Трябва да има силни продуцентски компании
Людмила Дякова разговаря с Димитър Гочев
продуцентска компания Камера ООД
Димитър Гочев е един от най-изтъкнатите български оператори. Сред филмите му като оператор-постановчик са: „Хълмът на боровинките”, „Пазачът на мъртвите”,”ФСБ - след 20 години”,„Има магия”,”Хиндемит”,„Хъшове” и др.
От 1991 година е съдружник, продуцент и оператор-постановчик в продуцентска компания „СИА Адвъртайзинг”, а през 2000 година основава Камера ООД. Продуцент и копродуцент е на филмите:
„ПОД ПРИКРИТИЕ” – 2011. Телевизионен сериал – продукция на БНТ. Изпълнителен продуцент „СИА” ЕАД, Камера ООД.
„INCOGNITA” – 2011. Игрален, режисьор Михаил Пандурски, по разказа „Бариерата” от Павел Вежинов. Камера ООД с подкрепата на ИА Национален Филмов Център, в копродукция с БНТ и Мариински театър – Русия.
„АВЕ” - 2011. Игрален, режисьор Константин Божанов. Продуценти: Елементи ООД, Камера ООД, Кей Би Филмс, с подкрепата на ИА „Национален Филмов Център” и БНТ.
С Награда за най-добър режисьор – „Златна роза” 2011; Специална награда на журито на Международния фестивал в Сараево и Наградата на Cineurope. Селектиран за седмицата на критиката в Кан и за Европейските филмови награди.
„СТОИЧКОВ” – 2011. Документален. Продуциран от Камера ООД, с подкрепата на ИА Национален Филмов Център и копродукция с БНТ.
„СТЪКЛЕН ДОМ” – 2010. Телевизионен сериал в три сезона. Продуцент БНТ, изпълнителен продуцент Камера ООД.
„ПОСЛЕДНАТА ЛИНЕЙКА НА СОФИЯ” – 2011. Документален, режисьор Илиян Метев. Продуциран от СИА ЕАД и КАМЕРА ООД, с подкрепата на ИА Национален Филмов Център.
„ПЛЕННИК” – 2008. Игрален, режисьор Алексей Учител. Копродукция (Русия, България). Копродуцент. Подкрепен от Федералната агенция за кинематография към Министерството на културата и масовите комуникации на Русия и ИА „Национален Филмов Център”.
„ХИНДЕМИТ”– 2008. Игрален, продуцент и режисьор Андрей Слабаков. Копродукция с Българската Национална Телевизия. Копродуцент.
„БЕЛГРАДСКИ ФАНТОМ” – 2008. Игрално-документален, режисьор Йован Тодорович. Копродукция (Сърбия и Черна Гора, Унгария, България). Копродуцент.
„СВЕТИ ГЕОРГИ УБИВА ЗМЕЯ” – 2007. Игрален. режисьор Сърджан Драгоевич, копродукция (Сърбия, България, Босна). Копродуцент.
„СЕНКИ” –2007. Игрален, режисьор Милчо Манчевски. Копродукция (Македония, Германия, Италия, България, Испания). Копродуцент.
„MЛАДОСТ БЕЗ МЛАДОСТ” – 2007. Игрален, режисьор Франсис Форд Копола. Копродукция (САЩ, Германия, Румъния). Изпълнителен продуцент за снимките в България.
„ПАЗАЧЪТ НА МЪРТВИТЕ” –2006. Игрален, режисьор Илиан Симеонов. Продуцент. Копродукция с Адком ООД и БНТ.
„НОЩ И ДЕН” – 2005. Игрален, режисьор Красимир Крумов, Продуцент Методий Петриков. Копродуцент.
„КОРАБИТЕ СА ПЪЛНИ” – 2005. Документален, режисьор Костадин Бонев. Продуцент.
Отличен с диплом на фестивала за неигрално кино „Златен ритон” 2005.
„СМЪРТТА И ЦЕЛИЯТ ПЪТ ОБРАТНО” – 2005. Документален, режисьор Зорница София. Продуцент.
Филмът е селекциониран на 11-я Международен кинофестивал в Сараево и номиран за PRIX EUROPE 2005 (Берлин).
„МИЛА ОТ МАРС” – 2004. Игрален, режисьор Зорница София. Копродукция с „Ал тингс филм”, „Киров консулт”, „Доли Медия”. Копродуцент.
С две награди от фестивала Манхайм-Хайделберг; две награди от 11-я Международен кинофестивал в Сараево; с Награда „Златна роза” – 2004.
„ИЗПЕПЕЛЯВАНЕ” – 2004. Игрален, режисьор Станимир Трифонов. Копродукция с „Паралакс”, БНТ и Филмова студия „Време”. Копродуцент.
С Награда „Златна роза” - 2004. Номиниран е за PRIX EUROPE 2005 (Берлин).
„НОВИТЕ БЪЛГАРИ”/Los Novios Bulgaros/ –2002. Игрален, режисьор Елой де ла Иглесия. Изпълнителен продуцент.
„ХЪЛМЪТ НА БОРОВИНКИТЕ” –2001. Игрален, режисьор Александър Морфов. Продуцент БНТ. Изпълнителен продуцент.
Награда за най-добър дебют от фестивала „Златна роза” - Варна и Награда за най-добър актьор за Самуел Финци от фестивала „Златната ракла” – Пловдив.
„КЛИНИКА НА ТРЕТИЯ ЕТАЖ” –2001. Ситком, режисьор Николай Акимов. Продукция БНТ. Оператор и изпълнителен продуцент.
Защо стана продуцент?
За мен обръщането към тази професия е логично. Това е част от общия процес, особено в мащабите на държава, където всичко е ограничено – от зрители до финансиране и бюджети. Като се замисля, повечето от нас се ориентираха и към продуцентството. Човек иска да има контрол върху това, което прави, и най-добрият контрол е, когато си част от продуцентския екип. Най-често не става дума за един продуцент. Обикновено сме в копродукции, без значение дали са български, или европейски. Това е добре, защото е част от шанса ни да правим европейски копродукции...
За Юли - малко патетично
Асен Владимиров
За последен път се видях с Юли Стоянов три дни преди фаталната Бъдни вечер, в която почина внезапно.
Беше ентусиазиран, обсъждахме проект за нов филм. Всъщност, това бе един много стар проект, отлежавал 14 години. През 1996 и 1997 година в Армейския аудио-визуален център (ААВЦ), ръководен от Георги Дюлгеров, Юли направи два филма от трилогия, озаглавена „Площадът”. Идеята беше да се проследи историята на България от Освобождението до днес през призмата на събитията, станали през годините на площада пред Двореца. Първите две части се посрещнаха с голям интерес. Юли се залови да монтира третата, която се занимаваше със ставащото на площада в годините на прехода. Работата напредваше бързо, както се казва, вече му се виждаше краят, когато той започна да намира претексти да отлага. После съвсем спря да се занимава, въпреки настояванията на Георги Дюлгеров да завърши филма. Тези настоявания на Дюлгеров бяха по-скоро молби на приятел, отколкото мрънкания на началник. Юли кършеше ръце, извиняваше се, обещаваше тържествено. Накарах го да ми даде и писмено обещание с точна дата. Направи го, но не завърши филма.
Скоро новото ръководство на военното министерство отстрани Георги Дюлгеров и реорганизира Армейския аудио-визуален център, връщайки го към официозно-ведомствения облик на Военната киностудия от времето на социализма. В суматохата третата част на „Площада” изчезна. Не съм чул Юли да се оплаква от тая загуба. Явно той не беше удовлетворен от направеното. Може би се е страхувал, че е прекалено близо до събитията и това му е пречело…
Преди няколко месеца Юли изведнъж се сети отново за този проект. Слава богу, че един от сценаристите на трилогията, покойният вече Кирил Доброславски, беше запазил няколко видеокасети в архива си. След като ги изгледахме, отново Юли се „запали”. За съжаление, смъртта не му даде отсрочка.
Разказвам този случай, защото той е показателен за Юли Стоянов. Знам и за други негови започнати и недовършени филми. И причината не беше леност или безотговорност. Причината беше изключителната му взискателност…
Дискусията е отворена не само за критически есета, но и за мненията на други кинематографисти, както и за мнения, различни от публикуваните за даден филм
ПРИТЧА ЗА ТРАНСФОРМАЦИЯТА
Боряна Матеева
„Клетни Цахес, нещастно заварениче на природата! Желаех да ти сторя добро!... Може би беше глупост да вярвам, че като ти дарявам външно хубава дарба, тя ще те озари и вътрешно и ще събуди у тебе глас, който да ти каже: ”Ти не си този, за когото хората те смятат, но старай се да се изравниш с това, на чиито криле ти, сакатият, безкрилият, се издигаш!” Но никакъв вътрешен глас не се пробуди у тебе. Твоят ленив, отпуснат дух не можа да се издигне, ти не се отказа от своята глупост, грубост, невъзпитаност...”
С тези думи прекрасната фея Розабелверде изпраща след безславната му смърт малкия Цахес. За тези, които се питат кой е Цахес, ще кажем, че той е герой от приказката „Малкият Цахес, наречен Цинобър” на Ернст Теодор Амадеус Хофман (1776-1822). Приказката се е превърнала във фееричен филм с подписа на Анри Кулев. Идеите и историята в нея са послужили като трамплин за уважавания сценарист Христо Ганев, който разказва една притча за човешката трансформация, не винаги, уви, щастлива и позитивна.
Въпросът „Ама защо Цахес?” отпраща към фундаменталния въпрос за изкуството „Каква му е Хекуба?” и поражда контра въпрос „А защо не „Цахес?”. И още едно по-общо питане - кой е онзи всемогъщ, който да нарежда на простосмъртния творец какво да прави? Може би този някой иска киното да се развива само в стъклени молове, да си сверяваме часовниците по Америка и да разплитаме мисии в Лондон? Не че по принцип е лошо, но изкуството и животът са безпределни. И дали действително пазарът и парите са единственият бог? А къде изчезва изкуството? Умряло ли е, или се е оттеглило на безопасно място в душите на няколко избрани? Пресечната точка на тези доста абстрактни понятия е живият човек пред екрана. И нека, както истинският Бог повелява с разнообразието в природата, бедният зрител има възможно най-голям избор – на жанрове, теми, стилове, интерпретации. Нека децата най-после гледат и българско фентъзи (в жанра имаме май само „Магьосници” и „13-та годеница на принца”, но от друго време). Нека възрастните, уморени от екшъни, мафиоти, мутри и корупция, си починат, прониквайки в други културни пластове, нека правят философски екскурси и политически съпоставки с оперетната ни действителност, нека през фантазното ведро провиждат реалното. В ХХI век кой да разпорежда на твореца? Талантливият автор е, убедена съм, единственият суверен...
БЪЛГАРСКИЯТ ИГРАЛЕН ФИЛМ И НЕГОВИТЕ СОЦИАЛНИ ПРОЕКЦИИ
Този проект се реализира с подкрепата на Национален фонд „Култура” и има за цел да анализира и осмисли аспектите,
в които българското игрално кино се вписва в съвременния социален и културен живот.
Художествена реализация на филма, параметрите и каналите за реализация на филмовия продукт
ще бъдат между основните дискутирани теми
Ефектът на бумеранга
Вера Найденова
Предложената от редакцията тема е значителна и актуална. Пояснението, че във връзка с нея ще бъде разгледан широк кръг от проблеми – от производството до каналите на реализация на филмовия продукт - отваря голям хоризонт пред разговора. Но това налага и някои уточнения от по-общ и по-частен характер.
Уточнение първо. Необходимо е преди всичко да си дадем сметка, че сферите, свързани с производството, творчеството и разпространението, са проекции от цялостното състояние на обществото: икономика, политика, държавност (закони, правилници и др.), от културните и в частност, кинематографичните потребности, от културната и в частност, националната кинематографична традиция, от състоянието на световното кино и т. н., и т. н. А готовото филмово творчество на свой ред има проекции към всички изброени дотук области. (Уместно ще е да подскажем и някои от понятията, родеещи се по смисъл с „проекция” - функция, въздействие, влияние…)
Между различните области, сфери, звена, свързващи обществото като цяло и киното, което то произвежда, а след това и консумира, се осъществява нещо повече и по-сложно от верижна реакция. Може да се каже, че тук действа ефектът на бумеранга, т.е. когато целта не бъде достигната, оръжието се връща обратно и поразява този, който го е изпратил… Спомням си, че един от по-отдавнашните японски посланици у нас често казваше: „културата е в основата на икономиката” (разбира се, без да отъждествява културата само с художественото творчество). Не бяха малко българските му слушатели, които недоумяваха пред това твърдение с възражението – а не е ли обратното?
С казаното дотук само подсказвам многоаспектността на темата, породена от множеството проекции между обществото и филмовото творчество. Взаимодействието между тях е процес, белязан от оптимална сложност и поради факта, че тук преобладаващата част от слагаемите не подлежат на точно измерване. Има обаче такива, които се улавят и с просто око, и към тях предстои да погледнем...
Галерия
С подкрепата на ЕВРОБЕТ- http://www.eurobet.bg/
От брой 4-5 / 2011 списание „Кино” стартира нова рубрика - „Галерия”.
В нея се представят популярни български актьори, спечелили любовта на публиката и завладели вниманието на критиката.
Създаването на рубриката стана възможно с подкрепата на „Евробет” – Игри на късмета,
Генерален спонсор на Българската филмова академия и на Филмовия конкурс за студенти „Игри на късмета”.
ХОРАТА ДА ВЯРВАТ В СЕБЕ СИ И ДА НЕ СЕ ОТКАЗВАТ ОТ МЕЧТИТЕ СИ
С актрисата Елена Петрова разговаря Нели Калчева
Тя е една от най-харесваните съвременни български актриси. Доброто впечатление, което остави с ролите си във филмите “Граница” (1993), “Козият рог” (1994), “Хайка за вълци” (2000), “Пътуване към Йерусалим” (2003), бе затвърдено с участието й в сериала „Стъклен дом”, който още с първия си сезон постави на място чуждата конкуренция. Виждаме я и на театралната сцена, но въпреки многото ангажименти й остава време за най-важния „проект” – двете й деца. Когато говори за тях, не може, а вероятно и не иска да скрие блясъка и щастието в очите си. Сега и вие се срещнете с Елена Петрова – усмихната, лъчезарна, искрена, смела и здраво стъпила на земята.
Какво беше началото?
Не се връщам назад много често, защото предпочитам да гледам два хода напред, така човек се научава да поддържа мечтите си. Първите ми стъпки все пак се коренят някъде в детството. Обичах да рецитирам, да играя, да бъда център на внимание. И майка ми, и баба ми, въобще семейството ми обичаха този вид изява. Според тях съм била много красиво дете, което, като застане в центъра на някакво събитие, предизвиква възхищение. Разказвали са ми, че от малка са ме водили по различни тържества и са ме канили да пея песнички, да рецитирам стихотворения, като в тях съм била много силна.
И до ден днешен обожавам поезията. Любимият ми автор е Пабло Неруда. Обичам много да чета и световна любовна лирика, и българска – Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Яворов, Ботев има прерасни неща, Славейков също. Имам голяма слабост към стиховете, но не пролетарските, дори не и патриотичните или тези за земята и небето, а за това, което вълнува сърцето – мечтите, любовта, емоциите, тъгата, мъката, агресията, лудостта.
Като дете обичах също да ходя по детски лагери, защото там имах абсолютна свобода като режисьор и организатор на разни събития! Харесваше ми да взимам нещата в свои ръце и да запалвам хората. Сега мога да използвам тази дума. Тогава не си спомням как точно съм ги убеждавала, но успявах да въвлека мои съученици и приятелчета в такъв тип игри - да се занимаваме с артистични неща, да се маскираме, да си правим и да си прожектираме филмчета със старите апарати, които чакахме да се появят в ДетМаг – затъмнявахме вкъщи, прожектирахме на стената, апаратите се нагряваха, правехме си шеги, обръщахме ги наопаки – беше велико. Наистина бях свободен и независим човек, но това се дължи на майка ми, която е имала инстинктивно доверие в мен, че мога да бъда отговорна…
КНИГАТА “ОСОБЕНОСТИ НА ТЕЛЕВИЗИОННИЯ МЕНИДЖМЪНТ”
Любомир Халачев
В неразвитите страни властта се взема с помощта на оръжие, в развитите - с помощта на телевизията. Такова е днешното време.
Затова бих започнал с последната глава на книгата „Особености на телевизионния мениджмънт” - „Влиянието на телевизионната програма върху съзнанието на зрителя.” Това е същността на темата, същността на цялата книга и в крайна сметка, в това изречение са затворени въпросите, които вълнуват автора Иво Драганов през последните двадесет години. Поне доколкото го познавам.
Телевизията, както многократно уточнява и авторът на този труд, не е само средство за забавление и информация. Тя изпълнява важни задачи от социокултурен характер, които не може да изпълнява нито една друга медия. Поне в този обем и дълбочина, в които ги прави телевизията. И поради тази причина темата за принципите на телевизионния мениджмънт е изключително важна за времето, в което живеем: „Най- малкото, което програмирането прави, е, информирайки и развличайки, да създава критерии за добро и зло.” С така заявената позиция авторът дори не спори със своите евентуални опоненти, той създава категорична представа за програмната дейност като за сърцето на една телевизия. Определяйки задачите и целите на програмната политика в една телевизия, той придава нова стойност на тази дейност, която в много случаи се разглежда едва ли не като канцеларска работа, извършвана от обикновени служители.
Иво Драганов има достатъчно дълга и разностранна практика, свързана с телевизията, и мога с убеденост да твърдя, че владее изцяло материята, за която пише. Творческата му биография започва в Студия за игрални филми, като преминава през всички производствени звена - от общ работник до директор на продукция. След това работи като програматор на студийно кино за късометражни филми КУЛТУРА. Редактор е в студия „Време”. Автор е на сценарии и статии по въпросите на киното, на телевизионния мениджмънт. Бил е програмен директор на Канал 1 в БНТ, член на НСРТ, изпълнителен директор в ТВ Европа, ТВ ББТ и е признат експерт в областта на телевизионното програмиране. Контактите му с чужди специалисти, обучението в BBS и американските ТВ станции, многобройните семинари и срещи, които е водил и организирал, му дават нужния обем от информация и познания за сложната съвременна проблематика на телевизионното програмиране. И като следствие от всичко това съвсем естествено идва резултатът от многогодишните му проучвания - книгата „Особености на телевизионния мениджмънт”, която заслужава изключителното внимание на тези, които се интересуват от работата в съвременната телевизия. Дано между читателите на книгата се наредят и тези, от които зависи ръководството и финансирането на обществената телевизия – Телевизията с главно „Т”, за която явно най-често става дума в този текст…
Краят на киното, каквото го познава(х)ме?
Антония Ковачева
Тази фраза се повтаря в книгата “Изгубени в гледането. Бариери пред аудио-визуалните медии” често. Поставена е и в резюмето на задната корица. Ще рече човек - още преди да е разтворил книжните страници - че Петя Александрова е сътворила песимистично-носталгичен текст за отминалото общуване и изчезналото великолепие на изкуството, което всички ние обичаме толкова дълго, че очевидно ще ни е до гроб. Не, че носталгично-песимистичен текст не би бил до голяма степен адекватен в национален и глобален мащаб на времето, в което отделният човек бива подхващан от огромните вълни на аудиовизуалния океан и сгромолясван върху пясъчното му дъно като сърфист, надценил своите умения.
Но не. Нищо подобно. Изгубването, в което Петя Александрова се вглежда старателно, с острото око и инстинкт на критик, културолог, социолог, психолог и просто обикновен зрител, е много повече пътуване из лабиринт от надежди и възможности, отколкото интелектуално упражнение на тема “краят на киното, каквото го познава(х)ме”.
На първо място това “изгубване” е “самоизгубване”, лично преживяно в критическата и преподавателската практика на Петя Александрова. Но собствените наблюдения, въпроси и хипотези са подкрепени с интердисциплинарни аргументи и факти. Нормалното стъписване пред ускореното време, в което филмовото изкуство и общуването с него се променя от 90-те години на миналия век до днес, очевидно е узряло в процеса на създаване на тази книга до особено удоволствие, до почти авантюристична авторска тръпка от предизвикателствата, пред които тези промени ни изправят.
На второ място, същото това “изгубване” е “чуждото изгубване”, наблюдавано от Петя Александрова у другите – студенти, зрители, колеги, собствените й деца, всевъзможни междинни институции по пътя на готовия филм до неговата публика – от заглавието (ако си спомним за първата й книга “Мъките на заглавието”) през превода, пиара, категоризацията, рекламата, критическите отзиви – до начините на употреба на отделния филм (мястото, каналите, носителя за неговото гледане) – за да се стигне до загубите и находките по трасето, на което с дигитална скорост влизат следващите генерации зрители.
След като прочете “Изгубени в гледането”, читателят ще осъзнае, че всъщност Петя Александрова е написала книга за втората част от заглавието - повече за гледането, отколкото за изгубването. В това е и същественият принос на новия й текст. По традиция, чийто край може би също наближава, кинознанието винаги се е интересувало главно от художественото тяло на филма. И въпросът какво се случва с това художествено тяло във времето и пространството остава до голяма степен без конкретни отговори. “Изгубени в гледането” търси точно тези отговори.
Петя Александрова притежава дарбата да излага дълбоки анализи с научни доводи по неусетен и достъпен начин. Написаното влиза в читателя леко, не изисква от него усилие да обеме авторската аргументация и да вникне в нея. Но в същото време провокира дори неизкушения професионално четец към задочен диалог, понякога даже спор с написаното. Какво по-добро във времена, когато може би сме свидетели и на края на четенето, каквото го познава(х)ме?...
От Великия Ням към Обикновения Говорещ
За книгата на Владимир Игнатовски „Как попкорнът измести фъстъците.
Раждането на звука в киното“
Митко Новков
Най-добра комедия/мюзикъл – „Артистът“.
Най-добър актьор, комедия/мюзикъл – Жан Дюжарден, „Артистът“.
Най-добър саундтрак – „Артистът“.
„Артистът“ – черно-бял ням филм на френския режисьор Мишел Азанависиюс, триумфира на наградите „Златен глобус“. На церемония през 2012, не през 1912. В разгара на 3D филмите един ням и черно-бял надделява над триизмерността и долби стереото. Режисьорът Мишел Азанависиюс: „Направих ням филм… Това бе като любовно признание пред Меката на киното. Всичко стана така, сякаш си написал любовно писмо и сега получаваш отговор. Трогателно е…“
Любовно признание… Любовно писмо… Трогателност… Категории на носталгията… По какво?
Ами по Великия Ням, който, след като звукът нахлува и превзема киното, се превръща в Обикновен Говорещ. Революция на звуците, която променя образите…
Професор Владимир Игнатовски: „Навлизането на звука е огромна и всеобхватна революция, променила изцяло облика на киното и определила неговото бъдеще през следващите десетилетия“. Констатацията четем в книгата „Как попкорнът измести фъстъците. Раждането на звука в киното“. Раждане, което, разказва професор Игнатовски, съвсем не е преминало без болка и без съпротива. И без тъга - „любовното писмо“ на Азанависиюс затова е написано. Нямото кино е като детските ни години – бил си незрял и невръстен, но пък за сметка на това, свободен във фантазиите си, развихрен във въображението си…
Светът за теб е отворен път. Широк път…
„Раждането на звука в киното“ пресича този отворен път: „Новото – звукът – налага тотална промяна и преосмисляне на всичко дотогава познато в киното: от методите на производство и разпространение през въвеждане на други, нови технологии и апаратура до необходимост от нови умения за боравенето с тях, до творческия процес и, разбира се, от нови, немалки инвестиции. Нямото кино с времето е създало собствена изразна система, основана на преобладаващото значение на изображението, система от кодове, позволяващи да се разчита екранното послание, без да се използват словото и естествените шумове, развило е монтажни техники, които, благодарение тъкмо на отсъствието на произнасяното слово и на диалога, достигат истинска виртуозност – особено при тъй наречения „динамичен монтаж“. Като преодоляват ограниченията, породени от равнището на развитие на кинематографичната техника, хората на киното успяват да изградят цялостна художествена система, която буквално рухва с появата на звука“. Все едно караш автомобила си с шеметна скорост по шосето и изведнъж да се удариш в стена. Звукова стена. Именно този удар проследява книгата на Владимир Игнатовски.
Главното в нея: да разкаже „удара“ правдиво, без украшения и без митологизации. Защото едно такова събитие не би могло да не обрасне с множество легенди, предания, измислици, че дори и фантасмагории, които да го превърнат от реалност в някаква просто наподобяваща истината история. Разбира се, киното по принцип се храни с митове, а и не единствено това – то самото е създател на митове, следователно не бива да се учудваме, когато митическото прораства не само в неговите сюжети, но и в неговата история. Ала това не пречи, напротив – задължава ни да се опитаме да погледнем тази кино-история без тези пречупващи я мито-кристали, за да я видим в нейната непосредствена чистота и неукрасеност. Една история без финтифлюшки, без парадности, огърлици и други накити – семпла и (не)обикновена…
Три са „етапите“, през които професор Игнатовски разказва тази (не)обикновена киноистория: първият може да наречем „Демитологизация“, вторият – „Обрат“, третия – „Съпротиви и съгласия“.
В първия ще включим главите „Как едно изобретение промени историята на киното“, „За митовете и легендите“, „Нямо ли е било нямото кино?“, „Страничен ефект“, „Хари Уорнър пресича улицата“; във втория – „Историята на Мувитон“, „Как попкорнът измести фъстъците“, „Стратегиите“; а в третия – „Съпротива и перспективи“ и „Трудният път към звукозрителния синтез“. Ето ги жалонните изречения във всяка от тези глави с пояснения:..
ЗАХАРИЙ ЖАНДОВ
НЕУГАСВАЩАТА СВЕТЛИНА НА ЕДИН СВОБОДЕН ДУХ
Маргарит Николов
100-годишнината от рождението на Захарий Жандов - прекрасния творец на киноизкуството на България, моя незабравим, по-възрастен приятел и Учител не само за мен, а за цяла плеяда кинематографисти, ни кара да си спомним за неговата невероятна личност.
“Слънцето бе упоително. Неговият топъл мед къпеше тополите на отсрещния бряг и равнината – чак до хоризонта. Ние ставахме все по-весели и по-весели, все тъй, без да знаем защо. Всичко беше сигурно – че слънцето ще грее хубаво, че реката ще тече, че обедът ще бъде обед, че моряците ще отговорят на поканата, че прислужницата ще ни сервира с някаква щастлива любезност, както би домакинствала на някакъв вечен празник. Ние бяхме изцяло обсебени от покой, включени в една завършена цивилизация, защитени от безредието (в Европа и настъпващата война). Ние се наслаждавахме на някакво пълно съвършенство, в което – тъй като всичките ни въждeления бяха задоволени – нямахме вече нищо да си доверим. Чувствахме се чисти, прями, лъчезарни и снизходителни. Ние не бихме могли да кажем каква истина ни се откриваше до очевидност. Но бяхме овладени от чувството на уверенист. И изпълнени от гордост.
И тук същественото най-вече бе само една усмивка. Една усмивка е често същественото. Плащат ти с една усмивка. Възнаграждават те с една усмивка. И особеното на една усмивка може да те накара да умреш. И тъй – именно това качество на усмивката ни освобождаваше от тревогата на днешното време, даваше ни невероятна увереност, надежда и мир...”
Този откъс от “Писмо до един заложник” на Антоан дьо Сент – Егзюпери е най-точното определение на светлината на живота, на характера, на лъчезарието, което излъчваше нашият обичан бай Захари, както го наричахме всички. Той се превърна за нас в онзи слънчев атол сред безбрежния океан, създаден от себераздаващата му се творческа душа - Експерименталната филмова студия на младите филмови дейци при Съюза на българските филмови дейци. Именно от нея в онова “тоталитарно време” излетяха ятата млади кинотворци, които по-късно прославиха България по международните филмови фестивали.
Но чудото, което бай Захари – нашият Учител, направи за всички нас, младите, бе да не се превърнем в “заложници” както на изкуството, така и на всичко останало, което светът ни предлага, и особено на политиката. Така невидимо и неусетно тогава за нас, той ни направи свободни като дух...
Реминисценции от фестивала „Златен кукер” – София
Надежда Маринчевска
София за втори път стана домакин на Международния фестивал за анимационни филми „Златен кукер“ и спечели интереса на публика, професионалисти и студенти. Второто издание на форума показа изключително разнообразна програма с филми от цял свят и беше съпътствано от уъркшоп за студенти, от семинар по 3D анимация, изложби, както и от редица детски хепънинги. Представените творби показаха на българската публика нов поглед към световната авторска анимация и с това фестивалът стана значимо културно събитие в столицата ни.
РУМЕН ПЕТКОВ, председател на журито, носител на „Златна палма“ от Кан за филма си „Женитба“ (съвместно със Слав Бакалов), автор на редица анимационни филми, на детската серия „Приключенията на Чоко и Боко“, на пълнометражния „Планетата на съкровищата“. От двадесетина години работи в САЩ и е режисьор на култови сериали като „Джони Браво“, „Лабораторията на Декстър“, „Кравата и пилето“ и др.
Какво остава в мислите ми от видяното и преживяното, когато София беше столица на световната анимация? Имахме успешен фестивал! От много години работя в Лос Анджелис и познавам по-добре комерсиалната анимация. Така наречените "фестивални филми" са специфични като форма, език, ритъм и изображение, имат претенцията да бъдат непременно уникални. Винаги съм стоял на позицията, защитаваща доброто комерсиално кино, поради простия факт, че филмите на първо място трябва да се харесат на публиката.
Може би заради този мой респект към комерсиалното кино бях приятно изненадан колко високо е нивото на творбите, направени от независими автори. Липсваха имената на големите продуцентски компании, но анимацията беше като радостно усещане за разнообразие и светлина пред човек, влязъл в пещера със скрито съкровище.
Няма да се спирам на наградените филми, защото те са най-доброто от доброто, от които всеки може да научи нещо. Но ще кажа няколко думи за добрите филми, които останаха без награда.
"Приказка за вятъра“ на Клаудио Жордао и Нелсън Мартинс (Португалия) – странна атмосфера на магически реализъм. Добро изображение. Откровен филм с добри ефекти.
"Сенсология" на Мишел Гание (САЩ) – невероятна връзка между музика и графичен език. Една визия за това, колко сме несъвършени без красотата на звука.
"Ещерхази" на Изабела Плучинска (Полша, Германия) – абсурдна история за човешките характери, която поставя наравно малкото зайче, от една страна, и силата на властта, от друга. Много майсторски анимирана.
"Врабчето, което удържа на думата си" на Дмитрий Гелер (Русия) – поетична, нежна и малко тъжна приказка за малкия човек. Различна гледна точка за героизма.
"Последната снимка" на Лиса Паскал (Австрия) – нежна импресия за връзката деца-родители и за безумието на войната.
"Разказвачът" на Нандита Джейн (Великобритания) – най невероятно преплитане на фантазия и реалност.
"Пътеки на омразата" на Дамян Ненов (Полша) е може би най-динамичната анимация. Внушителна като построяване на разказа. Монументална история за скоростта на живота и бавното идване на смъртта.
"Любов моя" на Екатерина Соколова (Русия) – тайна и лично нейна, руска атмосфера за времето ни и заедно с това – извън всяко възможно отчитане на реалното време. Импресия, подобна на песните на Булат Окуджава.
Иска ми се да спомена доброто представяне на полската анимация, по-специално на пълнометражния филм "Таралежът Йежи" на Войтек Вавчък, Томас Лесняк и Якоб Тарковски. Една различна визия за промените в Източна Европа. Хумор и болка, преплетени с абсурдно изображение и добър ритъм. Поляците все още показват запазената марка "Семафор студио". Къде ли, забравена в миналото, е нашата "Студия София"? Няма такова студио! България е представена предимно от студентски филми. Все пак, за радост, някои от филмите ни са добри. Но оставам с впечатлението, че в България едва ли не само студентите правят анимация. Всички автори, с редки изключения, сами са си продуценти. Тъжен факт! В България няма продуцентска компания, която да финансира тези млади талантливи аниматори. Задавам си въпроса къде ли ще работят тези хора след университета?
Ще запомня, освен наградения български филм "5 пъти" на Симеон Сокеров, още и "Хромони" на Ина Николова и Райна Атанасова, "Нощен влак" на Ангел Янакиев (Великобритания, България), "На ръба" на Марина Симеонова. В останалите няколко български филми имаше интересни находки, но бяха много бавни като ритъм. Всъщност, бавното темпо беше характерно за поне половината филми, но от друга страна, то не е патентовано само като български недостатък…
Киномания 2011:
Филмите на големите автори – между миналото, настоящето и бъдещето..
Калинка Стойновска
Ако трябва да назова най-разтърсващия и шокиращ филм на Киномания 2011, ще бъде „Меланхолия”. Тъкмо този филм на големия европейски автор Ларс фон Триер спокойно може да накара (и го прави!) и без това уплашения до смърт за несигурното си бъдеще съвременен зрител да полудее на тема „краят на света”. Обсебващо и много заканително той ни включва в едно зловещо очакване на края, като не пропуска да ни натовари с чувството за вина, която всички ние като хора трябва да имаме по отношение на миналото, настоящето и бъдещето на земята, на която живеем. Колкото по-красива и неповторимо-мрачна е природата във филма, толкова повече отсъства за човека всякаква надежда или упование в нещо добро, което може да се случи. Всичко е обречено, а заедно с това дълбоко от нутрото на отчаянието се ражда въпрос, касаещ всеки в залата – ти лично как би се държал и какво би направил пред реална заплаха за гибелта на земята и за собствената си гибел?… Харесвам повечето от филмите на датския режисьор, направени на ръба на реалността и халюцинациите, граничещи с отчаянието и лишени от големи надежди, но носещи философски прозрения за скритата и не най- прекрасна същност на човека. Но този път като че ли е прескочил чертата – катастрофата във филма е твърде буквална и твърде еднозначна… Макар че, кой знае, дали няма да се окаже провиденец…
Друг един филм, създаден, представете си, преди... 40 години , според мен надскача по творчески мащаб и дълбочина на философско изразяване всички други в програмата - „Портокал с часовников механизъм” на знаменития Стенли Кубрик , много уместно включен в Киномания заедно с няколко други класически творби. И той никак не е оптимистичен, и той пророкува зловещата деформация на личността и още по-зловещия гърч на обществото, с всички негови институции – в него всичко прилича на жесток и кошмарен сън, от който няма събуждане. В този смисъл, колкото и да са различни като стил и начин на мислене, филмите на Триер и Кубрик имат и нещо общо - дълбок скептицизъм по отношение на разумното начало, заложено в човешката природа и социалната подредба. Въпросът е кой как го прави. Впрочем, Триер многократно е заявявявал, че високо цени творчеството на Кубрик.
Що се касае до странните капризи на творческото съзнание, те са включени по особено вълнуващ и респектиращ начин в документалния филм “...А киното е моя любовница” на режисьора Стиг Бьоркман, посветен на великия Ингмар Бергман. Колкото и да ни се иска, рядко вече можем да срещнем във филмите, дори на големи и сериозни съвременни автори, такава изострена и тънка чувствителност, такава извираща от дълбините вътрешна страст и преклонение пред човека, каквато откриваме в творбите на Бергман. Авторите на този документален филм предлагат различен поглед към неговото творчество. Отчитайки съществуването на много филми за големия шведски режисьор, те се опитват (и мисля, че са успели) да навлязат в тайните на неговия творчески метод по няколко пътя - чрез много проникновения, силно вълнуващ монолог-изповед в кадър на любимата Бергманова актриса Лив Улман. Чрез задкадрови разкази на големи личности от съвременното кино – режисьори и изследователи на творчеството му. И най-вече, чрез невероятни откъси от заснети Бергманови репетиции и сцени от различни негови филми. Чрез негови лични откровения за същността на филмовото изкуство, за раждането на “чудото” на екрана, за странното усещане за вечността и безвремието във филмите му, за нескончаемия му интерес към психологическото състояние и поведение на героите му, въплътени от велики актьори – негови съмишленици…
Само изключителен съвременен кинематографист като Уди Алън би могъл да съперничи на Бергман в дълбочината на проникването в човешката същност…
ПРАГМАТИКЪТ – ПРОВОКАТОР ЛАРС ФОН ТРИЕР
Мирела Василева
На 30 април 1956, в малкия датски град Конгенс Лингби, северно от Копенхаген, се ражда Ларс Триер. Майка му Ингер е датчанка, а баща му Улф Триер e немски евреин. Фамилното им име идва от името на най-стария град в Германия – Трир. В едно от интервютата си Триер обяснява това с факта, че евреите добавяли към името си названието на селището, от което идват. По-късно, като студент във филмовото училище, Ларс прибавя и „фон”, по примера на Йозеф фон Щернберг и Ерих фон Щрохайм.
Макар че в края на дните си майка му ще му довери, че истинският му баща е друг, Ларс винаги ще говори за влиянието на еврейското начало, идващо от баща му, с когото е живял: "По време на войната – казва режисьорът – родителите ми (заради потеклото на баща му – б.а.) са били бежанци в Швеция. Баща ми казваше, че моралът на една страна се проверява по това как тази страна се отнася към своите гости. Мисля, че моралните устои на една държава могат да се измерят по отношението към бежанците". Ян, съпругът на Бес в "Порейки вълните", е "външен човек" (в някакъв смисъл самата Бес е чужденка в своята среда); Селма от "Танцьорка в мрака" е чехкиня, имигрантка в Америка; Грейс в "Догвил' също идва "отвън". Те обезпокояват затвореното хомогенно общество и от това произлизат основните линии в сюжета и на трите филма.
Тук е уместно да се изтъкнат и някои особености от психическо естество, проявяващи се още по време на юношеството му, към които анализаторите на филмите му проявяват особено внимание.
В почти всички свои интервюта Триер разказва за семейството си като за среда на комунизъм и атеизъм, "в която няма място за чувства, религия или забавления". "Аз идвам от семейство на комунистически нудисти. Беше ми позволено да правя каквото си поискам Бях твърде свободен и това ми беше достатъчно...". Като дете му е втълпено, че всичко в живота е възможно, освен чувствата, религиозната вяра и радостта. Точно тези три неща по-късно се проявяват в неговите филми. "Дали ходех на училище или се напивах с бяло вино, не интересуваше родителите ми ни наймалко” - спомня си той.
Още в ранните си години насочва интереса си към театъра, литературата и особено към киното. Първата си камера - "Супер 8"- получава за единадесетия си рожден ден и оттогава започва да снима...
От барока до постмодернизма или естетика на толерантността
Марияна Христова
„Зрителят е пасивен, от него не трябва да се изискват усилия. Да извади 8 евро от джоба си е всичко, което може да се очаква; да седне в салона, да не хърка и да не шуми с пуканките!”
Педро Алмодовар, „Киното на желанията”
Прочетен като анонимно изявление и извън контекст, горният пасаж звучи презрително. Съобразявайки се с личността на неговия автор обаче, автоматично можем да уловим в него закачливо-ироничен нюанс. Закачка към публиката и ирония към самия себе си. Дали с това изказване Алмодовар подценява интелектуалния потенциал и естетическите изисквания на зрителя? Или омаловажава значимостта на собственото си творчество? Едва ли казаното от него може да бъде тълкувано еднозначно. Зад нехайния изказ и артистичната „безгрижна” позиция преди всичко стоят демократични възгледи, липса на консерватизъм, щедра толерантост. Черти на характера, които са свързани не само с индивидуалната психологическа нагласа на личността и твореца Алмодовар, но и с културната среда, в която са покълнали и са се развили несъзнателните му заложби, възгледите, естетическите критерии.
Корените на толерантността като етически и естетически феномен в творчеството на Педро Алмодовар извират още от присъщата за испанската култура барокова традиция. Филмите му, както голяма част от произведенията на изкуството, възникнали в рамките на испанската култура, са силно повлияни от бароковата традиция. Барокът е фундаментът на испанската култура, а испанският барок в частност е уникално по рода си в историята на културата явление. В книгата „Философия и барок” българският изследовател Красимир Делчев пише, че той е „господстващият стил на XVII век, противопоставил се на варварството, съживило се в Европа вследствие на Реформацията и Контра-реформацията”. Ако Ренесансът възражда преди всичко класическата гръцка култура, то барокът има много общи черти с елинистичната епоха. И при него на преден план излизат динамичното, мистичното, неувереността и търсенето на свръхестественото. За разлика от Ренесанса, – твърди Делчев - който търси хармония на противоположните сили, напрежения, устреми, при барока се стига до неуравновесеност и доминация на една от страните, до асиметрия, заменяща симетрията, до остри ракурси, екстаз, несвяст, уродства. Ренесансовото изискване за физическата красота на голото тяло се снема в идеала за човешко съвършенство, възражда се интересът към грозно-естетичното, което дава основание на някои автори да говорят за израждане (перверзия) на вкуса. Отелесява се духовното и се одухотворява телесното. Дисхармонията е добре дошла. Интересът е насочен към частта, а не към цялото. Наблюдава се синтез на хетерогенни елементи – за някои неща вече няма само една истина. Типични за изкуството на барока са свободата и импровизацията, орнаментът, театралността и декорирането. Набляга се върху формата, раздвижеността, пъстротата и развлечението. Самото название “барок” е заимствано от схоластическата философия и означава нещо “схоластически странно”, една изкусна илюзия. Оттук бароковият стил включва в себе си причудливото, капризното, съпроводено с илюзорност. Такъв характер има самата театрална декорация. Изкуството, възникнало в рамките на този стил, е високопоетично изкуство на фантазията. Същевременно то е и изкуство на подражанието, на изящната преднамереност. Навсякъде се проявява моментът на “украсеността”…
Киномания 2011: Уди Алън победител в анкетата на критиката
Георги Ангелов
От 1987 година, когато за пръв път се проведе този фестивал, измина точно четвърт век. И по инерция в повечето писания се подчертаваше, че става въпрос за 25-то издание на този обичан фестивал. Което е погрешно. Налага се да припомня, че от 1993 година Световната кинопанорама стана Киномания. Така че това престижно събитие се провежда вече за 27-и път.
На пресконференцията журналистите, вместо да задават въпроси, бяха озадачени от млади хора с пионерски връзки и униформи. Атмосфера в стил “1952 г. Иван и Александра”... Озадачаваше и мотото “Презареждане”.
Показаните филми бяха 46. А ето и статистиката, за сравнение: през 2010 видяхме 72 филма, през 2009 – 80, а през 2008 - 91 филма. Но работата не е в количеството. Що се отнася до качеството, винаги - дори в най-слабите си години – Киномания е представяла достатъчно образци. При всичките ми констатации, от които най-тревожната е, че за първи път за тези 25 години липсваше каталог, не може да не подчертаем старанието на организаторите и програматорите и този път Киномания да се превърне в празник.
Така или иначе, добрите филми бяха почти половината от показаните.
Анкетираните 27 колеги посочиха 26 филма. Победител с 65 точки стана любимецът Уди Алън, който винаги е сред фаворитите, но за първи път с “Полунощ в Париж” изпревари конкуренцията. Макар и само с една точка пред Ларс фон Триер с “Меланхолия” – 64 точки, и с 15 точки пред Педро Алмодовар с “Кожата, в която живея”. Четвърти с 37 точки е “Опасен метод: Фройд и Юнг”; пети – документалният “... А киното е моя любовница”. Следващите са: “Да предизвикаш съдбата” – 27 точки; “Имаме папа” – 19 точки; “Дама, поп, асо, шпионин” и “Океани” с по 12 точки; “Ходорковски” с 11 точки…
ИГРАТА НА КИНО КАТО ИГРА С КЪСМЕТА
Пенка Монова
Добрата вест - Конкурс за късометражно кино, организиран от Съюза на българските филмови дейци и Евробет. Студенти от филмовите специалности на четири висши учебни заведения (НАТФИЗ, НБУ, ЮЗУ "Неофит Рилски", Арт колеж по екранни изкуства) заложиха своите кинофишове за три тонизиращи награди от по 3, 2 и 1000 лева, оценявани от жури, и една Награда на публиката. Благороден и уместен жест от страна на ЕВРОБЕТ, доказали вече своя интерес в ареала на изкуството, където постиженията обикновено се калкулират „наесен”, ако не и никога. За пръв път филмите, участващи в конкурса, можеха да бъдат гледани и обсъждани в Интернет. Място както за размяна на престорени любезности и обидни предизвикателства, така и за бърза публичност и прозрачност на уменията, една от мечтите на твореца. Мрежата си е благотворно място за фестивал и дискусии. Можеш да извадиш тайното си оръжие – хапливо и точно слово, можеш да сравниш арсенала си от киноумения с този на другите, можеш дори да се зарадваш на чуждо постижение и да намериш съмишленици за следващото. Имаш и възможността да гласуваш за фаворита си дори и да не си гледал останалите филми (ако нямаш съвест), или пък да участваш в обсъждането на собственото си творение с псевдоним, бил той и нетворчески.
С темата на конкурса „Игри на късмета” студентите направо извадиха късмет. Тя може да означава всичко и нищо - и философия на живота, и присмех над него. Дори снимането на кино е вид късмет. И наистина имаше филми за любовта към киното и в тях прозираше съзнанието, колко трудно и същевременно приказно нещо е, което дори можеш да си позволиш също и да го цитираш, или осмиваш. Шегите с киното преобладаваха. Наистина е трудно да бъдеш сериозен, когато се състезаваш, а пък бива все пак да вложиш и някои по-съкровени неща. Изобщо мотивът „ние ли си играем с късмета, или той с нас”, бе представен интелигентно, игриво, по-скоро с усет за хумор, отколкото в опит за художествено обобщение.
Журито
Журито беше мечтата на всеки творец - Георги Стоянов, Георги Мишев, Цветодар Марков и Олга Тодорова. Всеки от тях сякаш сам по себе си представяше различни подходи и игрови умения и част от филмите в конкурса сякаш бяха направени от техни последователи. Имаше дръзки поддръжници на уникалното чувство за абсурдност, с което Георги Стоянов се изяви в киното ни, чувството за шанс и мирисът на пари, което олицетворяваше Олга Тодорова, управител на ЕВРОБЕТ, неорганизираното недоволство на младите от живота с ранга на отчаяние, като в дебюта на Цветодар Марков (”Лов на дребни хищници”). И сякаш най-малко по количество, но не и по качество бяха опитите в руслото, което Георги Мишев прокарва с цялото си творчество – чудото и чудатостта на ежедневието.
Анимацията
Това за мен е изненадата на конкурса. Колкото и малко да бяха анимационните филми, показваха плам и фантазия. Трудоемко и не буквално по природа изкуство, тук то се прояви в любопитни измерения. И ако някъде може да се говори за наличие на образи, характери – то в анимационните филми ги имаше, вероятно и заради по-умелото водене на „актьорите”(!). Вече сериозно - видях чувство за детайл, за наша, достоверна среда и типични герои. Примерно, дикторският глас в един от филмите бе на дядо, кашлящ и заекващ по старчески, просто за да разкаже историята на друг дядо (”Лазар и късметът”).
Наградите
Много точни. Първа награда - „Всичко е свързано” (режисьор Огнян Костовски) в минута и 14 секунди (въпреки регламента 3-5 минути?) представя хората и всичко живо на земята като вид мишени. Вероятно сами на себе си. Синтезиран, образен, филмът може да бъде тълкуван като притча, абсурдна епитафия на света. Втората награда - „Игри на късмета”/(режисьор Радослав Камбуров) е със семпъл сюжет, но направо кинетично разказан. Това, общо взето, са черти и на голяма част от останалите филми – скромен сюжет, вдъхновено и четливо възпроизвеждане и артистична лаконичност в премълчаване на очевидното. Третата награда - „Пътища”(режисьор Емилиан Дечев ) успява да разиграе като в компютърна игра няколко обрата и щрихира дори образи с амбициите едва ли не за сага.
Наградата на публиката
Филмите в топлистата за най-гледани и гласувани онлайн бяха под нивото на други, останали незабелязани. Но това е тема или за журналистическо разследване, или за теоретична студия на тема: „Отношенията публика -автор”. Това е и част от чара на тайното гласуване. „Една истинска любов” на Владимир Милев въздейства най-вече с динамичната внушителна кинофеерия от стадионите, вмъкната в сюжет за любовта към играта или жената. Тегаво задвижен в началото разказ, тук-таме скърцащ, но озарен от истинска емоция (към футбола).
Моите фаворити
„Частици” забъркан смело и безотговорно, „Малшанс”, нещо като пародия на „Шменти-капели”, изчанченият „Човек с късмет” за каръка като рядък вид късметлия, шеметния „Къщата” и особено „Празен” – с истинска драма и морален конфликт. Нямам място да спомена всички добри филми, но за лошите има още по-малко.
Лошата вест
Лошата новина е, че имаше много любовни филми без грам любов. Както и много вторични филми, от които можеше по-скоро да разбереш какво кино харесва авторът, а не нещо за него самия… „Всички имат бъдеще, просто някои нямат настояще и минало”, бях надраскала като коментар в бележките си след гледането на шейсет и един студентски филма, участващи в конкурса. Но в играта на кино, който губи, трябва да играе поне за голова разлика.
Филмиране с фотоапарат – алтернативата на киното
Георги Николов
Безспорен е произходът на кинотехнологията от фотографската технология, но в течение на развитието си кинематографичната техника се променя, като до нея застава и видеотехниката със своя най-съвременен представител – High Definition. И докато се спори за предимствата и недостатъците на двете технологии, фотоапаратът също намери своята ниша в заснемането на кинетични изображения.
Ако се вгледаме в историята на киното от началото на 20. век, ще открием оператора Джордж Алберт Смит, който е бивш фотограф - портретист и е първият филмов оператор, заснел едър план в киното. Той се е досетил да приближи камерата до обекта по подобие на фотоапарата и да разкъса действието на отделни планове. Като по-ново изкуство киното унаследява от фотографията светлинните построения, принципите на композицията (само в хоризонтален формат), оптико-ракурсните намеси, първите опити с цвета и някои елементарни комбинирани снимки. Дълги години киното и фотографията се развиват независимо едно от друго. Развитието на технологиите в света като цяло повлиява положително както на киното, така и на фотографията. Повишава се светлочувствителността на материала, светлосилата на обективите, намаляват размерите както на фото-, така и на кинокамерите. Един от ключовите моменти е използването на изкуствени източници на светлина. В киното се появяват първите портрети в естетиката на киероскуро (светлина и сянка). Заслугата е на Алвин Виков и Били Битцер…
Телевизионното програмиране
Иво Драганов
Как се разви телевизионното пространство у нас, какви проблеми постави или реши телевизионното програмиране, дали то е функция единствено на маркетингова визия, или има претенции за социокултурна мисия, ще анализираме по-долу. Проблемите в аудиовизуалния сектор опират до вечното противоречие между това, което е, и това, което би трябвало да бъде. Именно за това ще направим опит за систематизиране на телевизионното програмиране като идея и практика.
През 2000 година разбирането за работата на програмния директор бе ограничена до притежаване на тясно професионални умения, развити в практиката. Те се свеждаха до: добро познаване на технологиите за производство; рефлекс да се подреждат предавания главно от гледна точка на йерархия на вътрешните авторитети; умение да се запълва програмата до секунда с оригинална или закупена продукция и програмен резерв.
Идея и виждане за критерии, по които да бъдат селекционирани личностите, които създават телевизионна програма и формират репертоар, нямаше. Масово програмите бяха копие (с малки вариации) на програмната схема на БНТ, а случайни личности с най-разнообразно амплоа попадаха на позицията програмен директор – от телевизионни техници през репортерки с едногодишен стаж, манекенки, победителки в конкурси „Мис...” до продуценти на фолк-фурии. Рядко се появяваше личност с познания в аудиовизуалната култура.
Все още естетиката и разбирането на телевизията като крупен социокултурен институт отсъства сред професионалните кръгове - с някои малки изключения.
Политиците от своя страна разглеждаха телевизиите като средство за политическа пропаганда. Тази им гледна точка не е /р/еволюционно променена днес…
Процес на цифровизация на аудио-визуалната среда в България
Михаела Танева
Светът се смалява с всеки изминал ден. Картини и звуци обикалят цялата планета за секунди - обменът на информация в този вид отдавна вече не е „чудо”, а необходимост. Цифровизацията на телевизиите не е въпрос на далечно бъдеще, а на днешния ден. Тя е естественият отговор на нуждите на потребителя да бъде информиран бързо и точно и да бъде развличан чрез високо качество на звук и картина. Налага се по една много проста причина – това е технология, която улеснява преноса на информация на много по-ниска цена. Поредно техническо нововъведение, което успява да задоволи интересите и на производители, и на потребители. Сама по себе си цифровизацията отдавна е част от живота ни. Ражда се с появата на първия компютър. Постепенно компютрите завземат всички области в нашия живот, естествено е да дойде ред и на аудио-визуалните медии.
Малатия 2011: В търсене на идентичност
Ирина Иванова
Вторият международен филмов фестивал в Малатия прилича на прохождащо бебе – много иска да върви, обаче не знае накъде точно. На моменти е смешно това бебе, клатушка се, пада, но пък толкова се старае! Град Малатия, център на административна област Малатия, се намира в Югоизточен Анадол, близо до Диярбекир и още по-близо до световноизвестната Немрут планина, на чието теме са разположени гиганстските статуи на божества, датиращи още от Антиохово време. Така и не успяхме да ги видим. Снегът, мъглите и лошото време бяха спуснали завесата пред простосмъртни туристи като нас и така щеше да е чак до пролетта. Няколко неща запомних от Малатия – кайсиите, които са навсякъде и във всичко, тъй като областта е един от големите производители на този плод; калабълъка и гюрултията на местата, където привържениците на Кюрдската Работническа Партия провеждаха своите демонстрации, а мен леко ме побиваха тръпки; слънчевите колектори, които увенчаваха покривите дори на най-бедните, схлупени къщурки.
Всъщност в Малатия, макар конфликтът между кюрди и турци да е особено сложен и изострен, вече се оформя един местен икономически елит и до голяма степен филмовият фестивал е свързан с тези процеси.
Дори само от дебелия каталог на фестивала стана ясно едно – че програмата е дело на опитен и информиран селекционер, с добър вкус. В програмата присъстваха някои от най-силните европейски заглавия на годината - „Детето с велосипеда“ на братя Дарден, „Елена“ на Звягинцев, „Le Harve” на Аки Каурисмаки, „Меланхолия“ на Ларс фон Триер, „Опасен метод: Фройд и Юнг“ на Кроненбърг. А също така някои от най-добрите азиатски филми като „Надер и Симин: Раздялата” на Ашгар Фархади, получил „Златна мечка” на Берлинале 2011, „Златен глобус” и номиниран за „Оскар” в категория „Най-добър чуждоезичен филм” и разбунил духовете в страната си. Особено интересни за мен обаче бяха турските филми, и то новите (защото в програмата присъстваше и един почетен раздел с класически турски филми). И заради триумфалното шествие на турските сериали в българския телевизионен ефир, и заради това, че много харесвам Нури Билге Джейлан, и заради личен сантимент към балканското кино въобще...
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 1 / 2012
|
КИНОТО В БЪЛГАРИЯ ФИЛМОВО ДЕСЕТИЛЕТИЕ Трябва да има силни продуцентски компании - Разговор с Димитър Гочев, КАМЕРА ООД / Людмила Дякова IN MEMORIAM За Юли - малко патетично / Асен Владимиров ВЪВ ФОКУСА НА КРИТИКА "Цахес" - Притча за трансформацията / Боряна Матеева Българският игрален филм и неговите социални проекции - Ефектът на бумеранга / Вера Найденова ГАЛЕРИЯ Хората да вярват в себе си и да не се отказват от мечтите си - Разговор с актрисата Елена Петрова / Нели Калчева НОВИ КНИГИ "Особености на телевизионния мениджмънт" - за книгата на Иво Драганов / Любомир Халачев "Краят на киното такова, каквото го познава/х/ме" - за книгата на Петя Александрова / Антония Ковачева "От Великия Ням към Обикновения Говорещ" - за книгата на Владимир Игнатовски / Митко Новков КИНОСЪБИТИЯ Захарий Жандов: неугасващата светлина на един свободен дух / Маргарит Николов Златен Кукер 2011 - Реминисценции от фестивала / Надежда Маринчевска |
КИНОМАНИЯ 2011 Филмите на големите майстори между миналото, настоящето и бъдещето / Калинка Стойновска Прагматикът - провокатор - Ларс фон Триер / Мирела Василева От барока до постмодернизма или естетика на толерантността - Педро Алмодовар / Марияна Христова Уди Алън победител в анкетата на критиката / Георги Ангелов ФИЛМОВ КОНКУРС ЗА СТУДЕНТИ ПО КИНО Играта на кино като Игра с късмета / Пенка Монова ТЕОРЕТИЧНИ ЕТЮДИ Филмиране с фотоапарат / Георги Николов ТЕЛЕВИЗИЯ, ТЕЛЕВИЗИЯ Телевизионното програмиране / Иво Драганов Процес на цифровизация на аудио-визуалната среда в България / Михаела Танева СВЕТОВЕН ЕКРАН ФЕСТИВАЛИ Малатия 2011 - В търсене на идентичност / Ирина Иванова |
