй като между авторите от кратките форми най-вероятно ще се оформи ядрото бъдещи дебютанти на голям екран. Имаше доста смислени филмчета, които въздействаха с естественост и простота, без да подценяват екзистенциалната проблематика, която са заложили в непретенциозни сюжети.


ОБРАЗОВАНИЕ ПО КИНО В УЧИЛИЩЕ

Йоана Панкова


Ако сред кинематографичната общност идеята за кинообразование в училище, като част от редовната учебна програма, няма нужда от аргументация, то за останалата част от българското общество тя звучи като екзотична, разточителна и дори вредна прищявка. Екзотична – защото българското образование по традиция се основава на култа към словесната култура. Негови приоритети на практика са акумулирането и възпроизвеждането на големи обеми писмена информация. На визуалната култура като цяло не се отделя внимание. Дори в часовете по рисуване изучаването на образа в изкуството масово се свежда до неговото повече или по малко вярно възпроизвеждане с ограничен брой техники. Тези практики са на път да изчезнат от образователните системи на европейските страни, с които България би трябвало да е в синхрон, а за използването на по-съвременни медии и дума не може да става.


 ФИЛМЪТ „ДИШАЙ“ И НЕГОВИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ КОНТЕКСТ

Деян Статулов

Настоящият текст ни връща години назад към събития, които пряко или косвено променят политическата картина на България като част от един глобален процес, протичащ в цяла Източна Европа. Някои от тях с ключова роля в най-новата ни история, поради отдалеченост във времето се превръщат в повод за изкушение от страна на преки участници да омаловажат или откровено да манипулират спомените. Този факт най-ярко се забелязва в появилите се в последните години интервюта и мемоарна литература. Публичният достъп до архивите на Централния комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП) и Държавна сигурност (ДС) дава възможност да се изследва материята с помощта на документи и други писмени източници, на които можем да се доверим до голяма степен.


КАРЛОВИ ВАРИ 2016

Божидар Манов

Всяка година кинофестивалът в Карлови Вари кани редица бележити кинематографисти от цял свят, които гарантират публичния блясък на събитието и радват хилядите зрители. На 51-то издание избраниците бяха американският актьор Уилям Дефо, който получи Почетен „Кристален глобус” за цялостен принос към световното кино, а неговият френски колега Жан Рено и американският сценарист, режисьор и продуцент Чарли Кауфман бяха удостоени с Наградата на Президента на фестивала, известния чешки актьор Иржи Бартошка. На своите специални пресконференции те разговаряха с журналисти от различни медии.


 НА ЧЕРВЕНО

Тома Вашаров и Виктор Десов

ЕКСТ. ПРЕД КЪЩАТА НА СТОЯН. ВЕЧЕР

Силна струя вода успешно премахва кал и прах от повърхността на стар автобус. Широкоплещест мъж на петдесет и четири години държи маркуча и насочва струята. Ръката му спира крана на водата. Педантично свива маркуча.

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 3-4/2016

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ  3-4/2016

Cover Kino 3 4 2016СЪДЪРЖАНИЕ:
 
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ
Новото българско кино и неговата фестивална съдба
Българското кино се завърна на международната фестивална сцена /Стефан Китанов
Фестивалните участия и награди са от изключително значение 
/Росица Вълканова  
Във фокуса на критика 
Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син /Иво Драганов
Галерия
Ованес Торосян:  Най-важното е да я има магията, а тя става, когато има любов /Симона Петрова
Нови книги
Анимационният свят на Иван Веселинов
Киносъбития
СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ  2016 
Документално, красиво, по корейски /Андроника Мартонова
ЗЛАТНОТО ОКО - ПОПОВО 2016
Човекът с кинокамерата  /Катерина Ламбринова
ЗЛАТНАТА ЛИПА - СТАРА ЗАГОРА 2016 
Чувствителност и екстремност /Людмила Дякова 
СВЕТОВЕН ЕКРАН
Фестивали
КАН 2016
Един „изправен” фестивал – филми, жури, награди /Вера Найденова , Боряна Матеева
БЕЛДОКС 2016
Българско документално кино без задграничен паспорт 
/Катерина Ламбринова 
ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ
Теоретични идеи за популярната култура и публиките в контекста на филмовите изследвания /Александър Донев
СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ
Задна клапа /Сергей Комитски

БЪЛГАРСКОТО КИНО СЕ ЗАВЪРНА НА МЕЖДУНАРОДНАТА ФЕСТИВАЛНА СЦЕНА
Стефан Китанов – директор на Международния фестивал София Филм Фест, продуцент - Арт Фест и RFF Internationale

Каква е стратегията за участие на ваши филми на български и международни фестивали и тези участия оказват ли влияние за разпространението на филмите ви в и извън България?
Нормалният подход е всеки филм, независимо дали е изцяло български или копродукция, да се стреми да се реализира първо на международен кинофестивал и след това да има национална премиера – на български фестивал или в кината. Ако летвата, която режисьорът и продуцентът са си поставили, е висока, филмът първо трябва да се опита да има световната си премиера на някой от емблематичните т.нар. А-категория фестивали (понятието А-категория принадлежи на миналото: в момента това са около 15 фестивала, определени от FIAPF като „международни състезателни фестивали“ – те нямат тема, изискват най-малкото международна премиера, а някои от тях като Кан, Берлин, Венеция, Сънданс, Сан Себастиан, Локарно държат участващите филми да имат световна премиера при тях).


ФЕСТИВАЛНИТЕ УЧАСТИЯ И НАГРАДИ СА ОТ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗНАЧЕНИЕ…

Росица Вълканова, продуцент – „Клас филм“

От края на 90-те години на миналия век „Клас филм“ е продуцент на следните български филми: „Търпението на камъка” (1998) - документален, режисьор Костадин Бонев. Световна премиера на фестивала Prix Europa, Берлин (Голямата награда на берлинската Колегия на журналистите), Награда от фестивала Сребърен Витяз, Специална награда на журито от международния кинофестивал в Мюнхен... „Писмо до Америка” (2001) - игрален, режисьор Иглика Трифонова, копродукция между България-Холандия-Унгария Световна премиера на фестивала в Монреал. Представляван от компанията Celluloid Dreams ( sales agent на art house филми). Има над шейсет фестивални участия с множество награди, между които Специалната награда на Журито в Истанбул, Наградата на ФИПРЕССИ и Награда на Независимите киноклубове от Киев, Голямата награда в Лиаварден, Холандия.


ПРОКУРОРЪТ, ЗАЩИТНИКЪТ, БАЩАТА И НЕГОВИЯТ СИН… ИЛИ ОСМО: НЕ ЛЪЖЕСВИДЕТЕЛСТВАЙ…

Иво Драганов

Последният филм на Иглика Трифонова, по идея на Емил Христов, е създаден по реален съдебен казус от практиката на Международния съд в Хага. Това налага да припомним характеристиките на казуса в литературата, а и в киното. Казусът е вид разказ за някакъв спор, който в крайна сметка остава да бъде решен от зрителя или слушателя. Според определенията този спор възниква там, където действа закон или норма. И тогава на преден план излиза необходимостта да се оцени нечие поведение в светлината на този закон или норма. По-силните примери са, когато действа някакъв закон, който влиза в противоречие с общоприети норми за морал, като трябва да се отсъди коя от тях е по-важната. Казусът се среща често в литературата, защото законодателството винаги е играело важна роля в човешките отношения. Ако го нямаше законодателството, светът би бил едно мрачно място – твърди защитникът въвфилма – адвокат Михаил Фин в прекрасното изпълнение на Самюел Фрьолер. Втората страна на проблема е, че законите никога не могат да обхванат многообразието от човешки постъпки и действия - и тогава възниква казусът. Как да постъпи човек в конкретна ситуация остава единствено на неговата съвест, а преценката е на зрителя според ценностната му система.


ОВАНЕС ТОРОСЯН: НАЙ-ВАЖНОТО Е ДА Я ИМА МАГИЯТА, А ТЯ СТАВА КОГАТО ИМА ЛЮБОВ

Симона Петрова

Ованес Торосян е сред най-ангажираните млади актьори в съвременното българско кино. В някаква степен той се превърна в емблема на неспокойния, търсещ, гневен или примирен, но не и отчаян млад българин. „Източни пиеси“ – игралният дебют на режисьора Камен Калев, е филмът, който даде силен старт на неговата актьорска кариера. „Аз съм ти“, „Тилт“, „Аве“, „Джулай“, „Отчуждение“, „Съдилището“ и най-новите „Каръци“ и „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ са част от филмовите заглавия с участието на 29-годишния актьор. Той е от основателите на театралното сдружение „Реплика“. Занимава се с документален, импровизационен театър, а отскоро и с театрална режисура.

Ованес Торосян е роден в арменската столица Ереван в семейство на потомствени артисти, но когато е шестгодишен, емигрира заедно с родителите си и брат си в България заради войната в Нагорни Карабах. Той споделя, че в шести клас родителите му го записват в театрална школа, след като са гледали домашни скечове, които той заснема с любителска камера. Години по-късно е приет в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професорите Пламен Марков и Ивайло Христов, където завършва през 2009 година. Овансес изтъква, че е имал огромен късмет да попадне точно при тези преподаватели, защото според него е важно „да те водят актьор и режисьор“. По-големият му брат Тигран Торосян също е актьор в Театъра на Армията.


АНИМАЦИОННИЯТ СВЯТ НА ИВАН ВЕСЕЛИНОВ

Като се имат предвид постиженията на българската анимация през годините, особено нейният „златен период“ от средата на миналия век, посветените й книги са крайно недостатъчни. Но издадената през 2015 година от Нов български университет студия „Анимационният свят на Иван Веселинов“, съставена от доц. д-р Светла Христова, компенсира до известна степен тази недостатъчност. Първата част на книгата е озаглавена „За Иван Веселинов“ и съдържа текстове на известни специалисти като проф. Ивайло Знеполски, проф. Александър Грозев, доц. Красимира Герчева, проф. Тодор Динов, проф. Вера Найденова, проф. Надежда Маринчевска, проф. Серджо Микели (Италия), Боряна Матеева, проф. Жорж Сифианос (Франция)…

Втората част представя текстове, писани от самия Иван Веселинов: рецензии за Националната изложба на карикатурата, Световния фестивал на анимационния филм във Варна, много интересна биографична справка за Доньо Донев, както и оригинално написана автобиография. Изданието, към което има диск с 15 от най-значимите филми на автора, завършва с пълна негова филмография, както и със списък на участията му в различни изложби.
Предлагаме на читателите откъси от някои от публикуваните текстове.


ДОКУМЕНТАЛНО, КРАСИВО, ПО КОРЕЙСКИ

Андроника Мартонова

В рамките на тазгодишния Международен София Филм Фест бяха показани само четири източноазиатски филма. Двата китайски - „Кайли блус” (2015, режисьор Би Ган) и предългият „Семейството” (2015, копродукция с Австралия, режисьор Лиу Шумин) - бяха много добри представители на шестото кинопоколение, но някак не успяха да блеснат в контекста както на мащабната съвременна китайска кинематография, така и на минималния блок от азиатски филми на Феста.

Японският режисьор Такеши Китано безспорно демонстрира майсторството си в любимия му жанр – якудза филмите, само че в „Рюдзю и негова седморка” подходът бе изцяло в ключа на черната комедия. Китано си е Китано, много ми е любим, но въпреки това също не можа особено да ме изненада. Видях точно това, което очаквах, защото много добре познавам творчеството му. Лично на мен артистичните му „залитания”, изкристализирали в „Кикуджиро”, „Сцена край морето”, „Кукли” или „Ахил и костенурката”, са много по-провокативни и дълбоки за анализ.


Златното око 2016

ЧОВЕКЪТ С КИНОКАМЕРАТА

Катерина Ламбринова

Известно е, че „Златното око" е един от трите операторски фестивала в Европа. Другите два са международните „Камераимаж", който се провежда в Лодз, Полша, и „Братя Манаки" в Битоля, Македония. Това несъмнено доказва важността на фестивала, който се провежда в град Попово благодарение на усилията на неговия директор Петя Габровска и подкрепата на общината и СБФД. Попово е родният град на един от най-големите български майстори в операторството Димо Коларов, познат както с безупречното изображение на филми като „Козият рог”, „На малкия остров”, „Бялата стая”, „Понеделник сутрин”, така и с чувството си за хумор и земния си характер.


Златната липа 2016

ЧУВСТВИТЕЛНОСТ И ЕКСТРЕМНОСТ

Людмила Дякова

Международният кинофестивал за ново европейско кино „Златната липа“ вече не е спорадична проява в културния живот на Стара Загора. Неговото четвърто издание показа, че градът очаква и живее с този фестивал и красноречиво доказателство за това бе големият зрителски интерес към филмите в различните програми. Селекционерът и директор на фестивала г-жа Магдалена Ралчева и тази година успя да изненада дори специалистите с интересни, стойностни и смислени творби. В различните програми бяха включени четиридесет и седем филма от седемнадесет страни, а публиката, съзнавайки привилегията да види филми, които няма къде другаде да бъдат видяни, пълнеше залите за всяка прожекция. Явно европейските кинематографии също оценяват този фестивал и намират за престижно участието си в него, защото освен вече традиционното присъствие на филми от Естония, Русия, Полша, Дания, тази година в програмите имаше и шотландски, норвежки, шведски, испански, италиански, швейцарски, чешки и други филми. Така се очерта пъстра, разнолика и показателна за тенденциите в европейското кино картина, в която преобладава усещането за несигурност, тревожност, самота и копнеж по близост в живота на съвременния човек.


Кан 2016

ЕДИН „ИЗПРАВЕН” ФЕСТИВАЛ – ФИЛМИ, ЖУРИ, НАГРАДИ

Вера Найденова, Боряна Матеева

Вера Найденова: Лично на мен тази година силно впечатление ми направи точността на наградите. Макар че читателите ни отдавна са ги научили, а са и прочели различни мнения, ми се иска да поговорим за тях. Това рядко ми се случва. Обикновено казвам, че наградите са право на всяко жури, а аз си имам своя избор и толкова. А сега те ме вълнуват. Най-вече – намирам ги за точни. И за очертаващи определена тенденция. По-конкретно – за фиксиране на новостите в киното. Ти как ги възприемаш?

Боряна Матеева: Моята лична „Палма”, ако ми е позволено, е „Патерсън” на Джим Джармуш, който не беше сред наградените, макар че бе единственият режисьор с два филма в Кан (вторият е документален – „Gimme Danger”, за легендарната рок-група от края на 60-те „The Stooges”, включен в „Полунощни прожекции”). Впрочем - не! „Патерсън” взе „Кучешката палма”, алтернативна, донякъде шегаджийска награда, присъждана от 2001 за най-добро кучешко изпълнение (в игралното или анимационното кино). Представлява кожена каишка с надпис „Palm Dog” (игра на думи с френското „Палм д’ор”). Получи я (посмъртно) кучето Нели… След маниашкия и маниерен „Само любовниците остават живи” (2013) - вампирска история, разказана с ледена претенциозност, тук режисьорът отново се е завърнал в света на своите симпатични особняци. Джармуш винаги е искал да визуализира, доколкото въобще е възможно, духовния свят.


БЪЛГАРСКО ДОКУМЕНТАЛНО КИНО БЕЗ ЗАДГРАНИЧЕН ПАСПОРТ

Катерина Ламбринова

Амбициозният белградски фестивал Beldocs залага стратегически на силна международна и национална селекция за сметка на малък брой гости и отсъствие на излишен блясък и помпозност. Деветото издание има нов артистичен директор - американецът, живеещ в Белград, Грег Де Куир, който е и селекционер на международната конкурсна програма. Неговият подбор включваше нашумели заглавия от последната една година (с участия в големите документални форуми IDFА, Zagrebdox, Cinema du reel и др.) като вълнуващия „Сонита” (режисьор Росарех Гаемагами, Иран/ Германия/ Швейцария, 2015), важния „Духът на Хана Арент” (режисьор Ада Успик, Израел/ Канада, 2015) и ексцентричния „Руският дървосекач” (режисьор Чад Грасия, САЩ/Украйна, 2015).


ТЕОРЕТИЧНИ ИДЕИ ЗА ПОПУЛЯРНАТА КУЛТУРА И ПУБЛИКИТЕ В КОНТЕКСТА НА ФИЛМОВИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Александър Донев

Предложеният текст е откъс от дисертационния труд на автора на тема: „Зрителският успех в кината на българските игрални филми в началото на ХХI век”

Полин Кейл: „Боклук, изкуство и киното”

Когато през 1968 г. лекциите по кино все по-често започват да стават част от академичните курсове в американските университети, филмовата критичка на списание „Нюйоркър“ Полин Кейл разказва как студентите, интерпретиращи филмовите сюжети като механизми за предизвикване на определена зрителска реакция, са били поправяни от своите преподаватели. Академичната традиция е повелявала филмите, както всички останали художествени произведения, да бъдат обяснявани от гледна точка на твореца, разработващ определена тема: „сякаш условията, при които се създава филмът, и пазарът, за който той е предназначен, нямат никакво значение и би следвало най-новите продукции на Уорнър или Юнивърсъл да се анализират като поетически творби“ (всички цитати са по Kael, Pauline (1996): For Keeps: 30 Years at the Movies. New York: Plume.: pp. 200-227).


ЗАДНА КЛАПА*

Сергей  Комитски

(новела)

Посвещавам на 100-годишнината
на българското кино.
И на дузината ентусиасти,
които създадоха филмa „Грях”.
Те обичаха киното повече от себе си...


 

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 2/2016

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ  2/2016

Cover Kino 2 2016СЪДЪРЖАНИЕ:

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

100 години българско кино
Границите на допустимото /Владимир Игнатовски
Във фокуса на критика
„Докато Ая спеше” или голямото завръщане на „малкия” бг филм /Ирина Иванова
Цветодар Марков: аз продължавам /Катерина Ламбринова
Нови книги
Съвременни аспекти на екранната пластика – Георги Николов /Цветелина Стефанова
Киносъбития
СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ
Песимизъм, отчуждение и любов в международния конкурс /Гено Петров
Пънкът на съвременното кино /Боряна Матеева
Бела Тар: не е нужно да харесваш хората, за да бъдеш хуманист /Катерина Ламбринова, Василена Василева
Велик кинофантазьор: разговор с режисьора Тери Гилиъм /Ангел Радев
За кинокритиката - Клаус Едер и Гидеон Кутс /Росен Спасов
Джей Уазбърг: аз съм критик – динозавър /Ангел Радев
Кинокласация
„Синът на Саул” е фаворит на критиката /Георги Ангелов
СВЕТОВЕН ЕКРАН
Фестивали
Берлинале 2016
Да докоснеш човека /Людмила Дякова
Париж 2016
Албания, година първа /Йоана Павлова
ЗАКОН И КИНО
Носители на сродни права в аудиовизията. Правната фигура на продуцента в аудиовизията /Марияна Лазарова
ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ
Драматургия и монтаж /Нина Алтъпармакова
СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ
Любов с превалявания /Христо Ганев


ГРАНИЦИТЕ НА ДОПУСТИМОТО

Владимир Игнатовски

Цензурата в киното съществува откакто съществува и самото кино. У нас тя има три основни разклонения: политическа, икономическа и автоцензура. 

Да предизвикваш смях в тоталитарно общество не е лесно, понякога дори е опасно. За карикатура може да попаднеш в затвора, за епиграма да останеш без работа и без прехрана. Но хората обичат смеха и комедии се снимат по цял свят, правят ги и в тоталитарните общества. Те биват безобидни и весели, като се градят върху сюжетни недоразумения и весели особености в характерите на героите, но има комедии, които изобличават недъзите в обществото, критикуват съществуващата система. Въпросът в такива случаи е: докъде; колко високо могат да полетят стрелите на сатирата; къде са границите на допустимото и приемливото?

Ако погледнем ранните ни филмови комедии от 50-те и началото на 60-те години на миналия век, ще се убедим, че авторите им са били наясно: на високото началство не бива да се посяга; критиката стига до фигури доста ниско в социалната йерархия. Например „Две победи“. Единият протагонист е директор на ТКЗС, който, вместо да се грижи за реколтата, мечтае за оркестър. Другият, директор на предприятие, не само че нехае за производството, но пренебрегва и мечтите на самодейния състав за истински инструменти. Неговата мечта е лична кола, наистина в онези години не е мерцедес, но все пак… Човек остава с впечатление, че проблемите на самодейността са по-важни от икономиката. Грешка разменя пратките, самозабравилите се дребни ръководители са смъмрени и всичко се урежда. И още един директор („Любимец 13“). Той пък е отчаян запалянко (тогава още нямаше фенове), неговите служители не само са задължени да посещават срещите на любимия футболен отбор, но са следени и дали активно го подкрепят. Отборът трябва да бъде укрепен с нова звезда. Поредица от недоразумения заменя звездата с брата близнак, който обаче е с „два леви крака“… Поуките са очевидни.


 „ДОКАТО АЯ СПЕШЕ” 

ИЛИ ГОЛЯМОТО ЗАВРЪЩАНЕ НА „МАЛКИЯ” БГ ФИЛМ
Ирина Иванова

След като изгледах някои от най-новите български филми –„Докато Ая спеше” на Цветодар Марков, „Жажда” на Светла Цоцоркова (дебют в пълнометражното игрално кино) и в по-малка степен„Събирач на трупове” на дебютанта Димитър Димитров – изпитах истинско облекчение, защото видях, че „малкият филм” се завръща. Вярвам, че споменатите режисьори не ще се обидят от определението „малък филм”. С негова помощ се опитвам да обознача филми, за които е достатъчно предизвикателството да разкажат една история, която не е свързана с грандиозни обобщения за народопсихологията или историческата ни съдба. Не е задължително втъкана в социален или политически контекст. Не се стреми да покаже „цялостна картина на обществото ни”. Не мечтае за революции и не се опитва да взривява форми. Всъщност когато е достатъчно добре намерена, фокусирана и разказана с проникновение и в дълбочина, отделната човешка история носи в себе си точната доза и народопсихология, и социално-политически контекст, и въобще всичко гореизброено. Тоест иска ми се да уточня, че специално в рамките на този текст обратното на „малък филм” не е „голям филм”, а по-скоро амбициозен. С изричната уговорка, че определението „амбициозен“ също е условно и работно, ще кажа, че наричам така повечето български филми от последните десетина години ( „Източни пиеси”, „Подслон”, „Стъпки в пясъка”, „Тилт” „Кецове”,„Цветът на хамелеона”), както и някои от най-новите(„Съдилището”, „Виктория“, „Урок“, „Каръци”), понеже всички те открито претендират, че не просто разказват една история, но и анализират процесите в обществото, екзистенциалните, но социално значим конфликти между семейството/групата и отделната личност, властта и отделната личност, както и драматичната намеса на обществено-политическите събития в човешката съдба. На пръв поглед всеки от изброените филми разказва конкретна човешка история, но при по-внимателно вглеждане се вижда, че акцентът всъщност е поставен извън тази история.


АЗ ПРОДЪЛЖАВАМ

С режисьора Цветодар Марков разговаря Катерина Ламбринова

Още от детска възраст имаш интерес към киното и театъра, какво те накара да кандидатстваш актьорско майсторство и каква беше причината да се преориентираш към режисурата?

Не беше трудно. Бях пред камерата, направих „три крачки“ напред и се оказах зад нея. Взе, че ми хареса. От „другата страна“ се почувствах в свои води. И си останах там – зад камерата. Така станах режисьор. Не съм се отказал да играя, но не виждам начин да играя в собствените си филми. Ако някой друг ме покани, с удоволствие ще приема роля, която ми харесва.


МРАК И СВЕТЛИНА

„СЪВРЕМЕННИ АСПЕКТИ НА ЕКРАННАТА ПЛАСТИКА“

Цветелина Стефанова

В едно интервю преди време операторът Георги Николов сподели, че е станал филмов оператор защото се страхува от тъмнината. Това откровение превръща страха му в професия, където техника и изкуство се преплитат, за да съградят незабравими образи на екрана, като Иван и Александра от едноименния филм, героите от „След края на света” и „Пътуване към Йерусалим” на режисьора Иван Ничев и редица други. Като оператор - постановчик той е заснел петнадесет игрални филма, повече от шейсет документални и пет телевизионни сериала.

Получил е над 30 награди от наши и международни кинофестивали. Продуцент е на десетина игрални и документални творби. Има значителен опит както с филмовата лента, така и с дигиталните технологии. Тази забележителна игра със светлината, особено в „Елегия" на Едуард Захариев и в „Пътешествие" на Малина Петрова и Искра Йосифова, е не само умение, дадено сякаш свише и неподвластно всекиму, но е и резултат от неимоверен труд. Заставайки зад камерата, Георги Николов изисква от себе си преди всичко прецизност и дисциплина, но също проявява забележителна толерантност и умение за сработване и творческо единомислие както с режисьора, така и с актьорите, често най-капризният „елемент” в този сложен процес.


ПЕСИМИЗЪМ, ОТЧУЖДЕНИЕ И ЛЮБОВ

МЕЖДУНАРОДЕН КОНКУРС
Гено Петров

Конкурс на песимистичното кино. Такъв е на пръв поглед лаконичният прочит на тринадесетте филма от Международния конкурс на София Филм Фест. Лентите са натоварващи и засягат сериозни теми, и аз, след края на всяка прожекция, се задълбавах все повече в себе си, вместо да си тръгна позитивно настроен. Филмите са дело на млади режисьори, конкурсът е за първи и втори филми. Но да продължа с песимизма. Той се поражда не само от тематиката на филмите, но и заради главните герои. В повечето творби главният персонаж е отчужден от света самотник: („Бозайник”, „Жажда”, „Жалейка”, „Аз, Олга Хепнарова”), неспособен да бъде щастлив („Отворената врата”, „Смак”, „Дъщерите на дансинга”). Най-същественото обаче е, че този герой има отчаяна нужда от любов („Ако и кога”), независимо дали е платонична, далечна и невъзможна („Рауф”), или е псевдо любов ( „Бозайник”). Жаждата за любов е обединяващата тема на целия фестивален конкурс.


ПЪНКЪТ НА СЪВРЕМЕННОТО КИНО

Боряна Матеева


На юбилейния екран на 20-ия София Филм Фест проблеснаха цели 59 документални филма! Щом от всичко 207 заглавия (118 пълнометражни, 30 късометражни игрални) почти една трета вече са документални, може да твърдим, че постепенно се формира втори център на фестивала, без, разбира се, да дестабилизира ситуацията. Внушителният неигрален масив беше разположен умно и умело в цели 12 рубрики, което придаде красива релефност на програмата. И тук са не само прожекциите, но и срещите и пресконференциите с автори, неформалните дискусии след сеансите, онова усещане за съпричастност, което помним като зареждане от някогашните киноклубове…


НЕ Е НУЖНО ДА ХАРЕСВАШ ХОРАТА, ЗА ДА БЪДЕШ ХУМАНИСТ

С режисьора Бела Тар разговарят Василена Василева и Катерина Ламбринова

В киното на Бела Тар присъства цялата вселена – времето, природата, човекът, но и дуалните опозиции: смисълът и неговото отсъствие, хуманността и жестокостта, красивото и грозното, страданието и силата, необходима да го понесеш…

Първите му няколко филма са градени в стилистиката на радикалния реализъм и дълбаят в социалните проблеми и житейски неволи на младото поколение в епохата на късния социализъм. Постепенно Тар се отдалечава от социалната конкретика и отчетливия сюжет, и започва да изследва битието в „план тотал“, моделирайки внимателно всички негови елементи във филмовия разказ - ритъм, време, звук, среда, пейзаж, гледна точка. Този обрат е свързан и с променения му възглед, че „проблемите на обществото не са просто социални, политически или исторически, а много по-дълбоки – онтологични и космологични“ .


ВЕЛИК КИНОФАНТАЗЬОР

С Тери Гилиъм разговаря Ангел Радев

Тери Гилиам е последният велик кинофантазьор. Неподправената му способност да пренася зрителите си в нови светове и да преобразява наглед обикновеното в магическо остава без аналог в игралното кино. Филмите му противопоставят безграничността на детското въображение с циничността на реалния свят по начин, който не дава лесни отговори на зрителя.

„Опитвам се да правя филми, които карат хората да се замислят. Предпочитам да допусна, че хората са интелигентни, а не бебета. Че могат да бъдат вдъхновени да видят света по начин, различен от този, диктуван им от медиите“.

Гилиам е роден в Минеаполис, Минесота през 1940. Завършва политология през 1962, но започва работа в рекламната идустрия като илюстратор. Обезкуражен от безмилостното потушаване на гражданските протести през 60-те, той се мести в Англия, където става част от легендарната комедийна трупа Монти Пайтън. За тях той създава сюреалистични колажни анимации, които продължават да изненадват със своята креативност и закачлив хумор.


АНАЛИТИЧНИЯТ ПОГЛЕД НА КИНОКРИТИКАТА Е НУЖЕН

С кинокритиците Клаус Едер (Генерален секретар на ФИПРЕССИ ) и
Гидеон Кутс (Председател на Гилдията на френските кинокритици) разговаря Росен Спасов

На пресконференцията казахте, че мястото на провеждане на фестивала е от голямо значение за възприемането на филмите. За първи път сте в София, как градът се отразява на вашето възприятие?

Гидеон Кутс: Тук все още го има духът на малките кина. За съжаление не е така в повечето големи градове по света. Поне в Париж този дух вече го няма. Интересно ми е как тук публиката възприема по-скромните филми, а не само глобализираните американски суперпродукции. Виждам, че има аудитория за фестивалните и артистични заглавия. Съществува и субективен поглед, който зависи при срещата на хората от съответния град с филма. Когато се запознаеш с техния начин на мислене и се докоснеш до техния свят, можеш по различен начин да погледнеш на филмите, особено на българските. Винаги съм повлиян от атмосферата в салона. Със сигурност не е същото както в Кан или на други големи фестивали. Тук не трябва да мислиш какво другите биха си помислили за твоя избор. Личната ми селекция от филми също се влияе от локацията.


 АЗ СЪМ  КРИТИК – ДИНОЗАВЪР

С Джей Уайзбърг разговаря Ангел Радев

Джей Уайзбърг е американски филмов критик и историк. Роден в Ню Йорк, но живеещ в Рим от много години, Уайзбърг е арт директор на фестивала за нямо кино в Порденоне и отразява повечето филмови фестивали в Европа и близкия Изток за американското списание „Variety”. Ето какви впечатленията сподели той от 20 Международен София Филм Фест и за съвременното независимо кино.


„СИНЪТ НА САУЛ” Е ФАВОРИТ НА КРИТИКАТА

Георги Ангелов

Слава богу, юбилейният 20-и МФФ София Филм Фест премина без излишна помпозност. Без да е най-силната досега, програмата предложи редица образци от днешния ден на световното кино, както и забележителните ретроспективи на Тед Кочев, Бела Тар и Тери Гилиъм. Изброих 185 филма от 46 страни, от които 167 пълнометражни. 44 бяха българските заглавия (напук на тези, които продължват да твърдят, че няма българско кино), 17 от Англия, 15 от САЩ, 13 от Германия, 11 от Унгария, по 6 от Испания, Канада и Франция, 4 от Ирландия, по 3 от Израел, Турция, Италия, Русия, Хърватска, Мексико и Исландия, по 2 от Чехия, Полша, Грузия, Холандия, Гърция, Норвегия, Корея, Аржентина, Дания, Китай, Сърбия и Австрия и по 1 от Венецуела, Иран, Япония, Колумбия, Словакия, Македония, Косово, Румъния, Ирак, ЮАР, Белгия, Австралия, Бразилия, Финландия, Нова Зеландия, Украйна, Уругвай и Словения). Новите държави са Колумбия, Нова Зелендия и Ирак. 28 от заглавията са познати в България и не участваха в класацията.


 Берлинале 2016

ДА ДОКОСНЕШ ЧОВЕКА

Людмила Дякова

Някои журналисти упрекват организаторите на Берлинале в липса на стил и концепция при селекциониране на филмите за официалния конкурс. Но според мен това е търсено и се налага като политика на фестивала през последните десетина години. Стремежът е да се представят по-непознати кинематографии. Да се обхване цялата палитра от почерци, стилове и насоки в съвременното кино, като фокусът не е само върху игралното, но и върху документалното кино. Достатъчно е да си припомним филма на Патрисио Гусман „Седефеното копче“, който миналата година бе награден със Сребърна мечка за сценарий. Факт е, че от началото на новия век документалното кино завоюва все по-мащабни територии. То е търсено от зрителите на голям екран и е без конкуренция като значимост и внушение.


 АЛБАНИЯ, ГОДИНА ПЪРВА

Йоана Павлова

Ако днешните политически граници стават все по-условни, то културното им съдържание придобива все по-голямо значение. Неслучайно казват, че XXI век ще е векът на музеите и архивите. В този контекст се проведе и Cinéma du Réel - един от двата най-големи фестивали за документално кино във Франция заедно с FIDMarseille. За 38-ото си издание Cinéma du Réel се представи отново с амбициозна програма – четири състезателни секции (три международни и една френска), паралелни програми и една сравнително нова инициатива, която дава възможност на парижките зрители да надзърнат в съкровищницата на различни национални филмотеки. След Чили (2013), Португалия (2014) и Гърция (2015) тази година беше ред на Албания.


НОСИТЕЛИ НА СРОДНИ ПРАВА В АУДИОВИЗИЯТА.

ПРАВНАТА ФИГУРА НА ПРОДУЦЕНТА В АУДИОВИЗИЯТА

Марияна Лазарова

I. Обект и съдържание на сродното право.

С термина сродни права – droit voisins, neighboring or related rights, се обозначава отделна категория права, близки до авторските. Много често правоносители и ползватели проявяват неразбиране и считат тази категория права за вторична, производна от авторството и следователно с второстепенно значение. Подобно неразбиране води до редица недоразумения в практиката и до псевдо философски спорове в стил: кокошката или яйцето. Съществува стар спор: кой е по-важен, творческият принос и талантът на авторите, или инвестицията на продуцента, без която техният труд нямаше да се обективира и да стане достояние на публиката.


ДРАМАТУРГИЯ И МОНТАЖ

Нина Алтъпармакова

Макар да влиза в ролята си на изразно средство на един по-късен етап от производствения процес и да борави с вече заснетите кадри и вече заложената логика в действията и думите на персонажите, монтажът влияе пряко върху драматургията на филма. Разбира се, как точно ще бъде разказана една история, какви събития ще се случат в нея, проявата на какви характери, сблъсъци и конфликти ще проследим докато гледаме филма, зависи изцяло от волята на сценариста и режисьора. Но колкото и странно да изглежда, към този авторски процес е съпричастен и монтажистът. Защото тъй нареченият “момент на истината” винаги идва накрая, когато усилията на всички по творческата верига са фиксирани в материала.


ЛЮБОВ С ПРЕВАЛЯВАНИЯ

Христо Ганев

Обширно поле, осеяно с цветя. Диви, но красиви. Криволичещ селски път, чезнещ в далечината. Жега. Зной. Слънцето – огромно – пече ли, пече.
Нажежен, въздухът трепти, къдри и размазва контурите на далечни хълмове, дървета и храсти – увиснали неподвижни в маранята.


 

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 1/2016

СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ  1/2016

Cover Kino 1 2016СЪДЪРЖАНИЕ:

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ
Сто години българско игрално кино:
Българското кино след 1989 – 25 години движение… /Йоана Павлова
Значими теми в игралното кино и тяхното отразяване в кинопериодиката
Кинопериодиката през епохата на постсоциализма (1990-2015)
/Гергана Дончева
В памет на
Бай Най /Пенка Монова
Да си спомним
Дискретният доайен – Яко Молхов /Неделчо Милев
Във фокуса на критика
„Семейни реликви”. Загубеният смисъл, намереният път? /Ингеборг Братоева - Даракчиева
Нови книги
Смесеното ДНК
или за книгата „Анимационните хибриди“ /Людмила Дякова
Хипотезата за „Странната долина” и анимацията /Невелина Попова
КИНОСЪБИТИЯ
Ранно пиле 2015
Смело срещу статуквото – интервю с режисьорката Кристина Грозева /Катерина Ламбринова
Киномания 2015
Неотвратима ли е силата на съдбата? /Калинка Стойновска
Кинокласация
За четвърти път печели документален филм /Георги Ангелов
Златен Ритон 2015
Наградените филми /Гено Петров
В търсене на нова ценностна система /Олга Маркова
Тежката сянка на тоталитарно минало /Боряна Матеева
Мрачна, но особено важна тенденция /Росен Спасов
Анимацията – между поезията, неоавангарда и … документализма /Надежда Маринчевска
New Wave 2016
Третата „Нова вълна”/Василена Василева
Ракурси
Звуковите клишета в американското кино /Ангел Радев
НАШАТА ИСТОРИЯ
Съдбата на „Българан е галант” /Петър Кърджилов
Сценарни Ескизи
Maika mi calling / Деян Барарев


БЪЛГАРСКОТО КИНО СЛЕД 1989 – 25 ГОДИНИ ДВИЖЕНИЕ…

Йоана Павлова

Близо едно десетилетие преди 10-и ноември 1989 година България е белязана от икономическа, социална и идеологическа стагнация, затова не е чудно, че „вятърът на промените” преминава у нас под формата на бюрократичен повей. Докато хората в единия край на Източния блок събарят Берлинската стена, а в другия скандират „Перестройка!” и „Гласност!”, българските медии отбелязват рутинната смяна на дългогодишния Генерален секретар на БКП Тодор Живков с друг лидер. В България не отекват чукове и изстрели, но все пак така нареченият Преход е започнал.


КИНОПЕРИОДИКАТА ПРЕЗ ЕПОХАТА НА ПОСТСОЦИАЛИЗМА (1989-2015)

Гергана Дончева

Буреносните събития, последвали разломната 1989 година за българското общество като цяло и за родното кино в частност, могат да се сравнят в някакъв смисъл с тектоничните социални промени, които настъпват през десетилетията след 9 септември 1944, но вече с обратен знак: българската кинематография – едно от най-свидните постижения от ерата на социализма, в която държавата влага впечатляващи средства – попада в качествено нова икономическа ситуация: рухва някогашната система за финансиране и филмовите творци са принудени да оцеляват според индивидуалните си възможности.


НАЙЧО ПЕТРОВ

Пенка Монова

Найчо Петров го няма. В своя дълъг деветдесет и петгодишен живот винаги се бе притеснявал, че го няма достатъчно дълго време на екрана, както и на сцената. Всъщност той има над сто театрални роли, играе в Пловдивския и Варненски театър най-вече, както и в София. „Похабих живота си и не можах да реализирам моите чувства и разбирания на сцената. Много малко направих в сравнение с моите възможности“, пише той в откровената си и забавна книга „Като кино. Моят живот”, където успява много смешно и да се похвали, освен да бъде справедлив или несправедлив към колегите си. Почти връстник на киното ни, той се снима за първи път в „Калин Орела“, но неговият епизод пада при монтажа. Филмографията му (пак повече от сто роли) е като малка енциклопедия на българското кино по времето на социализма, но и след 1989 година продължава да снима.


ДИСКРЕТНИЯТ ДОАЙЕН

Неделчо Милев

През декември 2015 се навършиха 100 години от рождението на бележития литературен и филмов критик Яко Молхов. Това е повече от достоен повод да го уважим. По време на активната си творческа дейност той беше обичан от всички. Днес за дълбоко съжаление този доайен - стожер на филмовата ни култура – е малко позабравен. Това не е изолирано явление в киното. Премълчавани са почти всички заслужили кинодейци от първата половина на ХХ век. Този юбилей е повече от сериозно основание да заговорим и за нещо друго - за КИНОепопея на забравените – в продължение на известната традиция на Вазов. Няма да ви обременявам с излишни подробности от биографията на „бай Яко”, както непринудено го наричаха всички. Той е роден в село Каменица (днес квартал от Велинград) в многодетно бедно семейство. Младостта му преминава в труд и лишения.


СЕМЕЙНИ РЕЛИКВИ - ЗАГУБЕНИЯТ СМИСЪЛ, НАМЕРЕНИЯТ ПЪТ?

Ингеборг Братоева-Даракчиева

През 60-те години на миналия век в малката кинематография на малката ни страна започват да се появяват предизвикателни, трудни за възприемане от широката публика филми, които следват големите европейски процеси на утвърждаване на авторството и оформянето на арт естетиката в киното. От "Слънцето и сянката" (1962) на Рангел Вълчанов и "Привързаният балон" (1969) на Бинка Желязкова насам арт киното носи международни награди и в голяма степен определя посоките на филмовия процес у нас. То е неизменната свободна територия за себеизразяване на българските режисьори -  както в тоталитарните години, така и в епохата на всеобща комерсиализация. Тази традиция се оказа толкова силна, че българско арт кино продължава да се прави, като по някакво чудо, дори във финансово най-тежките години за киноиндустрията ни. Предимно на арт филми дължим международния престиж на българското кино днес - достатъчно е да споменем многобройните фестивални награди за "Отчуждение" (2013) на Милко Лазаров, за "Потъването на Созопол" (2014) на Костадин Бонев и актуалното признание за "Жажда" (2015) на Светла Цоцоркова - красноречиви доказателства, че българските режисьори от всички поколения продължават да работят в тази посока.  


СМЕСЕНОТО ДНК ИЛИ ЗА КНИГАТА "АНИМАЦИОННИТЕ ХИБРИДИ" 

Людмила Дякова

Появата на книга за анимация е като бяла лястовица в изкуствоведската ни литература. Още повече, че „Анимационните хибриди“ - с автор професор Надежда Маринчевска - е труд, в който хибридността се разглежда като понятие за „смесването“, взаимното проникване и хармонично обвързване между отделните видове кино – анимационно, документално, игрално. Така хибридността се очертава като водеща тенденция в съвременните визуални изкуства, категорично утвърдила се през последното десетилетие както на технологично ниво, така и в естетически план.


ХИПОТЕЗАТА ЗА „СТРАННАТА ДОЛИНА” И АНИМАЦИЯТА

Невелина Попова


„Хипотезата за „странната долина” и анимацията” е първата и уви, последната теоретична книга на Цветомира Николова. Тя е позната на нашата кинообщност най-вече със своите анимационни филми – като художник, аниматор, режисьор и сценарист на едни от най-светлите ни анимационни филми. „Хипотезата за „странната долина” и анимацията” е дисертационният труд на доц. д-р Цветомира Николова. Книгата е едно изключително интересно изследване на ужасяващото в изкуството и живота. Тя проправя пътеки между анимацията и най-различни творчески сфери на човешкия дух – съвременна кибернетика и история на автоматите, психология, философия и изобразителни изкуства, театър, литература и кино, религия и политика.


СМЕЛО СРЕЩУ СТАТУКВОТО

Интервю с Кристина Грозева, член на жури на фестивала Ранно Пиле 2015
Катерина Ламбринова


Какви впечатления остави у вас селекцията на международния фестивал за студентско късометражно кино Ранно пиле 2015?

Много богата и интересна селекция – над 80 студентски филма, сред тях - игрални, документални, анимационни от най-различни краища на света. Имаше филми от Русия, Австрия, Израел, Румъния, Сърбия, Хърватска, Германия, Грузия, Полша, Швейцария, Испания, Италия, Турция и от България, разбира се.

Какви теми вълнуват младите режисьори и сценаристи? Какви филми правят, в какви стилове и жанрове ги разполагат?

Селекцията беше страшно разнообразна и имаше филми във всякакви жанрове и стилистики – и хоръри, и комедии, и експериментални, и драми. Повечето от младите творци обаче се опитват да работят в реалистична стилистика, драмата беше един от най-застъпените жанрове. Темите също варираха в широк диапазон, но сериозните заявки, т.е. филмите, които наистина направиха впечатление, се занимаваха с реалните проблеми и със света на младите хора. Имаше много впечатляващи хърватски филми. Всички те бяха запомнящи се, румънските също бяха на ниво.


Киномания 2015

НЕОТВРАТИМА ЛИ Е СИЛАТА НА СЪДБАТА?
Калинка Стойновска

Какво е Съдбата и дали наистина е толкова неотвратима? Дали човешкият живот, а и движението на останалия свят извън него са така предопределени и обречени, че няма отърваване от участта на всеки поотделно и всички заедно? Не е ли смайваща и най-често необяснима пътеката на Ориста, която всяко живо същество на земята изминава? Подобни въпроси според мен са в основата на няколко от филмите, по- казани на Киномания 2015: „Макбет”, „Слънчев удар”, „Дийпан: съдбата на бежанеца”, „Вълчият тотем”,”Младост”.


ЗА ЧЕТВЪРТИ ПЪТ КЛАСАЦИЯТА ЗА КИНОМАНИЯ ПЕЧЕЛИ ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ

Георги Ангелов

За 31-та Киномания имаше всевъзможни коментари. Не споделям мнението, че е най-слабата от последните десет години. Запомнящите се заглавия не бяха малко. Първоначално разширената Програма служеше и за каталог. Самият каталог излезе чак на втората седмица и беше двойно по-евтин. Бяха показани 58 филма от 16 страни: 11 филма от Англия, по 10 от САЩ и Франция, 7 от България, 4 от Италия, 3 от Германия, по 2 от Белгия, Швеция и Русия и по 1 от Аржентина, Китай, Австрия, Норвегия, Япония, Холандия и Канада. Наред с игралните, киноманите през годините се наслаждаваха на изключително качествени пълнометражни документални и анимационни филми. Така беше и тази година.


Златен ритон 

НАГРАДЕНИТЕ ФИЛМИ
Гено Петров

Сухите факти за тазгодишния фестивал „Златният ритон“ са следните: в пловдивското кино „Лъки – Дом на Киното” и в клуба „Петното на Роршах” бяха прожектирани четиридесет и четири документални филма - двадесет и шест от тях в конкурсната програма, осемнадесет – в информационната и дванадесет анимационни. Общо тридесет и пет часа ново българско документално и анимационно кино.


Златен ритон 

В ТЪРСЕНЕ НА НОВА ЦЕННОСТНА СИСТЕМА

Олга Маркова

Онова, с което според мен ще се запомни ХХІІ-ят фестивал на българското документално и анимационно кино в Пловдив, е отговорното екранно продължение на очертаващата се през последните години твърде съществена тенденция в развитието на нашата филмова документалистика, която се изяви в редица успешни произведения. Става дума за аналитично преосмисляне - със специфичните за седмото изкуство художествени средства, на националната ни история, независимо от разминаващите се мнения на критиците за една или друга творба.

Както на предишните няколко форума, така и на този не сме изненадани от ярки естетически открития. Но едва ли е необходимо непрестанно да сравняваме днешното документално кино с върховите постижения на 70-те и 80-те години. 


Златен ритон 

ТЕЖКАТА СЯНКА НА ТОТАЛИТАРНО МИНАЛО

Боряна Матеева

Разбира се, това е субективен прочит на „Златният ритон” 2015. Годар има един филм „Две или три неща, които знам за нея”. Ако го перифразираме, генералните неща, които ще останат в съзнанието ми от ХХІІ-то издание на „Ритона” като теми, са надделяването на ретроспективния поглед към миналото за сметка на настоящето, а като форма – липсата на експерименти (с две или три изключения) и оттам – доминиращото положение на анимацията.


 Златен ритон 

МРАЧНА, НО ОСОБЕНО ВАЖНА ТЕНДЕНЦИЯ

Росен Спасов

Фестивалът ,,Златен ритон‘‘ беше естествен календарен завършек на празненствата по случай вековния юбилей на българското игрално кино, колкото и спорове да има около неговата годишнина. Документалното ни кино от последната година твърде малко бе фокусирало погледа си върху юбилея. Филмите за кино се ограничиха до монтажно-колажния ,,Усмивките на българските комедии‘‘ (режисьори Иван Георгиев – Гец и Радослав Илиев, Награда на Асоциацията на хабилитираните преподаватели по екранни изкуства „Академика 21“) и спорния портрет на първопроходника на българското игрално кино ,,Васил Гендов – мит и реалност‘‘ (режисьор Илия Костов), който предизвика повече полемика около озвучаването си, отколкото около фактологията и филмовите си качества. Към Гендов и неговата епоха може да има толкова гледни точки, колкото автори дръзнат да се заемат с темата. Така че добър или лош, филмът е направен и показва авторовата гледна точка към една крайно противоречива, но наистина обсебена от киното личност.


Златен ритон 

АНИМАЦИЯТА – МЕЖДУ ПОЕЗИЯТА, НЕОАВАНГАРДА И … ДОКУМЕНТАЛИЗМА
Надежда Маринчевска

Когато глухарчетата плачат, когато вятърът издухва надеждите, когато дъждът безутешно наводнява стаята, когато старият велосипед уморено проскърцва – това може да бъде любов…Филмът на Ася Кованова и Андрей Кулев по сценарий на Христо Ганев „Любов с превалявания“ е нежна и поетична история за чувствата и привързаността, за верността и житейските обрати. Прозирната рисунка с размит туш в стила на прекрасните илюстрации към книгата „Дао Дъ Дзин, или Книга за Пътя и Добродетелта“, които Андрей Кулев създаде наскоро, допринася много за създаването на минорната атмосфера и наситеност на емоцията. Филмът е трептящо-чувствен и същевременно деликатен; раним, но и непоколебим в борбата за любимия. И съвсем неслучайно творбата получи „Златен ритон“ на 22 фестивал на българското документално и анимационно кино в Пловдив. Сюжетът е фокусиран върху изменчивите взаимоотношения на любов-отблъскване между двама души в края на житейския път.


 New Wave 2016

ТРЕТАТА „НОВА ВЪЛНА”
Василена Василева

Във филмотечно кино „Одеон“ се проведе третото издание на Международния студентски филмов фестивал „Нова вълна“, организиран от департамент „Кино, реклама и шоубизнес“ на Нов български университет. По време на всички прожекции залата беше пълна и се усещаше атмосфера на колективен дух. Филмите в програмата бяха изключително разнообразни и лишени от излишна претенциозност. Прави впечатление, че повечето от младите режисьори залагат на оригинални идеи, интересен подход или тематика от обществена значимост. Някои филми бяха комични, други наивни, трети драматични, но всички те отразяват творческите търсения, тревогите и надеждите на млади хора от различни страни.


ЗВУКОВИТЕ КЛИШЕТА В АМЕРИКАНСКОТО КИНО

Ангел Радев

След окончателното навлизане на звука в киното той сякаш престава да бъде важен въпрос за кинотеорията и става предмет на изследване предимно от специалистите, занимаващи се с него професионално. Тяхна става задачата не само да разгадаят неговата специфика, но и да съхранят неговата история. Постепенно се създават нови професии - звуков дизайнер, звуков монтажист и специалист по звукови ефекти, които откриват как един единствен звук може да промени ефекта на дадена сцена. Голяма част от тези специалисти са останали неизвeстни, но тяхната работа е допринесла за развитието на филмовото изкуство. 


100 ГОДИНИ ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ
СЪДБАТА НА „БЪЛГАРАН Е ГАЛАНТ”
Петър Кърджилов

Екранната орисия

Най-ранните публични прожекции на първия български игрален филм „Българан е галант” биват осъществени върху екрана на софийското кино „Модерен театър” (продуцент на творбата) по всяка вероятност на 12, 13 и 14 януари 1915 (понеделник, вторник и сряда). За това свидетелстват 15 рекламни съобщения (поне толкова на брой са известни днес), появили се от 10 до 15 януари в шест столични всекидневника: „Дневник” , „Заря” , „Камбана” , „Мир” , „Пряпорец” и „Утро” . В края на същата седмица – събота и неделя (17 и 18 януари) „първата българска кино-комедия” е показана в Русе – кино „Аполо” . През септември 1915 „Българан е галант” отново се „играе” в столицата – „Модерен театър” , а след около година – през август 1916 – гастролира в Одрин, където софийското кино (а и акционерно дружество) има свой едноименен клон . На 1.VI.1917 филмът бива включен в програмата на благотворителна „гала кино-забава”, организирана от управата на „Модерен театър” в „полза на фонда „Войнишки семейства” – Първата световна война е в разгара си. Обявлението за добродетелната инициатива, отпечатано в „Пряпорец”, „Балканска поща” и „Камбана”, се оказва последното, свързано с прожекции на „Българан е галант”. След датата 1 юли 1917 няма сведения филмът да е показван в България! Той се изгубва по друмищата на неумолимото време, сякаш изчезва – вдън земя...


 MAIKA MI CALLING

Сценарист и режисьор Деян Барарев

ЕКСТ.ТРАФОПОСТ / КЪСЕН СЛЕДОБЕД - НИСКО СЛЪНЦЕ

На екрана се изписва: „11  Ноември  2010"

Мазилка на бетонен трафопост, на която е  изписано: „Чък  Норис не гласува"; „Смъртта написа това"; „I was  here  and  then I wasn't"; „Синът  на  майка ти е турчин"; „Педерасти навсякъде"; „Педали, а... като станем повече,  ще видим кой е обратен".

„Проблемът с хората е, че ти липсват когато си отидат. Не ти липсват когато  седят до теб, дишащи, готвейки се  да  излязат да танцуват".

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 6 / 2015

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 6 /  2015

 ви предлага целия текст на тези статии


kor 6 2015 ЕДИН ГРАД ВЪВ ФОКУСА НА КИНОТО

СОФИЙСКИТЕ ГРАДСКИ МЕТАМОРФОЗИ  

Кристиян Христов
 

Преобразяването е сякаш изначално присъщ за всеки модерен град процес на постоянна промяна, сякаш единствената му характеристика спрямо всички други, оказващи се мимолетни в опита си да дефинират градското веднъж и завинаги. Промяната обаче никога не протича едноизмерно, а е нещо извънредно комплексно, което по парадоксален начин остава незабележимо за всекидневния обитател на градската среда.

Ето защо деветте заглавия в рамките на проекта „София през погледа на 100- годишното ни кино” представляват истинско предизвикателство  за всеки, който би се опитал да ги осмисли цялостно, както поради тяхното жанрово разнообразие, така и благодарение на различните изразни средства и контексти, които поставя (и в които е поставено) всяко от заглавията. Въпреки че съм далеч от мисълта, че бих могъл да предложа собствена кохерентна интерпретация на тези толкова различни едно от друго филмови заглавия, заснети в продължителния период между 1960-2014 г., оставам изкушен да проследя някои ключови елементи от множеството трансформации на град София, пръснати като мозайка из показаните филми. Правя това, изхождайки от убеждението, че прожектираните на екрана образи не изразяват само външните преобразувания във физическата „тъкан“ на града – булеварди, сгради, алеи, паркове (и всички други фини и сложни технологични елементи от градската инфраструктура, които често не забелязваме), а също и по-мащабните обществени промени, преживени от столичани през последния век, доловими в някои от лентите благодарение на подходящия кинематографичен изказ…

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 4-5 / 2015

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 4-5 /  2015

 ви предлага целия текст на тези статии


един град във фокуса на киното

СПОМЕН ЗА КИНА

Владимир Игнатовски

Списанието ми предложи да напиша спомен за кината в София, което означава, че вече съм достатъчно възрастен, щом имам и мога да пиша спомени. Дневници пишат младите, старите – спомени.

Разбира се, не съм чак толкова стар, че да помня първите стъпки на кинематографа в София. Не съм виждал и не съм престъпвал в шапитото на „Гранд Електрик Биоскоп“, в което софиянци са могли да се дивят на първите филмчета на ранния „синематограф“. То било разпънато, първо близо до Шарен мост, днешния Лъвов мост, а след това в празното пространство между градската баня и джамията. Жалко, голям почитател на нямото кино съм. Бих дал много, да мога да надникна вътре, да видя трепкащите образи по бялото платно, да чуя гласа на „рекомандьора“, който трябвало да обяснява на несвикналите с новото зрелище софиянци какво се случва: дали „той“ сега ще изневери на жена си или само се кани да открадне чантичката на дамата и защо едни сега ги има, а после изведнъж се появяват други…

Но не ми било писано… Пак възрастови „ограничения“ не са ми дали възможност да видя и строежа на първото софийско кино „Модерен театър“, а следователно и да присъствам на премиерата на „Българан е галант“ на Васил Гендов и не мога да взема участие в спора: кога точно се е случило това епохално събитие, за което спорят колегите, дали е било през 1910-а или през 1915-а?...

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 3 / 2015

един град във фокуса на киното

София - градът на бога

Боряна Матеева

kor 3 2015Българското кино обича София и я гледа любовно от всички възможни гледни точки и ракурси, описва я и я анализира с най-различни стилове – традиционни и новаторско-експериментални. Режисьори от всички поколения, от класици до дебютанти, с методите на игралното, документалното, научно-популярното кино, хрониката и анимацията са привлечени от „стоте лица” и всеки избира да изследва и рисува онова, което най-силно го е вълнувало. Киното е огледалото на града, неговата модерна аудиовизуална памет, негов коректив. Не може да е случайно името „София”. Градът, както ще видим накрая, е кръстен на храма „Света София” или „Премъдрост Божия”, което според теолозите е второто лице на Бога, Исус Христос. Иска ми се да вярвам, че във всеки авторски поглед проблясва макар и частица от „премъдростта Божия”, която ни крепи повече от две хилядолетия. Непосилно е да се разгледат всички  филми, създадени през всичките 100 години на българското кино на тема София. Би станал каталог, полезен като справка, но скучен като съдържание. Затова избирам да проследим как София се е развивала през обектива на документалното кино (и как то се е развивало) в един период от 70 години – от възстановяването й след Втората световна война до наши дни. Подборът на филмите е субективен и вероятно пристрастен. Много стойностни филми няма да бъдат разгледани поради липса на място. Други пък едва ли си струва да бъдат споменавани, защото са поръчкова халтура. Но всички те остават в колективната кинопамет и могат да послужат както за познание против забравата, така и за вграждане в бъдещи проекти. София е вечен и неизчерпаем сюжет, подобно на любовта.   

Ще започна неизбежно с „Един ден София” (1946), прелестното филмово есе и безценен документ за следвоенна София с „автор-оператор” Захарий Жандов. Това е първият режисьорски опит на бъдещия класик, дотогава пробвал се като оператор на документални и научно-популярни филми…

СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 2 / 2015

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 2 /  2015

 ви предлага целия текст на тези статии


kor 2 2015  КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ,

МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ

МОСТ МЕЖДУ ТЕАТЪРА И КИНОТО

Интервю с актрисата и режисьор Яна Титова

Василена Василева

Как решихте да направите прехода от актриса към режисьор? В случая на „Мостът” – да преминете от актриса към удиалънов модел?

Написах сценария на „Мостът” с идеята само да участвам в него, просто ми  хареса историята, която мой приятел ми разказа. Държах го в „чекмедже“  и  чаках да се появи подходящ режисьор. Но в един момент си дадох сметка, че имам достатъчно ясна идея как точно би трябвало да се случи този филм и решението аз да го режисирам всъщност ми изглеждаше доста  естествено.

Как режисирахте себе си във филма?

Трудно! Беше ми по- интересно да съм зад камерата и съжалих, че не съм поканила друга актриса за ролята,  за да мога да се фокусирам само върху режисьорската част. Но пък ако не бях участвала, нямаше да си партнирам с Едуард Хог. А тази възможност не е за изпускане!

Мостът ли кара хората да полудяват?

Страховете им по-скоро. Вътрешната им борба, неувереността им. Мостът е катализатор в случая, не е причина.

Нервността на мъжа и една лоша шега ли стават причината да се стигне до такъв некрасив край за жената от моста?

Нещата никога не са само такива, каквито изглеждат . Чувала съм много и различни интерпретации за какво всъщност се разказва в „Мостът“. И мога да кажа, че всички са верни! Оставила съм много вратички публиката сама да донапише историята и да я развие така, както иска.

Следващият Ви филм  „Солвейг” ще бъде ли обгърнат със същата доза мистичен психологизъм и суров трагизъм?

О, не! „Солвейг“ е диаметрално противоположен на „Мостът”. Той вълнува по различен начин. Визията, изразните средства, както и стилът са съвсем различни. „Солвейг” е моя сбъдната мечта. Исках да снимам този филм много преди въобще да ми хрумне да режисирам и много преди да напиша „Мостът”.  Дълго време чаках подходящия момент този филм да се реализира и когато най-накрая се случи, беше магично...

75.godini.spisanie.kino