СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 2 / 2012

Харесва ни да правим филми за позитивните неща в живота

Людмила Дякова разговаря с продуцентите  от “Мирамар филм”

“Мирамар филм” е продуцентска компания, която се занимава с филмопроизводство повече от десет години. Особеното е, че тримата съдружници са професионалисти в различни сфери: Матей Константинов е сценарист, Георги Димитров е художник и аниматор, Илиян Джевелеков е режисьор. Може би това е и една от причините за успешното реализиране на проектите им. Сред тях са телевизионните предавания: „ШАШ - шоу на Влади Въргала”, БНТ 2002–2004, и „Нощен магазин”; множество спектакли, концерти, музикални видеоклипове, телевизионни реклами (игрални и анимационни).

И, разбира се, филми. В момента в предподготовка е мащабна руско-българска копродукция за генерал Скобелев „Удряй пръв” на режисьора Владимир Щерянов.

През 2008 година „Мирамар филм” реализира първия си пълнометражен игрален филм „Дзифт” на театралния режисьор, дебютант в киното Явор Гърдев. Филмът получава много престижни международни награди, сред които Награда за режисура на Московския кинофестивал и „Златна роза” на Фестивала на българския игрален филм във Варна. В кината в България филмът поставя рекорд като се превръща в най-гледания български филм след промените.

През 2011 година излиза „ LOVE.NET” – режисьорски проект на Илиян Джевелеков, реализиран в съавторство с Матей Константинов и Нели Димитрова. Художник е Георги Димитров. Филмът се радва на изключителен зрителски успех и се нарежда в десятката на най-гледаните филми, разпространени в България за последните 20 години. Филмът печели Наградата за сценарий, Наградата за най-добра женска роля (Лилия Маравиля) и Наградата за дебют на Фестивала на българският игрален филм „Златна роза”. Участвал е на редица международни фестивали, между които Москва, Братислава, Бахамите, Калкута.

Междувременно Мирамар филм произвежда документални, късометражни филми и копродукции. Като екип - режисьор, сценарист и художник, Илиян, Матей и Георги създават документалните филми „Куба е музика” (с участието на Йорданка Христова), „Етиопия – 13 месеца слънце” и поредицата „Перу – непознатата земя на инките”. През 2008 година излиза документалният филм за генерал Скобелев „Белият генерал”, режисиран от Владимир Щерянов по сценарий на Матей Константинов, който е своеобразно встъпление в темата на игралния филм, който предстои да бъде заснет.

През 2011 година късометражният филм „Влакове” спечели наградата Jameson за най-добър български късометражен филм на София Филм Фест и участва в състезателните програми на редица международни фестивали, между които „Молодист” в Киев и фестивала в Лийдс.

Преди няколко месеца беше завършен анимационният филм“REW DAY” на режисьора Свилен Димитров, който от години работи като аниматор в „Мирамар филм”. “REW DAY” се състезава за наградата Jameson на София Филм Фест; предстоят му участия на фестивалите за анимационно кино в Мелбърн и Анеси.

„Мирамар филм” е копродуцент от българска страна на копродукцията между Русия, Азербайджан и България на режисьора Мурад Ибрахимбеков „И нямаше по-добър брат”, който също участва на много международни фестивали, между които в състезателната програма East of the West на фестивала в Карлови Вари.

„Мирамар филм” има няколко игрални и документални проекта в развитие. Един от тях е документален филм за българските корени на Дилма Русев.

Кога, как и защо създадохте „Мирамар”?

„Мирамар” съществува повече от 10 години. Преди това (поне 5 години) сме работили по общи проекти. При задалата се поредна криза в края на века и при наличната смяна на схемите в телевизиите и киното решихме, че не е зле, след като планината не идва при нас, да обединим сили и да идем ние при планината... Илиян Джевелеков ни предложи да се съберем тримата - той, Матей Константинов, Жоро Димитров - и да опитаме с настъпващия нов век да започнем наново. Илиян режисира, Матей пише, Жоро рисува, а заедно решаваме икономическите въпроси. Фирмата работи известно време и под друго име, но след поредно завръщане от Куба, по-скоро от благодарност за хубавите преживявания, решихме да се прекръстим на легендарния хавански квартал Мирамар. Ще рече „място, от което се вижда морето”…

---

ПРАВО НА ДОПЪЛНЕНИЕ

Вера Найденова

Надявам се читателите на „Кино” да са забелязали, че в бр.1 от тази година, в рубриката „Българският игрален филм и неговите социални проекции” бе публикувана моя статия със заглавие „Ефектът на бумеранга”.

Не от недосещане или от конформизъм, а нарочно, докато я писах, се старах да не назовавам натрапчиво проблемите, които според мен въпиющо и необяснимо отсъстват от съвременните ни филми. Не исках да напомням за времената, когато „ръководните органи”, считащи художествената критика за свое оръдие, „спускаха” на авторите важните теми „отгоре”. Но статията излезе, а аз не се примирявам с факта, че съм пропуснала важен мотив. Той е свързан именно с отсъствието във филмите на най-същностните, определящите днешното ни битие реалии. Пак считам, че до тях трябва да се стига не чрез директиви, а отвътре, от поривите на самите автори. Но щом като - с твърде малки изключения - кинематографистите ни така дълго не посягат към тях и от непознаване на живота, или от боязън пред трудността им не ги докосват, ще се наложи с подобаващ тон да им ги подскажем. Вярно е, че парите не ни достигат да правим повече филми (една от причините е и тази, че тези, които правим, доста често са ненужно скъпи). Сталиновата формула „малко, но хубави” отдавна е компрометирана, но има и друга, по-традиционна и разумна максима, според която, когато парите ти са малко, мисли добре за какво и как ги харчиш…

Неотдавна колега, който добре познава симпатиите ми към новото иранско, а напоследък и към турското кино, държеше да ми обясни, че те „там” имат специфични проблеми (религиозни, цивилизационни, културни) и от тях се поражда допълнителен, особен пласт в драматургията. Приех думите му, но със следния отговор: Добре известно е, че в живота вакуум няма. Щом при нас не съществуват техните проблеми, значи, има други, които ние не съзираме или не знаем как екранно да експонираме така, че филмите да водят до катарзис, до прозрения…

---

ВСЕ ПО-ТРУДНО СТАВА ДА СЕ ПРАВИ КИНО…

Иван Стефанов

В годините на прехода киното ни не изчезна, но появата на филмите ни съществено се разреди. Липсата на средства за пълноценно развитие на филмовата индустрия си каза думата. Появиха се много нови имена, но младите автори не могат - с нормална пауза - да преминат от първия към втория, още по-трудно - към третия филм и т.н. Гледаме главно дебюти, които обещават нещо по отношение на бъдещето, но това бъдеще се оказва достатъчно далечно, ако ли не и отказано. Тези обективни условия естествено затрудняват разгръщането на това, което все още наричаме “творчески процес”, а всъщност би трябвало да говорим – с големи условности – за ненормален “производствен процес” на филмовата ни културна индустрия.

Но и при тези трудни условия се забелязва нещо характерно – творческото внимание почти на всички кинематографисти е насочено към новите проблеми, които донесе уникалният преход на нашето общество от социализъм към капитализъм. Пак ще кажа, че правенето на нова история обсеби изцяло творческото внимание на нашите кинематографисти, те искрено се стараят да проникнат и осветлят процеса на дълбоките промени. Най-близкото минало и днешният ден занимават творческото съзнание на сценаристи, режисьори и актьори в такава голяма степен, че никой не може да постави под съмнение или да оспори тяхното желание да занимават днешната филмова публика само с най-остри съвременни проблеми. Но ето, че Вера Найденова в своята статия, публикувана в бр. 1 на сп. “Кино”, неочаквано констатира, че съвременният ни живот на екрана липсва, че просто го няма. И това тя нарича ефект на бумеранга. Доколкото разбирам, същността на авторската теза в цитираната статия се състои в това, че като няма съществени художествени постижения, актуалната тематична ориентация просто остава неефективна и незабележима. А защо няма художествени постижения?

Може да се изброят множество причини, но пак да не се открие най-същественото за трудното постигане на забележителни художествени резултати. Мисля обаче, че не трябва да пренебрегваме обяснителните възможности на най-важната причина: огромният исторически натиск върху художественото поле и особено върху филмовото поле. Определено твърдя, че в годините на прехода правенето на история засенчи правенето на изкуство…

---

Галерия

С подкрепата на ЕВРОБЕТ- http://www.eurobet.bg/

От брой 4-5 / 2011 списание „Кино” стартира нова рубрика - „Галерия”. 

В нея се представят  популярни български актьори, спечелили любовта на публиката  и завладели вниманието на критиката.

Създаването на рубриката стана възможно с подкрепата на „Евробет” – Игри на късмета,

Генерален спонсор на Българската филмова академия и на Филмовия конкурс за студенти „Игри на късмета”.

МЕЛАНХОЛИЧНАТА ЕМОЦИОНАЛНОСТ НА РАДИНА КЪРДЖИЛОВА

Катерина Ламбринова

Радина Кърджилова е родена на 17 юни 1986 година. През 2009 година завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстъо Сарафов” в класа на проф. Пламен Марков и Ивайло Христов. На театралната сцена играе в постановките „Пухеният”, „Самотният запад”, „Белградска трилогия”, „Живот в три версии”, „Заболяването младост” и „Стъклената менажерия”.

В киното дебютира на седемнадесет години във френската продукция „Последният бей на Балканите”, после се снима в късометражните филми „Самотният бегач на дълги разстояния” на Григор Лефтеров и в дипломния „Новият” на Вито Бонев, докато през 2009 година е избрана от Виктор Чучков-син за главната женска роля в неговия дебютен филм „TILT”. Радина Кърждилова участва и в сериала „Стъклен дом”, и за ролята си в него получава новоучредената през 2010 година награда на името на първата българска киноартистка Мара Нонинска. Всички персонажи, изиграни от Радина - дали на сцената, на големия или на малкия екран, носят меланхолична дълбочина и мощен емоционален заряд.

След участието си във френския филм „Последният бей на Балканите” ли реши, че искаш да се занимаваш с актьорско майсторство и въобще с кино и театър?

Ако потърся метафора във въпроса, бих сменила прилагателното с "Първият бей на Балканите", защото моето участие във филма предопредели бъдещето ми като актриса.

Как се случи да бъдеш избрана за тази роля, доколкото знам, си била на съвсем крехките 17 години?

Стана случайно! Докато чаках един мой приятел да излезе от кастинга, асистент-режисьорът ме забеляза и ми предложи да се явя за една от женските роли, която съответстваше на моите години и визия. След това се видях с екипа и с режисьора, който ме попита дали мога да се справя с ролята. Аз приех. Оттук започна моята любов и кариера в театъра и киното…

---

ПРЕРАЖДАНЕ НА КНИГА

Вера Найденова

Ще започна с една от любимите ми сентенции. Казват, че е източна. Не е древна, тъй като е свързана с фотографията, но е мъдра: „Никой не знае, коя част от общата ученическа снимка историята ще даде за увеличение”.

Позволявам си да мисля, че тя важи и при книгите. Ако редуцираме мега понятието история до по-обикновеното – време, можем да кажем, че всички те се раждат с еднаква надежда за дълготраен живот, но то, времето, отсъжда коя запазва, придобива или губи значимостта си.

Написаната от Александър Грозев „Началото. Из историята на българското кино 1895 – 1956 г.”, се появи през 1985 година - живяла е само четвърт век. Но пък какво „време”? Земетръс от промени – в много отношения необходими и плодоносни, но в много други необмислени и разрушителни. А тя, не само че оцеля, а и не загуби значението си на най-цялостно историческо изследване върху първите петдесет години от живота на българското кино. Не просто историография, както самият автор е склонен да смята, т.е. нещо  близко до статистика на фактите, а макар и без претенции за културологична методология - осветлява кинематографичното битие в контекста на цялата ни художествена култура от първата половина на ХХ век.

И ето, днес виждаме тази книга не просто уголемена, а преродена (реинкарнирана). Това е закономерен резултат и от промяната в социокултурните условия, и от съзряването на автора, и от обновената издателска практика – технологии, критерии, вкус…

---

Разказвачът в картини

С видната сценографка Калина Иванов разговаря Петя Славова

Калина Иванов напуска България през 1979 година като емигрант, за да се завърне преди време като един от най-успелите в своята професия българи - сценограф в Холивуд. Кариерата й започва с правенето на сториборд за филми - един от тях е за култовия филм на Джонатан Деми „Мълчанието на агнетата”. В момента  основното й занимание е да рисува декори в киното. Обича да редува жанровете. Ако работи последователно в две комедии, следващите й проекти задължително ще са драма или ще я върнат към постановъчни филми от миналото. Тя е сценограф на последния филм на Робърт Редфорд "Конспираторът", както и на номинираните за Оскар "Мис Слънчице" и "Заешка дупка".

Калина Иванов бе специален гост на второто издание на Фестивала за независимо американско кино So Indеpendent в София.

Кога си решихте, че ще се занимавате със сценография?

С тази професия се срещнах случайно, въпреки че рисувам от дванадесетгодишна. В тийнейджърските си години мечтаех да стана актриса. Дори във ВИТИЗ ме прослуша една важна личност. Каза ми, че имам талант, но не за театъра, а за киното. И то киното като нещо презряно. Аз обаче бях влюбена в театъра и когато вече бях със семейството си в Ню Йорк, реших да свържа любовта си към сцената с уменията си да чертая и да рисувам. За този избор имаше значение и фактът, че нямах добър английски, а картината може да изрази хиляди думи на всеки език.

Дълъг ли е пътят от България до Холивуд?

Семейството ми тръгна от България, защото реши, че комунизмът никога няма да си отиде и у нас няма да има нормален демократичен режим. След два неуспешни нелегални опита да избягаме през Югославия, се озовахме в Гърция, уж на екскурзия. Там живяхме шест месеца по лагери. На следващата година успяхме да се доберем до Ню Йорк. Но успехът естествено не дойде веднага. След като завърших сценография, започнах да работя на Бродуей. Мюзикълите никак не ми харесаха. Осъзнах, че това не е работа за мен и тогава се запознах с едно момиче, което ми каза: „Калина, ти много бързо рисуваш. Защо не вземеш да правиш сториборд?”. Много се изненадах: „О, и такава професия ли има?”. „Да – каза моята приятелка – рисуваш кадър по кадър”. И се самонаучих. Взех няколко книги, които са по филми на Стивън Спилбърг и в които има сториборд. Хареса ми. Създадох си собствен стил и след питане и чукане на много  врати получих първата си работа в един телевизионен сериал. Така тръгна кариерата ми в правенето на сториборд и толкова се влюбих в киното, че реших да науча целия му език. Върнах се на учебната скамейка и завърших магистратура, за да разбера всички аспекти по правенето на един филм. Дълги години работих едновременно сториборд и сценография. В началото в големите филми ме взимаха като сториборд график, а в малките като сценограф. Но вече правя само сценография…

---

СВОЙ МОДЕЛ НА СВЕТА

Димитър Кабаиванов

Това, което характеризира търсенията на режисьорите на добрите филми, представени в конкурса на Журито на ФИПРЕСИ, е стремежът им, ако не да променят света (нещо, за което все по-малко творци имат амбицията), то поне да дадат своя индивидуална, авторска гледна точка към него. Някои режисьори си поставят за задача не само да регистрират проблемите на съвременното ни общество, но и да погледнат философски на тях и да построят свой модел на света. В тази посока са и двата най-интересни филма от конкурса: „Враг" (Сърбия-Босна и Херцеговина-Хърватска-Унгария, режисьор Деян Зечевич) и „Поколение П” (Русия-САЩ, режисьор Виктор Гинзбург, по романа на Виктор Пелевин). „Враг” получи наградата на ФИПРЕСИ, а „Поколение П” бе отбелязан с Почетен диплом от Голямото жури.

Филмът „Враг” е шестият за Деян Зечевич (един от най-успешните и награждавани млади сръбски режисьори). Историята ни връща в дните след Дейтънското споразумение в Босненска провинция, където сапьорен взвод се опитва да разчисти поне част от многото мини, поставени от участниците в кръвопролитната етническа война. Взаимоотношенията между войниците са напрегнати, те преживяват различно спомена за войната. И така докато откриват в полуразрушена фабрика зазидан мъж, претендиращ, че той – Куцият Даба - е изначалният Демиург, създал видимия свят и хората. Въпросът дали е само пациент на близката психиатрия (върху когото са експериментирали с лекарства), или митичното същество, на което се крепи света и затова не трябва да бъде убито, остава отворен и до финала. Присъствието му задвижва сюжета на филма и най-вече психологическата колизия сред войниците. И така този филм, изграден по принципите на трилъра и филмите на ужаса, постепенно се превръща в екзистенциална психологическа драма за смисъла на живота, избора на позиция и Вярата. Превръща се в история за края на човешкия род и очакването на Апокалипсиса…

---

ДА ОСТАНА ИЛИ ДА СИ ТРЪГВАМ

Ирина Иванова

 

Така се случи, че по време на тазгодишния София Филм Фест четях книгата на Емир Кустурица „Смъртта е непотвърден слух”. И точно, когато изгледах и последния балкански филм - моят „фокус” на фестивала - стигнах до мястото, където Кустурица разказва как дъщеря му се родила под звуците на песента на Clash “Should I Stay Or Should I Go” (от англ. „Да остана или да си тръгвам”). И освен че е едно от любимите ми парчета, тази песен, или по-точно нейното заглавие, брилянтно обобщи усещането ми за балканските филми, които видях на фестивала.

Най-напред „Да остана или да си ходя” беше въпросът, който спонтанно изникваше в балканската ми глава по средата на почти всички филми от програмата на въпросния „балкански конкурс”. Разбира се, професионализмът изисква подобни пориви да бъдат овладявани, така че продължавах да седя на тренирания си балкански, киноведски задник (простете за израза, но когато пишеш за балкански филми и особено когато сред тях има и няколко сръбски, подобни думи съвсем естествено се появяват в главата ти) и карах до край. Само от време на време отскачах за по някоя енергийна напитка.

Та този път моето любимо балканско кино (бих искала да направя изричната уговорка, че пиша за 12-те филма от балканския конкурс, а не въобще за балканските филми на фестивала) леко ме стъписа. Всъщност, може би ще е по-точно, ако кажа, че не отговори на очакванията ми. Нали знаете как, когато интернетът по някаква причина е с ниска скорост, вие се опитвате да отворите даден сайт, но това не се получава и идва вашият IT и вие му казвате: „Направи нещо! Търсачката ми заби!” Та усещането ми е, че търсачката на балканското кино е забила. То търси, търси, търси - нови сюжети, герои, гледни точки – но като че ли опипом, в тъмното, хаотично. И накрая обикновено на десктопа в главата ти се изписва: грешка. Истината е, че една част от балканските филми в конкурса приличаха повече на опити, на лаборатории, в които режисьорите експериментират с изразните средства, но резултатите от експериментите им са неугледни, хибридни същества – „Кутията“, „Алпи“, „Сънят на Адалберт“, „Архео“. А друга част са вторични, предсказуеми и дори малко блудкави на вкус - „Кецове”, „Аве”, „Враг”, „Пънкът не е мъртъв“, „Фиш енд чипс”. Вярно, че в почти всеки един от изброените филми има моменти, в които пъзелът се подрежда, но само за да се разпадне още в следващата секунда. Тоест, лично за мен липсва зрял, овладян, пълнокръвен резултат както от експериментите, така и от следването на модели. Намерих моите два балкански филма на София Филм Фест извън въпросния балкански конкурс. Това бяха „Ако искам да свиря, аз свиря” на румънеца Флорин Шербан и „Имало едно време в Анадола” на турския майстор Нури Билге Джейлан. Тук търсачката намираше онова, което й беше зададено...

---

Човек не може да бъде наистина добър, ако не разпознава злото

Ингеборг Братоева-Даракчиева

Нури Билге Джейлан дойде на София Филм Фест, за да получи „Наградата на София” за цялостен принос към световното кино. Както наскоро отбеляза един турски колега, „името на Джейлан е синоним на днешното турско кино”. Бих добавила, че след трагичната смърт на Тео Ангелопулос Джейлан остана единственият голям некомерсиален режисьор - автор на Балканите. Заедно с Джейлан пристигна и последният му филм „Имало едно време в Анадола”, носител на „Гран при” от Кан 2011. Безкрайно трудно е да се пише за филм, чието заглавие вече е влязло в Уикипедия и за който през последната година в интернет се е събрал масив от повече от петдесет рецензии от най-авторитетните кинокритици на света.

Затова реших, че най-добре мога да представя любимия си режисьор като си поговоря с него очи в очи за всички онези неща във филмите му, които ме вълнуват лично. И се записах за интервю още на предварителната пресконференция. След първата прожекция на „Имало едно време в Анадола” фестивалният пресцентър обяви, че Джейлан не дава интервюта. Остана ми пресконференцията – крайно неподходяща обстановка за споделяне на лични неща. Все пак се престраших да му кажа публично, че всяка година започвам лекциите си за турското кино с прожекция на неговите „Облаци през май”, че студентите, които до този момент по правило не го познават, са омагьосани от визията, от бавния разказ и от пластовете, бълбукащи под повърхността на крайно обикновената му история. След това започва бясно теглене от интернет на всичките филми на Джейлан. Бог знае от какви сайтове младежите успяват да се сдобият дори с късометражния „Какавида (Koza)” от 1995 г. и с не особено популярния му пълнометражен дебют „Градчето (Kasaba)” - награда „Калигари” от „Форума” на Берлинале 1998. Мисля, че тази новина го зарадва – малко преди това режисьорът беше изразил очудване от липсата на млади хора на пресконференцията му.

„В Турция критиците са много млади и това е проблем”. – оплака се той. Ако в Турция на кино ходят само младите хора и дори критиците са без житейски опит, тогава за кого прави Джейлан филмите си? Визията им може да бъде оценена само от познавачи и дълбочината им - усетена само от хора, напреднали в самопознанието. Възможен отговор: „Аз самият не разбирам нещата, за които правя филми. Търся разликата между действителността, която наблюдавам, и действителността в изкуството”. Друг възможен отговор дава турският критик Мурзафа Али - Джейлан е от шепата съвременни режисьори-творци, които продължават да гледат на киното като на изкуство и на работата си – като на мисия...

---

КИНОТО ПРЕДИ ВСИЧКО Е СТРАСТ

Олга Маркова

„ На 42 години съм: с една съпруга, пет деца и три кучета... и целият ми живот е цирк.”

Това е най-кратката „визитна картичка” на босненския режисьор Данис Танович (спечелил с дебютния си филм „Ничия земя” - 2002 г., Наградата за най-добър сценарий в Кан, а също и „Оскар” за чуждоезична кинотворба), шаржирано дефинирана от самия него. Повод за тази характеристика - образец на лаконизъм, бе припомненият от мен чудесен монолог за изгубения черен котарак Бони - талисман на неговия главен герой Дивко Бунтич (в блестящо изпълнение на Мики Манойлович) в „Цирк Колумбия” - една необичайна притча за въртележката на живота и любовта, за носталгията към родното, за мечтите, които често се разминават с реалността. Пристигайки в малкия град на своето детство през 1991 година, когато комунистите вече са предали властта, Дивко мечтае да заживее отново в родния си босненски дом след 20 години изгнаничество в Германия, но съдбата се намесва красноречиво с неочаквани обрати и аргументи в новата не по-малко нелепа действителност...

Както разбирате, любимият котарак на героя няма реална биография в живота на режисьора. А каква мъка по него залива екрана. Приемаш я като дълбоко лично преживяване, хвърлящо обилна светлина върху душевния мир на неговия притежател. Не случайно Данис Танович твърди, че филмът му „Цирк „Колумбия” (копродукция на осем страни!) е „гневно любовно обяснение, емоционално писмо” към поколението на неговите родители. Изключително важно е било за него да реализира такава творба, за да припомни на близките си онова, което са извършили в лудите години на своята младост.

От доста време имах потребност да изградя филм, който да потопи хората в атмосферата, начина на живот преди войната. Някак странно е, че жителите на моята  страна и бившите югославски републики забравят как сме живели в онези времена. На помощ ми се „притече” романът на Ивица Джикич, който се оказа в унисон с мисленето ми. Неусетно се пренесох в онази пролет, когато небето над нас за последен път бе спокойно и чисто, долових мириса на вятъра, разлюляващ цъфналите дървета... И ето го ентусиазираният и добил самочувствие Дивко Бунтич, завърнал се на родна земя с лъскавия червен мерцедес и атрактивната си приятелка Азра в навечерието на войната, за да покаже на близки и приятели, че е преуспял. За него животът започва да добива нов смисъл, нови измерения. Но как да се втурне към тях, като край него всичко се разпада... Вероятно някои неща трябва да се разпаднат, за да се родят отново.

Виновни ли са за този разпад съгражданите ви?

Според мен по-скоро става дума не за хората, а за ситуациите, в които са въвлечени от политическите събития. Питам се какво правим днес! Явно не вършим достатъчно. Изпитвам едновременно съжаление и гняв към представителите на моето поколение. До голяма степен заради тях днешните младежи са апатични; предпочитат да живеят виртуално - във фейсбук. За жалост войната все още продължава и трябва с всички средства да я прекратим...

---

КЛАСАЦИЯ НА КРИТИКАТА

Джейлан се открои в един Фест на рекордите

Георги Ангелов

Какво да кажем за тазгодишния 16-ти Международен София Филм Фест? Един от най-силните досега. Бих го нарекъл, Фестивал на рекордите. Над 300 гости от чужбина. Спомням си навремето каква паника сред организаторите предизвикваха 20-тината чужди гости. Тази година имаше рекорден брой акредитирани. Рекорден брой български филми. Рекордно количество познати филми, за съжаление, по регламент не влизащи в класацията (42). Що се отнася до броя на филмите, преброих ги много внимателно. Без заглавията от филмовото предизвикателство излязоха 242 филма от 49 страни. От тях 171 пълнометражни (131 игрални, 38 документални и 2 анимационни) и 71 късометражни заглавия. Новите страни са: Индонезия, Гватемала, Етиопия и Сингапур. Рекорд се оказаха и залите в София, в които се състояха прожекциите - 9. Извън столицата освен Бургас и Пловдив, фестивален град стана и Варна. На партито свири не само фестивалният оркестър, но имаше и фолк, и суинг, и джаз, и изпълнение на живо на Катя Рийман и Бен Крос. Каталогът и програмата излязоха навреме и в достатъчен тираж....

---

„Краят на въжето” – първа игрална продукция на НАТФИЗ

Продуцент: НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘, изпълнителен продуцент: Станислав Семерджиев, директор на продукция: Кристиан Иванов

Режисьор:  Дочо Боджаков, сценарист: Марин Дамянов (по пиесата ,,Краят на въжето‘‘ от Патрик Хамилтън), оператор: Теодор Янев. Бюджет: 15 000 лева. Участват: Ивайло Драгиев, Пенко Господинов, София Бобчева, Александра Михайлова, Боян Младенов, Стоян Борисов

Росен Спасов

Готов е първият игрален филм, продуциран от НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘.  Продукцията е дипломна работа на актьорите в новооткритата магистратура по актьорско майсторство за кино и театър. Първите две прожекции на филма, естествено, се състояха в кинозалата на Академията.

,,Краят на въжето‘‘ е екранна адаптация на едноименната пиеса на Патрик Хамилтън. Форматът е телевизионен – 54 минути, и в момента търси своята телевизия, която да го покаже пред по-голяма аудитория. И това е важно, защото резултатът наистина е задоволителен, а доказателство за това бяха преди всичко одобрителните реакции в залата на академията…

Идва ново поколение…

Разговор с Кристиан Иванов, директор на продукцията „Краят на въжето”

Росен Спасов

Какви трудности срещна при първия си опит като продуцент?

Преди да отговоря, искам да благодаря на професор Станислав Семерджиев, тъй като проектът беше негова инициатива и той ми гласува пълно доверие да участвам в работата по първия пълнометражен филм на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.

Основният проблем беше липсата на предподготвителен период и изключително краткия подготвителен период. Почти неусетно се премина към много интензивен снимачен период. Всъщност успехът, т.е. заснетия филм, дължим на преподавателите, които формираха основния екип: сценарист, режисьор, оператор, монтажист, художник. Дължим го обаче и на отдадеността на студентите и на служителите, ангажирани с проекта. За по-голямата част от екипа този проект беше първа съвместна работа, а това неизбежно създаде и много трудности при организирането на отделните процеси и най-вече на снимачния. Да не говорим за ниския бюджет за проект от такъв мащаб. А това наложи и доста компромиси.

Не мога да не спомена и един проблем, който засягаше основно мен, а той е, че режисьорът си имаше асистенти, операторът си имаше асистенти, монтажистът си имаше асистенти. Аз не сам че нямах асистент, но бях асистент на художничката - дотолкова, доколкото имаше нужда, тъй като тя положи огромни усилия. Също така трябваше да покривам няколко длъжности, необходими при толкова мащабен проект – директор продукция, организатор, снабдител, счетоводител, охранител, общ работник и какво ли още не.

Мислиш ли, че това са типичните трудности, които съпътстват киното като цяло, и които те очакват занапред в работата?

Не мисля, че това са типичните трудности. Може би те са типични за студентски продукции, но са недопустими за професионалисти. И въпреки че мисля, че ако е лесно, няма да е интересно, се надявам занапред да ме очаква работа в екипи, сплотени около невероятни идеи, прерастващи в прекрасни сценарии, реализирани със солидни бюджети и липса на каквито и да било компромиси...

---

Предаването „Кастинг” по БНТ и българското кино

Петя Александрова

Визитна картичка: „Кастинг”, риалити шоу по БНТ1. Форматът е създаден по оригиналната идея на Атанас Колев - продуцент в Лос Анджелис, Ростислава Генчева и Георги Тошев. Предаването търси 10 нови лица, които ще участват в актьорско съревнование. Победителят е само един, а голямата награда – роля в новия, трети сезон на сериала „Под прикритие” на БНТ. Идеята – да представи различна гледна точка към актьорската професия, цената на успеха и безпощадната конкуренция. Да представи по ефектен начин на широката публика фрагменти от историята на българското кино, да срещне зрителите с българските кинозвезди и да припомни култови филмови сцени. Публиката да стане свидетел на моделирането на таланта по време на стреса от усилията, които трябва да положи в реално време и конкурентна среда, на личните взаимоотношения между талантливи личности, на големия успех или провал, на болките и щастието по пътя към успеха (от сайта на предаването).

Организация:  В рамките на 17 епизода (понеделник и петък вечер) „Кастинг” показа процеса на намиране на ново лице за българското кино. Търсенето продължи шест месеца, направи се предварително прослушване в София, Пловдив, Варна, Бургас и Велико Търново. От явилите се общо са над 3000 младежи, бяха номинирани 10 участници. От тях постепенно отпаднаха още пет, а на 1 април сред финалистите чрез гласуване на журито и на публиката бе избран победителят. Той е Златко Ечев на 27 години, инженер по телекомуникации от Пловдив, с прякор от предаването „Позитивният”. Неговият коментар за бъдещето: „По-добре да играя от лошите, защото там имам по-голям мегдан за развитие”.

Екипи: Авторитетно жури, съставено от артистите Цветана Манева и Захари Бахаров, и оператора Емил Христов. Определено изборът е много добър, защото освен че са точните „специалисти по това не какви са нещата, а как изглеждат”, и тримата умеят великолепно да се изразяват хем функционално (забележките им към участниците не се повтарят и са конкретно по сцената и изпълнението), хем обобщаващо за професията актьор. И още един плюс на журито – при цялата му бляскавост то не си позволи да доминира над участниците и да ги засенчва.

Не е същото положението обаче с водещите: артистите Деян Донков и Ива Гочева. Неподходящ избор, бравурно поведение и твърде натрапчиво присъствие.

Работата на асистентите (по двойки Мариан Вълев, актьор, и Боряна Пунчева, режисьор; Снежина Петрова, актриса, и Димитър Коцев-Шошо, режисьор) остана в по-голяма степен зад кадър, както и би трябвало да бъде. Но те постигнаха нещо много важно – участниците видимо се развиваха и израстваха пред очите ни от началото на задачите си до края на шоуто...

---

Неизвестен досега показ на филми в Русе през 1897

115 години от първите кинопрожекции в България

Петър Кърджилов

На 28 август 1897^[1] в Русчук (Русе) се появява главният герой на настоящата история – 45-годишният капелмайстор (диригент) Йохан Фишер, гражданин на Австро-унгарската империя, жител на градеца Престниц (Австрия), където най-вероятно е и роден. В българския (ала космополитен) крайдунавски град той се запознава с друг поданик на император Франц Йосиф – пристигнал там месец преди него, представил се пред местната общественост като Твъртко Драндаров и наел (на 1 август) от търговеца Соломон Блаущайн дюкян (срещу годишна вноска от 500 лева, заплащайки 105 предварително), с намерението да се „занимава с правяние на монограми за женски шиения и др. подобни”. След десетина дни обаче, на хер Фишер му се налага да замине за дома си. Ето защо той взема на заем от Драндаров 160 лева, оставяйки на съхранение в магазина му цялото си имущество. На 6 септември австриецът отплава с параход за Виена. Не преливащ от доверие към своя сънародник, той изпраща телеграма до Русе, с която задава на свой познат въпроса: „Намира ли се в Русе Драндаров?”. След като получава обезкуражаващия отговор, че „Драндаров заминал с много сандъци и жена си”, Йохан Фишер, без да се бави, се спуска по течението на Дунава...

---

[1] Датите в публикацията са посочени според валидния в България през разглеждания период Юлиански календар („стар стил”). Разликата между него и действащия тогава в Западна Европа Григориански календар („нов стил”) през XIX век е 12, а през ХХ – 13 дни. (б. а.)

---

Солотурн 2012

Демокрация, хаос, апокалипсис

Людмила Дякова

През всичките тези години, през които съм гост на Филмовия фестивал в Солотурн, а те сигурно са над петнадесет, няма да ми омръзне да повтарям колко обичам този фестивал. Обичам неговата атмосфера, в която (въпреки броя на представяните филми – близо 400, организирани в осемнадесет програми - конкурси, репрезентатации, панорами и др.) има нещо много интимно, почти идилично. Получава се нещо като братство от изкушени, посветени на киното хора, за които общуването с филмите е почти като някакъв свещен ритуал. Всяка година на определеното място, в определеното време, вече за 47-и път филмовото изкуство се издига в култ в този старинен и много красив град. За съжаление, не мога да кажа, че тази година филмите бяха на нивото на фестивала, особено игралните. И това не е по вина на селекционери и организатори, просто липсват филми -  събития, филми – явления. Както се казва, продукцията е редова и това е констатация от повечето фестивали, да не говорим за урожая на „Оскар”-ите. Страхувам се, че подобна равносметка очаква и Българската филмова академия.

И все пак. В Солотурн беше показан „Торинският кон” на Бела Тар – копродукция на Унгария, Германия, Франция и Швейцария - филм, надраснал самото кино (Специалната награда на журито и Наградата на ФИПРРЕСИ от Берлинале 2011), за който определено може да се каже, че е събитие в световното кино за миналата година. Монументална творба, потресаваща с мощта на графичната си визия, омиротворяваща в своята сакрална обреченост, безнадеждно и неизбежно апокалиптична. (виж в-к „Култура” брой 4 - 2011). Филмът беше и в програмата на София Филм Фест и дано повече хора са успели да го видят. Още един игрален филм, от представените в Солотурн, задълго обсебва съзнанието и това е „Кураж” – копродукция между Полша и Швейцария на режисьора Грег Зглински. Той няма мащабите на „Торински кон”, но е психологически проникновен размисъл за човешкия морал, за манипулацията, мимикрията и подмяната, и за лекотата, с която им се поддаваме…

---

БЕРЛИНАЛЕ 2012: Вечните теми в актуален филмов прочит

Калинка Стойновска

Наградите на Берлинале отдавна са раздадени, фестивалните страсти са стихнали.Светът вече очаква новия световен фестивал в Кан...

С отдалечаването във времето нещата винаги изглеждат различно.Така е и с всеки голям филмов маратон, какъвто е Берлин – филмите се подреждат по местата си и картината се прояснява. В множеството от филмови програми може да не забележиш нещо, задължително пропускаш много, но в крайна сметка откриваш онази тема, която ти се струва най-съществена за фестивала. За този фестивал. На следващия със сигурност ще бъде друга.

Официалната конкурсна програма тази година може да бъде осмислена и от гледна точка на вечните теми, които вълнуват света и човека – естествено в днешни, актуални измерения. Най-важното е как тези теми изглеждат на екрана, каква е тяхната филмова интерпретация. Може би поради това на върха на фестивалната конкурсна пирамида се изкачиха едни от най-своеобразните автори на съвременното кино – двамата братя Тавиани, известни най-вече със забележителния си филм от 70-те години „Баща-господар”. Пред берлинската публика те представиха своя нов филм „Цезар трябва да умре” („Златна мечка”) – необичайна трактовка на драмата на Шекспир „Цезар”, в която се дискутират вечните теми за свободата и робството, за приятелството и предателството, за избора и съмнението, за престъплението и наказанието. Само че всичко това е пренесено на територията на Ребибия - един от най-строгите затвори в днешна Италия. Главни действащи лица са пребиваващите в него затворници – мафиоти, убийци, престъпници – които представят пред публика (след сериозен кастинг и безброй репетиции) спектакъла на живота си. Може би по-драматичен и вълнуващ от истинския им живот. Успехът е грандиозен. А след него всички те се прибират по килиите си - връщат се към действителността. Представлението е завършило...

---

Новото българско анимационно кино

Радостина Нейкова

Използват ли се съвременни дигитални технологии в новата българска анимация? Или по-скоро използват ли се сполучливо? Не се ли достига само до едно познато и преповтаряно екранно произведение, направено само с по-съвременни технологични средства, използвани основно да облекчат труда, а не за създаване на интересна идея, изградена върху по-богата визия, различно движение, ... време и пространство.

Новото българско анимационно кино и използването на съвременни технологии могат да се разгледат в няколко аспекта: на ниво избор на анимационна техника за изграждане на филмовата творба, на ниво технология и начин на производство и като начин на разпространение.

В последно време се наблюдава увеличение на производството на български анимационни фими. Наличието на два анимационни фестивала в София и Варна също показва, че може анимационното ни изкуство да се е събудило от тежкия зимен сън. И може би вече е в очакване на пролетта.

От близо 30-тината български анимационни филми за последните две-три години половината са издържани в класическа рисувана анимационна техника (имам предвид филми като „Щастливо плаване” (Вл. Шомов), „Мерси” (Г. Неделчев), „Август” (реж. Стоян Дуков), „Когато бяхме грешници” (Вл. Шомов) „Анна Блуме” (реж. Весела Дначева), „Линията” (реж. Андрей Кулев), „Извънснежните” (реж. Марина Русинова), „Септември” (реж. Стоян Дуков) и др.).  Няколко заявяват техническата си изработка освен рисунка върху хария и като 2D анимация и/или колаж, но в част от случаите се стига само до заявени като технически характеристики дигитални дообработки на рисунката или минимална частична намеса на фото или рисувана изрезка или колаж. Класическата рисувана анимация заема твърдо първото място в новото, тоест, произведеното от последните две години българско анимационно кино.

Българската анимационна школа е известна с добрата си класическа рисувана анимация. Голяма част от филмите, които споменах, доразвиват тази тенденция. Но част от тях формално  използват рисунката.  И слабост в някои от тях остава слабата драматургия, зле изведената или липсваща идея, недоразвития сюжет.

Различните анимационни технологии сякаш остават на заден план за повечето български творци. Те спират вниманието си основно на класическата рисувана анимация или в опити да я наподобят посредством различни улесняващи процеса или по-често улесняващи мързела технологични средства. По този начин се постига произведение слабо различимо от класическата анимация, обозначено като 2D или в много редки случаи художествена творба, превръщаща дефекта в ефект. Често се използва и техниката на изрезката, която съчетава рисуваното изображение и по-лесното му раздвижване в копютъра, посредством множество програми за анимиране. Резултатът от тази компилация дава интересно движение, но то често се уеднаквява в различните филми на един или няколко творци, благодарение на използваните еднакви технически параметри...

---

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  2 / 2012