СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 2 / 2007

ВИСОКО СИ ВДИГНАХМЕ ЛЕТВАТА

С режисьора Людмил Тодоров разговаря Боряна Матеева

В края на 80-те, точно преди промените, в българското кино се появиха няколко филма, доста различни от официалната нагласа. Съгласен ли си с критиката, че това беше българската "Нова вълна"? Ти, Черкелов, Грец, Попзлатев направихте тогава първите си филми - много различни като стил, но приличащи си по това, че бяха силно критични, деидеологизирани, разглеждаха човека извън казионното му битие. Имаш ли съзнанието, че си част от една неформална общност, че си провокирал обновлението на българското кино?  

Българското кино по времето, в което всички ние влизахме в него, беше доста силно социологизирано. Героите на всеки филм действаха предимно в социален контекст. Дори филмите, които не бяха непременно казионни, обслужващи, дори филмите, които се опитваха да правят внушения с точно обратен знак - да критикуват по някакъв начин, винаги отлепяха от плоскостта на социалната мотивировка, винаги гледаха на хората предимно като социални субекти. Това социологизиране на мисленето беше толкова силно, че ние имахме сериозен проблем да направим първите си филми и чакахме доста години, точно заради хора, които, когато в един сценарий не намираха ясна, ярка, първосигнална социална критика, казваха "сценариите и филмите ви са херметични - тази дума се използваше - това са неща, които интересуват само вас". Истината е, че ние бяхме  преситени от този акцент върху социалното и съвсем естествено се интересувахме от неща, които във всички случаи  заслужават много по-голямо внимание - душата на човека. Точно тази наша нагласа всъщност даде и вкуса, и аромата на първите филми на няколко човека, които по никакъв начин не са се договаряли помежду си - това явно е било белег на времето. Времето е изисквало смяна на погледа, опит да се погледне в душата на героя... И оттам тази чупка, тази новост ...

---

... БЕШЕ МЕТОДИ АНДОНОВ

Боряна Черкелова

"Ето вече пет години как той не е между живите, но често ще се случи въображението ми най-живо да го изрисува тъй жив и истински, че ако извикам, сигурен съм, че ще чуя неговия глас. Ни веднъж обаче не посмях да го повикам, боязън някаква изпитвам, боя се, че ако чуя неговия глас и видя как на повикването тръгва срещу мене, то сърцето ми едва ли ще издържи.[…] Когато беше жив, веднъж отидохме в планината Руй на лов за едър дивеч […] Видях го да се върти и дебне около един шипков храст, така вторачен в него, сякаш вътре имаше скрит звяр. […] "Виж!" – рече ми той, като показваше храста с пръст. Лицето му сияеше цялото, стори ми се, че има нещо фанатично в погледа му. Огледах внимателно шипковия храст.

.

Това бе храст висок човешки ръст, разположен нашироко върху снега, отрупан целият с ярки червени плодове. "Ела да видиш от другата страна!" – рече ми Методи Андонов, но и от другата страна беше същото. "Откъдето и да застанем, той все ни гледа!" – обърна ми внимание Методи Андонов. […] На няколко пъти той го замери със снежни топки, храстът трепваше, трепваха стотиците му червени плодове и ако човек извика на помощ въображението си, можеше да сметне, че този шипков храст наистина трепва като живо същество и очите му на разбойник заиграват на всички страни. Методи Андонов попипваше сивобялата си гуцулска шапка, почесваше брадата си с някаква особена нервност, почти със сладострастие. […]  В този миг той приличаше на човек, който е престанал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса или перде, ами се мъчеше да ги разкъса и да надникне зад тях. Бе съзрял нещо извънредно съществено и важно, иначе как мога да си обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзнал шипков храст. […] Трудно ми е да определя дали човекът изглеждаше по-див, или шипковият храст изглеждаше по-див. Тъй и ще ги помня цял живот, втренчени един в друг."[1]

 

Започвам с този пространен цитат от Радичков, защото ми се струва, че той лаконично, ярко и дълбоко е определил характера на човека, който е обект на изследването ми. Едновременно с това той формулира и някои от същностните черти на филма, който стои в центъра на нашето внимание: Трагичната връзка на човека и природата. Тънката граница между реалността и приказката. Срастването на делничното и мистичното. Неистовостта като начин на съществувание. У Методи Андонов няма разделителна линия между творчество и живот, между фикция и реалност. Всеки детайл на ежедневието се превръща в отворена врата към художественото обобщение, мистичната граница между истината и измислицата се прекрачва. Героите на "Козият рог" съществуват подобно на своя автор. Днес, тридесет и пет години след появата на филма, автор и герои са се превърнали в особен вид легенда, "нов фолклор" на българското кино. Затова изследването на филма не може да бъде отделено от изследването на неговия автор, а те, взети заедно, не могат да се разглеждат другояче освен в контекста на особената си митологична същност в историята на българската култура...

[1] Йордан Радичков  -“Нежната спирала”, София, 1983

---

СТИЛИЯН ПАРУШЕВ НА 85!

Божидар Манов

Естествено, че първата спонтанна реакция е познатото в такива случаи възклицание "Не може да бъде!". Защото Стилиян и на тази възраст е все същият "разярен лъв", какъвто го помнят всички колеги, с които е работил в продължение на повече от 50 години! И сега той е със същата глава на римски сенатор, лицето му е със същото уверено и силно изражение, а осанката и походката въобще не издават възрастта му.

Зад гърба му са обаче повече от 250 документални и научнопопулярни филми – точната бройка и самият той не знае. При това филми от изключително широк тематичен, жанров и стилистичен спектър, създадени предимно в Студията за научнопопулярни и документални филми "Време", но и във всички други студии. А иначе той е снимал буквално и без преувеличение из цяла България, но и на много други места по света – Балканите, Европа, Африка, Близкия Изток...

---

ПОДИР СЕНКИТЕ НА ОБЛАЦИТЕ

Анкета – Цветан Недков

Цветан Недков завършва НАТФИЗ "Кръстю Сарафов" в класа на проф. Борислав Пунчев. През 1999 г. защитава докторска дисертация на тема "Новите измерения на екранната пластика", в която за пръв път в България се  разработват проблемите и перспективите по въвеждането на HDTV. Той е доцент, преподавател по кино и телевизионно операторско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и ЮЗУ "Неофит Рилски". Главен оператор е на Българската национална телевизия. Снимал е множество игрални и документални филми, сред които:"Филип", "Вятърът на оголената луна", "Трамваят" и още десетки произведения, продуцирани от БНТ, студия "Време" и европейски продуценти. 

По какви критерии избирате филмите, които снимате?

Силен сценарий, професионален екип от съмишленици, които са интересни творци.

Какво е за вас камерата?

Средство, с което можеш да наблюдаваш света. Трето око.

А светлината, композицията, движенията, цвета?

Светлината е средство за пресъздаване на характери, с нея можеш да променяш настроенията. Композицията е начин да овладееш пространството така, че да направиш видимо невидимото, да пренагласиш контекста така, че да придобие нов смисъл. Движенията са опит да организираш хаоса. А ако светлината променя и създава настроенията, цветът извлича и подчертава  най-същественото от тях. И четирите елемента са взаимно свързани, и всеки е подвластен на другия...

---

ЗА ИСТИНАТА И ЗА НЕИСТИНАТА

Влади Киров

За мен е висока чест да представя една прекрасна книга със заглавие на роман "Загадките на филма"Балканската война", написана от Петър Кърджилов и издадена от издателство "Титра" на доц. д-р Александър Янакиев. Корицата на книгата е направена с вкус и доста кинематографично от Божидар Икономов и това е напълно естествено. Дари отдавна работи  за киното, а вътрешното оформление е дело на самия Янакиев.

Преди години един известен български историк, описвайки същността на това благородно занимание - диренето на отминалата истина, каза, че историците са от две категории: мъжете от обоза и момчетата от авангарда. Първите прекарват по-голямата част от живота си в старателно проучване на архивите, за да проправят с откритите документи пътя на вторите, чиято благословия е да създават философията на историята. Това е разпространената схема.   

Артур Шопенхауер, философ, чийто изречения, писани на немски език, понякога  са трудно разбираеми, твърди, че приемането на истината притежава три фази –отначало е присмехът, след това идва яростната съпротива, докато се стигне до там, че истината да се възприема като обикновена баналност. Може и така да е!

Тези уважавани господа не са предположили, че е възможно един писател, а именно Петър Кърджилов със страстта на неофит да се хвърли в една научна битка и то само заради остатъците на един единствен филм. Но както знаем и най-умният понякога си е малко прост. Използвам толкова много военни термини, защото говорим все пак за филм, заснет по бойните полета на балканските войни. Така че е разбираемо.

Писателският фантазъм е обогатил изключителното архиварско дирене и като резултат пред нас е една книга с особено висока стойност. Научна книга, хабилитационен труд, за мен това е без значение, защото "Загадките на филма "Балканската война" е вълнуващо романно четиво. Винаги съм знаел, че когато един писател се заеме с научна работа, рискът да се получи хубава книга е много голям и Петър Кърджилов потвърждава моето радостно безпокойство. Бих искал да отбележа още едно обстоятелство. До буйния момък Петър Кърджилов или поне беше такъв някога, стои външно сдържанияt и смазващо прецизен издател Александър Янакиев. Писателят и неговият издател, така да се каже, ако ми е позволено да направя парафраза на една отколешна книга на покойния  Цветан Стоянов. В броселиановата гора на целулозните и целулоидни архиви, където звуците  са толкова противоречиво различни, те се движат уверено по намисления път. Не може да се отрече, че по този път личат отделни отпечатъци на подметки от гьон, гума или направо цървули, боси пети, от които Петър Кърджилов също умело се е възползвал.

И тъй като уважаемите читатели не са научен съвет, няма да се впускам в научни разсъждения за приносен характер  и прочие, а ще си позволя да припомня някои глави на творбата, а те са общо 27 на брой. Благовещение, Филмоявлението, Житие – битие грешного Жекова, Възнесението и така нататък. Звучат като глави от книга на Умберто Еко. Впрочем италианецът казва, че след като научил немски език в детството си, всички останало му изглеждало детска игра...

---

АВТОГРАФ КАТО АНГЕЛСКО КРИЛО

Ингеборг Братоева

Когато преди няколко години София Филм Фест започна да губи свежестта и ентусиазма си на купон и започна да се превръща в институция, беше учредена "Наградата на София на Столичната община за цялостен принос в световното киноизкуство". Връчването на подобни награди е обичайна практика за много фестивали, изпитан метод за привличане на спонсори и публика. Появата на живо на някоя световна кино-знаменитост е любима атракция на множество фестивални директори и PR отдели и има доказан ефект върху онази част от киноманите, която цени светския живот повече от гледането на филми. За щастие, в това отношение София Филм Фест никога не остава на нивото на сензацията, а винаги предлага подробни панорами на честваните творци, семинари с тяхно участие, съпътстващи изложби и прояви.

Така протече и гостуването на Вим Вендерс, удостоен с една от тазгодишните "Награди на София на Столичната община". Със съдействието на "Гьоте институт", основен спонсор и организатор на гостуването на Вим Вендерс на София Филм Фест, в Дома на киното и в кино "Люмиер" беше показана панорама от двадесет филма на режисьора - от ранния "Алената буква" (1978) до последния му засега пълнометражен филм "Не ме търси"(2005). Събитието започна седмица преди официалното откриване на фестивала и завърши седмица след закриването му. Софийска публика от всички поколения предано следваше духовните пътешествия на Вендерс през десетилетията, прекосяваше заедно с него границите между градове и континенти ("Алис в градовете", 1973; "Париж, щата Тексас", 1984; "Записки за дрехи и градове", 1989; "До края на света", 1991; "Лисабонска история", 1994); между игрално и документално кино ("Филмът на Ник – светкавици над водата", 1980; "Токио-Га", 1985; "Буена Виста Сошъл Клуб", 1999, "Ода за Кьолн", 2002); между очевидно и предчувствано, между земния живот и небесната ни родина ("Криле на желанието", 1987; "Толкова далеч, толкова близо", 1993; "Душата на човек", 2003). Осмелих се да напиша последното, защото Вендерс открито заявява, че е вярващ християнин.

"Виждам мисията си на режисьор в това да предавам на другите светлината, която съм получил", обясни той на младата публика, изпълнила кино "Люмиер" за неговия семинар. Аз пък направо го попитах, как вярата мотивира творчеството му. "Имам няколко принципа – да разказвам само по същество; да говоря само за неща, които знам от опит, а не от разсъждения; да разгръщам историите си, колкото е възможно "в широчина"; да не предавам сам себе си, т. е. да разказвам, за да кажа нещо, а не за да спечеля пари", отговори ми той. А когато стигнах до най-специфичното в неговите филми – опредметяването на духовно съдържание на екрана, той заговори за Тарковски: "В историята на киното има много режисьори и много кинематографисти, които са се опитвали да направят невидимото видимо. И Тарковски със сигурност е един от най-големите. Във финалните надписи на "Небето над Берлин" се чете, че филмът ми е посветен на моите трима архангели Андрей, Ясуджиро и Франсоа – Тарковски, Озу и Трюфо. Днес ми се иска да бях назовал и Робер Бресон и Ингмар Бергман. Има много режисьори, които чрез екрана ни отварят очите за невидимото, но Тарковски със сигурност е един от най-големите светци на киното, който въплъти на екрана това, в което вярваше."

Мисля, че същото с пълна сила важи и за самия Вендерс…

---

ЕВРОПЕЙСКИ БИСЕРИ ОТ ПЕРИФЕРИЯТА

Мариана Христова

Когато се говори за криза в европейското кино, обикновено на прицел са западните и централноевропейските кинематографии. Френското, британското, немското, италианското и испанското кино са били и продължават да бъдат толерирани като официална представителна извадка за процесите на Стария континент и сякаш пренебрегнати остават регионите в периферията. А именно оттам в последните десетина години изпълзяват интригуващите теми и оригиналните сюжети, както и надеждата, че европейската филмова изказност не ще изпадне в унилост и апатия, бидейки безсилна пред конвейерното производство на Холивуд.

Маргинализацията на Балканите по отношение на европейския контекст е обяснима. Въпреки че киното, родено по тези земи, придобива все по-голяма световна значимост и популярност (както се случва с румънското напоследък), етническите неразбории и ориенталският привкус спъват възприемането му като недвусмислен представител на европейските филмови тенденции. Незнайно защо обаче, подобно "дискриминативно" отношение търпи и киното на Скандинавия. Почти винаги то се разглежда в един собствен изолиран контекст, извън общите европейски тенденции. Дори Бергман, чийто принос едва ли има нужда от коментар, не е успял да се добере до "Златна палма" по "редовен" път, а по-късно Кан изобретява виновната "Палма на палмите" за цялостно творчество специално в негова чест. След бума на датската Догма’95 – по моему най-радикалната филмова революция в европейското кино от Новата вълна насам -  когато всички се впериха втрещени във феномена Триер /Винтерберг /и оказалия се не толкова далечен Север, интересът се поразмърда. В България също успяхме да видим доста от рожбите на Догма, а покрай тях София Филм Фест отправи по-пространен поглед към скандинавското кино. Благодарение на него открих и се влюбих в "малките" филми с големи послания. Научих се да разпознавам датската непоръбена откровеност, която винаги избира нетрадиционен начин и ключов момент, за да изкрещи болезнена истина; шведската вглъбена философичност, която по стъпките на Стриндберг и Бергман все така дълбае до корен в семейните тайни; норвежката крещяща самотност, която се люшка между клиники и самоубийства, но пак съумява да пусне по някоя самоиронична усмивка; финландската стерилна мълчаливост, чийто отдушник е ту феминистка агресия, ту аскетична романтика на ретро фон; исландската обречена изолираност, където депресия и черен хумор вървят ръка за ръка. И констатирах, че те всички, разменяйки често местата си, градят общата характеристика на скандинавското кино. Покълнали в ситуация на материално благоденствие, лишени от така типичния за други региони и твърде експлоатиран социално-битов проблемен бекграунд, на който да опрат сюжетите си, скандинавските филми говорят много повече за отделната личност, отколкото за обществото. Изследват човека преди и отвътре, за да обяснят неговото тук и сега...

---

С МАРКА JAMESON

Петя Славова

Преди пет години за първи път на София Филм Фест се появи панорамата за късометражно кино Jameson. Оказа се, че това е най-престижният форум на кратката филмова форма у нас. Тазгодишното издание на конкурса се отличи с особено добра селекция. Повечето филми бяха заснети на лента, а участниците, на възраст до 35 години, не се опитаха да удивят с експериментални и стилови форми, а да разкажат добре истории.

Вкусът с марка  Jameson разбърка коктейл, смесвайки игрално, документално и анимационно кино, борещи се за една награда. Така като че ли се превърна в традиция редуването на призьори: веднъж от игралното, следващата година - от анимационното кино. До победител в документалното още не се е стигнало, а тази година филм от този вид не бе селектиран.

Панорамата включваше десет игрални и два анимационни филма. Участниците са бивши и настоящи студенти от НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Само един от претендентите следва в Нов български университет. Някои от филмите са вдъхновени от литературни творби на големи писатели, други следват авторски идеи, разкриващи най-вече истории от ежедневието.

Филмите се различаваха жанрово, а няколко от тях създадоха истинска конкуренция за голямата награда и авторите им могат спокойно да се ориентират към своите дебюти в пълнометражното кино.

В селекционната комисия бяха Александър Янакиев – киновед и председател на журито, Ивайло Христов – актьори и режисьор, Андрей Цветков – режисьор - аниматор, спечелил наградата миналата година, Костадин Бонев – режисьор, Галя Крайчовска – телевизионен журналист.

Отличието отиде при Николай Тодоров за "Минутите след това". Филмът е екранизация по творбата на Мария Станкова "Смъртта на часовникаря". Режисьорът търси диалектиката на връзката между вечността и времето, като представя интересна гледна точка, и разказва филмовата история от позицията на мъртвия часовникар. Думите на главния герой (в ролята Михаил Мутафов), идващи сякаш от отвъдното, получаваха допълнителен смисъл и своеобразен ритмичен код от неспиращия да работи механизъм на градския часовник.

---

БАХТИЯР ХУДОЙНАЗАРОВ – ЖИВА РИБА, ПЛУВАЩА СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО

С председателя на журито на София Филм Фест 2007 разговаря Галина Николаева

Бахтияр Худойназаров е кинорежисьор, продуцент, сценарист, за когото отдавна и много пише международната преса. Престижни фестивали награждават филмите му с главни награди. Роден е в град Душанбе, учил се е в Москва, живее и работи в Русия и Германия. Много големи дейци на световното кино отбелязват необикновената му харизма, таланта, тънката ирония и обаянието му. "Той е съвременен, съдържателен и откровен, неговите филми са като музика – звучат проникновено", казва за него Ларс фон Триер, а според Катрин Деньов е "мислещ и тънко чувстващ художник. Той е голям фантазьор, неговите измислени истории са като приказки, в които вярваш, преживявайки ги".

Бахтияр, какво е за Вас да сте председател на международното жури?

Да си председател на жури, това, разбира се, е определена отговорност. Съгласявам се да участвам в журита, защото има един много важен момент – имаш възможност да видиш повече филми, да се почувстваш в ролята на зрител – да гледаш и да гледаш. Но ако трябва честно да си призная, да "журирам" ми е много тежко, защото разбирам, като всеки режисьор, който прави филми, че това е като да раждаш дете. Когато след това разсъждаваме – това е лошо, а това е хубаво – разбирам колко му е тежко на автора.

Смятате ли, че за фестивалите се снимат специални филми?

Разбира се, има такова взаимовлияние, но аз вярвам само в едно понятие – хубаво кино. Например, на мен много ми харесва "Невероятната съдба на Амели Пулен", а него не го взе нито един фестивал от рода на Кан. Това ни най-малко не намали достойнствата му, видяха го много повече зрители, отколкото някои други фестивални филми...

---

ТЪГАТА ДА ПИЕШ БИРА

С чешкия кинорежисьор Иржи Менцел разговаря Ралица Николова

Винаги съм си мислела, че пиенето на бира е весело занимание. Но проследявайки историята на пиенето на бира в "Обслужвах английския крал", се оказва, че в него има доста тъга. Защо направихте тъжен филм за пиенето на бира?

Това не е тъжен филм за пиенето на бира, а тъжен филм за  чешкия  характер.

Филмът е невероятно богат на теми, образност, прозрения.

Това "тъжно пиене"  ли е националната съдба на чехите?

Националната съдба на чехите е тяхната приспособимост и способността да се разбират с всеки, с цената на унизяването на собственото достойнство

Вашият "малък" герой с "голяма" мечта, който е частица от онази бездуховност, която ражда обикновения фашизъм през изминалото столетие, в един момент се взира в себе си, за да погледне с болка и ирония  на живота си. В това вглеждане на човека в себе си ли се крие оптимизмът на този филм и изобщо  оптимизмът на Вашия скептицизъм?

И тези ирония и самоирония са неизменна част от чешкия характер

Героят-дребосък не е от хората, които действат по команда като саламандрите от романа на Карел Чапек "Войната със саламандрите". Той просто следва своята мечта. Всичко, което се случва във филма, нещастна историческа случайност ли е или е страшно човек да "гони" мечтите си?

Това не е случайност. Неговата съдба е подобна на съдбата на мнозина чехи не само през войната, но и през много години от различни периоди на нашата история.

Какво чешко открихте в душата на Иван Бърнев, за да го изберете за главната  роля в този филм и не ви ли ревнуват, или напротив, се радват в Чехия за този Ваш избор?

Избрах Иван заради неговите физически данни и актьорска дарба.

---

МЕНЦЕЛ С ЕДНИ ГЪРДИ ПРЕД "ЖИВОТЪТ НА ДРУГИТЕ"

Георги Ангелов

Това не е заглавие от спортните рубрики. Навсякъде, където победителят се определя в благородно съревнование, присъства състезателният елемент. Резултатът щеше да бъде друг, ако анкетите бяха събрани преди последните двама да предадат своите. В личния ми "топ" на върха непрекъснато се сменяха ту "Лъкът", ту последният немски "Оскар". В класацията участваха 30 критика  – доста добър показател. По волята на мнозинството победител е "Обслужвах английския крал", така както през миналата година пръв беше "Стик № 3", през 2005 – "Морето в мен", през 2004 – "Догвил", през 2003 – "Говори с нея", през 2002 – "Ничия земя", през 2001 – "Танцьорка в мрака" и през 2000 – "Порейки вълните".  

Без особен шум и претенции XI Международен София Филм Фест се оказа един от най-силните досега. И самата му форма на провеждане беше по-различна. Започна на 22 февруари с откриването на Панорамата на Вим Вендерс и завърши на 12 април с последните филми от Панорамата на Федерико Фелини. Но интензивното гледане беше от 1  до 15 март. Не успях да преброя чуждестранните гости, но филмите се оказаха точно 199 от 39 страни. От тях игралните и пълнометражните документални филми, които участваха в класацията, бяха 145, а късометражните – 54. Успях да видя 69 филма, разбира се, и още доста бях видял предварително.

Срещата на Вим Вендерс с публиката стана върховното преживяване на фестивала. Платеният вход не се оказа пречка и салонът се препълни. Сред големите събития беше и дългоочакваният филм на Теди Москов за Нели Червенушева, която по същото време получи италианската правителствена награда за заслуги към италианската култура.

Факт е, че Вим Вендерс попаднал на интелигентен контрольор в трамвай № 5, който не само не го глобил и блъскал, но и го познал.       

Събитие беше, че видяхме на едно място "Златната палма", "Златният лъв", "Златната мечка", "Златното острие" от Валядолид, "Златният Витяз" и цялото злато на света. Липсваха само прожекциите в  кино "Одеон" – най-подходящото място за Фелини. Но се появи "Ларго" – добрият стар БИАД, който беше и Дом на киното, и кино "Център"...

---

ЖИВОТЪТ КАТО ТАНЦ СЪС САМОТАТА

Десети кинофестивал в Нов Български Университет

Мария Дачева

"Неочаквана комбинация" , "Алтънджиите идат" и "Корона" - са победителите в категориите игрално, документално и анимационно кино на Десетия кинофестивал на Нов Български Университет. На пръв поглед те приличат  на участници в една странна и "парадоксална" игра на думи. С богата и интересна тематика могат да се похвалят филмите, селектирани в ежегодния кинофестивал на студенти от департамент  "Кино и телевизия"  и департамент "Анимационно кино".

Безспорен фаворит на публиката е документалният филм на режисьора Никола Бошнаков "Алтънджиите идат". След бурните възгласи в залата по време на прожекцията, наградата в тази категория без съмнение бе спечелена поради невероятно тънкото чувство за хумор на режисьора. Филмът е носител на голямата награда на публиката от Четвъртия Международен Студентски фестивал на късометражния филм в Балчик, септември 2006 г., и е отличен на  редица кинофестивали по света.

Една изненадваща, дори "неочаквана комбинация" откривам между филмите "Алтънджиите идат" и "Корона"- разказ за анимирани дребни сиви човечета, увлечени в борбата за малка златна корона. Странно съвпадение, което разкрива черти от характера на тези дребни, симпатични човечета, в които се оглеждат черти от нашия характер и душевност – при това по начин, който ни кара да се смеем през сълзи. Смешно-тъжното пресъздаване на действителността, в която живеем, е чудото на самия живот - уловен и запечатан върху лента, едно намигване към реалността, която ни повлича във вихъра си.

Общата тема между тези филми, свързващият ги елемент, е силно развитото чувство на авторите за самоирония. То е възможно само чрез изключително наблюдаване на света, в който живеем, чрез взирането в недостатъците му и тяхното "осмиване". Това е валидно не само за анимацията и игралните филми, но дори за някои филми от документалната програма.

---

СИЛАТА НА ЗАКОНА И ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО: УРОЦИТЕ НА ФИЛМОВОТО ИЗКУСТВО – МАТРА/КАП

ДЕМОКРАЦИЯТА И ЗАТВОРЪТ

Жанина Драгостинова

"Да изгубиш свободата си е нещо ужасно. Но да не знаеш какво да правиш със свободата си, е още по-ужасно. Пред очите ми все още е една жена от Лима, която напуска затвора след 27 години престой в него. На третия ден тя се върна обратно пред вратите на затвора и поиска да си влезе в килията."

Това са думи на белгиеца Ян де Кок, издал наскоро книгата "Хотел зад решетките". "Покажи ми затвора си, за да ти кажа колко демократична е страната ти", е мотото на Ян де Кок, обиколил в периода на разследването си 100 затвора по целия свят, в 50 от които е и преспал. Той е на 42 години, изкарва прехраната си като болногледач в отделение за смъртноболни в Антверпен. За пътешествието си из световните затвори се е подготвял три години. Тренирал във фитнес център, гладувал, спал на голия под – разбира се, приключението "на живо", което продължило година, се оказало несравнимо с предварителната представа.

Най-труден достъп де Кок получил към затворите в Европа. Отказът най-често гласял така: не можем да гарантираме сигурността ви. А в родната му Белгия един директор на затвор му казал, че не би могъл да го пусне ей така, без нищо, но ако открадне нещо, престоят му е гарантиран. Какво да бъде то, попитал де Кок. Например кокошка, рекъл директорът. За открадната кокошка дават пет години. В Русия му било много по-лесно. Бутилка водка му осигурила път към килията...

Прочети повече

---

БЕРЛИНАЛЕ 2007: НАЧАЛОТО НА ЕДИН БЕЗКРАЕН ФЕСТИВАЛ

Калинка Стойновска

Тъкмо от Берлин тръгват всяка година керваните на киното (по израза на Вера Найденова). В средата на февруари да си в този град означава да си част от един грандиозен кинофорум, който стартира по всички правила на филмовото зрелище – празничност и деловитост, бляскави звезди и шумни фенове, огромни опашки пред касите на фестивала и тълпи пред залите за прожекции на киножурналисти (последното започва да досажда на всички участници в стълпотворенията).

Впрочем, фестивалите по света са толкова много, че като че ли започват да преливат един в друг. Селекцонираните "пакети" от филми с леки модификации се движат между тях – целта е да бъде видяно "световното кино". И на Берлинале, както навсякъде, разнообразието от филмови събития, изпълващи всичките му програми, само потвърждава възможността същите филми да бъдат гледни на всички следващи фестивали – ако не в конкурсната програма поради съществуващ строг регламент, то в съпътстващите общи и специални панорами, форуми, особени погледи, десетдневки и петнайсетдневки, ретроспективи, акценти и т. н.  

Не зная дали тази ситуация на преливане е предимство на съществуващите фестивали. Във всеки случай, искаме или не, светът на киното е също толкова глобализиран, колкото и всичко друго, което се случва на планетата. И е почти невъзможно да се съхрани неповторимостта, идентичността на всеки фестивал поотделно, както и да се проследят някакви категорично очертани тенденции в него. Макар че задачата на големия кинофорум е и в това – да привлече на своите екрани (в зависимост от възможностите си) всичко, което е най-интересно, перспективно, характерно за процесите, ставащи в момента в киното.

В това отношение Берлинале умее отлично да балансира – селекционерите му успяват да открият нови, млади и талантливи филмови автори, да представят провокиращи експерименти (когато такива има), но никога не пропускат да  забележат и творбите на представителите на средното или  по-старото поколение, които също се включват в голямото състезание с амбиция, интелигентност и артистичност...

---

СОЛОТУРН - С ШИРОК ПОГЛЕД ВЪРХУ СВЕТА

Людмила Дякова

Преди време холандският разпространител Рене Волф сподели, че напоследък източноевропейското и балканското кино е по-интересно, защото реалността в тези страни инспирира много повече идеи и провокации за творците, докато западните автори дълго умуват каква тема да измислят и с какво точно да се захванат в техния относително подреден и регламентиран свят. От фестивала в Солотурн съвсем не останах с впечатление, че швейцарските филми страдат от липса на теми и идеи или пък не намират интересни обекти. Не само заради броя на филмите - 288 игрални, документални и анимационни творби, но и защото въпреки националния характер на фестивала, усещането, което поражда многообразието и разностранността на филмите, е като за световен фестивал. Нещо повече, конгломератът от националности, почерци, всеобхватност на теми и идеи, ме накара да се замисля за добрите страни на глобализацията, особено що се отнася до филмите от документалните програми...

---

ПО ПЪТЯ КЪМ СЕБЕПОЗНАНИЕТО

Светла Христова

Предлаганият текст е от научно-теоретична конференция "Новото българско кино – регионално явление или част от европейския културен процес?", проведена на 7 декември 2006 в НБУ, с участници от НАТФИЗ, ЮЗУ и БАН.

За да  съществува, за българското кино трябва не само да се говори, а и да има производствен процес, в който творците му да се конкурират, както това се случва в страните с пазарна икономика.

Убедена съм, че за всяка нация филмопроизводството е вид психотерапия, катарзис, възможност за себепознание, за осмисляне на човешките ценности. Потребността от кино е особено остра днес, в глобализиращия се свят, изискващ едновременно и обособеност, и унифициране на ценностната ни система.

Но след като нямаме адекватен на тези потребности кинопроизводствен процес, какво ни остава? Да проверим посоката и стойността на това, което имаме. Няма да навлизам в територията на българските кинокритици, които написаха вещите си анализи и оценки за продукцията, представена на последния Варненски фестивал. Нито пък се наемам да изтъквам доводи доколко нашите нови филми са регионално или европейско кино.

Ще отбележа обаче широко известната констатация, че българското кино не умее да разказва. Голямото кино винаги е било майстор-разказвач, а не голям мислител, към което ние в българското кино дълги години се стремяхме.

Затова е толкова по-приятно изключението, за което ще стане дума. То е и щастливо изключение, защото беше забелязано своевременно и оценено високо, първо, в Карлови Вари, а след това и на нашия национален филмов фестивал "Златна роза".

Става дума за дебютния игрален филм "Маймуни през зимата" на режисьорката Милена Андонова...

---

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  2 / 2007