СПИСАНИЕ
"КИНО"
Брой 1 / 2015
ви предлага целия текст на тези статии
КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ,
МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ
Суров разказ за сурова действителност
Интервю с Орлин Минчев, автор на филма "Учител"
Катерина Ламбринова
Сценарият на „Учител”, писан от Радослав Петров, е адаптация на разказа „Докато пари“ от Красимир Бачков. С какво те привлече тази история и плътно ли следвахте литературната основа? Какво добави от себе си?
„Учител” е правен като задача за екранизация на литературно произведение от български автор в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Това е история за доброто, може би донякъде приказна, която обаче се случва в една брутална действителна среда. Самият аз съм израснал в краен софийски квартал, където отношенията между българи и роми са били постоянно на фокус във всички възможни нюанси. Точно този личен опит ми помогна емоционално да се обвържа с историята на Красимир Бачков, който пък по професия е учител и има своя гледна точка към тази проблематика. Очевидно и двамата сме убедени в едно – без значение в какви условия израства човек, от какъв етнос е или каква позиция в обществото има – при подадена ръка в правилния момент той може да надскочи средата си и може изцяло да промени бъдещето си. Това послание е и основното във филма и мисля, че въпреки немалкото промени, които направихме по разказа, успяхме да го преведем адекватно на киноезик, както и да запазим реализма, който историята носеше от самото начало...
Паркинг за истории
Интервю с Ивайло Минов, автор на филма "Паркинг"
Катерина Ламбринова
По някакъв начин „Паркинг“ ми напомни за „Парчета любов“ (режисьор Иван Черкелов, 1989 г.). Поради темата си: една жена, която не е щастлива нито с мъжа си, нито в любовната си авантюра с друг мъж, но най-вече заради присъствието на Жорета Николова и Валентин Марнов – Пело. За разлика от „Парчета любов“, където в центъра са мъжките персонажи, в „Паркинг“ влизаме в света на една жена на средна възраст, в нейните лутания ... Гледали ли сте ранните филми на Иван Черкелов и Людмил Тодоров и дали бихте се съгласили с моята спонтанна асоциация?
Когато развивах сценария на „Паркинг”, моят бивш преподавател (и личен гуру) професор Недялко Делчев ми препоръча да гледам „Парчета любов”. Съзнателно не го направих, както и с други препоръчани филми, за да поддържам идеята на „Паркинг” свежа и своя.
Не съм повлиян по никакъв начин от предишни български филми в тази посока, просто защото не съм гледал споменатите от теб филми. За референция гледам филми много разхвърляно и неструктурирано – не мога по друг начин.
С какво бе важна тази история за теб, с какво те провокира, за да направиш филма?
В началото въобще не ми беше ясно защо ми е важна тази история. Просто станах свидетел на малък пътен инцидент, подобен на този във филма, пред едно кафене, и видях как шофьорът и жертвата в рамките на минути се сприятелиха и седнаха да пият кафе, дори да флиртуват. Хареса ми като идея за филм. Впоследствие сценарият премина през поне 15 версии в рамките на около четири години (предимно поради мързел и липса на дисциплина) и много се промени. Оставих го настрани в един момент, защото бях зациклил. Малко преди снимките, когато се завърнах към него, се появи образът на Васил, поразен от заболяване. Тогава ми стана ясно защо тази история ме е вълнувала толкова време - заради неща, случили се с мен и близките ми хора. Донаписах сценария и снимахме много скоро след това...
В КРУПЕН ПЛАН
реката, наречена кинопроцес...
Интервю с Георги Дюлгеров
Людмила Дякова
Повече от година се уговаряме за този разговор с режисьора, сценариста, преподавателя – професор Георги Дюлгеров. По обективни и субективни причини все го отлагахме във времето, но ето че му дойде моментът: най-новият филм на режисьора „Буферна зона“ вече е факт. Тази година честваме стогодишнината на българското кино, а списание „Кино“ реализира проекта „Късометражното игрално кино - модел на реализация, модел на комуникация“ не само на страниците на списанието, но и с организиране на кръгла маса по темата на фестивала „Златна роза“ във Варна. Не малко от младите хора, които представиха филмите си там, са възпитаници на Георги Дюлгеров от курса му в НБУ. Така че има за какво да си говорим.
Говориш за „Буферна зона“ като за филм-реверанс, филм-поклон пред киното, което харесваш, което обичаш. Но това е и изповедален филм, изповедален не само за човек, който е свързан с изкуството, с процесите на творчество, а изповедален за съвременния човек. За това колко той е объркан, несигурен и неспокоен. За неговите страхове и мании сред заобикалящата го реалност - конкретна и екзистенциална. Според мен колкото и да е арт филмът, защото той наистина е изящно произведение на киното, не бих го определила само като филм за изкушени, за избрани зрители. Да. Той може като форма да не стига до всеки с всичките си цитати и препратки, но колкото и да е опосредствано неговото послание, той в линеарен план стига и до обикновения човек, попътен е на неговото световъзприемане.
Наистина филмът е изповедален, наистина е равносметка, но равносметка за и във времето на старостта. Не случайно мотото на филма, на което много държа, е мисъл на Фелини: „Светът на старостта е свят, който се свива. Малките неща стават големи. Малцина вече са важни за вас, но те пък са много важни“. Сънищата, които залегнаха в този филм (измежду петнадесет сънища, които през един период си записвах и които прегледахме заедно с продуцентките Надя Косева и Светла Цоцоркова, избрахме за филма шест), тези сънища са подчинени на откровена равносметка – къде съм бъркал? Насън човек изживява отново страховете си, насън човек по-лесно си признава греховете. За това и спорехме с Руси Чанев. Какво точно осмислят сънищата – греховете или страховете. Той държеше на страховете, аз - на греховете...
Българското кино отблизо
(продължение)
Кристина Стоянова
Въпросът за амбивалентната роля на властта във филмите на „Златна роза” е изключително интересен повод за размисъл и е здраво вплетен в драматургичната структура на фестивалните филми. Докато в „Съдилището“ властта преднамерено играе второстепенна роля, въплътена в номиналното присъствие на граничната полиция, чието дистанциране се корени повече в нежеланието да се поема какъвто и да било риск, отколкото с добронамереност, в „Урок“официалната власт и нейните структури напълно отсъстват, подменени от клептократични финансови институции – частни банки и бирници, полукриминални заемодатели и техните „охранители”. Не случайно в черната комедия на Константин Буров „Отрова за мишки“(Златна Роза за дебют) повествованието се води от името на успял клептократ Пламен (Николай Йовин), чиято изповедална откровеност далечно напомня наивната чистосърдечност на героя от „Авантаж“ (Г. Дюлгеров, 1987). Авторите обаче умело се възползват от радикално променения социален и идеологически контекст, придаващ на тази откровеност ницшеанска предизвикателност. Така зловещите мрачно-реалистични детайли, разкриващи генезиса на „първоначалното натрупване на капитал” от края на 80-те и 90-те години на миналия век, си остават неомекотени – и неомаловажени! – от инак свежия хумор и иронията на саморефлексията…
РАКУРСИ
Тревата, която покълва - "Нощ и мъгла" на Ален Рене
Антоан Асенов
« C’est un trou de verdure où chante une rivière »
Rimbaud, « Le dormeur du val »
Яма зелена, край която пее реката – такъв е първият образ от „Спящият сред долината”, сонета на Рембо: дочуваме шумолящата зеленина, съзираме пейзажа, от който извира покой. Сред покоя думите се движат. Да последваме траекторията, начертана от словесното движение.
Някакъв невидим и реещ се поглед, някаква камера, изпреварила изобретяването на кинематографа, се спуска плавно над пейзажа, обхожда спокойната зеленина, съзира красиво спящото тяло на младия войник, доближава го, разглежда го и фиксира сетне финалния детайл: хармонията е пречупена от дисонанс, в тишината прониква смъртта, спящият войник е мъртъв: il a deux trous rouges au côté droit (с две дупки червени от десния край). Един сонет – едно движение ; спокоен травелинг свързва първата строфа с крайната поанта: думата „trou” (дупка, яма) се появява в началото и в края, оцветена различно: в зелено в началото – кървящо червена накрая. Няма монтаж. Сонетът е заснет в един кадър: план-епизод, ако си послужим с езика на кинотеоретиците, който не би бил неуместен при анализа на една тъй кинематографична поема. Камерата се спуска отгоре, криволичи сред пролетта на пейзажа, открива спящия войник, доближава го – и движението й спира там, където свършва поемата: при кървавото петно, скрито от зеленината, която покълва. Кръвта е прикрита от пролетта. Смъртта е обвита в спокойствие. Ехото на този сонет се долавя в мелодичните интонации от текста на „Нощ и мъгла”, дело на поета Жан Керол. Филмът започва и завършва с един и същ мотив, който, сменяйки оттенъка си в началото и в края, зазвучава в различен смислов регистър...
АКЦЕНТИ
меланхолия и щастие по грузински
Катерина Ламбринова
Филмът „Срещи на сляпо" на Леван Когуашвили спечели трите основни награди на „София филм фест" 2014 – Голямата награда, наградата за режисура и тази на международната критика ФИПРЕССИ, после получи „Златна маслина" на фестивала в Лече, Голямата награда на фестивала в Загреб, наградата за режисура на фестивала GoEast във Висбаден и Специална награда на журито в конкурса „Нови хоризонти” от Абу Даби. „Срещи на сляпо” се разпространява от Арт Фест по българските екрани. Преди официалната премиера на филма в Дом на Киното имах възможността да се срещна със актьорите Мириам Антадзе и Андро Сакварелидзе, който е и съсценарист на филма.
Мириам, вие сте непрофесионална актриса. Как получихте тази роля и имахте ли колебания дали да приемете?
Мириам Антадзе: Познавам Леван отдавна. Той от доста време ми казваше, че ще участвам в негов филм, но аз въобще не му вярвах. Помня, че го срещнах на един рожден ден и разказвайки за някакви мои лични проблеми, се разплаках. Мисля, че нещо в начина, по който плачех, му хареса и затова ме избра за тази роля. Обаче когато ми предложи, се уплаших. Страхувах се, че нищо няма да излезе, тъй като персонажът е твърде трагичен.
По професия сте психолог. Помогна ли Ви Вашият професионален опит в тази малка, но много атрактивна роля?
М. А.: Не, за съжаление не ми помогна. Но пък актьорството помогна на професионалния ми опит (смее се)...
НОВИ КНИГИ
Сеизмично кино
Юрий Дачев за книгата
на Ингеборг Братоева "Европейско кино - глобално и локално"
Петнадесет години стоят между кориците на книгата на Ингеборг Братоева-Даракчиева „Европейско кино – глобално и локално”. Щях да кажа, че са затворени, но това щеше да бъде невярно, дори в логиката на условния израз. И не защото темата за съжителството, преливането или конфликтите между локалното и глобалното е сама по себе си неизчерпаема. А защото това, което ни поднася Ингеборг в тези двеста страници, при цялата си завършеност: и като цяло, и в отделните си фрагменти, очертава възможни нови полета за изследователски размисъл и открития. Започвам с това обобщение, защото то разкрива нещо важно като авторов избор. Ингеборг не се блазни да анализира пластове на културата, в които е утихнала сеизмичната активност. Тя избира риска, но и удоволствието да се вглежда в процеси, в които има много движение, около които тлеят спорове, които са далеч от финалната точка. Навлиза в тях с ясна позиция, но без ограбващата тенденциозност на предварителни концепции. И може би затова съумява да ни разкрие сложността на тези процеси и да ни внуши, че избраната гледна точка е само една от възможните.
Ингеборг Братоева е категоричен, но не и безпрекословен автор. И още – много смел автор. Ако прочетете съдържанието на книгата, ще разберете, че всяко от заглавията на всяка една от отделните неголеми между другото статии би могло да бъде на корицата на отделна книга. Като например: „Глобализация и идентичност – европейско кино и европейски стил”, „Новото европейско кино – идентичност и транснационалност”, „Десетилетие на голяма носталгия и малки драми”… Като че ли Ингеборг хвърля предизвикателно ръкавица на самата себе си: възможно ли е такива огромни теми да се проектират в броени страници. Оказва се, че да. С ерудиция и със споменатата по-горе отвореност на разсъжденията, която разкрива текстовете също като част от един процес....
КИНОСЪБИТИЯ
РАННО ПИЛЕ 2014
Важен фестивал за млади творци
Росен Спасов разговаря с членовете на международното жури
Десетгодишнината на фестивала за студентски филми ,,Ранно пиле‘‘ бележи и неговата еволюция на няколко нива. Чрез независимото сдружение ,,Ранно пиле‘‘, създадено в 2013 година, организаторите на филмовото събитие се еманципират юридически от Американска фондация за България, която обаче остава основен спонсор на фестивала. Освен това прожекциите вече не се провеждат в учебно заведение, а в истински кинозали - ,,Дом на киното‘‘ и ,,G8’’. Този път в състезанието участваха 122 филма от 37 държави. Това наложи разделянето на филмите в три отделни категории: игрално, документално и анимационно кино. Затова беше интересно да се срещна с членовете на международното жури.
Председател на журито е Тюдор Кристиан Юргу, който през 2013 година със своя дипломен филм „В аквариума“ („In the Fishbowl“) спечели първа награда на фестивала. Същата година той реализира и първия си пълнометражен игрален филм „Японското куче“ („The Japanese Dog“), който има награди за най-добър игрален филм на IFF Варшава и за най-добър филм на фестивала във Вилнюс. В момента работи върху нов късометражен филм и върху проект за пълнометражен филм, инспириран от „В аквариума“ („In the Fishbowl“).
Бюлент Кючукердоган е роден в Брауншвайг, Германия. Той работи задълбочено върху теми, свързани с филмовия монтаж и има няколко издадени книги по темата. Директор е на South Eastern European Cinema Schools (SEECS). Кючукердоган е професор във факултета по „Изкуства и дизайн“ в Istanbul Kultur University . Преподава по специалността „Комуникации и кино“ и е шеф на департамента по „ Kомуникации и дизайн“ в същия университет.
Дмитрий Гелер е роден в Свердловск (Екатеринбург). Завършил е студиото за анимация на „А-Филм“. От 1993 насам работи като режисьор, сценарист и арт-директор на повече от тридесет компютърни анимации за реклами и е автор на няколко анимационни филма.
Чавдар Чернев е завършил специалност „Филмова и телевизионна режисура” към НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” - София. По време на обучението си режисира редица късометражни филми, между които „Клаустрофобия” (2004), „Виж ме” (2005), „Прекъсната линия” (2006), „Пътят към морето” (2010). Филмите му печелят награди на фестивали в Русия, Полша, Грузия, Хърватска, България.
Филмът му „Клаустрофобия” е носител на наградата за най-добър филм от първото издание на фестивала за късометражно кино „Ранно пиле”...
СМЕШЕН ФИЛМ ФЕСТ - Габрово 2014
Нюансите на изискания хумор
Александър Янакиев
Габровският Смешен филм фест отбеляза през 2014 г. малък юбилей – петото си издание. Той вече има ясна физиономия и параметри на провеждане и местната публика го познава и цени.
Програмата е разделена на конкурсна и съпътстващи прожекции и прояви. Но истинското разполовяване на фестивала настана, когато в края на октомври в Габрово наваля повече от половин метър сняг и беше обявено бедствено положение за няколко дни. И въпреки всичко фестивалът не спря. Храбрата габровска публика продължи да посещава прожекциите сред преспите. Това наистина заслужава да се види. По-голямо доказателство за привързаността на хората към тази културна проява и на уменията на всеотдайните й организатори е трудно да бъде намерено.
Конкурсът включваше осем заглавия, което подчертава колко дефицитен е този жанр. А може би това е подходящият обем, за да не се претрупва или разводнява селекцията. Струва си да се отбележи, че между тях два филма бяха от България. „Живи легенди“ на Ники Илиев предвидимо спечели наградата на публиката. Този най-касов български филм за 2014 е направен, за да привлича симпатиите на зрителите. Всички съставки са дозирани умело – от станалата популярна песен, през носталгията за прекрасните приятелства в ученическите години до актьорите, които привличат погледите и сърцата на младата аудитория. Вторият български филм е „Още една мечта“ на Николай Мутафчиев, който преплита крими сюжет с психологическо разкриване на героините. Произведението е наситено със забавни и пародийни елементи на едно по-високо ниво. Той може да предизвика по-скоро вътрешен смях, отколкото взрив от весело настроение в залата...
SO INDEPENDENT 2014
За учителите и техните ученици
Мирела Василева
Фестивалът на независимото американско кино се проведе в София за пета поредна година. Освен обичайните фестивални локации, откриването на „So Independent” съвпадна и с откриването на новото софийско арт кино G-8 Cinema.
Селекционерите представиха на публиката общо 24 заглавия от последната година, като освен американски, фестивалът предложи и български, немски, сирийски и австралийски филми. Основната програма беше допълнена от ретроспектива на няколко филма от миналите фестивали - „Думите”, „Стръкчета трева” и „Учителят”.
Сериозни претенденти за зрителското внимание на тазгодишното издание бяха „Учителят” на Пол Томас Андерсън - режисьор на „Магнолия” и „Ще се лее кръв”, и „Ловецът на лисици”на Бенет Милър - автор на „Капоти” и „Кешбол”...
КИНОМАНИЯ 2014
В окото на кризата: изпитание на ценности
Калинка Стойновска
Мъдри хора казват, че новият 21 век отвори за пореден път всички стари рани на човечеството – етнически, политически, религиозни, духовни. Живеем в епоха на сриващи се социални системи, преобърнати идеологии и разпънати на кръст екзистенциални вселени, определящи битието на всеки от нас. Най-често срещаното определение е „криза”. Дали това е само една от тенденциите, които характеризират днес състоянието на света, или има и друга, достатъчно оптимистична, която обещава един по-добър свят? Най-вероятно истината е по средата. Но във всички случаи е тревожна и нееднозначна. А в изкуството, и особено в киното, тенденциите се проектират изострено и драматично.
Голяма част от филмите на отминалата Киномания 2014 сякаш попадаха в окото на кризата. Кризата на интелигентния човек, който се терзае от чувство за вина и отговорност, който търси отговори на основните въпроси на битието – кой съм и накъде отивам, какво е предназначението ми на този свят, правилно ли постъпвам и къде греша. На изпитание са подложени основни човешки ценности – правото на избор и достойнството на личността, усещането за дълбока самота и безперспективност, не винаги стигащи до катарзис. Психическите депресии и драматизмът на творческото оцеляване в много от тези филми са основна тема. Какво може да ни спаси? Както се казва в една чудесна песен – ако не ми провърви в смъртта, ще ми потръгне в любовта. Дали наистина единственият изход е любовта и красотата? Най-вероятно, защото, ако го нямаше изкуството, всичко щеше да изглежда апокалиптично. Няма начин да се съхраним духовно, освен чрез преживяванията, които в случая ни предлага светът на киното.
Може би в това отношение най-впечатляващ и разтърсващ беше „Голгота” на Джон Майкъл Макдона...
Кинокласация - Рекордът на "Бърдмен"
Георги Ангелов
Още от 1987 година, когато стартира Световната кинопанорама – предвестникът на Киномания, провеждам настоящата класация. Употребявайки спортния жаргон, борбата обикновено е доста оспорвана, като разликата между първия и втория филм е била не повече от една точка. Съвсем естествено през 2009, когато филмът на Ларс фон Триер „Антихрист” изпревари с цели 33 точки следващия в класацията, се заговори за безпрецедентна преднина, която едва ли скоро ще бъде достигната. Но ето че само след пет години този рекорд е надминат - и то убедително. Новият любимец на критиката е „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството” на мексиканския гений Алехандро-Гонсалес Иняриту.
Така че 30-ото издание на Киномания ще се запомни най-вече с този рекорд. И с иначе доста добрата (без да е изключитена) селекция. А защо е 30-та за 28-те си години? Просто през 1991 и 1992 се е провеждала по два пъти.
Тази година видяхме 57 филма от 21 страни (12 от Франция; 7 от САЩ; по 6 от България и Англия; 5 от Италия; 3 от Швеция; по 2 от Германия, Ирландия и Мексико и по 1 от Холандия, Финландия, Китай, Сърбия, Норвегия, Япония, Русия, Бутан, Австрия, Канада, Бразилия и Полша). За сравнение, миналата година филмите бяха 67, държавите 19. И тогава, и сега откликнаха 29 колеги, които тази година споменаха 28 заглавия - около една трета от включените в програмата.
И така, пръв с рекордните 91 точки е „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството”. Филмът е в петицата на 22-ма критици, като останалите или не са успели да го гледат, или не са го припознали като фаворит. Вторият, „Г-н Търнър”, събира 44 точки. Трети с 39 точки е документалният „Да нахълташ у Бергман”…
"ЗЛАТЕН РИТОН" - Пловдив 2014
"Златният Ритон" през документалните ми очила
Божидар Манов
Бях забравил, че в Пловдив трябва да се ходи с два чифта очила: документални и анимационни. А тази година така се случи, че във фестивалната ми чанта се оказаха само „документалните цайси” – бях тръгнал с такава нагласа. Едва под тепетата усетих липсата на анимационните. Затова тази част от общата картина ми е малко „без фокус” и размита. Но и с просто око се вижда, че анимацията ни излиза от (ре)анимация: появяват се нови млади автори, те демонстрират овладян професионализъм (при съвременната компютърна технология това не е чак толкова трудно), носят нови идеи, вероятно ще започнат да печелят и международни награди. Ала кратките им филмчета, колкото и свежи да са, колкото и благосклонно да ги приемаме и оценяваме, все пак се губят в общата филмова многотия и няма как да оставят следа или поне да подскажат начало на нов творчески период в родната анимация. И това едва ли е възможно, след като тези филмчета нe могат да стигнат активно до зрителите и да наложат впечатление за подем. Защото на практика нямат никакво разпространение, чезнат в телевизионните програми и разчитат на отделни фестивални участия. Но държа да отбележа поне две от добрите заглавия в Пловдив: „Приказка от вълненото кралство” (реж. Ангел Манов, 20 мин.) заради добрата класическа обемна анимация, при това направена с плетени кукли и текстилен декор; и „Малко сутрешно престъпление” (реж. Аспарух Петров, 4 мин.) заради добрата идея на сценариста Георги Господинов и елегантното графично решение. Ето че и без специални „анимационни очила” добрите филми все пак се забелязват.
Разбира се, много по-ясно, четливо и пълноценно се потопих в документалната селекция. А пък и численото съотношение между двете категории в конкурсната програма е категорично - 39:16 заглавия. Като сумарно екранно време документалните филми изцяло доминират, тъй като пълнометражните заглавия (дори до 100 минути) вече съвсем не са малко. Което от своя страна поставя въпроса за евентуалното им разпространение в кината, ала подобна практика у нас засега е изключение и изисква друг специален разговор. Ясно е, че количествените параметри не са определящи при една толкова интересна, разнообразна и стойностна художествена продукция. Но пък предопределят богатството на теми, на разнообразни авторски подходи и почерци, което води до съществени наблюдения и значими обобщения върху документалния екран. И откроява някои безспорни изводи…
Екранно пренаписване на националната ни история
Олга Маркова
След успешния ХХ фестивал на българското документално и анимационно кино в Пловдив някак естествено пред нас се „изправи” въпросът: какво да очакваме след юбилея? Свикнали сме с изстрелването на фойерверките в празника, а на същността на изкуството като че ли е присъщ вечният делник…
За радост и на публиката, и на критиката количеството на селектираните за конкурсната надпревара творби, представени на ХХІ-вия форум, а и тяхното художествено равнище, се запазиха. Очевидно дълголетната традиция в устояване на престижа на този единствен у нас значим фестивал на неигралното кино си казва думата.
Една от съществените тенденции, с които свързвам споменатия престиж през последните години, е резултатният опит в преобладаващата част от показаните на фестивалния екран произведения за пренаписване по автентичен документален начин на българската история, която непрестанно е била „маша” в ръцете на управляващите за манипулация на общественото мислене. Крайно време беше да скъсаме с голяма част от заблудите, залегнали в процеса на обучение на редица поколения, за да проникнем в същността на явленията и пре/открием личностите, които са ни съхранили като нация, допринесли са за изграждане на ценностната ни система.
Да си призная, вече ми омръзна телевизионното „разголване на истината” чрез някак дежурно, демонстративно отваряне на досиета. Още повече, че съм дълбоко убедена в преднамереното, организирано, кампанийно отваряне на част от онези досиета, които са потребни на определен политически момент в страната. Досиетата на някои от най-отговорните за нелепия безкраен преход у нас личности за жалост никога няма да бъдат отворени. От друга страна високо ценя мисълта на Веселин Ханчев: „Хората не са къщи без врати и прозорци - откъдето искаш да влезеш, откъдето искаш да излезеш”.
Това съждение ни връща към същността и ролята на истинското изкуство, каквото видяхме в програмата на ХХІ-вия фестивал на нашето неигрално кино в Пловдив. Според мен този форум ще се запомни с изобилието от художествени портрети, в които, редом с изграждането на една или друга личност, се осветляват важни страници от националната ни история…
За възстановките и историята
Петя Александрова
След като на фестивала "Златен ритон" се оформи ясно тенденцията към филмови портрети от близкото минало и те се превърнаха в предмет на всеобщ коментар и анализ, ми се струва любопитно да се вгледаме в различните начини, по които в тях се пресъздават не толкова епохата, колкото героите й. Ще се спра на няколко заглавия - не според качествата им, а заради разнородните им стилистични решения: „Борис III - загадъчната смърт на царя" на Николай Чадаров, „Баба Тонка, отвъд легендата" на Елена Машкова, „Поучителната история за живота на братя Прошек" на Любомир Халачев, „Навътре в камъка" на Валентина Фиданова-Коларова и „Димитър Шишманов. За размишление" на Ралица Димитрова.
Очевидно авторите на тези произведения отвъд писаните текстове разполагат с ограничен автентичен материал, повече фотоси, отколкото лента (в някои случаи случващото се е преди появата на киното в България). Което ги поставя в статичната ситуация да компенсират невъзможното да се види по два начина: чрез обяснителен дикторски текст или чрез възстановки. Всъщност, намирам за по-точно определението „инсценировки", защото се възстановява нещо действително случило се, а се инсценира предполагаемо състоялото се - а авторите, дори при точно документално описание, изобразявайки го чрез актьори или статисти, неминуемо се отклоняват от плътната достоверност.
Традиционният начин години наред беше първият, но чуждите телевизии, а и нашата развила се практика вървят към комбинация от двете…
Дух, материя и вечност
Боряна Матеева
Всеки фестивал откроява свое тематично-жанрово ядро, което се запомня във времето. На 21-я „Златен Ритон” това бяха портретите на личности от по-далечното и по-близкото ни минало, които с делата, таланта, интелигентността и предприемчивия си дух са изградили основите на националната ни идентичност и самочувствие. Много може да се разсъждава (но едва ли тук ще го изчерпим) по темата защо вниманието на документалистите бива привлечено не толкова от героите на нашето време, колкото от онези крепители на духовното, които са проправяли нови пътища (като са платили, без изключение, висока човешка цена). Тези личности е трябвало да преодоляват невежеството, посредствеността и съпротивата на средата, ударите на идеологическата преса и това е калявало решимостта им. А днес социалните процеси са главно последица и резултат от посттоталитарния травматизъм, всички усещат упадъка на нравствени ценности и загубата на смисъл, докато в съдбите и борбите от миналото се намира насъщното морално упование. И дори да прозвучи патетично – поведенчески пример за младите поколения.
Разбира се, имаше и филми, анализиращи съвремието, и един от тях - „Последните черноморски пирати”, взе „Златен ритон”. За него се писа много и затова ще се съсредоточа върху пакета портрети на български интелектуалци, които според мен очертаха профила на това издание. Тези филми освен произведения, повече или по-малко сполучливи като структура, ритъм и киноезик, са художествени свидетелства за знакови личности, някои вече в историята, които оформят корпуса на националната ни памет. И те са ценни именно поради това, че въплъщават концентрирана образна памет. А с времето това става безценен материал - суровина за бъдещи артефакти…
Разнообразие и вариативност
Росен Спасов
През последните десет години документалното ни кино е в много добра форма. Това е всеобщо мнение и то се изказва най-често в контекста на игралното ни кино. Но на националния фестивал ,,Златен ритон‘‘ тази година имаше известен спад в качеството, поне на фона на 2013 година. Това също е всеобщо мнение. 55-те филма, които се състезаваха в конкурса, използват различни подходи при наратива и изнасянето на фактите. Служат си с богатия инструментариум на съвременното кино и ТВ документалистиката – непознати архивни кадри, 3D-анимация, различни гледни точки, възстановки... Но особено при последните качественото изпълнение е твърде вариативно и поражда противоположни чувства, дори в рамките само на един филм.
В дискурса на сравненията с предишния ,,Златен ритон”, започвам с ,,Гражданинът Кино‘‘ (режисьор Коста Биков), който предизвика най-много емоции. Сравнявам го с ,,Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС‘‘, защото отново пред зрителите е опортретувана личност от българското кино. Тони Андрейков, за разлика от Тони Траянов обаче, не предизвика разединение, а затрогващо обединение на кинообщността. Филмът на Коста Биков е зареден с много емоция, респект и обяснимо пристрастие към персонажа. В определени моменти това е слабост, но ,,Гражданинът Кино‘‘ постига своята цел – да покаже цялата любов на Тодор Андрейков към седмото изкуство. В неговия филмов портрет се оглежда не само личната му история, но и историята на киното...
След нас потоп
Интервю с Кирил Иванов за филма "Разлики"
Катерина Ламбринова
„Разлики" е филм с много ясно социално послание, изведено чрез буквалното съпоставяне на два модела на живеене - този на бедняка, който се радва на малките неща в света, и този на бизнесмена, живеещ в лукс, успех, слава. В края на филма става ясно, че блазираният начин на живот може да се разпадне за секунди. Това ми напомни за историята на исландския милионер Тор Бьорголфсон, който след колапаса на исландските банки от 2010 от един от най-богатите хора на планетата се превърна в един от най-задлъжнелите. Какво ви провокира да разкажете тази история в нейния социален аспект и как избрахте подхода на прякото сравняване?
Анимационният филм позволява в кратка форма да се изведе синтез с минималистични средства и визия. Не за първи път важни житейски проблеми са разглеждани в късите форми на анимационното кино. Докосвам се всеки ден до тази тема - откъде идваме всъщност и докъде сме готови да достигнем - и на каква цена. Младите хора са по-лесно податливи на резки и крайни промени и чак впоследствие разбират по какъв начин, всъщност, са се променили нещата за тях и околните. Доста често неблагоприятно за всички. В личен план никак не ми допада начинът, по който се осъществяват промените в модерния свят, защото те не се случват с оглед на натрупания човешки опит, разум и морални ценности. Промените се случват сега - в момента сме на гребена, на ръба, пък после ще му мислим. Вече е рядкост някой от младото поколение до 30-35 да се замисли, че оставя нещо след себе си. И още по-малко, че то трябва да е добро…
Промяна в моделите?
Надежда Маринчевска
Днешното документално кино като че ли е позагубило част от зъбите си, с които в миналото традиционно захапваше актуални и наболели проблеми на съвременното общество. В програмата на 21-я „Златен ритон“ филмите, посветени на днешния живот на българина, могат да се преброят на пръсти. За сметка на по-слабия интерес към днешния ден филмите с историческа тематика оформят много силна тенденция. Това се налага като лице на тазгодишния фестивал. Мога да откроя като интересен и неочакван филм „Три свещи“ на Диана Захариева, разглеждащ материал, който досега почти не е бил обсъждан в нашето общество. Това е втората Балканска война, войната между съюзниците и съдбата на хиляди българи (не само войници, но и мирно население), които са били избити като пленници по изключително жесток начин. Филмът на Захариева е шокиращ и същевременно прецизно подплатен с доказателства от труднодостъпни архиви. Артистичен и същевременно дълбок поглед към катаклизмите на историята ни има и в „Поучителната история на братя Прошек“ на режисьора Любомир Халачев и сценариста Влади Киров (почетна грамота на журито). Спокойният ретроразказ и прекрасната визия (оператор Емил Пенев) в случая обаче разкриват повтаряща се черта в българското развитие – умението да саботираме сами себе си и да прогонваме инициативните и предприемчиви личности, които ни водят към прогрес. Алтернативна гледна точка към смъртта на царя видяхме в „Борис ІІІ – загадъчната смърт на царя” на Николай Чадаров. На фестивала се открои и ролята на Държавна сигурност в близката ни история и съпротивата срещу тоталния контрол на свободата и словото в „Чуй“ на Диана Иванова, (награда за дебют), „Отмъщението – дългата сянка на ДС“ на Атанас Киряков.
Филмите - портрети обаче съставиха стабилния гръбнак на фестивалната програма…
НАШАТА ИСТОРИЯ
80 ГОДИНИ Съюз на българските филмови дейци
Александър Грозев
С появата и развитието на киното у нас започват да си пробиват път и да се налагат разнообразни форми на кинематографичен живот, в които се оглеждат малко известни подробности от порядък, различен от параметрите на художественото. Покрай експанзията на новата медиа се активизира обществена енергия, плахо материализираща се в зараждането на непознати дотогава синдикални сдружения в сферата на киното. Те са свидетелства за появата на колективно мислене, загрижено най-вече за защитата на конкретни професионални права. Това е естествена и закономерна реакция на постепенно оформящите се пазарни отношения в една област, високомерно считана в тогавашното българско общество за социално и икономически непрестижна. През годините неколцината пионери на филмовото дело започват непосилна битка за признаване на българското кино като част от националната ни култура. Mножеството възникващи и отмиращи организации в сферата на киното свидетелстват за извървения път. Те са неотделима част от историята на Съюза на филмовите дейци, чиято 80-та годишнина честваме...
СВЕТОВЕН ЕКРАН
PRIX EUROPA 2014
Култура: made in Europe = демократичност
Юлия Кънчева
Пристигнах в Берлин и тревожността бавно започна да ме покорява заради предизвикателствата, които ме очакваха като член на международното жури в документалната категория на фестивала PRIX EUROPA. Нееднократно съм била в тази „роля” от 1990 година и знаех каква голяма отговорност и работа ме очакват.
Традицията бе спазена и тази година. Всички номинирани програми се дискутират публично с техните създатели, а след всеки състезателен ден те биват оценявани от журито по десетобална система с пет основни критерии: идея, развитието й във филма, режисура и продуцентство, визуалност и ефекти, както и цялостно впечатление от творбата. Все си мисля, че може нещо да „вземем на заем” от тази немска яснота и справедливост при оценяването и на нашите прословути и вечно дискутирани оценъчни карти към предложените проекти за държавно финансиране от ИА НФЦ.
Носител на „PRIX EUROPA” в документалната категория стана шведският пълнометражен филм „Свобода зад решетките” (Frihet Bakom Galler) на режисьора Нима Сарвестани. Това е разтърсващ и трогателен разказ за женски затвор в пост-талибански Афганистан. Голяма част от героините в него са осъдени на 10 -15 години затвор само защото са избягали от безпощадно биещите ги, обиждащи и изневеряващи им техни съпрузи...
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 1 / 2015
|
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ КЪСОМЕТРАЖНОТО ИГРАЛНО КИНО: МОДЕЛ НА РЕАЛИЗАЦИЯ, МОДЕЛ НА КОМУНИКАЦИЯ Суров разказ за сурова действителност - Интервю с Орлин Минчев, автор на филма "Учител" / Катерина Ламбринова Паркинг за истории - Интервю с Ивайло Минов, автор на филма "Паркинг" / Катерина Ламбринова в КРУПЕН ПЛАН реката, наречена кинопроцес... - Интервю с Георги Дюлгеров / Людмила Дякова ВЪВ ФОКУСА НА КРИТИКА Българското кино отблизо (продължение) / Кристина Стоянова РАКУРСИ Тревата, която покълва - "Нощ и мъгла" на Ален Рене / Антоан Асенов АКЦЕНТИ меланхолия и щастие по грузински / Катерина Ламбринова НОВИ КНИГИ Сеизмичното кино - Юрий Дачев за книгата на Ингеборг Братоева "Европейско кино - глобално и локално" КИНОСЪБИТИЯ РАННО ПИЛЕ 2014 Важен фестивал за млади творци - Росен Спасов разговаря с членовете на международното жури СМЕШЕН ФИЛМ ФЕСТ - Габрово 2014 Нюансите на изискания хумор / Александър Янакиев |
SO INDEPENDENT 2014 За учителите и техните ученици / Мирела Василева КИНОМАНИЯ 2014 В окото на кризата: изпитание на ценности / Калинка Стойновска Кинокласация - Рекордът на "Бърдмен" / Георги Ангелов "ЗЛАТЕН РИТОН" - Пловдив 2014 "Златният Ритон" през документалните ми очила / Божидар Манов Екранно пренаписване на националната ни история / Олга Маркова За възстановките и историята / Петя Александрова Дух, материя и вечност / Боряна Матеева Разнообразие и вариативност / Росен Спасов След нас потоп - Интервю с Кирил Иванов за филма "Разлики" / Катерина Ламбринова Промяна в моделите? / Надежда Маринчевска НАШАТА ИСТОРИЯ 80 ГОДИНИ Съюз на българските филмови дейци / Александър Грозев СВЕТОВЕН ЕКРАН ФЕСТИВАЛИ PRIX EUROPA 2014 Култура: made in Europe = демократичност / Юлия Кънчева СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ "Паркинг" / Ивайло Минoв "Учител" / Орлин Милчев |
