СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 4 - 5 / 2011

Въпрос на стратегия е кой път да поемеш

Людмила Дякова разговаря с Мартичка Божилова – „Агитпроп”

АГИТПРОП е създадена през 1997 г. от Борис Мисирков и Георги Богданов, оператори и фотографи, за реализация на творчески проекти в областта на кино, телевизионно и видеопроизводството.

Мартичка Божилова е продуцент на АГИТПРОП от 1999 г. и директор на Балкански документален център от 2009 година. Юрист, арт мениджър и богослов по образoвание, тя е завършила европейската програма за продуценти в документалното кино EURODOC 2005. Носител е на наградата “International Trailblazer”, лансирана от Робърт Редфорд и Sundance Channel на фестивала в Кан през 2006 година по време на  Международния пазар за документално кино, която се връчва за креативност, новаторство, оригиналност и пробив в документалното кино. Лектор е на различни европейски уъркшопове и събития в областта на документалното кино. Посланик на Европейската документална мрежа (EDN) в България.

АГИТПРОП е продуцирала множество филми, главно авторски документални, сред които: „Георги и пеперудите” (носител на „Сребърен вълк” от IDFA 2004), „Проблемът с комарите и други истории” (световна премиера в Кан 2007, награда „Гриърсън” за най-добър документален филм на ФФ Лондон 2007; голямата награда на Sunny Side of the Doc 2008), „Коридор No.8” (световна премиера и награда на екуменическото жури на Берлинале 2008; наградата на HBO за изгряващ талант в документалното кино на HOTDOCS 2008 – Торонто), както и „15” - първият БГ филм омнибус - 15 късометражни филма за последните 15 години от живота в България на 15 от най-известните български имена в областта на киното, театъра и съвременното изкуство. АГИТПРОП е продуцент и на първите оригинални български продукции за HBO - документалните филми „Бетонни фараони” и „Хотел Рай”.

АГИТПРОП е една от малкото независими продуцентски компании в България с трайно присъствие на европейския филмов пазар. През последните години повечето от проектите на компанията са в копродукция с водещи телевизии, сред които: Channel 4, Sundance Channel, ITVS, ARTE, RAI, CBC, SVT, YLE, NRK, HOS.

АГИТПРОП е един от инициаторите на Балкански документален център за подпомагане на документалисти от Балканите. Центърът е създаден с идея да подкрепя и развива документалното кино в региона с цел да разкрие потенциала му и поднесе свежи балкански идеи на Европейска сцена. Отвън Центърът е триетажна фармацевтична лаборатория в центъра на град София, която се трансформира в място за дестилиране на документални филми. Това ще бъде къща с градина, видео библиотека, прожекционна, монтажна, кафене и много пространство за свободни, флуктуиращи креативни идеи. Отвътре центърът е мрежа от Балкански кинодейци, поле за творчество, обучение, развитие и сътрудничество. Инициативата е откровеното посвещение и отговорност на екипа към прогреса и имиджа на балканското документално кино, www.bdcwebsite.com. Инициатор е на неформалния лейбъл за документално кино булдок www.buldoc.com Компанията е продуцент на множество социални, образователни и рекламни кампании, www.agitprop.bg.

Кога, защо и как се реши да станеш продуцент?

Стана естествено. През 90-те, освен че учех две специалности - право и богословие, основах първата си фирма и отворих нощно заведение. Бях на 23. Всичките ми познати бяха от типа “искам да стана кинаджия”. От ученическите години в класическата гимназия сме заедно с Мисирков и Богданов и те, естествено, са ми повлияли най-много. Предприемаческият ни дух и желанието да създаваме визуално изкуство ни накараха да се захванем с клуба на НАТФИЗ, който нарекохме К.Е.В.А. – Клуб за естетическо възпитание на артиста. След прекарани 5 незабравими години там вече бяхме готови да се опитаме да правим кино. Тогава, след дълга емиграция, се появи Андрей Паунов с идеята за “Георги и пеперудите”. Вече имах две фирми зад гърба си, три бара (един нелегален в размирната 1997-ма) и няколко кураторски визуални проекта. Разпитах по-опитните от мен и по-специално Росица Вълканова и Владимир Андреев къде се случва европейският документален пазар и с Андрей се озовахме на питчинг форума в Амстердам като първия български проект, селектиран някога. Но това беше в началото. Впоследствие се записах на множество европейски и международни обучителни програми и паралелно се учех, докато продуцирам филмите. Сега ме канят да преподавам продуцентство и европейска копродукция на по-неопитните ми колеги от Европа...

---

Животът си тече тихо

Коста Биков

На Бинка и Христо:

А бяхме млади, ех, Да бяхме млади

Привързани прибързано към не един балон

С Последната си дума пак сме безпощадни

В Басейнът мълчи многомилионен стон...

Написах това посвещение още като студент, когато вече бях в екипа на Бинка за филма „Голямото нощно къпане”, и то е израз на най-дълбокото ми възхищение и преклонение пред Бинка и Христо. И ако трябва с една дума да определя присъствието им в моя живот и най-вече в историята на българското кино – то е величествено! Спомням си, как след една паметна за всички нас първа прожекция на „Полет над кукувиче гнездо” в Дома на киното, аз случайно ги видях в  градинката  пред Централна баня... Те вървяха пред мен и държаха ръцете си – сякаш това беше финалният кадър на „А бяхме млади” и само ненаситното въображение на студент по кинорежисура можеше да „монтира” в светлите кръгове на влюбените фенерчета лицата на Бинка и Христо...

Двадесет години по-късно в предаването „Понеделник 8 1/2” за филма „Басейнът” оставих финалния кадър с фенерчетата и един стих на Карл Сандбърг, който сякаш наистина е посветен на тях:  „... Има допир между две ръце, пред който всичките енциклопедии мълчат...”

И „...Останалото е мълчание” - на 31 юли 2011 година...

В този ден на 31 юли 1944 година Антоан дьо Сент Екзюпери отлетя със самолет към планетата на Малкият принц и аз вярвам, че там ще има място и за „Привързаният балон” на Бинка Желязкова... И „зад кадър” остава песента на Булат Окуджава: „...Ваше  величество, Женщина, просто Вы дверь перепутали,

улицу, город и... век...”

Защото, ако има някой в историята на българското кино, който да е заслужил „званието” „Ваше величество, женщина!” – това е единствената Бинка Желязкова...

Поклон…

---

За Бинка

Янина Кашева

Срещнах я през 1975 година във ВИТИЗ. Нейна студентка ме извика да изиграя етюд на тема „момиче с балон”. Направих го и си тръгнах, но ме спряха. Прожекторите ме заслепяваха и пристьпих кьм края на авансцената.Тогава я видях - красиво, одухотворено лице, с големи изразителни очи - Бинка.

Много бързах за учебен час, но тя ме спря. Не знам с какво. С всичко! С цялостното си излъчване. Държеше се естествено. Мигновено скъсяваше дистанцията. Питаше ме как се казвам, откъде съм, в чий клас уча актьорско майсторство. Изгубих усещането, че сме непознати. Обаятелна жена! Умееше да предразполага и да увлича актьорите. Това е първото ми впечатление.

Наричаха я непокорна и желязна. Защо - разбрах на снимачната площадка. Не признаваше компромиса. Дори към „умния компромис” се отнасяше с отвращение. Не се отказваше от творческите си намерения и решения. Беше непоколебима в преследването им. Перфекционист! Най-вече по отношение на себе си. На снимки беше неуморна. Проверяваше и най-дребния детайл. Редеше всеки кадър и не допускаше половинчатости. Изключително прецизен и взискателен режисьор. На терен всички се отнасяха с респект  към нея. Това беше така, защото я уважаваха. Всички. Хората, с които работеше, разбираха, че усилията й са плод  на творческия процес, а не безсмислена прищявка. Намираха начин морският залив да се изпьлни за минута с гларуси - в кадър, прасе да се спъне в локва и да се окаля - в кадър, да се направи достатъчно ярка лунна пътека там, където твърдят, че е невъзможно. И още много подобни примери. Слава богу! Без тях нямаше да ги има: епизодът с двете фенерчета, невъзможното лутане в гората, момичето, препускащо с инвалидната количка по стръмната калдъръмена улица, прожектираният  образ-негатив в зениците на умиращата фотографка, застиналото мълчание на каменното море в Мелник, Мадоната, кърмеща младенеца пред палачите и колко още забележителни кадри.

Имаше и „мърлячи” - небрежни и мързеливи. Не ги търпеше. Изолираше ги и при пьрва възможност се освобождаваше от тях.

Обичаше да снима. Работеше вдъхновено и всеотдайно. Увличаше всички, дори и най - инертните. Влюбена беше  в киното. Ако е вярно, че в изкуството може би 10 процента от хората са креативни и оригинални, а останалите обикновено ги следват и копират, то Бинка Желязкова категорично е в 10-те процента.

Научих и запомних от нея, че трябва да говориш, когато имаш какво да кажеш. Да си смел и да следваш мечтите си. Да отстояваш себе си…

---

Киното оцелява, въпреки всичко

С режисьора Георги Стоянов разговаря Калинка Стойновска

Точно преди двадесет години – в брой 3 /1991, сме направили разговор по повод на последния ти тогава игрален филм „Онова нещо”, реализиран по сценарий на Христо Бойчев. Един филм – метафора на времето, когато уж коловозите се сменяха. Но хората оставаха същите. И въобще това с времето и с „онова нещо”, каквито и исторически промени да станаха, се оказа май толкова условно и абсурдно, а филмът ти, струва ми се, никак не е остарял. Поне по отношение на идеята си и основния си патос. Да не говорим за всичките ти предишни филми. Въобще абсурдът  като начин на съществуване и начин на творческо изразяване вероятно е най-адекватен на тези времена, в които живеем сега. Даже и личната ти съдба се завъртя така, че отново стана Председател на СБФД. Ти как възприемаш  тази игра на съдбата?

Като още една усмивка на абсурда. Достатъчно дълго съм живял, за да се убедя, че абсурдът ще надживее всичко - и най-добрите, и за съжаление,  най-злите намерения на човечеството.

В отговор на въпроса за бъдещето на българското кино в интервюто от 1990 година ти казваш: ”… най-трудно е да се говори за бъдеще, когато няма перспективи. Виждаме, че всичко е против това да имаме нормално кино. То обективно може да бъде смачкано, колкото и да съжаляваме след това… Трябва да направим всичко, за да не бъде киното ни подложено на изтребване. Не разчитам, че то ще оцелее единствено по естествен начин. Трябва да се приложат и други усилия, за да се запази това, което може да има естествено развитие в една нова ситуация. Не бива да му се отнема шансът… Когато се реже на живо - а всички ни убеждават, че трябва да се реже на живо -  има значение дали ще режеш откъм краката, или откъм главата. Има неща поправими, има неща непоправими. За мен киното е в онази част на обществения организъм, където могат да станат непоправими неща”. Как смяташ, какво успя и какво не успя киното ни през тези 20 години? И дали не сме отново на прага да се случат непоправими неща?

Странно е, но съм оптимист. Непоправимото няма как да се случи. Колко пъти вече е пророкуван „краят на света”? Е, тогава ще свърши и киното. И това, че ни убеждават „за безплодните усилия…” Нейсе! Киното оцелява въпреки всичко. Справка отново - „края на света”. А, между другото, младото българско кино трупа престиж по същия този свят и затваря устата на тези, които определят успеха му до Драгоман и обикалят чужбина („пак света”), забравяйки, че основната им грижа е да се грижат за културата в страната, а не да тъпчат чуждите червени пътеки. Разчитам да се среже някоя и друга лентичка и пред значим духовен храм на българщината...

---

Галерия

С подкрепата на ЕВРОБЕТ- http://www.eurobet.bg/

От този брой списание „Кино” стартира с нова рубрика - „Галерия”.  В нея ще представяме на читателите популярни български актьори, спечелили любовта на публиката  и завладели вниманието на критиката. Създаването на рубриката стана възможно с подкрепата на „Евробет” – Игри на късмета., Генерален спонсор на Българската филмова академия и на Филмовия конкурс за студенти „Игри на късмета”.

 

Оптимист е човек, който не се страхува

с актьора – режисьор Валери Йорданов разговаря Поли Иванова

Не познавах Валери, преди да се срещнем за това интервю. Разбира се, София е толкова малка, че бях чувала достатъчно неща за него - че е агресивен, арогантен дори, че движи с такива хора като него, но също така и че е мъжко момче, страхотен приятел и на него може да се разчита. И тъй като лично аз не усетих нищо от първото, склоних да повярвам по-скоро във второто. Това обаче няма значение. Най-силното ми усещане за Валери е, че той е актьор, който може да бъде моделиран, променян. Винаги съм се чудила защо българските режисьори (кинорежисьори имам предвид) до такава степен отказват да работят с външността на актьорите. Ето, наскоро гледах Стенли Тучи и Пол Джамати в някакви филми – познах ги едва на 20-та минута. И не става въпрос за бутафории, изкуствени носове и други такива, а за привидно съвсем лека игра с лицето – бретон, бакенбарди, тридневна брада... Ролята на гримьора в киното в крайна сметка се свежда не само до това да прикрие нещо, но също така да извади, да покаже. В нашите филми актьорите си влизат директно от улицата и застават пред камерата. Никой не смее да ги пипне, страхуват се дори да им променят цвета на косата. И това ощетява всички, защото актьорите копнеят, убедена съм, да бъдат променяни. Това е част от същността им. Така че  през цялото време, докато разговарях с Валери, си го представях с очила, или с права коса, или с костюм и си мислех, че още много може да бъде извадено от него. Почти детската му усмивка и момчешкото, хлапашко лице бяха използвани от Александър Морфов в „Хъшове“ (където Валери направи една от най-силните си театрални роли – на Бръчков, и получи Наградата „Аскеер“ 2005 за главна мъжка роля) на сцената на Народен театър „Иван Вазов“, и от Ивайло Христов и Людмил Тодоров във филма  „Емигранти“. Славянското му излъчване – в „Откраднати очи“ на Радослав Спасов и в постановката „Иванов“ по Чехов на Маргарита Младенова.

От друга страна, Валери Йорданов отдавна си е изградил имидж на едно от лошите момчета в българското кино и театър. Този имидж е може би повече „задкулисен“, но както вече стана  въпрос, София е толкова малка, че понякога е трудно да отделиш сценичните изяви на един актьор от житейските му такива. Във всеки случай, от срещата ни добих усещането, че този имидж също вече е омръзнал на Валери или по-скоро, че той го е надраснал. В началото на разговора ни Валери категорично отказа да говори за ситуацията в българското кино, за кризата и проблемите. По някакъв начин отказа и да му бъде направен класически актьорски портрет. „Всеки може да намери в интернет моя кратка биография, филмография и ролите ми в театъра. Ако ме е гледал – значи няма нужда да чете моите обяснения за актьорските ми техники, ако не ме е гледал, тогава пък съвсем няма смисъл.“ Лошо момче! Всъщност, темата на Валери в момента е филмът „Кецове“ - неговият режисьорски дебют, чиято премиера е на 25 октомври и, както стана ясно в последствие, за която в София ще пристигне самата Джералдин Чаплин. Уговорката ни за интервю по телефона протича на фона на детска глъч някъде около него. Валери ми обяснява, че е детегледачка в момента и се грижи за дъщеря си и за едно съседско дете. „Определено се справям по-добре с децата, отколкото с възрастните“ - доверява ми той. Лошо момче ли е  наистина?! Не съм сигурна. Между другото, бих искала да го видя в една откровена комедия.

Валери, филмът „Кецове“ е твой дебют не само като режисьор, но и като сценарист, нали?

Не е точно така. Преди години бях написал един сценарий, но така и не успях да намеря финансиране и го преработих в театрална пиеса. Казваше се „Дивите“ и известно време го играхме, при това все при пълна зала. Спряхме го обаче, защото в един момент се оказа, че едва успяваме да покриваме разходите за наем и ток и на практика играехме за чест и слава...

---

Златното око' 2011

Важно е фестивалът да го има

Людмила Дякова

Ето, че след четири години Фестивалът за операторско майсторство „Златното око” в Попово отново се състоя. Така с неговото шесто издание летоброенето му бе възстановено, колкото и да се опасявахме, че тази хубава инициатива, както, за съжаление, повечето добри идеи у нас, ще потъне без време в историята. В интерес на истината, трябва да се признае, че упоритостта и амбициите този фестивал да продължи пътя си се дължат преди всичко на община Попово и сърцатите хора, които се стремят да съхранят и запазят паметта на своя съгражданин Димо Коларов - легендата на българската операторска школа, бате Димо, както ще остане във филмовата история за всички генерации творци, независимо дали са работили с него или тепърва навлизат във филмовия бизнес. Още повече, че това се случва в един толкова ползотворен за съвременното българско кино период, когато добрите филми са значително повече от общия брой произведени филми.

Затова е жалко, че филмовата гилдия и най-вече операторското съсловие малко инертно и неуверено се включи във възстановяване на фестивала. А като се има предвид, че „Златното око” е третият в света фестивал за операторско майсторство - след международните Camerimage в Полша и „Братя Манаки” в Македония, е необяснимо неглижирането на едно толкова важно събитие, което, ако се положат достатъчно усилия, може да стане и авторитетен световен фестивал.

Домакините от Попово за пореден път доказаха, че имат енергия за това и остава филмовите среди да осмислят значимостта на тази инициатива, а не - както често чиновниците в културното министерство негодуват, че им се отваря работа, а и струва много пари. Защото прерастването на „Златното око” в световен фестивал вече е дело на културната политика на държавата, а не само на шепа ентусиасти от Попово и също толкова сред нас, кинаджиите…

---

Б А Т Е  Д И М О

Коста Биков

За тези, които за пръв път чуват това име, ще кажа: Бате Димо Коларов е големият български оператор, който е заснел едни от най-добрите български филми: „На малкия остров”, „Слънцето и сянката”, „Бялата стая”, „Понеделник сутрин”, „Козият рог”, „Капитан Петко войвода” и др. Роден е на 16 февруари 1924 г. в град Попово.

Имах невероятното щастие да разговарям с него по времето, когато вече се беше оттеглил от активна творческа дейност и по случай 100-годишнината на киното през 1995  получи наградата на СБФД за най-добър оператор.

Сагата, която ми разказа за своето следване в Чехословакия, е толкова уникална, че днес предизвиква в мен истинско притеснение да не би върху белия лист тя да изгуби чара и вълшебството, с което само много голям човек като Бате Димо умееше да омагьосва всички, които го слушаха. Историята наистина е невероятна и си заслужаваше да бъде записана, дори с риск да бъде по-близо до художествената, отколкото до документалната истина...

---

Любовта е лудост 2011

С една дума - любов

Людмила Дякова

„Любовта е лудост” е един наистина любовен фестивал. Не само заради филмите, които художественият директор и селекционер на фестивала професор Александър Грозев подбира прецизно, но и заради атмосферата, която е уникална и присъща само на този фестивал. Празничност, добронамереност, гостоприемство, с една дума любов - както в духа на щастливите патриархални семейства от едно време. И дори най-големите адепти на технокрацията и деловитостта не са безразлични към топлотата и вниманието, с което домакините обгрижват своите гости. А голяма заслуга за всичко това има самият Илко Раев, дългогодишен директор на Фестивалния и конгресен център във Варна и заедно с професор Грозев – вече деветнадесет години директор на фестивала „Любовта е лудост”. Само той си знае как се намират толкова много спонсори за културни прояви по време на криза и колко усилия се изискват, за да не усетят гостите и най-малък дискомфорт. Но на финала на тазгодишния фестивал Илия Раев бе освободен от длъжност. Знам, че вечни и незаменими хора няма, но е жалко, когато някой е направил толкова много и тежи на мястото си, да си отиде, дори ако става дума за пенсиониране. Много се надявам, че на 20-ото юбилейно издание на „Любовта е лудост” следващата година Илия Раев със завладяващата си енергия и дружелюбна усмивка пак ще бъде двигател на този фестивал.

Колкото до филмите – програмите бяха разнообразни и, подчертавам това, се радваха  на голям зрителски интерес, особено панорамите: „В памет на Георги Георгиев – Гец”; „Юрий Никулин – един смешен и тъжен клоун”; „В памет на Станислав Стратиев”; „Иван Иванов на 60 години”. Специална почит с панорама от филми „Началото” бе отдадена на Васил Гендов- „кръстник” на фестивала („Любовта е лудост” е заглавие на негов филм) и на Захари Жандов по повод стогодишнината му. На организираната по този повод кръгла маса особено интересни бяха спомените, които актрисата Елена Жандова – дъщеря на бай Захари, разказа за житейския и творчески път на този виден наш кинематографист...

---

ГРИФИТ И НИЕ

Вера Найденова

„Аз съм убеден, че след 100 години филми ще се показват в самолетите на пътническите авиолинии от Ню Йорк до Чикаго, Париж и Лондон. Влаковете, които ще се движат няколко пъти по-бързо, също ще имат кинопрожекционни вагони-зали в своите композиции. Почти всички частни жилища ще имат своите прожекционни салончета, където ще се показват велики филми – вероятно в по-умален формат, семейните албуми вече няма да се състоят от дагеротипи или фотографии, а преди всичко от филми. Океанските кораби ще устройват премиери на филми сред океана, а почти всички училищни дисциплини ще се преподават с помощта на киното (…) Движещото платно вече няма да изглежда плоско – зрителят ще чувства пространството в него триизмерно (…).С други думи, от гледна точка на „естествеността” на филма след 100 години всяка кинотворба ще предава върху екрана толкова точно изображението на хора и предмети, че ще бъде трудно да се определи кое е картина и кое действителност.…

Често ми става досадно, когато ме питат дали няма след време да спадне интересът към киното. Според мен това е нелепост”.

Това са думи на Дейвид Уърк Грифит (” Мисли за киното”, изд. „Наука и изкуство”, 1973 г.,т.ІІ, стр. 10.). Гениалността на кинематографиста се е проявила и в прогнозите му. Всеки днес може да свидетелства, че те са се сбъднали - и то много по-рано от предвиденото. На нас се пада да добавим прожекциите по телевизията, интернет ,GSM-ите… (Поради това е анахронизъм да измерваме успеха на даден филм само по продадените билети, което все още правят някои колеги.)

Всеки от изброените модуси от актуалното битие на филма има своето място, целесъобразност, смисъл. Заедно те образуват многообразието, в което нито един от тях не може (и не следва) да измества другия. Затова е добре по-често да се досещаме ние, българите, които прибързано решихме, че е дошло време да затворим кината с многото места и големите екрани. Функцията им наистина намалява, но хората от други, по-стабилни от нашата култури, се досетиха, че дори и потребността от тях  да се стесни, няма да изчезне напълно. Нещо повече – тъкмо разсеяното и видоизменено показване на филми по множеството малки екрани ще изостри необходимостта от тях. За тази цел обаче е необходимо да се подобрят екраните, салоните, обстановката. Не беше трудно да се досетим, че в перспектива при киното ще се случи онова, което е споходило музиката след появата на звукозаписните устройства и по-конкретно на радиото. Днес тя идва при нас  чрез множество източници, но при възможност си купуваме скъп билет, обличаме по-прилични дрехи и отиваме да я слушаме ”на живо”. При киното „на живо” ще рече в киносалон, на хубав екран, а понякога и в присъствие на създателите му...

---

Гей-любовите на екран - свличане на гузността

Геновева Димитрова

Хванах се за подтемата „Стари модели – нови реалности”.

Фестивалът „Любовта е лудост” традиционно обема хетеросексуалните емоции. В 18-годишната му история сме гледали какви ли не техни вариации – гейзерни и вяли, еротични и платонични, споделени и самотни. Напоследък обаче  гей-любовите на екрана  са толкова обилни, че са на път да изтикат хетеросексуалните. Нещо повече – в конкурса на деветнайстото издание на фестивала „Любовта е лудост” има два дебюта (от 2009), свързани с тази проблематика: френският „Като другите” на Венсан Гаренк и индийският „Две пари за слънцето, четири - за дъжда” на Дипти Навал.

Едва ли е необходимо да се връщаме към античността, когато еднополовата любов си е била норма, нито към естетския фундаментализъм на Оскар Уайлд, декадентската болезненост на Жан Кокто или към саркастичния хедонизъм на Труман Капоти, за да открием, че ЛГБТ (акроним от лесбийки, гейове, бисексуални и трансексуални хора) са неотменима част от общото ни живеене. Дълго дискириминирани и подложени на рестрикции, след битки за равноправие в либералното днес, проблемите им са все по-изстъргани от гузността на различието...

---

Четвъртият елемент или За кинематографичния интерфейс

Божидар Манов

Ще започна с банално известна констатация. В кинематографичния процес участват четири (обобщени) субекта:

1. Авторът, който създава художествения компонент на филма;

2. Продуцентът, който организира производството и финансирането;

3. Разпространителят, който осъществява връзката на филма със зрителя;

4. Зрителят, който застава пред касата за билет, а после може да остане до края на прожекцията, но може и да напусне преждевременно тъмната зала.

Първите трима работят за Четвъртия, който (казват) бил най-важният в най-масовото изкуство. Позната и редовно повтаряна мантра, която обаче е ужасно разтеглива, относителна и често пренебрегвана. Затова понякога Първият и Вторият елемент забравят за Четвъртия, а Третият го фаворизира заради своите печалби.

И така, Четвъртият елемент се оказва или подценен и забравен, или пък обект на всевъзможни флиртове и компромиси. (Сравнителен пример от музиката, да речем, е опозицията симфонична и оперна срещу попфолк и чалга.)

У нас след 20 години тотална дистрибуция на американско кино (най-често със средно или лошо качество) и след 4 години турско телевизионно „робство” Четвъртият елемент иска да гледа български филми. Доказват го няколко заглавия и на големия, и на малкия екран. Подготвени ли сме за тази ситуация, реагираме ли адекватно и навреме? Понеже киноразпространението и телевизионното излъчване се различават принципно по много показатели, тук имаме предвид първото, което може да се оценява по унифицирани световни стандарти и критерии...

---

"Мъжете са способни на всичко, жените - и на останалото!"

Пенка Монова

Деветият фестивал на късометражното кино „В Двореца”, Балчик, започна на тъмно. Директорът на фестивала Цанко Василев изрече своите приветствени думи при загасени лампи и замръкнал екран. Но следващите дни 150 филма само в състезателната програма (селекционирани от 4000) не оставиха почти за миг екрана да угасне и светеха с отразената си светлина в почти пълната този път зала. Фестивалът завърши на светло и с кинопослание на почти всички познати земни езици чрез думата „Благодаря!” към участниците от 5 континента (между тях и внушителна група доброволци).  

Цифрите понякога само ни объркват. Затова ще се спра главно на това, че тази година се радвахме на различни видове кино - телевизионно, експериментално, документално и игрално. И каквото и да приказват, на късото кино най-хубавото му е, че свършва бързо. Нищо, че повечето хора предпочитат дългите неща, ако трябва да цитирам директора на фестивала.

Но късото кино има и още едно предимство - то е важен жанр и най-вероятно, като късия разказ, и най-труден. Жанр със свои закони и вътрешен ритъм, а не просто визуална анотация за дълъг филм или подготовка за правенето му. За съжаление не това бе разбирането на част от авторите на филмите, които виждаха творбите си като заявка за по-дълго и явно бъбриво киноизложение в бъдеще. Или бяха просто проекти за дълъг филм. Но как иначе да е, когато дори един от най-авторитетните членове на журито, Линда О. Олшевски, (занимаваща се с разпространение на късометражните филми, номинирани за наградата на Академията Oscar Shorts, уоу!), бе представена, а и сама дешифрира мисията си като оглед на автори за бъдещи дългометражни филми! Като че ли все още всички живеем в някакъв рекламен клип за прах за пране, в който само ни обещават светлото чисто бъдеще, но за да го постигнем, първо трябва да се накапем.

Да, късият филм още не може да намери своето пълно поле на изява, поне в очите на хората, от които зависи. Неговата функция като вид кинофитнес преди голямото състезание замъглява още повече хоризонта на киното, разбирано като изкуство с много и разнообразни възможности. Ала фестивалната програма бе сортирана както от лоши примери, така и от попадения - завършени, цялостни произведения, за щастие на журито...

---

КАРЛОВИ ВАРИ 2011

В разговор за съвременността и изкуството

Божидар Манов

Всяка година в началото на юли чешкият спа курорт Карлови Вари се превръща в притегателен център за стотици журналисти от цял свят и хиляди зрители не само заради богатата филмова програма (сега 199 заглавия), но и заради срещите с бляскави имена от екрана. 46-ото фестивално издание не направи изключение: пред публиката се поклониха актьорите Джон Малкович, Джон Тортуро, Дейвид Морс, Бърт Янг; режисьори като Монти Хелмън и Ким Ки-дук; композиторът Горан Брегович и много други. Но над всички се открояваха забележителната британска актриса Джуди Денч, която получи Почетен „Кристален глобус” за цялостен принос към филмово изкуство, и световноизвестният унгарски режисьор Ищван Сабо, председател на главното жури. Техните пресконференции се превърнаха в изключително интересни разговори за голямото световно кино и собственото им място в него.

ДЖУДИ ДЕНЧ

„Нашата професия е безпределна”

Родена е на 9 декември 1934 в Йорк, Англия. Зад гърба й са десетки роли на театрална сцена и 93 в киното, сред тях редица Шекспирови екранизации („Сън в лятна нощ”, „Комедия от грешки”, „Хамлет”, „Хенри V”) и още „Шоколад”, „Айрис”, „Чай с Мусолини”, “Гордост и предразсъдъци”, няколко филма за Джеймс Бонд и много други. Има 10 награди на Британската филмова академия, в това число за най-добра актриса в комедиен сериал. През 1999 получава „Оскар” за поддържаща женска роля само за осемте минути на екран като Кралица Елизабет І във „Влюбения Шекспир” (режисьор Джон Мейдън). През 1988 е удостоена за Дама на Ордена на Британската империя (женският вариант на титлата Сър). Стъпвате на театрална сцена преди 50 години, а доста по-късно се появявате на екрана.

Как намирате актьорската работа в двете различни изкуства и как подхождате за ролите си в тях?

Голямата ми страст е театърът и в началото мислех, че никога няма да се снимам във филми. Великата актриса Грета Гарбо казваше: „Сядате пред камерата и не правите нищо”. Едва ли е точно така, но наистина камерата улавя всичко, което мисли и преживява актьорът, то се отразява в очите му. Ако си вътрешно подготвен за ролята и за всеки отделен кадър, това ще се запечата на лентата и зрителите ще го видят на екрана. Тук е голямата разлика от театъра, където си на сцената и трябва да мобилизираш цялото си тяло, всички свои възможности, движения, глас, поглед, за да разберат зрителите какво преживява героинята...

ИЩВАН САБО

Интересуват ме тайните на човешкото лице

Когато един европейски кинематографист стъпи на сцената в “Кодак тиътър”, за да получи наградата “Оскар”, в същата нощ той става световна знаменитост. Големият унгарски режисьор Ищван Сабо и преди позлатената статуетка бе от “тежката артилерия” на европейското кино, филмите му бяха признати и приети навсякъде в континента, името му се произнасяше с уважение от колеги, журналисти и зрители. Но уви, такива са неписаните закони на кинобизнеса – огромната медийна слава идва след “нощта на Оскарите” и определя неофициалния рейтинг на всеки съвременен кинематографист.

Ищван Сабо е роден на 18 февруари 1938  в Будапеща. През 1961 завършва режисьорския факултет на Института за театър и кино в класа на големия майстор и педагог Феликс Мариаши.

Дебютира с късометражни заглавия през 60-те години, за да утвърди скоро след това личния си авторски почерк с филми като “Време за илюзии” (1965), “Баща” (1966), “Любовен филм” (1970), “Улица Пожарна 25” (1973). След “Будапещенски разкази” (1973) и “Доверие” (1979) получава международна известност. Но голямата му творческа зрялост и заслужена слава идват през плодотворното десетилетие на 80-те години с шедьоврите му “Мефисто” (1981, Оскар за чуждоезичен филм), “Полковник Редъл” (1984, номинация Оскар) и “Ханусен” (1988, номинация Оскар).

След това безспорно признание естествено бе да получи покани за големи международни копродукции  със световни звезди. И така създаде “Meeting Venus” (1991, с Глен Клоуз), “Блясък” (1999, с Ралф Файнс и Уилям Хърт), “Да вземеш страна” (2001, със Стелан Скарсгаард и Харви Кайтел), “Да бъдеш Джулия” (2004, с Анет Бенинг и Джеръми Айрънс), “Роднини” (2006, с Олег Табаков и Иржи Менцел). Когато стана известно, че Ищван Сабо ще оглави журито в Карлови Вари, за всички бе ясно, че това е най-авторитетният председател в новата история на фестивала.

Работите в киното повече от 50 години. Какво поддържаше интереса Ви и мотивацията за толкова продължителна и успешна кариера?

Винаги съм попадал на теми, които ме интересуват и вълнуват. И винаги съм виждал зад съдбата на персонажите удивително интересни тайни на човешкото лице, на живота и на битието, които са неизчерпаемо богати и изненадващи. Мисля, че е по-лесно да проникнеш и откриеш тайните на океанските дълбини, отколкото да разгадаеш истинската същност на човешкото лице...

---

ЗЛАТЕН ВИТЯЗ 2011

ДА СЕ ДОБЕРЕШ ДО ЧОВЕКА

Олга Маркова 

Тази година ХХ-ят юбилеен Кинофорум „Златен Витяз” се проведе в легендарния древен  град Курск. Известен като южен щит на Русия, той респектира с героичната си летопис. Курската битка се нарежда сред най-значимите ключови сражения в Отечествената война и преобръща хода на Втората световна война. Явно изборът на града за такава значима филмова проява не бе случаен.

В Киноцентъра за духовна култура, носещ името на големия руски актьор Михаил Шчепкин, ни предстоеше да прекараме десет дни пред екрана. Плакатът „Доброто кино се завръща” по някакъв начин  синтезираше същността и мисията на „Златния Витяз”, известен с девиза си „За нравствени християнски идеали, за извисяване на човешкия дух”.

Тази година бяха връчени два златни медала на името на Сергей Бондарчук за цялостен принос в седмото изкуство: на сръбския киномайстор Горан Паскалевич и на известния руски кинорежисьор Евгений Ташков.

На публиката тук й предстоеше да гледа 150 филма, подбрани от 25 страни. Те се състезаваха в седем категории: пълнометражни игрални, пълнометражни документални, късометражни документални, детски, анимационни, телевизионни, студентски и дебютни филми.  В силната този път игрална конкурсна програма, съставена от 15 творби, се откроиха „Меден месец” на Горан Паскалевич (Сърбия), удостоен със „Златен Витяз” за дълбоко емоционално съпричастие към драматичната съдба на балканската младеж,  обречена да изкупва грешките на предишните поколения; „Венеция” на Ян Колски (Полша), завоювал Наградата за режисура с умело пресъздадената история на 11-годишния Марек (ученик във военно училище) и неговата несбъдната мечта да види Венеция, на фона на задълбочаващия се конфликт между Полша и Германия през лятото на 1939-а; „Рябинов валс” на младите руски режисьори Альона Семьонова и Александър Смирнов за уникалния подвиг на млади сапьори, които с цената на живота си обезвреждат от вражески мини гори, пътища и поля в течение на три години - всеки ден за тях е една лична война; както и „Брестката крепост” на младия белоруски режисьор Александър Кот (специализирал през 1997 г. в майсторския клас на Анджей Вайда в Краков) - трагично пано за героичната отбрана на  крепостта, поела върху себе си първия удар на фашистките окупатори на 22 юни 1941. В тази колекция нашият филм „Светото семейство” на Красимир Крумов спечели „Бронзов Витяз” за драматичното разкриване  на трогателното приятелство между 12-годишни деца със сложна съдба и силни характери. Със специален диплом на Фестивалния комитет на юбилейния „Златен Витяз” бе удостоен и българският актьор Ицхак Финци за ролите му във филмите „Всичко от нула”, „Закъсняло пълнолуние”, „И Господ слезе да ни види” и „Пазачът на мъртвите”, отбелязани тук с най-високи награди през изтеклите две десетилетия...

---

Случи се!

Александър Янакиев

Случи се! Българските филми си върнаха интереса на националната публика.

Ако с нещо ще се запомнят 2010 и 2011 година в историята на българското кино, то безспорно и единствено ще е с успеха на част от съвременната игрална продукция сред аудиторията.

Новото българско кино за първи път от 20 години изпълни своето предназначение по толкова видим и безапелационен начин.

Успехът на киното може да бъде измерен по различен начин – разнообразните национални и международни награди, отзиви в медиите, фестивални присъствия в чужбина, продажби и излъчвания в други страни, брой на зрители и постъпления от продажби на билети.

Прекрасно е, когато едно произведение е „отличник” по всички показатели. Но това рядко се случва по света.

Във филмовата индустрия – а българското кино има претенцията да е такава – най-важният показател са постъпленията. В САЩ това е единственият критерий за успех. Макар че напоследък в американските източници се забелязва недоволство от чисто паричния подход при определяне на блокбъстърите. Това е така, защото резултатите стават несъпоставими вследствие на инфлацията през десетилетията. Индустрията се интересува от постъпленията и ефективността в момента и в близкото минало. Но все пак киното, освен изкуство в отделни случаи, е и легенда. Поддържането на историята жива се нуждае от съпоставка и от доказателства за национална филмова гордост. Така съвременният американски първенец е „Аватар” (2009, Джеймз Камерън), донесъл от прожекциите в страната $760 507 625, но при корекция на инфлацията недостижим лидер с два пъти повече постъпления си остава „Отнесени от вихъра” (1939, Виктор Флеминг) – $1 588 070 760[1], появил се на екран 70 години по-рано.

За разлика от Америка европейското разбиране повече набляга на броя зрители. На пръв поглед това е съвършена система и един зрител винаги е равен на един зрител. Но множество обстоятелства влияят на броя им – навлизането на телевизията, по-късно на видеото, компютрите и бързия интернет. Така че посетителите са показателни, но те не изчерпват наистина броя на зрителите. Все пак и все още за кинофилма, заснет на лента, количеството на хора, които са си закупили билети в кината, остава измерител за успеха. Всичко друго – награди от фестивали, критически отзиви, внимание на пресата и пр., са само помощни средства или залъгалки за самочувствието на авторите.

Затова и аз се придържам към тези два основополагащи показателя – броя на зрителите и сумата от продадените билети на национален екран...

---

[1]     http://boxofficemojo.com/alltime/?page=bychart&p=.htm (09.06.2011)

---

БЪЛГАРСКАТА ФИЛМОВА ИНДУСТРИЯ –

ДВИГАТЕЛ ЗА ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ

Биляна Томова,  Диана Андреева - Обсерватория по икономика на културата

Творческите индустрии - политическа конструкция с икономически измерения

Икономическата концепция за изкуствата, културните и творческите индустрии  има динамичен характер, особено в контекста на това, че културните продукти и услуги могат да бъдат и остойностени, т. е. да получат и пазарна оценка.

Появата на конструкцията „творчески индустрии“ е една от стъпките в тази посока. Тя има вече почти 20-годишна история и е не толкова икономическа, колкото политическа конструкция – израз на новите търсения, както в областта на политиките за култура, така и в областта на икономика на културата.

Осемдесетте години на 20-ти век дават първите признаци за промяна на традиционния икономически поглед към изкуствата и културните индустрии – от субсидирани сектори, „храненици“ на държавата, към  сектори - фактор за устойчиво развитие и икономически растеж до днешното разбиране за изкуствата, културните и творческите индустрии като сектори с уникална природа (на културните дейности),  даващи възможност за развитие на специфични инвестиционни и бизнес модели и социокултурни политики.

Понятието творчески индустрии е един от тези нови подходи, които промениха традиционния унил, бюджетен поглед към културата и доказаха не просто икономически растеж, а динамика, с която нито един друг сектор в постиндустриалните икономики  не може да се сравни - те се превърнаха в „мотор“ и стимулатор не само на национално, но и на европейско ниво...

Прочетете цялата статия: http://www.filmmakersbg.org/kino-issue4-5-2011-Observatory-bg.htm

---

 ПОЛСКИЯТ ФИЛМОВ МОДЕЛ

Владимир Нидерхаус  и Лешек Копеч   

По повод започващото председателство на Полша на Съвета на ЕС и по инициатива на посланика на Република Полша в България Негово превъзходителство г-н Лешек Хенсел в София се състоя „Европейски кинопреглед” - като заявка на полското председателство, че по време на мандата изкуството и в частност, киното ще бъде приоритет и мост за разбирателство и добронамереност в Европейския съюз. Официални гости на това събитие бяха г-н Владимир Нидерхаус – продуцент на повече от петдесет игрални филма – удостоени с множество национални и международни награди, генерален директор на Студия за документални и игрални филми във Варшава, и г-н Лешек Копеч – продуцент, издател, зиректор на Фестивала за полски игрални филми в Гдиня, председател на управителния съвет на Поморската филмова фондация в Гдиня, директор на Гданската филмова  школа. Специално за списание „Кино” двамата представиха състоянието и развитието на полската кинематография след 1989 година.

Както и в останалите държави от бившия Източен блок, първите 10-15 години след падането на комунизма бяха труден период за полската кинематография. През първите няколко години полското кино, което до този момент беше силно социално ангажирано и говореше с езоповски език, за да се бори срещу режима – напимер киното на моралното безпокойство - не можеше да намери своето място в новата реалност. То изгуби контакта си със зрителя, а зрителят, закопнял за западен репертоар, също престана да се чувства обвързан с родната кинематография и да изпитва нужда от нея. Въпреки това, с течение на годините полските филмови дейци намериха себе си и възвърнаха своята близост с публиката. Днес на фона на Европа Полша има сравнително висок показател за посещение на полските филми. В най-добрите години той достига до 25 процента от публиката...

---

Френското огледало на грузинските корени

Текстът е откъс от дипломната работа на Мариана Иванова „Мълчанието на думите и гласът на детайла” – портрет на режисьора Отар Йоселиани Дипломантката е завършила специалност „Кинознание” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”

Защо Отар Йоселиани избира Париж, а не някоя друга столица на Европа: „Изборът на мястото ми за живот след рухването на кинопроизводството в бившия Съветски съюз и в частност Грузия стана и случайно, и закономерно. Обичам Франция, защото е най-гостоприемната на Стария континент към „гости” като мен, които търсят и искат да намерят достойна среда за работа и живот. Освен това във Франция има разработена система за финансиране на кино, която ме  устройва напълно. Разполагам с финансова свобода и творческо спокойствие. Никой не ми се бърка в работата, никой не ми заповядва какво и как трябва да се направи”[1].

 Симпатиите на Йоселиани към рицарите на мрака

(„Любимците на луната”)

Преди да пристъпи към първия си игрален филм на френска земя, Отар Йоселиани снима късометражния „7 пиеси за черно-бяло кино”(1983). "Опитах се да фиксирам върху лентата моите първи впечатления за града, хората – тези, които живеят в него. Този етюд, съвсем малко обработен от цензурата, беше показан по телевизията” - споделя Йоселиани за първите си киноснимки в Париж...

---

[1] Отар Йоселиани. В изкуството и в живота съм весел песимист.  Демокрация, бр. 110, 13.06. 2002, с.10

---

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  4-5 / 2011