СПИСАНИЕ КИНО ВИ ПРЕДЛАГА ПЪЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ НА ТЕЗИ СТАТИИ - БРОЙ 2/2017
СЪДЪРЖАНИЕ:
АБСУРД И РЕАЛНОСТ ВЪВ ФИЛМИТЕ НА ПРОДУЦЕНТСКАТА КОМПАНИЯ „АГИТПРОП“
Василена Василева
Компанията АГИТПРОП е създадена през 1997 година от операторите и фотографи Борис Мисирков и Георги Богданов, а продуцентът Мартичка Божилова се включва през 1999. От този момент нататък компанията е продуцирала редица документални филми, които участват с голям успех на редица фестивали у нас и в чужбина и имат много награди. АГИТПРОП e международно призната компания въпреки трудния път, който e изминалa, за да се утвърди. Филмите, продуцирани от нея, имат премиери в Кан и на Берлинале, носители са на престижни международни отличия, такива като „Сребърен вълк”- IDFA - Амстердам, наградата „Гриърсън“, голямата награда на Sunny Side of the Doc, наградата на HBO за изгряващ талант в документалното кино, на HOTDOCS 2008 - Торонто... Тя е реализирала и първия български филм омнибус („15”), а в момента се работи по игрален филм и телевизионен сериал.
СПОМЕН ЗА СЪДБАТА КАТО МАСОВО ЧУДО
Божидар Манов
С Иван Павлов сме връстници и два пъти състуденти. Първо в МЕИ „Ленин” (1965-1970). Той в специалността „Електроизмервателна техника”, аз – в „Електроника”. После в първия випуск на ВИТИЗ (1973-1978). Той - „Режисура” в класа на Христо Христов, аз - „Кинознание” в класа на Неделчо Милев.
Така още в самото начало искам да отстраня всякакви подозрения за приятелски предпочитания. Те са очевидни. Но и филмите му са налице, а те говорят сами за себе си. Първият клас на Христо Христов извади на екран няколко изненадващо силни дебюта, които въпреки тогавашната йерархия на „митрополитите” в киното ни и регламентираните оценки за качество, се откроиха и не можеха да бъдат пренебрегнати. На първо място това се отнася за силния, впечатляващ авторски филм на Киран Коларов „Служебно положение: ординарец” (1978) и „По буква Г” (1979) на Иван Павлов. Това бяха по същество техни дипломни работи, а същевременно ярка заявка за нови режисьорски имена. По-късно житейските им и творчески пътеки естествено се развиха в различни посоки, но впечатлението за верен педагогически избор на учителя им бе потвърдено.
ДА ПРАВИМ НЕЩА, КОИТО ДА ОСТАНАТ
Людмила Дякова разговаря с актьора – режисьор Владимир Пенев
За Владимир Пенев е малко да се каже, че е добър актьор. Той е актьорище. Навремето за подобен талант са казвали „колос“ на театъра, в случая и на киното. Сега подобно твърдение звучи претенциозно и помпозно, но затова пък точно отговаря на творческата мощ на Владо Пенев. Той може да изиграе всичко – драматично, трагично, сатирично, романтично - при това перфектно: Астров от „Вуйчо Ваньо“, Мъжът от „Нирвана“, Едгар в „Мъртвешки танц“. Арпагон от „Скъперника“. Хората продължават да търсят билети за „Приятнострашно“, „Дуети“, „Жана“ и още, и още постановки, в които той е блестящ. Удостоен е всички възможни театрални награди. Вярно, че във времето се е разминал с Ромео и Хамлет, но затова пък още на двадесет години се е сблъскал с предизвикателството Ричард Трети. Киното го открива през 80-те години с Поета от „Поета и дявола“. Достатъчно е да се споменат само някои от филмовите му участия – ярки, плътни, запомнящи се - в „Нещо във въздуха“, Пясъчен часовник“, „Дзифт“, „Аз съм ти“, „Прелюбодеяние“. Да не говорим за гласа му от десетки дублиращи роли в телевизията. И, разбира се, ролите му в телевизионните сериали: „Патриархат“, „Недадените“, „Четвърта власт“, но най вече емблематичният инспектор Попов от „Под прикритие“. Според мен оттук нататък призванието му е в режисурата, което категорично е заявено в постановките „Агенти“ и „Дакота“.
ОЗАРЕНИЯ НА МИНАЛОТО
За книгата на Петър Кърджилов "Озарения в полите на Витоша. Летопис на ранното кино в София (1896 – 1915)"
Ангел Димитров
Краят на ноември 2016-та бе със сигурност най-подходящото време за появата на поредната книга на Петър Кърджилов за българското кино. Самото изследване стана знак за отбелязване на 120-та годишнина от първата кинопрожекция в България. Този нов факт от историята на българската Модерна епоха убедително коригира досега известното за мястото и времето на едно начало – приносът за откриването му е тъкмо на Кърджилов – и е все още непознат в масовите представи за националната история на киното. Превърнат е от автора в отправна точка на изследването и в обект за осмисляне в много по-обширен социокултурен контекст. Първите стъпки на кинематографа у нас обаче придобиват измерения, надхвърлящи конкретното значение и смело излизат от собственото тематично поле, за да се превърнат в своеобразен културологичен разказ за един от най-динамичните и възходящи периоди в българската история.
АНИМАЦИОННАТА ДРАМАТУРГИЯ МЕЖДУ ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ И ПОЕТИЧНО-ФИЛОСОФСКИТЕ КОДОВЕ
Надежда Маринчевска
Книгата на Невелина Попова „Драматургичното пространство на анимацията“ е събитие не само за работещите ни аниматори и студенти, които от много години чакат своя пътеводител в областта на драматургията, но и се нарежда сред най-добрите изследвания, посветени на анимационния сценарий в света.
Драматургичното изграждане на анимационния филм е може би най-слабата брънка в съвременното авторско кино. Практиката показва, че режисьорите и художниците много често поставят визуалните и художническите качества на творбата на преден план, като сценарната основа и сюжетът остават в редица случаи недоразработени, затрудняващи комуникацията със зрителя. Опитът ми от международните фестивали през последните 30-тина години потвърждава този факт, а като историк на анимационното кино мога да проследя този проблем и далеч по-назад във времето. Без да омаловажавам онези истински шедьоври в анимацията, които се раждат в резултат на прекрасна драматургия и артистично визуално решение, все пак трябва да се признае, че те не са толкова многобройни, колкото би ни се искало. В този смисъл книгата на Невелина Попова е особено актуална и запълва едно почти бяло поле не само в българската теоретична литература, но и в световен план.
АДЕЛА И ФИЛМИТЕ, КОИТО НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ НАПРАВИ....
Иво Драганов
В моето съзнание деля историята на три нива. Официалната история е тази, която застъпва гледната точка на държавата и управленските елити. Обикновено тя е смес между /не/много изопачена фактология, груба пропаганда и митология. В нея основно място заемат официално признати герои, царе, генерали, маршали, министър-председатели и прочие управници. Място за обикновените хора там няма. Тяхното място е обобщено с нищо не означаващата дума народ. От и в негово име героите на официалната история са извършвали огромни безобразия през годините.
Второто не по-малко важно ниво на историята е неофициалната история. Тя намира особено приложение на територията на документалното кино. В него авторите, които са почтени и коректни към фактите от действителността, разказват за незнайни хора, които честно живеят живота си, не са нагаждачи и конюнктуршчици и дори когато губят, запазват достойнство и позиция към събитията. Конюнктуршчиците винаги се оправдават с крилатата фраза „Времето беше такова“. Времето винаги е някакво, по-често недружелюбно, но хората съобразно ценностната им система реагират по един или друг начин. Да припомня: базата на юдео-християнската цивилизация са Десетте Божи заповеди и всеки трябва да се стреми да ги спазва. Вчера, днес и утре...
СЕМЕЙСТВОТО КАТО УБЕЖИЩЕ И ИЗПИТАНИЕ
Боряна Матеева
„Фестивалите не са спортни състезания, въпреки наградите, които се дават. Те са важни за режисьорите, защото подкрепят първите стъпки в този жесток свят на киноиндустрията” – това веруюто сподели на пресконференция председателят на журито на международния конкурс на 21 София Филм Фест Кристи Пую, емблема на неотшумяващата „нова вълна” в румънското кино и един от най-талантливите съвременни кинорежисьори в света. В интервю той добавя още, че за да правиш изкуство „трябва да сложиш сърцето си на масата”…
Всички режисьори, представили своя първи или втори филм на Феста са опитали съзнателно или не да направят този сакрален жест. Филмите от конкурса определено са в линията на авторското кино, занимават се със сериозните теми на времето, някои вече с престижни награди, други избрали София за световна премиера (като турския „Блокът на младоженците”). Нe видяхме краен експеримент във формата и визията, но гледахме кино с общо добро качество и овладян професионализъм. В жанрово отношение основната група от 13-те заглавия се разположиха в полето на психологическа драма с различни стилистични нюанси. Двете теми, които се откроиха поне за мен, са семейните отношения или техния дефицит (в „Безбог” и „Христо” последното е в основата на драмата и трагедията на героите) и съзряването на младите. Във всички филми, без изключение, откриваме остър драматизъм, болка от упадъка на ценностите, реална и екзистенциална тревога за света. В „Безбог” това стига до трагично измерение, където смъртта се оказва единствен избор за да се стигне до покаянието.
КОГАТО И ПОСЛЕДНАТА НАДЕЖДА Е ЗАГУБЕНА, НЯМА ПОВЕЧЕ ПРИЧИНИ ЗА ПЕСИМИЗЪМ
Мирела Василева
Едно от събитията на тазгодишния София Филм Фест бе панорамата от четири филма на познатия, обичан и провокативен финландец Аки Каурисмаки. „Кой, по дяволите, си ти?“ Този въпрос Аки Каурисмаки задава на президента на филмовото жури в Кан Дейвид Линч, когато през 2002 година филмът му „Мъжът без минало“ получава наградата на журито, а не очакваната от него „Златна палма".
Линч не отговаря на въпроса, но въпросът може да бъде: А кой, по дяволите, е Каурисмаки? Режисьор, меланхолик, бохем и финландец. Каурисмаки е лицето на финландското кино. Той и брат му Мика Каурисмаки са отговорни за около една четвърт от филмите, произвеждани в северната държава през последните тридесет години. Но да започнем отначало.
НЯМА ДАВНОСТ ЗА БУРЕТО БАРУТ
Горан Паскалевич с нова награда на ФИПРЕССИ
Олга Маркова
Така съм озаглавила в книгата си „Последните мохикани на киното” (2011) творческия портрет за уникалния майстор на екранното изкуство Горан Паскалевич (роден 1947 година в Белград). С него се познаваме от 1976, когато с дебюта си в игралното кино „Пазачът на плажа през зимата” спечели на Берлинале за първи път наградата на ФИПРЕССИ. Този нежен, дълбоко хуманен филм се оказа заявка за един рядък талант, който умее да пресъздава най-обикновена човешка история по изключително елегантен, естетски и същевременно трогателен начин.
Най-новата творба на режисьора „Земя на боговете” е живописно заснета философска притча за завръщането на блудния син, интерферираща в други теми: закостенялостта на нравите и предразсъдъците в затънтена хималайска провинция; безправието на жените; неприемането на реалността на променящия се околен свят; суеверията и непростимостта, които надживяват стихията на природните катаклизми.
КРИТИКАТА ПРЕДПОЧЕТЕ „АЗ, ДАНИЕЛ БЛЕЙК“
Георги Ангелов
21-то издание на София филм Фест предложи 163 заглавия от 44 държави. Като изключим 18-те късометражни, остават 145 филма, разделени по следния начин: 23 от България, 16 от САЩ, 12 от Белгия, 10 от Англия, 9 от Германия, 8 от Румъния, 5 от Финландия, по 4 от Франция, Шотландия и Италия, по 3 от Турция, Израел, Сърбия и ФРГ (Федеративна република Германия ), по 2 от Грузия, Полша, Хърватия, Унгария, Индия, Русия, Мексико, Швейцария, Испания и Ирландия и по 1 от Чили, Филипините, Корея, Словакия, Аржентина, Ливан, Австралия, Македония, Гърция, Словения, Черна гора, Армения, Латвия, Пакистан, Чехия, Австрия, Канада и Норвегия. Новите страни бяха Черна гора, Пакистан и Филипините. 21 филма вече бяхме гледали по различни поводи, така че за класацията критиците трябваше да избират между 124 филма.
КИАРОСТАМИ. ПЕТ ФРАГМЕНТА ТИШИНА
Антоан Асенов
Езикът също различава тишина от мълчание. Мълчанието е жестът на замлъкване - taciturnitas; тишина е онзи тътен, едновременно глух и кристален, когато мълчанието стигне предела си – разливащата се в пространството беззвучност – най-дълбокият фон на безмълвното: silentium. Мълчание е, когато не говорим; тишина е това, което мълчи отвъд думите и без думи говори – говорът на мълчанието, изплаващ там, където всичко замлъква: издиханието на Хамлет – и отвъдсловесното измерение на трагедията му: And the rest is silence – една мелодия на неизреченото, безгласен аплауз след последната дума: остатък на всичко останало, щом останалото е мълчание.
ПИТЧ (PITCH)
Любомир Халачев
Започваме с това, че вие като продуцент имате една интересна идея, която искате някъде да продадете. Но понеже не знаете кога точно ще се срещнете с нужния човек, вие трябва да сте готови денонощно за тази среща, на която да се опитате да запалите хората с това, което искате да правите. Защото вашата професия е да разказвате истории и да правите от тях филми. Значи нормално е вие да разказвате истории и колкото по- хубави - толкова по- добре.
БЪЛГАРСКОТО УЧАСТИЕ НА МОСКОВСКИЯ КИНОФЕСТИВАЛ
Петя Александрова
За първи път посетих Московския кинофестивал едва миналата година - до 1989 година не бях достатъчно представителна да бъда изпратена, изгарях от любопитство по време на Перестройката да се докосна до пулсиращите промени, но те не съвпадаха с положението в България. По-късно интересът като цяло към фестивала спадна и погледите на медиите бяха обърнати повече към Берлин, Кан и отчасти Венеция. Присъствието ми в Москва вече на толкова зрели години пробуди интереса ми не толкова по отношение на конкретното 38-мо негово издание, колкото в историческа перспектива - как нашите филми и кинодейци са присъствали и присъстват на него. Преди и сега, личности и произведения, конюнктура и съпротива.
Ротердам 2017
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ НАЧАЛАТА
Мариана Христова
За втора година фестивалът в Ротердам е в ръцете на новия директор и бивш продуцент Беро Бейер и промените в комерсиална посока са все по-осезаеми. Едно от решенията, което най-много промени лицето на форума, е разрастването на програмата „В светлината на прожектора“ с филми, вече намерили холандски разпространител заглавия. Тя е една от най-промотираните, защото носи приходи. Мисията ѝ обаче не е търсаческа, а по-скоро да наваксва пропуски от Кан, Берлин, Венеция, Торонто, което се разминава с алтернативния профил на фестивала. И макар конкурсът и секцията „Светло бъдеще“ за дебютни и втори филми извън конкурса да остават все така откривателски, Ротердам с номиниран за Оскар филм сред основните акценти („Лунна светлина“ и Бари Дженкинс като почетен гост) не е вече фестивалът, който изненадва безапелационно. Все пак боксофисът като критерий винаги взима жертви. Азиатските филми – другата запазена марка на Ротердам, към която препраща и черно-белият стилизиран тигър като фестивално лого – са все така многочислени, но поради оттеглянето на дългогодишния програматор Хертян Заулхоф са нелогично пръснати из програмата и като че случайно подбрани.
Берлинале 2017
СОЦИАЛНО И ЕМОЦИОНАЛНО
Людмила Дякова
Не мога да се отърся от усещането, че 67-то издание на Берлинале не отговори на очакванията за нивото, на което сме свикнали да се представя този авторитетен фестивал. Давам си сметка, че от години селекционерите му се стремят да показват всеобхващаща, доколкото е възможно, картина на киното днес – тенденции, жанрове, стилове, почерци. Като освен тази пъстрота на филмите по хоризонтала приоритетно за селекционерите е и тяхното социално звучене. В тази посока официалната конкурсна програма изпълни изискванията, но липсваше филмът, който да звънне, да се превърне в събитие. Може би продуцентските стратегии го пазят за Кан или за Венеция, а може и „реколтата“ тази година да е по-семпла, нещо, което ще разберем след другите два фестивала. Не че в Берлин нямаше добри филми, напротив повечето бяха такива, но без да носят изненада, без някой от тях да се открои.
20 РИТНИКА
Дилян Еленков
Отворих с усилие очи. Премигнах. Две лилави петна бавно се изместваха надясно всеки път, когато го правех. Явно вечерта си я е бивало, но очевидно губех форма.
Станах и отидох до банята. Това го нямаше вчера, помислих си, ала зъбите ясно изразяваха снощното ми поведение в огледалото. Отворих тубата с паста и стиснах. Пастата падна в умивалника. Боднах четката в нея и затърках усмивката си. После се изплюх. Киселата спираловидна струя се оттече в дупката. Розово-бяло-синя. Отляво надясно. Явно бях в подходящото полукълбо.
