Силата на Закона и гражданското общество - уроците на филмовото изкуство в сп. КИНО, втора част

Макар да имам юридическа жилка в биографията си (баща ми беше адвокат) и да съм възпитаван, откакто се помня, в уважение към Закона, не бих казал, че съм на "ти" с тази материя. Отнасям се със страхопочитание към нея, защото тя все повече се усложнява и все по-често се променя. И в същото време е все повече необходима. Тя не може да се заобиколи или прескочи. При това, да го наречем заплетено положение, не е достатъчно да разчиташ само на образованите специалисти, на технократите в правото. Нужно е очевидно популяризиране, разясняване на Закона с всички познати и нови средства, за да може правото да се превърне не само в ясна и задължителна норма, но и в критерий на собственото ни мислене и съществуване. Както и на общественото поведение, разбира се.

Това ви го казвам аз, синът на адвоката, който не пожела да поеме бащината си професия и тръгна по друга пътека. Не защото тя е по-лесна, по-добра или по-изгодна (това пък съвсем не!), а защото е моя – едновременно позната и пълна с изненади.

И ето ни отново на пресечната точка, на сборния пункт, където ще трябва да се обединим пред лицето на новите предизвикателства около една важна тема, около една посока – "Силата на Закона и гражданското общество: уроците на филмовото изкуство". Както се вижда, тя е формулирана само от ключови думи: Закон, Общество, Филм, Изкуство. И така…

Но преди това синът на адвоката ще трябва да чиракува на майсторите, та дано се научи на нещо. Помня бащината си кантора. Там идваха най-често за правна помощ при имуществени спорове или при покупко-продажби на къщи, ниви и други недвижими имоти. Когато всичко се изяснеше, трябваше да се пише документът на съгласието и тогава – представете си! – се включвах аз със своите невръстни 13-14 години, но с достатъчно умение да боравя с писалката. Работата е в това, че преди да се внесе за заверка в съда, нотариалният акт трябваше да се препише на чисто на ръка с точно определен вид мастило. Машинописни преписи не знам защо не се признаваха и не се приемаха. И ето ти работа за чирака, която за него бе и възможност да припечели някой лев. Баща ми го даваше с едва прикрита усмивка – сега разбирам, че това е било с възпитателна цел: да знае момчето как се вади хлябът!

Това е първата ми трудова дейност и първият ми досег с правото, който по-късно по парадоксален и неочакван начин щеше да ми послужи в бъдещата професия – никога след това и до днес не съм имал проблеми с правописа!

Така-а-а… Съвсем неотдавна също ми се наложи да ходя при нотариус и да вадя нотариален акт. За моя изненада обаче той изскочи от компютъра бързо, леко и елегантно. И никакъв скрибуцащ малчуган наоколо не се забелязваше!

Времената се менят – и нравите с тях…

Излизане от спомена

Чувствам, че трябва да се заловя за нещо, за да изляза от спомена. За какво? Предмет? Бутилка? Фенерче? Книга? Или филм?

Нека бъде филм! Филми има най-много – поне в моето съзнание е така. А освен това и зададената тема е филмова. Както и правова. От което май ще излезе добра комбинация.

Завъртам кълбото с късметите, изчаквам го да спре, бъркам вътре и вадя листче, на което пише "Роден в робство". Това е български филм – нов, документален, слава Богу, гледал съм го, при това два пъти. Той е правен от моите приятели сценариста Влади Киров и режисьора Костадин Бонев, към които като съсценарист се е присъединил и младокът Бойко Бонев.

Но кой е този, дето се е родил в робство? Оказва се, Димитър Петков – известният национал-революционер, издателят на вестници с остър език и с ексцентричния псевдоним Свирчо, пръв приятел и сподвижник на Стефан Стамболов, някогашен кмет на София и министър-председател на Княжество България. И тъкмо като е на това най-високо властово стъпало, го застрелват като куче под кестените на бул."Цар Освободител", недалеч от Орлов мост. Този трагичен епизод от нашата история привлича, както виждаме, вниманието на киното, но преди това на правото. Защото нещата са свързани с някаква желязна последователност, която върви по следите на закона (или на беззаконието), за да ни доведе до нравствени и социални асоциации със съвременността.

Покрай този трагичен случай авторите напомнят, че от Освобождението през 1878 г. насам седем български министър-председатели са си отишли от насилствена смърт: Стефан Стамболов, Димитър Петков, Александър Стамболийски, Иван Багрянов, Добри Божилов, Богдан Филов и Андрей Луканов. Седем, които не са могли да бъдат опазени. През това време България е имала 84 правителства и четири конституции, които многократно са били променяни. И естествено, много други закони за регламентиране на правовия ред, срещу престъпността, грабежите, рушветчийството и нравствената поквара. Неща, които и днес ни занимават. А занимават и партньорите ни от Европейския съюз.

Но за да бъдат тези занимания смислени, ползотворни и перспективни, те не могат да започват от нулата. Защото, без да включат в себе си историята като аргумент и поука, те са обречени.

Искам да кажа, че проблемите, в това число и тези, поставени от програмата, която обсъждаме, не са кампанийни. Те не могат да почнат от А и да свършат с Я. В тази "правова азбука" Я-то изобщо го няма. Тя не свършва. Няма точка.

А какво има?

Има различни казуси, които се опитваме да разгадаем. Има различни човешки съдби и една голяма над всички – съдбата на България. Има и закони, които все не достигат и никога не задоволяват всички. Както и филми със същите характеристики…

Стефан Стамболов – първият от мартиролога на премиерите – сега населява градинката на "Кристал" недалеч от мястото на "Раковска", където през 1895 г. е бил съсечен. Паметникът му е необичаен и стряскащ: сякаш мечът на атентатора току-що го е разполовил, без да угаси погледа му, обърнат към нас.

За помощ ли? За поука ли? Или за прошка?

Всичко, което е скрито, се изражда…

За Стамболов са правени вече няколко добри документално-биографични филма. Не е забравен, мярка се и в игралното кино. А неотдавна телевизията му отреди почетно място сред великите българи. Където той, впрочем, е отдавна. Но не е тайна, че извън този патриотичен ореол около името му кръжат приказки, които го уличават в корупция.

С думата корупция ние, за съжаление, свикнахме. Вместо да ни стряска, тя само минава покрай ушите ни. Европа ни чука с нея по главата и ни сочи да я търсим по високите етажи на властта, а ние се правим, че не я разбираме. Дори се срещат дебелокожи политици, които съчиняват теории, че без корупция не можело, имало я навсякъде, в нашите сили било само да я ограничим.

Примерите от историята, частично интерпретирани и от киното, изглеждат в подкрепа на тази примиренческа поза. За съжаление. Зад обтекаемите фрази кога по-рано, кога по-късно лъсват нелицеприятни неща. Съблазните на властта често компрометират не само властниците, но и идеите, в които те се кълнат. Неотдавна наш седмичен вестник, вероятно, за да изостри вниманието на днешните политици и държавници ("Думам ти дъще, сещай се снахо!"), припомни историческите прецеденти. Стефан Стамболов, например, а с него и Димитър Петков, имат своите безспорни приноси за развитието и модернизацията на България и на столицата, в частност, но в същото време са се поддавали на греховни изкушение. Това се е случило, докато се утвърждава и прокарва новият софийски градоустройствен план – далавери с парцели, облагодетелстване на "свои хора". Генералите Рачо Петров и Михаил Савов пък се забъркват с мними доставки в скандална оръжейна афера. Малко по-късно дори такъв народен трибун и държавник като Александър Стамболийски не устоява на съблазните и почва да пилее пари от хазната, раздавайки ги на партийните си другари.

Стамболов и Стамболийски са с големи заслуги за Отечеството, но с диктаторски замашки, когато са били на власт. Бихме могли да окачествим техните "отклонения" с думите на британския историк и мислител Лорд Актон: "Всичко, което е скрито, се изражда – даже и съдебната система; нищо не е надеждно, ако не показва, че е в състояние да понесе дискусии и публичност… Аз не мога да приема, вие не можете да приемете, че трябва да съдим за папата и за краля не както съдим за другите хора, а с удобната за тях презумпция, че те не правят нищо грешно. Ако има някаква презумпция, тя по друг начин е срещу властимащите… Властта има склонност към корупция, а абсолютната власт абсолютно се корумпира."

Можем да се доверим на британците – тяхната демокрация е стара, те отдавна живеят с нейните принципи. Не бива да казваме само: "Това не се отнася за нас." Отнася се, отнася се! Огледай се, ослушай се и погледни в огледалото!

А огледалото в нашия случай е екранът. Само че там по тази тема нещо особено не се вижда. Блуждаят наистина някакви мъглявини, понякога се чуват дълбокомислени фрази с претенции за сентенционност, появяват се от време-навреме т. нар. мутри с дебели вратове, бръснати глави и ланци по кожените дрехи… И толкова. Корените на злото ги няма. За властта като негово противостоене или като негов подбудител (случва се) - нищо освен случайно изтървани реплики между звъна на чашите.

Обяснявам си тази инертност (как иначе да я нарека?), тази безпомощност с колапса, който нашето кино преживя тъкмо по времето на Голямата Корупция, на Тоталната Далавера (износа на капитали, разграбването на държавата, фалита на банките, приватизацията). Далаверата нямаше нулеви години като киното. Киното не смогваше да я обозре, камо ли да я пресъздаде. Но не всичко е загубено. Сега му остава другата възможност, "втория тото шанс", както казват запалянковците – на оценката от разстояние, на задълбочаване на проблема. Българското кино просто е задължено да го направи, да остави образна следа в летописа на Прехода. Засега като че ли документалистите са по-напред (например с филмите на Иван Младенов "Вятърът на оголената луна" и "Северната страна на слънчогледа"). Но и игралният сектор дава надежди. Ще почакаме, ще видим…

Колкото до предците, които ни напомнят други времена, но и повтарящи се "странични явления", тях никой не ги отрича безапелационно. Те ще си останат по паметниците като национално достояние, но и като знак за внимание, като едно наум, без което Европа ще ни размахва предупредително пръст от време-навреме.

Полицаи и престъпници в гъсталак от криминалета

Продължаваме!

То и да искаме да спрем, да пренасочим вниманието си към нещо по-възвишено и безоблачно, няма как да стане. Защото "Силата на закона и гражданското общество", при това вплетени в "Уроците на филмовото изкуство", не ни дават отдих. Отвориш пресата, там са! Превключваш телевизионните канали – не можеш да ги заобиколиш. Купиш си вестник с DVD приложение – също. "Старото" видео и то не иска да изостава. Но най-вече самите новини на малкия екран изобилстват с повтарящи се мотиви и варианти на темата – кражби, поръчкови убийства, катастрофи, търсене и преследване на злосторници, версии на полицаи и прокурори, пледоарии на защитници, коментари на съдебни репортери… Всичко това се върти непрекъснато, свива се и се разпуска, подхранва любопитството ни, държи ни в напрежение, кара ни да чакаме продължението – като едно истинско реалити шоу, способно – при всички случаи – да надмине "Биг брадър" 1, 2 и Х, "Сървайвър" и прочие нагласени глупотевини.

Мисълта ми е, че реалността, макар и тя да е в някаква степен режисирана медийно, т. е. манипулирана, превъзхожда фикцията, която има претенцията да изглежда като реалност. Някъде тези две линии (посоки) се срещат и успоредяват, после се пресичат и тогава вече е трудно да ги разделиш една от друга.

Така наречените криминалета заливат малкия екран, за големия да не говорим. Доскоро това се смяташе само за ненужно увлечение, за проява на комерсиализация и нисък вкус. После, след като се поотърсихме от предубежденията, взехме да съзираме и тревога, и поука, и дори достойно гражданско поведение. Престъпление и наказание – такава е изпитаната сюжетна и нравствена формула. Престъплението трябва да се разкрие, а възмездието не бива да закъснява. Без една от тези две слагаеми филмът се смята за незавършен или дори за ненужен. Той се прави, не за да задоволява нечии мазохистични комплекси, а очакванията на зрителя. А те са, както точно е формулирана целта на нашето занятие, в думите "Справедливост за всички". Последователността, изглежда, е такава: стъпваш на Закона, отиваш към Гражданското общество, пътьом минаваш през Филмовото преображение, и стигаш до Справедливостта.

Звучи малко схематично, но не е. По принцип не е или поне в по-добрите изпълнения. И прословутият хепи енд не е излишен, макар мнозина от нас, в това число и моя милост, да сме опитвали сарказма си на гърба му. Но това е по-дълъг разговор – ще го оставим за друг път.

А сега нека разгърнем програмата и вземем дистанционното, за да видим какво става "там". Нищо особено – обичайната навалица от полицаи и престъпници, потърпевши и съдии… Само че сега отношенията са по-заплетени, героите по-интелигентни или по-безскрупулни (според случая), а действията на правоохранителните органи – по-ефикасни. Самият Ален Делон например играе главното ченге във френския сериал "Франк Рива" по БНТ. В американската поредица "Отделът" по "Hallmark" пък звездата Бони Беделия като комисар с чин капитан предвожда женската си чета срещу престъпниците. А проницателният английски инспектор Барнаби в "Убийства в Мидсъмър" разгадава ходовете на злосторниците по ТВ 7…

Нямат чет и нямат край.

Обаче нищо друго подобно на "Али Макбийл" не се среща.

Действието на този сериал се развива в Бостън, в една адвокатска кантора и в съдебната зала. Главната героиня Али (Калиста Флокхарт) е адвокатка и всички около нея са адвокати. Отношенията между тях самите и с клиентите им съставляват сюжета на поредицата. А той е толкова ексцентричен, поднесен с тънък хумор и несекваща ирония, с много фантазия и чувство за мярка, че гледаш филма с наслада, която плюс това е гарнирана с поука.

Аз случайно съм бил в Бостън, та се забавлявах да го открия за втори път заедно с Али Макбийл. Общувал съм, както стана ясно, и с адвокати, само че Бостънските никак не приличаха на моите спомени. Техните истории – странни, невероятни, невъзможни – създаваха усещане за нещо невидяно досега и в същото време човешко и справедливо.

Знаех, че американците се обръщат към съда с всякакви жалби и искания, много от които от наша гледна точка изглеждат незначителни. Да речем, недоразумения и взаимни упреци между съпрузи. Ние ги оставяме да се трупат и понякога те се натрупват толкова, че задръстват пътеките ни един към друг. Американците бързат да ги разчистят – поне във филма е така – без да се смущават, че чрез съда правят публични интимни подробности от живота си. Това очевидно е подсилено заради жанра, хиперболизирано е, но само, за да се подчертае правото на всеки да живее сред човещина и справедливост. Законът и правото в "Али Макбийл" са всъщност морал, морална поука. Тук Законът не само произлиза от Морала, за да бъде негова опора, а Моралът, предрешен като Закон, директно взима думата в своя защита. Всичко това, разбира се, е художествено деформирано, но не произволно, а също в съгласие със законите, този път естетическите.

Ще завърша това "американско отклонение", като се позова на двама американци. Първият е прочутият писател Хенри Милър, който ни предупреждава: "Всичко, пред което си затваряме очите; всичко, от което се отвращаваме; всичко, което не признаваме, омаловажаваме или презрително загърбваме, работи за нашето поражение в крайна сметка." Вторият се нарича Рейнхолд Ниебухр

– теолог, който досега не ми бе познат, но той изказва една интересна мисъл: "Способността на човека да бъде справедлив прави демокрацията възможна, но склонността му да бъде несправедлив прави демокрацията необходима".

Справедливост и демокрация. Ключови думи? Или синоними?

Ново допълнение към Закона за защита на държавата

Добре, но нека поразсъждаваме върху това: Всеки закон ли означава Справедливост? Или само онзи, който осигурява Справедливост за всички ? Очевидно второто, защото иначе трябва да си затворим очите пред законите на диктаторските режими, които са оръдия на репресия срещу невинни, но неудобни хора и организации.

Съществува и друг вариант: законът е добър, но той се заобикаля и пренебрегва под различни претексти. Или без претекст. В този случай може да се говори за формална демокрация, за лицемерие и престъпност в самото правораздаване.

Казусите са много, те се допълват или взаимно изключват, гонят се, настигат се, спорят помежду си. Ние трябва да си даваме сметка за тези противоречия и несъвършенства, както и за мобилността на правната материя – тя се променя често и навсякъде, а някога и някъде твърде радикално.

Ако не отчитаме тази динамика, трудно ще се ориентираме в дебрите на филмовото наследство и в оценката на съвременните кинотворби. Как да тълкуваме с днешна дата, например, филм като "Допълнение към Закона за защита на държавата" на сценариста Анжел Вагенщайн и режисьора Людмил Стайков? Посветен на съдбовната за България 1925 година, той търси истината, пружините на отприщеното насилие. И ги намира най-напред, както сочи заглавието, в репресивното недемократично законодателство. Оттам до ответния удар – атентата в "Света Неделя" е само една крачка, а до Белия терор – още една… Веднъж пренебрегнати, демократичните механизми изчезват, отваря се място за произвола. Остават травмите в историческата памет на нацията, но остават и уроците, които изкристализират бавно – на етапи и тласъци, докато киното се опитва да заеме празните ниши. Затова филмът на Вагенщайн и Стайков е не само една равносметка, но и едно предупреждение.

Тъй като българското кино изобилства с подобни примери, за нас е много важно да съзрем и осъзнаем разликата между политическата разправа и правото, тяхната несъвместимост. Драматизмът и вътрешната енергия на много от нашите антифашистки филми се основават именно на това. Не просто защото наблюдаваме двубой на политически противници, а защото законът престава да бъде арбитър в този двубой. И тогава вече всичко е възможно, всички граници могат да бъдат прекрачени.

Много красноречив в този смисъл е известният филм на Въло Радев "Цар и генерал". Освен силната психологическа колизия между двамата протагонисти, разработена с художествена тънкост от режисьора, тук на преден план е гражданският морал, политическият сблъсък, неговите правни основания. Или тяхната липса. Генералът наистина се поставя в услуга на чуждо разузнаване и на това основание е обвинен в национално предателство. Но тези, които го обвиняват, сами са извършили национално предателство преди него, влезли са в съюз с престъпната власт на нацистка Германия.

И какво излиза? Че постъпките на Генерала са национално отговорни и морално мотивирани. Царят от своя страна се опира единствено на буквата на закона, на репресията на закона, която може да бъде всичко друго, но не и морална индулгенция.

Казват, че европейската цивилизация, към която принадлежим, се крепяла от три стълба: гръцката наука и философия, римското право и християнството. Това сигурно е така; благодарение на тези източници ние сме извървели пътя от обичайното право и традицията до стройната система от правила и норми, които гарантират по-голяма справедливост в гражданското общество. Тъкмо в името на тази цел са и всички усилия за уеднаквяване или синхронизиране на законодателството в страните от Европейския съюз.

Тези опорни източници обаче трябва да се усвояват и приемат не догматично, а в контекста на едно по-задълбочено историческо познание и съвременните достижения на правната наука. Християнството например, което е неделимо от националната ни съдба, заслужава нашия респект. Но всичко в него ли? Ами инквизицията и мрачното време на Средновековието? И тях ли да приемем?

Искам да кажа, че доверие анблок към миналото не ни е необходимо; трябва да развиваме у себе си чувство на селективност, внимание към "частните случаи".

Ако се върнем към българското кино, ще споменем и други заглавия, които ни отпращат към дискутираната тематика. "Тревога" на режисьора Захари Жандов, "Песен за човека" на Борислав Шаралиев, "А бяхме млади" на Бинка Желязкова, "Пленено ято" на Дучо Мундров, "Вула" на Никола Корабов, "Черните ангели" на Въло Радев и други – това са все сблъсъци на една безкористна младост, на една романтична представа за света със закона, който символизира ретроградното. Въпросът за средствата, с които се води тази борба, не е маловажен; той не бива да се премълчава, но не бива и да се пригажда към съвременни пропагандни нужди. Антифашистката съпротива, която е общопризната като важно европейско достояние, само у нас (частично и от време-навреме) се оспорва и покрай това се хвърлят съмнения върху филмовото й претворяване. Най-често обаче те са заядливи на дребно, поради което не са успели да се наложат нито като обществена, нито като професионално-естетическа оценка.

Във време на революционни сблъсъци очевидно настъпват най-много конфликти със закона, но има и най-голяма нужда от ново формулиране, от осъвременяване на правното регулиране на обществените отношения. Великата френска революция е класически пример в това отношение. Нито Дантон, нито Марат, нито Робеспиер са били плахи ангели, треперещи пред монархическите закони; те самите са ковали правилата на идващото ново време. Което не би било възможно без тях. И имената им са в Пантеона на Франция. Въпреки че са правили грешки, че са били грешни.

А ние, вместо да се поучим от галския опит, като припрени недорасли петлета бързаме в обратната посока. Ако някой вече е в Пантеона, да го извадим оттам! Нямам предвид физическото преместване на мумията, нито дори вандалското взривяване на мавзолея, а опита да се забрави и изтрие подвига, който е безспорен. Лайпцигският процес. Георги Димитров. Човекът, който нанесе първия удар на хитлеризма… "Наковалня или чук" – българският режисьор Христо Христов няма защо да се срамува от своя филм. "Предупреждението" – и испанецът Хуан Антонио Бардем също.

Нашето кино има в аналите си и една уникална творба за Закона, за отговорността и морала над всичко – "Прокурорът". В началото едноименната пиеса на Георги Джагаров разбуни духовете и предизвика остри критики за "идейна несъстоятелност"; сетне, за да се укротят страстите, тя бе "благословена" от най-високо място; а последвалата екранизация на режисьора Любомир Шарланджиев, замислена и осъществена като "точка на спора", неочаквано се превърна в нов дразнител на властта. Този път тя не се поколеба и изпрати филма на лавицата при забранените заглавия. Защо? Ами защото се уплаши от истината, която се разкриваше в спора между Прокурора (Георги Георгиев - Гец) и Следователя (Йордан Матев): дали да се отстоява Законът или да надделеят удобни конюнктурни съображения…

Има и други подобни случаи от близкото минало, ала "Прокурорът" е най-симптоматичен за атмосферата и настроенията на епохата (шестдесетте години на миналия век), когато вече бяхме минали през едно "размразяване", но не бяхме застраховани от рецидивите на догмата.

Днес е нормално да оглеждаме с критичен поглед онова време, да търсим нови акценти в общата картина, да преоценяваме стойностите. Всичко това е възможно и необходимо, но само без предубеденост. Предубедеността води до нова идеологизация, до нова догматика, макар и с обратен знак. Много странно ми се стори, да речем, твърдението, което прочетох неотдавна в една статия, че чрез филма "Борис І" (1985 г.) тоталитарната власт по изключително циничен начин правела аналогия между масовото покръстване на българите през 864 г. и репресивната политика срещу турското малцинство в България единадесет века по-късно. С подобни евтини пропагандни трикове властимащите манипулирали общественото съзнание?!

Аз лично не мога да приписвам такъв грях на достойни творци като сценариста Анжел Вагенщайн и режисьора Борислав Шаралиев. А предполагам, че и онези, които са запознати с историята на филма и неговото съдържание, ще се съгласят с мен. В поменатата статия е налице едно ново "идеологическо престараване", което не държи сметка за фактите. Защото, ако филмът "Борис І" е свързан с нещо актуално и злободневно от онова време, то е съвсем друго – осмисляне на собствената ни история, на националните ни корени, християнството като единение с европейската цивилизация…

Та нали, Божем, натам сме се запътили!

Епилог с утрешна дата

И ето, че стигнахме до днешния ден.

Може би случайно, може би закономерно подетият разговор съвпада с дългоочакваното раздвижване в българското кино – като количество, но и като повишено художествено равнище. Показателно е, че четири от най-новите ни игрални творби са свързани с правото, морала, закона и обществените реакции, т. е. непосредствено си кореспондират с нашата тема. Това са "Бунтът на L" на режисьора Киран Коларов, "Пазачът на мъртвите" на Илиян Симеонов, "Разследване" на Иглика Трифонова и "Обърната елха" на Иван Черкелов и Васил Живков. Справедливостта изисква да добавим към това "каре", оформено през 2006 година, и някои предишни заглавия като "Изпепеляване" на Станимир Трифонов, "Лейди Зи" на Георги Дюлгеров и "Откраднати очи" на Радослав Спасов. Както се вижда, това е не малка компания от филмови правотърсачи и правозащитници.

По друг повод тези творби бяха вече оценявани и анализирани, в някои случаи и с моето скромно участие. Затова сега аз няма да се връщам подробно към тях. Иска ми се само да подчертая изплувалата наново връзка с традицията. И то с най-древната.

Имам предвид новелата "Сократ" от филма "Обърната елха". В нея елинският философ се появява със собственото си име и в собственото си време – превъплътен от актьора Георги Черкелов, естествено. Но той е едновременно и в нашето време, защото паралелно върви друга история, където младите герои разговарят, разсъждават, спорят, но когато погледнат през прозореца, виждат – кого мислите? – самия Сократ, който пред очите на своите съдници изпива чашата с отрова. Можел е да избяга, да се скрие, но е предпочел да се подчини на закона. За да спаси честта си.

2400 години след тази случка не спират тълкуванията, интерпретациите, догадките, легендите.

"Аз знам, че нищо не знам, но другите и това не знаят" – обичал да казва мислителят…

Къде е Истината? И къде е Справедливостта?

Търсенето продължава.

ДЕМОКРАЦИЯТА И ЗАТВОРЪТ

Жанина Драгостинова

"Да изгубиш свободата си е нещо ужасно. Но да не знаеш какво да правиш със свободата си, е още по-ужасно. Пред очите ми все още е една жена от Лима, която напуска затвора след 27 години престой в него. На третия ден тя се върна обратно пред вратите на затвора и поиска да си влезе в килията."

Това са думи на белгиеца Ян де Кок, издал наскоро книгата "Хотел зад решетките". "Покажи ми затвора си, за да ти кажа колко демократична е страната ти", е мотото на Ян де Кок, обиколил в периода на разследването си 100 затвора по целия свят, в 50 от които е и преспал. Той е на 42 години, изкарва прехраната си като болногледач в отделение за смъртно болни в Антверпен. За пътешествието си из световните затвори се е подготвял три години. Тренирал във фитнес център, гладувал, спал на голия под – разбира се, приключението "на живо", което продължило година, се оказало несравнимо с предварителната представа.

Най-труден достъп де Кок получил към затворите в Европа. Отказът най-често гласял така: не можем да гарантираме сигурността ви. А в родната му Белгия един директор на затвор му казал, че не би могъл да го пусне ей така, без нищо, но ако открадне нещо, престоят му е гарантиран. Какво да бъде то, попитал де Кок. Например кокошка, рекъл директорът. За открадната кокошка дават пет години. В Русия му било много по-лесно. Бутилка водка му осигурила път към килията.

И все пак Ян де Кок успял да извърши проучването си и без да прибегне към престъпление. Ето и част от изводите му, които той излага пред "Берлинер цайтунг": "Затворите трябва да служат не за изтърпяване на наказанието, а за промяна на човека. В повечето случаи това се оказва непостижима цел." Като най-човечни де Кок посочва затвор в Женева, където затворниците разполагали със собствен ключ за килиите си, и в Норвегия, където пък имали право да говорят на "ти" с надзирателите. "Но що се отнася до развиване на чувството за солидарност, Африка води – казва изследователят. – Там най-често 30 души са в една килия и това е ужасно, но от друга страна излежаващите присъди по някакъв начин започват взаимно да се подкрепят и да си помагат. Подобно поведение е немислимо в затворите в Япония, където 2000 души са всеки в отделна килия. Мъртва тишина. По време на разходките в двора всички са длъжни да вървят в крачка, пиктограми предписват как да е разположено тялото, докато се чака на опашката за душ и при заспиване. Доста по-луксозно, отколкото в Африка, но според много по-мъчително за изтърпяване."

"Разбира се, денят в затворите преминава различно, ако и това да изглежда малко странно – продължава де Кок. – В Лесото например, където всеки четвърти умира от СПИН, директорът на затвора е измислил в заведението му да се сковават ковчези. В Нова Зеландия пък са шили костюмите за "Властелинът на пръстените", а в Антверпен завиват бонбони в лъскавите им хартийки." Най-ужасната тоалетна, според автора на "Хотел зад решетките", е в затвор в Конго. Огромно помещение, покрито с фекалии и бели червеи и по средата се виждала дупка. "Тоалетната" се ползвала от 200 души. В Гватемала де Кок попаднал на затвор, който се управлявал от затворници. Просто защото от страх за живота си никой не се навивал да иде там директор. Петима от общо 1300 затворници превзели властта и управлявали заведението, като карали питомците да отглеждат рози. Дали обаче това ще им помогне да станат по-добри хора? "В повечето случаи – не – категоричен е де Кок. – Наркотиците и злоупотребата с алкохол са всекидневие във всички затвори. За мнозина първата среща с дрогата става именно там. Сексуалното насилие също е част от живота на затворниците навсякъде по света. В тези условия промяната е доста трудна, почти немислима. Само най-либералните затвори предлагат на осъдените възможност за сексуален контакт с партньори отвън. В Белгия нормата е 120 минути на месец, в Словения – три дни за месец. В Лима пък веднъж седмично пускат проститутки при затворниците-мъже. Всеки затвор има и собствена цена листа за подкупни дейности. Обикновено към 500 долара струва доставката на огнестрелно оръжие, а към 5 000 иска пазач за осигуряване на бягство."

В Европа, изчислил е де Кок, от 100 000 души 90 попадат зад решетките. В Америка обаче са 740, което прави 8 пъти повече. Като правило заведенията навсякъде са претъпкани. И още една особеност – самоубийствата сред затворниците в Европа са много по-чести, отколкото където и да е на друго място, като най-малко или почти непознати като явление те са в Африка.

"Не съм за отмяната на затворите – казва Ян де Кок – но явно е, че настоящата система не дава добри плодове. Демократизирането на обществото ни би трябвало да доведе и до демократизиране на механизмите за наказание. В затвор в Конго един от осъдените ми разказа как в неговата страна преди времето на колониализма са се отнасяли към грешниците. Завързвали уличения в престъпление за манговото дърво, наоколо се нареждали старците на селото и всеки имал правото да каже по нещо. Но не да ругае, а да каже нещо позитивно, така че съгрешилият да осъзнае вината си и да се разкае. Разбира се, не винаги това така ставало и не винаги старейшините взимали решение да го пуснат на свобода. Случвало се и да го увият в сухите листа на мангото и да го подпалят."

Доколко жестокото наказание води до промяна у човека и съответно до задвижване на процесите на демократизация в обществото? Как демократичното общество приема хора, престъпили нормите му и как се опитва да ги вкара в "правия път"? На тези въпроси Ян де Кок няма съвсем категорични отговори, засега обаче авторът на "Хотел зад решетките" знае, че жестокостта води до нова жестокост, че голяма част от затворите са извор на насилие, което от своя страна поражда ново насилие. И въпреки това той казва: "Срещите ми със затворниците ме научиха на търпение, сърдечност и спонтанност в отношенията." Странно защо на това не се е научил при общуването си с другите хора?

Променят ли се престъпниците след престоя си в затвора е въпрос, който днес особено много вълнува германското общество. И има ли демокрацията механизми, чрез които да ограничава престъпленията? Отнемането на свободата достатъчно ефективен метод ли е?

След 24-годишен престой зад решетките съдът в Щутгарт реши да пусне в изпитателен срок на свобода Бригите Монхаупт. 57-годишната активистка на "Фракция Червена армия" и дори смятана за главата на "второто поколение" от групата напусна затвора на 25 март сутринта. Нейният съратник Кристиан Клар също е подал до президента на Германия молба за помилване. Отговорът се очаква съвсем скоро. Министър-председателя на провинция Бавария реагира с недоумение от решението на съда. И въпреки това то е факт – Бригите Монхаупт бе освободена от представителите на тези институции, срещу които тя се бореше.

Немското общество също е раздвоено в чувствата си. Раната все още е дълбока и кървяща. Какво значи да се постъпва демократично с престъпниците?

Корените на терористичната група "Фракция Червена армия" (RAF) се простират назад до 60-те години на 20. век. Израства поколение, което обвинява родителите си за поведението им по време на националсоциализма, а също така и за настоящото им поведение при изграждането на новата, демократична немска държава. "Фракция Червена армия" схваща себе си като авангард на протестите на младите и като предводител в осъществяването на световната комунистическа революция. Твърдото ядро на така наречените "три поколения" наброява между 60 и 80 души. За времето на съществуването на групата от 70-те до началото на 90-те години привържениците й са не повече от 300. След терористичните актове на групата през 1977 до 1979 г. във ФРГ се приемат много антитерористични закони, които ограничават значително гражданските права и индивидуалната свобода на населението. Въпреки това немското общество ги възприема като наложителни и не протестира срещу прилагането им.

В началото терористичните действия на групата се ограничават в "насилие срещу нещата", по-късно обаче те преминават и към "насилие срещу личности". Целта е промяна на обществото и установяване на по-справедлив и демократичен ред. Разбира се, насилието не може да доведе до желаната промяна. И резултатите от терористичните действия са плачевни както за подлежащото на промяна според фракцията общество, така и за самата фракция.

Бригите Монхаупт е смятана за важен фактор във "второто поколение". Осъдена е за убийството на осем души, сред които е и шефът на организацията на германските работодатели Шлайер. По онова време Монхаупт се е готвела да става журналистка. През 1977 г. тя е арестувана, престоява за кратко в затвора, но това води до втвърдяване на убежденията й. След освобождаването си тя вижда задачата си като "да съберем момчетата и да действаме". Необходими са й само два месеца, за да организира убийството на прокурора Бубак. Малко по-късно Монхаупт ще тегли куршума и на шефа на "Дрезднер банк" Юрген Понто, когато при опита за отвличането му той оказва съпротива. Хладнокръвната убийца е арестувана през 1982 г. През 1985 г. е осъдена на пет пъти доживотен затвор плюс още 15 години лишаване от свобода. По онова време изглежда така, че Бригите едва ли някога ще напусне затвора.

За заловените терористи германската държава изгражда специална част към затвора Шамхайм, намиращ се близо до Щутгарт. Постройката е от 1975 г. Поради страх от бягство с помощта на хеликоптери са изградени предпазни железни съоръжения, така че хеликоптер да не може да кацне на покрива. Подобни железни прегради има и на двора. Тази част на затвора е единствена по рода си в цяла Европа. Струва 12 милиона марки, което днес прави 6,14 милиона евро.

И въпреки невероятните за затворите предохранителни мерки, през 1976 г. Улрике Майнхоф се обесва, а година по-късно още трима души се самоубиват – Андреас Бадер, Гудрун Енслин и Ян Карл Распе. С огнестрелно оръжие. А Ирмгард Мьолер също прави опит за самоубийство, намерена е няколко пъти наръгана с нож в областта на гърдите, но успяват да я спасят. Всъщност официалната версия е самоубийство, но слуховете говорят за убийство. Защото как е възможно в този така пазен отвсякъде затвор да се появи оръжие?

Бригите Монхаупт, която все още е на свобода, пред останалите членове на групата отрича версията за убийство. Според нея самоубийството на техните другари е вик за продължаване на борбата. През 1977/78 г. Европейската комисия прави разследване на случая и не открива доказателства, които да говорят за убийство.

Обвиняват ръководството на Шамхайм, че е държало обвинените в тероризъм в изолатори. Твърдението се опровергава по-късно от снимки, направени от тайно вкарана камера. Затворниците са били в единични килии, но са имали възможността за всекидневно общуване помежду си, дори и за нощно съвместно преспиване. Имали са и някои привилегии, от които обикновените криминални обикновено са лишени като използването на музикални уредби и телевизори. Години по-късно се разбира, че Ян Карл Распе е измайсторил високоговорител чрез електрическата мрежа на затвора, по който затворниците са били в постоянен контакт. Известно е също така, че въпреки че са били в затвора, обвинените в тероризъм са имали доста солидно влияние върху случващото се в Германия през тези години.

Статиите, изследванията, книгите, посветени на дейността, структурата, същността и подбудите на "Фракция Червена армия" са десетки. Че проблемът е изключително обществено значим, свидетелства и фактът, че и киното се обръща към него и то не еднократно. Почти всички прожекции на филмите по този проблем са придружени от демонстрации, залите са охранявани от полиция.

Началото се поставя през 1978 г. с филма "Германия през есента", съставен от няколко новели, снимани от Райнер Вернер Фасбиндер, Фолкер Шльондорф, Едгар Райц и др. В основата на действието е седмицата след 18 октомври 1977 г. Показани са погребенията както на терористите, така и на жертвите. "Германия през есента" се сблъсква със силното неодобрение на управляващите, на което Фолкер Шльондорф отвръща: "След работата си по този филм се питам не защо има терористи, а защо са толкова малко." Следващата година Райнер Вернер Фасбиндер снима "Третата генерация", а през 1981 г. Маргарете фон Трота прави "Оловно време". Филмът разказва за двете сестри Еслин и защо една от тях избира пътя на терора. "Оловно време" е разрез на германското общество от онова време и не случайно получава "Златен лъв" на фестивала във Венеция. Следвоенна Европа е насочена към задоволяване на материалните си потребности, предишният глад ражда неистови консуматори, духовните нужди са потъпкани. Така поне изглежда положението според тези, които избират терора като начин за промяна. Без да оправдават насилието, режисьорите търсят причините, породили явлението. И го откриват не толкова в личностната им душевна нагласа, колкото в недъзите на средата.

В тази координатна система съвсем естествено влиза и затворът – като място за изолация на престъпниците от "нормалните" хора и като начин за превъзпитание.

През 1986 г. Райнхард Хауф снима документалната драма "Щамхайм", в която се показва процесът срещу терористите и тяхната необяснима смърт. Филмът е отличен със "Златна мечка" и наградата на ФИПРЕСИ на фестивала в Берлин.

Проблемът какво превръща спокойните студенти в терористи и къде е гнилото на съвременното общество продължава да занимава немските кинематографисти и в следващите години. Във филмовите си превъплъщения участниците във "Фракция Червена армия" все повече биват представяни като жертви – на Съветския съюз и ЩАЗИ, които пускат пипалата си на Запад; на собствените си заблуди, които те са виждали като идеали; на измамната идея, че демокрацията може да бъде постигната чрез насилие и в крайна сметка на обкръжаващото общество, наричащо се демократично, но дълбоко разминаващо се. Следват филмите "Есента на терористите" (1992), реж. Щефан Ауст, "Смъртна игра" (1997), реж. Хайнрих Брелоер, "Фантомът" (1997), реж. Денис Ганзел, "Кръстосани – Германия & Фракция Червена армия" (1997) – пет документални новели от различни режисьори, "Вътрешна сигурност" (2000), реж. Кристиан Пецолд, "Тишината след изстрела" (2000), реж. Фолкер Шльондорф, "Черната кутия ФРГ" (2001), реж. Андреас Вайел, "Бадер-Майнхоф: любов с терора" (2002), Великобритания, "Бадер" (2002), реж. Кристофер Райт, "Андреас Бадер – враг на държавата" (2003), реж. Клаус Щерн, "Улрике Майнхоф – пътят към терора" (2006), поредица на телевизия АРД.

Имат ли терористите човешко лице и как изглежда то? Способни ли са днешните демократично настроени хора да разберат и ако не да простят, поне да помилват? Как изглеждат сега останалите живи и дали излежаното наказание в затвора е променило възгледите им или е втвърдило позицията на противопоставяне?

Филмовата действителност се слива с живота. Ако киното се занимаваше с анализ на минали действия, пък макар и от съвременна гледна точка, на обществото му предстои да се срещне очи в очи с някогашните убийци.

И да се върнем на изходната позиция, зададена от Ян де Кок, автора на "Хотел зад решетките" – лошо е да изгубиш свободата си, но още по-лошо е да не знаеш какво да правиш с нея.

Готови ли са бившите терористи да усвоят свободата си, да приемат ценностите на демократичното общество? Всъщност, дали за тях то е демократично, след като преди 24 години ги е подтикнало към оръжието, а след това ги е подложило на изолация? Това са все въпроси, на които предстои да узнаем отговорите. Ако изобщо има еднозначни отговори.

Наскоро на немския книжен пазар излезе книгата на журналистката Ане Сименс "За "Фракция Червена армия" той беше терорист, за мен баща". Авторката обръща погледа си към наследниците на жертвите. Много от тях са опитали да посетят убийците на роднините си в затвора, направили са опит за контакт. Резултатът е почти един и същ – деянието може да се разбере, но едва ли може да се прости. За терористите убитите са били представители на една "свинска система", но за близките си те са били съпрузи, бащи, любими. Координатните системи са различни и едва ли изминалото време - излежаното наказание, затворът... - би могло да съедини ценностите и да ги уеднакви. "Няма бивш терорист- казва Корина Пронто, дъщеря на убития през 1977 г. Юрген Пронто – Както няма и бивша жертва."

Всичко това е вече история, твърди съдът в Щутгарт. Войната е приключила. И отговорните органи решават, че "най-злата жена" на Германия е готова да излезе на свобода.

"Криминалната прогноза" на Монхаупт е позитивна, казват експертите. Никой не вярва, че тя отново ще посегне към оръжието. През 1998 г. "Фракция Червена армия" обяви разпускането си, Монхаупт го подкрепи. Твърди се, че тя вече не възприемала насилието като начин за постигане на политически цели.

Но от друга страна, не е изрекла нито една дума за извинение пред близките и роднините на жертвите си. Единственото, което е произнесла, е, че "поема отговорност", но според всички медийни съобщения досега не се е дистанцирала от някогашните терористични действия на "Фракция Червена армия".

Какво е направил затворът с терористката? Това е въпрос, чийто отговор обществото очаква с нетърпение. Онова общество, чиято смърт някога бе пожелала Бригите Монхаупт. Променена ли е убийцата след престоя си в затвора? И изобщо способен ли е затворът да учи на демокрация? В живота "това" ще го преживеем за първи път. Ще се наложи да поизчакаме с уроците по демокрация на киното за този конкретен случай.

Затова пък може да погледнем към една друга немска кинотворба, нашумяла напоследък, която успешно трупа в архива си награда след награда и която също засяга темата за затвора. Става дума за филма "Четири минути" на режисьора Крис Краус.

В първия кадър виждаме птици в полет – банално клише за изобразяване на свободата. Камерата се отдръпва и откриваме, че волният път на птиците минава над затвор. Оттук нататък започва историята на две жени. По възрастната, пианистката Труде Крюгер (Моника Блайбтрой) и затворничката Джени (Хана Херцшпрунг). Джени е крайно агресивна, както към другите, така и към себе си. Готова е всеки миг да нарани физически останалите, а също така и себе си. "Не ме пипай!", е викът, който най-често се изтръгва от нея. Оказва се, че Джени е вундеркинд и умее страхотно да свири на пиано. "Имах всичко, ходех от конкурс на конкурс, печелех награда след награда, докато станах на дванайсет. Баща ми смяташе, че съм новият Моцарт. И след това ме изнасили." В затвора Джени е заради убийство.

Срещу нея се изправя възрастната Крюгер. "Тъпа лесбийка" ще определи сама себе си Крюгер в стила на Джени. В началото на кариерата си Крюгер е била влюбена в млада комунистка, която нацистите обесват. Оттук нататък животът изгубва вкуса си за Крюгер. Остава само музиката. И затова в сегашното си битие тя обикаля по затворите, за да учи питомничките там да свирят на пиано. И също така на подчинение, смирение, дисциплина. Между нея и Джени пламват бурните отношения на любов и омраза. "Няма да те науча да си по-добър човек - казва учителката на ученичката. – Само ще те науча да свириш по-добре."

Дали пък не е това смисълът на затворът в условия на демокрация? Той едва ли ще направи престъпниците по-добри хора, но там, където е възможно, ще ги научи на подчинение, смирение, дисциплина. И ще ги отучи да искат сами да решават какво да правят със свободата си. Защото свободата винаги е опасна, а прекалената свобода може да доведе и до убийство.

Тероризмът като държавна политика е тема на друг, също отрупан с награди немски филм, като последната е "Оскар" за чуждоезична творба – "Животът на другите". Един от героите е известен драматург в ГДР, покрусен от самоубийството на свой приятел режисьор, той пише текст в западногерманското списание "Шпигел" за многото случаи на хора, които сами са посегнали на живота си поради несъгласие с наложената с насилие политическа система на управление. В този смисъл цялата държава ГДР се явява като затвор, а гражданите – затворници, лишени от нормалните си граждански права, като това на труд (както е в случая със самоубилия се режисьор), така и от свобода на словото. Всичко това, ние, живелите през социализма, разбира се, го знаем. Интересен обаче е въпросът защо един младеж, роден в западната част на Германия, тръгва да прави филм за непозната за него действителност. Какво го влече към затвора на социализма?

"Две неща ме наведоха към идеята за този филм – казва в интервю режисьорът Флориан Хенкел фон Донерсмарк. – Първо силните детски спомени от посещенията в Източен Берлин и ГДР. По това време бях осем-девет-десетгодишен, но въпреки това усещах как възрастните се сковаваха от страх. Моите родители са родени в ГДР и ги виждах как те действително се страхуват, преминавайки границата. Нищо че вече живеехме в западната част, подлагаха ги на много щателни проверки. Децата имат невероятни антени, с които долавят емоциите на възрастните. Струва ми се, че ако не бяха тези лични преживявания, едва ли щях да намеря път към темата за ЩАЗИ и ГДР.

Другият образ, който дълго време не ме оставяше, дойде по време на следването ми по режисура. По време на едно от упражненията ни се появи човек със слушалки на ушите, стоеше в затворено пространство. Мъжът слушаше прекрасна музика, а всъщност не искаше да я слуша и тази прекрасна музика се превръщаше за него в мъчение. Образът на мъжа със слушалките се прокрадна в сънищата ни, преследваше, докато в един момент се превърна в героя капитана от Държавна сигурност Герд Вислер. Така двете картини на страха и на мъжа със слушалките се съединиха."

Какво е представлявала държавата по време на престоя си в социалистическия затвор, Флориан Хенкел фон Донерсмарк научава най-вече от разкази на очевидци.

"Посетих много места, където все още може да се усети духът на това време, например сградата на ЩАЗИ в Хоеншьонхаузен в Берлин, или бившето вътрешно министерство. Усещането от тези сгради ми даде много повече, отколкото получих от всичките книги, които бях изчел за случващото се през тия години. Те са съхранили чувствата на хора, най-вече техния ужас. Но най-важни за мен бяха свидетелските разкази. Говорих с Волфганг Шмид, ръководител на група към ЩАЗИ, с много хора, престояли в затворите на Държавна сигурност, с проститутки, които са обслужвали агентите на ЩАЗИ, разбира се с писатели, драматурзи, сценографи, които са имали допир с ЩАЗИ. Опитах се да погледна към проблема от много гледни точки и естествено, че чух доста противоречиви разкази. Като исторически консултант към филма привлякох проф. д-р Манфред Вилке, който е ръководител на изследователски център по въпросите от времето на социализма към Свободния университет в Берлин. Много ми помогнаха и артистите – всеки със своите спомени и своята версия за онова време."

Най-много Флориан Хенкел фон Донерсмарк естествено разчита на изпълнителя на ролята на ченгето – Улрих Мюе. А той има какво да каже. Мюе е изкарал казармата си в граничните войски, охраняващи Берлинската стена. Вторият му брак е с актрисата Жени Грьолман, с която по-късно се е развел. При проучванията за филма из архивите Мюе разбира, че Грьолман е била сътрудник на ЩАЗИ. Съобщава го в интервю. Грьолман протестира. Тогава щатни служители на ЩАЗИ излизат в нейна защита и обявяват, че те са я използвали като сътрудник, без обаче тя да е знаела, не е писала донесения, съзнателно не е донасяла за никого.

В случая с "Животът на другите" наистина ставащото в реалността и филмовата действителност се преплитат в кълбо, чиято нишка е без начало и край.

Без да блести с изключителни филмови постижения, без да отговоря и напълно на истината – защото тя е с много лица и не винаги пасва едновременно върху физиономиите на жертвите и палачите – филмът спечели над двадесет награди. Забележителното е, че сред тях няма нито една награда на кинокритиката, преобладават обаче призовете, давани от публиката. Неприемащите с добро филма го обвиняват в засилен романтизъм и нелогичност в поведението на агента на ЩАЗИ. Почитателите му пък и непознаващите времето на социалистическия затвор благодарение на мелодрамата по-лесно се добират до време, което все още е недостатъчно анализирано.

Интересен е фактът за реакцията на американската публика. Много от зрителите, а и част от критиците, припознали в случващото се във филма днешното тяхно време от управлението на Буш и затова така бурно го аплодирали.

И какво излиза – че социалистическият затвор носи характерните белези на недъзите на демокрацията? Или че то това в Америка отдавна не е демокрация? А може би, че системите, ограничаващи гражданските права, все едно как ги наричаме, всъщност са едни и същи. Тогава защо избягахме от единия затвор, за да влезем в другия?

Отново се връщаме към изходната позиция, зададена ни от белгиеца Ян де Кок, онзи, който обиколил сто затвора, в петдесетина от тях преспал като престъпник, само и само за да ги опише. Та той казва, че е ужасно да загубиш свободата си, но още по-ужасно е като не знаеш какво да правиш с нея.

"Животът на другите" разказва за хора, които невинни са натикани в затвор и копнеят да излязат на свобода. Една от грешките на филма е, че той показва "затворниците" единствено като жертви, а историческата истина е, че те са участници в построяването на този затвор. В този смисъл те са палачи на самите себе си, но днес им е по-изгодно да се представят като жертви. Политически по-продаваемо е.

Исторически се случва така, че затворниците успяват да счупят решетките и да се озоват под открито небе и на чист въздух. И 16 години след падането на Стената да гледат филми за годините, в които са били оковани. От рецепцията на филма обаче в страната, възприемана като люлка на демокрацията, разбират, че това, дето е било някога, днес пак продължава. Затворът си съществува, дори и стените му не са чак така невидими.

Играчите са сменени. Играта е същата. Въпросът е дали престоялите в затвора на социализма са се променили и какви хора са те днес.

"Опитахме се във филма да запазим цветовите тенденции на ГДР – разказва режисьорът. – Там имаше повече зелено и по-малко синьо. Затова в "Животът на другите" се лишихме от синьото. Също така в ГДР имаше повече оранжево и по-малко червено, така че елиминирахме червеното. Също така празните, пусти пространства са част от особеностите на живота през социализма. Бюджетът ни беше малък, така че тази характеристика се оказа добре дошла – там, където нямахме средства, за да запълним пространството с реквизит от времето, просто го оставяхме празно. И това допринесе за автентичността на филма ни. Освен това съответстваше на емоционалното състояние на героите. Пък и аз не исках да претрупвам кадъра с предмети от ГДР, с които да отвличам вниманието. Пустотата е част от състоянието на хората в ГДР и ние заложихме на това в цялостното стилистично оформление на филма."

Сигурно в това се състои разликата – тогава беше пусто и празно, някои цветове изобщо липсваха. Сега е пълно и шарено. Но като сме станали по-шарени, дали сме станали по-добри хора или както казваше героинята от "Четири минути", само сме се научили на смирение и дисциплина? Че преди не беше демократично, това е ясно. Въпросът е дали сега е по-демократично. И днешните затвори какво допринасят за развитието на тази демократичност.

Въобще знаем ли как да подхванем демокрацията, като ни пуснат от затвора? Или ще поседим ден-два отвън, ще поразгледаме това-онова и после ще похлопаме на портата, за да кажем, вътре беше гадно, но поне топло и сигурно. Отворете ни да си влезем пак и да си легнем в килийката.

Какво означава заглавието "Демокрацията и Затворът" ли? Същото като "Красавицата и Звярът".

Следващите статии