творческа лаборатория
Пет младежки разказа за "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел"
Този семестър бях облагодетелствана като преподавател по „Филмов анализ и филмова критика“ в магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ на Софийски Университет. Освен че се появиха няколко значими български филми (игрални и документални), върху които си струваше да се дискутира, студентите ми се оказаха изключително будни и талантливи. Текстовете, представени тук, са резултат на една от най-сериозните ни дискусии, тази върху филма на Костадин Бонев: „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“. Представям ви пет млади автори с пет текста върху филма.
Ингеборг Братоева
Десислава Желева е бакалавър по журналистика от СУ. Директор е на една от големите столични книжарници. В момента пише магистърска теза на криминална тема – „Обръзът на Шерлок Холмс в литературата и киното“. Обожава града Рим и книжарниците на Лондон. Публикувала е в списание „Кино”.
Елена Мошолова работи в киното от 2002. Сътрудник е в продуцентските компании „КЛАС Филм“, „Скрийнинг имоушънс“, „Арго Филм“ и „Чучков брадърс“. Участва в създаването и разпространението на филмите „Раци" (реж. Иван Черкелов), „Подслон" (реж. Драго Шолев), „Съдилището" (реж. Стефан Командарев), „Аферим" (реж. Раду Жуде), „Изкупление" (реж. Ралица Петрова) и др. Съпродуцент е на новия български филм „Три дни в Сараево" (2014) на режисьора Николай Тодоров.
Ива Механджийска е най-младата от петимата. Предпочита филма „Великата красота“ на Паоло Сорентино пред „Нимфоманка“ на Ларс фон Триер. Любимият ѝ филм е „Полунощ в Париж“ на Уди Алън. Има рядката за студентка амбиция да се развива като кинокритик.
Иван Брегов е поет. Току що излезе първата му стихосбирка „Няма места за сбогуване" (Издателство „Жанет 45“). Предстои му стаж по творческо писане в САЩ. Любимият му филм е „Адио, Рио“ на Иван Андонов. Във времето, незаето от поезия и кино, упражнява основната си професия на юрист.
Марина Грудева е бакалавър по „Български език и литература“ от СУ. Има журналистически стажове в радиата „Z-rock“ и „N-joy“, във вестник „168 часа“ и сайта jenite.bg. Тя е една от основателките, редакторките и авторките на младежкия блог за „култура, мода, секс, пътуване, кулинария и много други“ Café le Rouge <http://cafelerouge.blogspot.com/ >. Любимите ѝ режисьори са Ингмар Бергман и Тим Бъртън, но всъщност предпочита да гледа филми от сорта на „Боен клуб" и „Баскетболни дневници". Вижда бъдещето си като редактор за изкуство в медиите...
ЗА НЕСТАНДАРТНИТЕ ПОДХОДИ НА ГЕОРГИ РУСЕВ
Валентина Фиданова-Коларова
На 1-ви април 2011 година почина един от любимите български актьори Георги Русев. Ако беше жив, тази година той щеше да навърши 85 години.
Ирония на съдбата ли е кончината на големия страшно-смешен актьор на дата, на която българинът се смее и надлъгва? Денят на шегата не е официален празник, но е спечелил широка популярност като ден, в който много хора се шегуват и разказват забавни небивалици на и за своите приятели, семейство, учители, съседи и колеги.
Иска ми се да почетем паметта на Георги Русев нестандартно, като припомним находчивостта и новаторството му, които го съпътстваха през целия му живот.
Като дете:
През малката гара на Костенец, където Георги Русев прекарва детството си, минава „Ориент експрес”. С няколко момчета от махалата той е там всеки ден, като никога не пропуска пристигането, 10-минутния престой и отпътуването на влака. Чакат го всеки ден. Деца са, но чувстват, че този влак е от друг свят и това ги кара дълго да гледат как се изнизват тъмносините вагони. Прозорците - закрити с чисти пердета, почти никой от пътниците не се показва и рядко само някой от ж.п. персонала се появява на вратата. Ето какво споделя актьорът:
„Ние умирахме от любопитство - какво има вътре и защо никой от чуждоземните пътници не излиза, да се поразходи малко, да се покаже, да види коя е тая гара. Нищо такова нямаше. И един път решихме да влезем и да видим какво има в тоя тайнствен влак. И това беше на деня на Народните будители – тогава официален празник, на който винаги витаеше някаква тържественост. Закичвахме хората с по-луксозни хартийки с лика на някой светец или народен будител и те пускаха някоя стотинка в касичката. После събраната сума от касичката се предаваше в училището, там вадеха парите и ги ползваха за подпомагането му. Та на този празник ми хрумна, че можем да влезем вътре във влака и да накичим тия чужденци, които не искат да се покажат през прозорците навън...
Вдъхновението е странна птица
С актьора Стефан Щерев разговаря Нели Калчева
От срещата ми със Стефан Щерев останах с усещането, че се докосвам до човек, за когото сцената е не просто начин на живот, а самият живот. Актьорът и продуцент говори за нея така, както се говори за голямата ти любов – с неугасваща искра в очите. Забележителното за толкова дълга „връзка” е, че Стефан не се е откъснал от сцената повече от двадесет години. Изявата го тегли от съвсем малък и като че ли за него не е имало място за съмнение какъв точно ще стане като порасне. Затова и всяка направена крачка в живота е по посока на реализацията му като артист.
Първо завършва театралните класове 4хС и синтетично сценично изкуство в Пловдивския университет, а после Amsterdam Maastricht Summer University и университета по изкуства в Нови Сад. Но ученето за Стефан не спира с набавянето на някоя и друга диплома. Той продължава да се развива и обогатява и до ден днешен – със срещи с хора и идеи от всякакъв характер. Впечатляващо, имайки предвид сгъстения му график от разнородни ангажименти. Постоянно е на път, непрекъснато е в различни проекти, не спира да експериментира – не само със себе си, но и със съвременните форми на изкуството, в които се вихри. „Просто не мога да си представя да вляза в един театър и да се изцедя за 15 години. Тясно ми е”. Затова въобще не ме учуди посоката, която е поел – Стефан наскоро основа своя филмова компания – „ДаДа Продакшънс”, вече работи по интересни продукции и не спира да се оглежда за нови.
Приветливото му лице сме виждали навсякъде. В киното го знаем с ролите му в „Лошо момче“, „Трака-Трак“, „Прогноза“, „Мисия Лондон”, „Втори дубъл“, „Жълто куче“, скоро ще го видим и в „Събирач на трупове” – дебют на Димитър Димитров. А на малкия екран го срещнахме в сериала „Отплата”, както и като водещ на предаванията „Да разлаем кучетата”, „Падащи звезди” и „Станция Нова”. Превъплъщенията му в театъра е трудно да се изброят, затова само ще спомена, че последно го гледахме в „Илюзии” по текста на Иван Вирипаев в театрална работилница Сфумато, а следващия сезон ще продължим да се оглеждаме за името на Стефан по афишите...
ВРЕМЕТО НА ЖЕНИТЕ
ИЛИ ЗА ТЕЛЕВИЗИОННАТА СЕРИАЛНА МЕЛОДРАМА БЕЗ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ
Гергана Дончева
Бихте ли отделили от оскъдното си време, за да прочетете книга, посветена на телевизионните сериали, при това в обем, надвишаващ повече от 400 страници? Реакцията на просветения читател е лесно предвидима: с елитаристко високомерие ще отхвърли тази възможност, без дори да удостои с поглед въпросното издание. Самата мисъл да се изследва „слугинският” жанр на непретенциозните домакини, които, изнурени от сивия си делник, вечерта сядат пред екрана на телевизора, потапяйки се в сияйната цветност на героите от любимите си филми, буди иронични усмивки - или поне доскоро беше така. Струва ми се, че все още сред хуманитарните специалисти разделителната линия между пълното отрицание и стремежа да се анализира със спокоен тон и максимално обективно впечатляващата по своя мащаб (предимно чуждестранна, но вече и българска) продукция, наречена „телевизионни сериали”, е болезнено видима.
Но същевременно се забелязва и една крехка тенденция на засилващ се интерес по отношение на този културен и социален феномен. Към нея причислявам и монографията на Евдокия Борисова „Мелодрамата в телевизионния сериал” (Пловдив: „Жанет65”, 2014)[1]. И не че преди тази творба липсват сериозни автори. Преди няколко десетилетия проф. Ингеборг Братоева-Даракчиева започна академичния си път с дисертацията „Телевизионният спектакъл и неговата драматургия”; проф. Вера Найденова активно участва в разгърналия се дебат за сериалите; Теодора Дончева, докторантка от Института за изследване на изкуствата в БАН подготвя докторската си теза върху българското измерение на явлението (със сигурност пропускам някои важни имена). Към изброените задължително трябва да се прибавят и многобройните публикации на колеги журналисти от различни вестници и списания, разпалените дискусии в рамките на телевизионни и радио формати. Това, което за мен е изключително интересно обаче, е, че известна част от приносните и провокативните текстове са създадени от изследователи, принадлежащи към извън медийни научни дисциплини, като например, литературоведа Евдокия Борисова и етнолога Ваня Жекова. Разширяващият се кръг на експертиза е симптоматичен сигнал, че става въпрос за любопитен феномен, който все по-настойчиво днес заявява своето присъствие в масовата култура и някак си е невъзможно да остане незабелязан, камо ли игнориран…
[1] Монографията (с разрешението на авторката Евдокия Борисова) е напълно достъпна на следния електронен адрес:
http://litermedia.com/index.php?ind=downloads&op=entry_view&iden=147
ФИЛМЪТ Е КАТО ЗАМЪК С МНОГО ВРАТИ
С руския художник, сценограф, аниматор, режисьор Дмитрий Геллер
разговаря Радостина Нейкова
В рамките на Фестивала за Съвременно руско изкуство, организирано от Фондация Дома Арт, се проведе премиерата на „Мъжът среща жената", най-новия филма на Дмитрий Геллер, един от световно признатите млади руски анимационни режисьори.
Дмитрий Геллер е носител на повече от тридесет престижни национални и международни награди, сред които Grand Prix от Международния анимационен фестивал Хирошима, Япония, 2012; Grand Prix „Cinanima“ 2002, Португалия; Grand Prix на Festival "ANIMATOR" Полша, 2012; Prize of the Guild of Film Critics and Cinema Journalists Russia „WHITE ELEPHANT“ 2008, Наградата за най-добър дебют на Международния анимационен фестивал Анеси – Франция 2001 и много други. Филмът му „Видях как мишките погребаха котката“ влиза в Краткия списък на номинираните за Късометражен Оскар филми 2012 година.
Завършил е Висшите курсове за сценаристи и режисьори в Москва в класа на Ю. Б. Норщейн, И. Я. Боярски, Ф. С. Хитрук, Е. В. Назаров и А. Ю. Хржановски.
Гелер е живописец и илюстратор с множество международни изложби - живопис в Москва, Санкт Петербург и Копенхаген. През периода от 2011 до 2013 година Дмитрий работи със студенти в Jilin Animation Institute в Changchun -Китай, създавайки съвместно с тях два анимационни филма, единият от които получава Националната награда на Китай за най-добър късометражен филм за 2012 година.
Филмът му „Мъжът среща жената", започва фестивалния си живот едва преди три месеца и вече печели Наградата на критиката „Белият слон“ на 19-тия Руски национален фестивал за анимационно кино „Суздал“ 2014. И заема второ място в професионалния рейтинг на Русия за най-добър анимационен филма за 2014 година. „За мен това е най-добрият филм на всепризнатата звезда на руското анимационно кино Дмитрий Геллер“, пише известната кинокритичка Дина Годер – „филмът е безмълвен и изключително силен. Обръщайки се към жанровото кино, филмът развива нов, мощен етап в творчеството на талантливия режисьор. Една увлекателна история за любов, изпълнена с кръв и страст, със сюжет, плътно издържан в ретро стил.“...
ЗЛАТЕН КУКЕР 2014
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ХУМОРА – ТЕНДЕНЦИЯ ИЛИ ПОЖЕЛАНИЕ?
Надежда Маринчевска
Международният фестивал на анимационния филм „Златен кукер – София“ през 2014 отбеляза петото си издание и за тези пет години успя да завоюва авторитет. Нарастващата му популярност доведе до силно повишен интерес от автори от цял свят и тази година за селекция бяха предложени повече от 620 филма, което поставя фестивала в категорията на редица утвърдени международни форуми. В конкурса, информационната програма и панорамите софийската публика имаше възможността да види около 450 филма, което показва, че от година на година програмата на фестивала става все по-разнообразна и богата при все по-строга селекция.
Изненадващо в програмата имаше известно пренареждане на акцентите в добра посока. От години професионалисти и критици, които следят развитието на авторската анимация, отбелязват, че артистичните търсения най-често се фокусират върху тъмната страна на живота, върху мрачните гротески, предвещаващи смърт на индивида и човечеството, върху антиутопиите и насилието. И това е трайна тенденция в световното некомерсиално анимационно кино. Без да олекотява дълбочината на посланията си обаче, тази година „Златен кукер – София“ предложи поредица от филми с по-ведро излъчване, дози смях и светли лирични произведения, които в голяма степен разпръснаха буреносните облаци, трайно съпътствали артистичните търсения в рисуваното кино досега. Журито също оцени тази тенденция като даде болшинството от наградите си именно на филми, които успяват да разсмеят и забавляват…
ЗЛАТНАТА ЛИПА 2014
КИНОСРЕЩИ ПОД ЛИПИТЕ
Катерина Ламбринова
Второто издание на международния фестивал за ново европейско кино „Златната липа”, който се проведе в Стара Загора, предложи изключително стойностна филмова програма и важни съпътстващи събития като дискусията на тема: „Киното и европейската култура”, водена от кинокритика проф. Вера Найденова, с участието на Камен Балкански (Директор на програмата Творческа Европа за България), Петър Попзлатев (режисьор) и Мила Петкова (НФЦ); представяне на книгата „Българското кино. По следите на личния опит” на проф. Вера Найденова; изложба живопис на големия български режисьор Иван Андонов; „Collection” фотоизложба на актьора Симеон Лютаков.
Награда за цялостен принос в киното бе присъдена на големия италиански актьор Джанкарло Джанини, известен с филми като „Невинният” на Лукино Висконти, „Ревност по италиански” и „Вечерята” на Еторе Скола, „Казино Роял” на Мартин Кембъл, „Ханибал” на Ридли Скот. С неговия филм като режисьор „Комарджията, който няма да умре” бе открит фестивалът, но публиката остана със смесени чувства, предпочитайки да си спомня мощните му актьорски роли, в които умело балансира на ръба между сериозното и гротеската. Много български актьори бяха гости на града на липите - Любен Чаталов, Илка Зафирова, Атанас Атанасов, Мартина Вачкова, Александър Сано и др.
Българското присъствие в съпътстващата програма, показана в Библиотеката, включваше разтърсващия „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” на Костадин Бонев, чаровния „Ром Кихот” на режисьорките Петя Накова и Нина Пехливанова, трагикомичния „Живот почти прекрасен” на Светослав Драганов и ексцентричния „Последните черноморски пирати”, режисьор Светослав Стоянов. От игралните филми публиката имаше възможност да види многопластовия „Цветът на хамелеона”, режисьор Емил Христов, и семплата, но завладяваща зрителска комедия „Живи легенди” на Ники Илиев…
ПОКАНА ЗА РАЗГОВОР
Редакторът - Цербер или Ангел хранител?
Вера Найденова
Други колеги навярно имат по-голям такъв опит, но и на мен ми се случи. Беше през 70-те години, от московско списание ми поръчаха портрет за Невена Коканова. Както от само себе си се разбира, текстът не създаваше никакви затруднения на съветската идеологическа цензура. Когато го отпечатаха, не можах да го позная. Помислих си, че ако не им е харесал, трябвало е просто да не го печатат. А защо са го пренаписали?! Известен руски поет ме успокои: у нас е така – каза ми - редакторството е превърнато в институция. При едно негово по-голямо стихотворение поискали 18 поправки и едва след като ги направил, го публикували…
По това време и аз работех като редактор. За идеологическите „грешки” отговаряше „главният” и за такива нерядко ставаше дума, но, искрено казано, не помня лично да съм имала някакви тежки проблеми от такова естество с авторите. Трудното беше друго – все още голямата група на пишещи за кино не се беше появила (това се случи малко по-късно), текстовете нерядко бяха белязани от любителство, от непълнота. Налагаше се да внушаваме идеи, да подсказваме различни допълнения. Понякога играта загрубяваше, но нямаше как, все пак броят трябваше да излезе…
Така беше в списание „Киноизкуство”, а в киностудиите – игрална, документална, научнопопулярна, анимационна – работеше армия от редактори. Цензори – ще отсече някой. Че цензура имаше, имаше – спираха се филми, орязваха се. За това разказва Неда Станимирова в книгата „Кинопроцесът – замразен временно”. И в моята книга „Българско кино. По следите на личния опит” има пример за ампутиране – при филма „Равновесие” на Людмил Кирков. По-късно щяхме да научим, че сред членовете на „художествените съвети” към тъй наречените творчески колективи е имало и доносници, но това не пречеше на работата им. Навярно защото беше се превърнало в невидима всекидневна особеност на битието ни. Но и днес ще чуете режисьори да казват колко полезни са им били обсъжданията в съветите. Лично помня как са се раждали, по идея на някой от членовете им, цели епизоди в хубавите български филми. Имам и аз един скромен принос, но сега не е мястото и времето да се говори за това.
Промените във филмовата индустрия отвяха и редакторството...
100 години от създаването на първия български игрален филм
Авторите на първия български игрален филм „Българан е галант”
и участниците в него
Петър Кърджилов
От 10 до 15 януари 1915 г. в шест софийски вестника излизат 15 реклами за „Българан е галант” (поне толкова на брой са известни днес). Първите три са лаконични: „Наскоро първата българска кино-комедия, играна в София от артисти при народния театър”[i]. Толкова лаконични, че „забравят” да известят както заглавието на филма, така и имената на неговите създатели. Вторите седем (също еднотипни – с едно и също съдържание) са по-„разточителни”: „Българан е галант”. Това е името на първата българска кинематографическа комедия, снета в София и играна от българските артисти при Народния театър г-жа Мара Липина и г-н Васил х. Гендов. Комедията и снимките [са] направени от Модерен театр...”[ii]. В последните пет отзвучават финалните акорди на хвалебствената „ода”, „композирана” в чест на „ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА кинокомедия „БЪЛГАРАН Е ГАЛАНТ”, снета в София от специалния оператор на Модерен Театър, играна от артистите при нар. театър Мара Липина и Васил Х. Гендов...”[iii]. Авторската „равносметка” – две актьорски имена, един безименен оператор и един продуцент (според съвременната терминология) – „Модерен театър”.
В началото на 1919 пловдивският вестник „Юг” известява, че на 30 и 31 януари „в кинематограф „Екзелсиор” се уреждат Гала представления с многошумния български филм „Любовта е лудост”, игран и снет в София под режисировката на г. Гендов, който се явява като първия носител на кинематографическото изкуство в България”[iv]. За първи път Васил Димитров Гендов (1891–1970) бива квалифициран като кинорежисьор – и този негов „професионален статус”, отнесен към „Любовта е лудост” (1917), е безспорен. Също за първи път в печата той е охарактеризиран и като „първия носител на кинематографическото изкуство в България”! Този път обаче „релацията” не води към „Любовта е лудост”, а най-вероятно към „Българан е галант”…
[i] Модерен театър. – Пряпорец, г. ХVІІІ, № 7, 10.І.1915, с. 3; Мир, г. ХХІ, № 4455, 11.І.1915, с. 2; Дневник, г. ХІV, № 4445, 12.І.1915, с. 2
[ii] Сензация в Модерен театр. – Пряпорец, г. ХVІІІ, № 8, 12.І.1915, с. 2; № 9, 13.І.1915, с. 2; Мир, г. ХХІ, № 4457, 13.І.1915, с. 2; Заря, г. І, № 270, 13.І.1915, с. 2; Дневник, г. ХІV, № 4447, 14.І.1915, с. 2; Камбана, г. ІХ, № 2142, 14.І.1915, с. 3; Утро, г. ІV, № 1428, 15.І.1915, с. 1
[iii] Сензация в Модерен театър. – Дневник, г. ХІV, № 4448, 15.І.1915, с. 1; Мир, г. ХХІ, № 4458, 14.І.1915, с. 2; Заря, г. І, № 271, 14.І.1915, с. 2; Утро, г. ІV, № 1427, 14.І.1915, с. 1; Камбана, г. ІХ, № 2143, 15.І.1915, с. 3
[iv] Изненада за Пловдив. – Юг (Пловдив), г. ІІ, № 87, 27.І.1919, с. 2
ИСТАНБУЛ 2014
ЯВЛЕНИЯ В МЕЖДУНАРОДНИЯ КОНКУРС
Олга Маркова
За сетен път се убеждавам колко важно е да дойдеш в Истанбул навреме и навреме да напуснеш този 15-милионен мегаполис с цялата му живописност и мистерия, с 24-часовата глъч, с предизвикателствата във всички направления, както в европейската, така и в азиатската част. Предизвикателства видяхме и в дванадесетте игрални филма в международната конкурсна програма на 33-ия Истанбулски кинофестивал (5-20 април т.г.).
От години следя Новото турско кино в рамките на този форум и се старая да отразявам явленията и тенденциите в него. Изневярата ми тази година бе по обективни причини. Като член на журито на ФИПРЕССИ нямах нито избор, нито време да гледам трите състезателни програми едновременно. А те обхващат ежегодно над 200 творби, разпределени в 20 секции. В рамките на този фестивал бяха показани общо 357 късометражни и игрални филми, реализирани от 245 режисьори в 50 страни. Те бяха гледани в осем централни кинотеатри - с 593 прожекции. Добавени бяха и редица нови селекции, свързани със стогодишния юбилей на турското кино. И миналата, и тази година зрителите надвишиха цифрата 150,000 - твърде съществен факт, особено за една страна, която е в процес на нова ислямизация.
Акредитиран от ФИАФ през 1989 г., фестивалът - това най-старо, най-крупно и най-значимо международно филмово събитие в Турция, постепенно израсна и „възмъжа” с включването в неговите рамки от девет години на „Meetings on the Bridge” - професионални и творчески срещи; конкурс на филмови проекти; майсторски класове с видни представители на Седмото изкуство; дискусии; уъркшопи и т.н.
Цялостната панорама, обхващаща всички видове кино: от игрално и документално до детско и анимационно; от екранни адаптации на литературни произведения до филми за изкуството и за неговите създатели, бе открита официално с вълнуващата психологическа драма „Филомена” на Стивън Фриърс, по книгата „Изгубеното дете на Филомена Лий” на Мартин Сиксшит (с незабравимото изпълнение на Джуди Денч в главната роля).
Както обещах, ще центрирам вниманието си върху любопитните предизвикателства в международната конкурсна програма. А те недвусмислено открояват две основни явления: съществената роля на франкофонското кино (след дълго затишие) за постигане високото ниво на селекционираната за този фестивал продукция, от една страна, и от друга - откриването на екрана на нови имена, подписващи първи и същевременно зрели произведения, които не само обещават бъдещи изяви, а са завършени художествени резултати…
НА КИНО КРАЙ БОСФОРА
Божидар Манов
Мнозина неправилно свързват турското кино с безбройните и безкрайни телевизионни сериали, които текат денонощно по всички ефирни и сателитни канали. Но съвременното турско кино е нещо съвсем различно и това може да се установи категорично дори от един кратък, няколкодневен престой на големия Истанбулски кинофестивал „Златното лале”. От дълги години той е най-представителното филмово събитие в Турция и сега 33-тото му издание потвърди решително тази характеристика. Дори само кратката статистика е изключително впечатляваща: 357 филма (игрални и късометражни), създадени от 245 режисьори от 50 страни, са имали общо 593 прожекции в 8 кинозали и са събрали 135 хиляди зрители!
Фестивалният екран в Истанбул винаги предлага две основни програми: международен конкурс (12 заглавия) и турски национален преглед, който за чуждестранните журналисти и кинокритици е много по-важен и по-интересен.
Тази година турското кино се представи с цели 35 филма - десет в конкурса, а другите като изключително полезна информационна програма, която пълноценно допълва общата картина, а този път и във връзка с неговата 100-годишнина. Но по стечение на обстоятелствата някои от най-изявените и безспорно талантливи турски режисьори не присъстваха със свои нови филми в Истанбул. Нури Билге Джейлан беше със „Зимен сън” в Кан. Зеки Демиркубуз в момента снима новия си филм. Девриш Заим този път бе председател на журито. Йешим Устаоглу също няма завършен проект. А Сейфи Теоман („Лятна книга”, „Нашето велико отчаяние”) загина в мотоциклетна катастрофа през 2012 г. само на 35 години. И въпреки това конкурсната подборка успя да представи двете основни линии в днешното турско кино: от една страна – силни авторски заглавия, които се интересуват от универсалните проблеми на човека и битието, представени в по-сложна художествена структура; и от друга – филми с по-широк зрителски адрес, които отчитат както пазарните реалности на големия екран, така и конкуренцията на телевизията...
ЕКОФИЛМ ФЕСТ – РУМЪНИЯ 2014
Прелестта на малките фестивали
Карин Янакиева
Няма да съм първата, нито последната, открила прелестта на малките фестивали. Там участниците по правило са по-малко, общуването върви леко и свободно, разговорите от чисто професионални бързо преминават в общочовешки, научават се интересни неща. Накратко, много е приятно. Още повече, когато организаторите са се постарали гостите да се чувстват най-добре, а мястото е относително непознато. И сега - внимание: непознатото място е съседна Румъния! Обзалагам се, че повечето българи не знаят нищо или нищожно малко за тази страна, особено през последните двайсетина години. Освен като родина на граф Дракула я свързваме главно с общите ни усилия да проникнем в Европейския съюз. В началото на процеса дори течеше нелепо състезание (поне от наша страна) за това кой е по-добре и кой по-зле, та другият по-напред да получи привилегията. Слава Богу, и този цирк отмина. Случи се така, че пропътувах около 350 км с микробус от Букурещ в източна посока, видях прекрасни малки градчета, обживени села, всичките със собствена църква, училища, пълни с деца. На въпроса ми има ли в Румъния пустеещи села, срещнах по-скоро недоумение.
И така, микробусът стигна до крайната си дестинация – град Пиатра Нямц, където започваше четвъртото издание на международния фестивал за екологически филми ЕКОФЕСТ. Всъщност, и други български колеги са участвали в работата на този фестивал, който може да се нарече и пътуващ, тъй като всяка година се провежда в различни краища на страната. Основната му цел е да приобщи децата в ученическа възраст към проблемите на екологията в световен мащаб, затова и голямата и най-важна награда се присъжда от многочислено младежко жури. Това обяснява и присъствието в програмата на няколко откровено образователни филми (The Weather War – Швеция, Food Savers – Германия, Mobiglobe – Германия/Швейцария), но като цяло селекцията беше разнообразна и до края държеше професионалното око нащрек…
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 3 / 2014
|
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ ТВОРЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ Пет младежки разказа за "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел" ДА СИ СПОМНИМ За нестандартните подходи на Георги Русев / Валентина Фиданова - Коларова ГАЛЕРИЯ Вдъхновението е странна птица - Интервю с актьора Стефан Щерев / Нели Калчева НОВИ КНИГИ Времето на жените или за телевизионната сериална мелодрама без предразсъдъци / Гергана Дончева В КРУПЕН ПЛАН Филмът е като замък с много врати - Интервю с Дмитрий Гелер / Радостина Нейкова КИНОСЪБИТИЯ Златен кукер 2014 Завръщането на хумора - тенденция или пожелание? / Надежда Маринчевска |
ЗЛАТНАТА ЛИПА 2014 Киносрещи под липите / Катерина Ламбринова ПОКАНА ЗА РАЗГОВОР Редакторът: Цербер или Ангел хранител? / Вера Найденова НАШАТА ИСТОРИЯ Авторите на филма "Българан е галант" и участниците в него / Петър Кърджилов СВЕТОВЕН ЕКРАН ФЕСТИВАЛИ ИСТАНБУЛ 2014 Явления в международния конкурс / Олга Маркова На кино край Босфора / Божидар Манов ЕКОФИЛМ ФЕСТ - Румъния 2014 Прелестта на малките фестивали / Карин Янакиева СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ "Сириецът" / Мария Веселинова "Сомнамбулът" / Мария Веселинова |
