СПИСАНИЕ "КИНО" Брой 6 / 2011

И киното е като всичко по нашите земи…

Искаме да правим филми, а не демонстрации

Беше 1991 г. Нашият приятел Христо Бакалски беше успял да покани български екип в току-що обединения Берлин и да заснеме доста часове интересен документален материал. Заехме се да го монтираме тук в София и така се роди филма “Берлински Мечти” (“Berlin Dreams”).      

Точно тогава беше гласуван Търговският закон, който отмени държавния монопол върху филмопроизводството. Малко след това беше създаден и Националният Филмов Център. И така, обнадеждени от промените и от опита ни с „Берлински Мечти”, решихме да ставаме продуценти. Ние – това бяхме споменатия Христо Бакалски, завършил германистика, Владимир Андреев, завършил кинорежисура, и Георги Балкански, който по това време работеше в днес несъществуващия Институт по стандартизация и пазеше днес несъществуващия Български Държавен Стандарт. Като човек с най-голям административен опит решихме да го направим управител на бъдещата ни продуцентска къща БЪРЪ ФИЛМ. Официалната й регистрация в съда беше на 08.01.1992 г. Така че скоро ни предстои да празнуваме двадесетгодишнината си.

След време Христо Бакалски напусна фирмата и сега сме двама партньори.

За тези двадесет години сме произвели следните филми:

2011 ЦИНКОГРАФ – игрален, сценарист Владислав Тодоров, режисьор Емил Христов, копродукция на „Перипетея” ООД с Ню Бояна Филм и БНТ. БЪРЪ ФИЛМ е изпълнителен продуцент.

2010 ПЪТЯТ ПРЕД НАС - документален, сценарист и режисьор Стефан Иванов, копродукция с Льо Филмс дьо Л’Ил, Канада и Софилм, България. На фестивала на българските неигрални филми „Златен Ритон” 2010 филмът получи Почетен диплом за цялостно визуално решение

2009  КОЗЕЛЪТ – игрален, сценаристи Кристин Димитрова и Георги Дюлгеров, по новелата „КОЗЕЛ” на Йордан Радичков, режисьор Георги Дюлгеров, копродукция с Ню Бояна Филм и БНТ. 13-ти Международен София Филм Фест – откриване, Награда на публиката „Златната ябълка” на София Филм Фест в Пловдив, Фестивал за Източноевропейски филми в Котбус, Германия, 2009, Фестивал за човешки права във Виена, 2009, Международен фестивал в Минеаполис, САЩ, 2010, Зелб, Германия, 2010

2007 СВЕТЪТ Е ГОЛЯМ И СПАСЕНИЕТО ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ  – БЪРЪ ФИЛМ е изпълнителен продуцент.

2006 ЗАЩО ТОЧНО БЪЛГАРИЯ – документален, сценарист и режисьор Христо Бакалски, копродукция с ФИЛМ КОНТАКТ БЕРЛИН

2005 ПЪРВОМАЙСТОРЪТ НА КРИСТАЛНИЯ РАСТЕЖ – документален, сценаристи Стоян Стоянов и Стефан Стефанов, режисьор Стефан Стефанов, за БНТ.

2005 Лейди Зи -  игрален, 35 мм, сценаристи Марин Дамянов и Георги Дюлгеров, режисьор Георги Дюлгеров. Копродукция с Бояна Филм и БНТ. С награди на ХІ Сараевски Филмов Фестивал 2005,  Главна награда “Сърцето на Сараево” за най-добър филм, Награда на  CICAE - Международна федерация на арт кината; ХІІІ Международен фестивал “Любовта е лудост” – Варна, 2005, “Златна Афродита” за най-добър филм, Награда за най-добра женска роля на Анелия Гърбова, Награда на критиката; Нов Монреалски Филм Фест 2005 Награда на публиката за най-добър игрален филм; Наградата на Изпълнителна Агенция Национален Филмов Център

за най-добър игрален филм 2004/2005 година; XVII Международен Филмов Фестивал Триест 2006 - Наградата на Централноевропейската Инициатива; Х София Филм Фест, Наградата на ФИПРЕССИ, Наградата на KODAK за най-добър български филм;

Награди на Съюза на Българските Филмови Дейци 2006, Награда за най-добра мъжка роля на Иван Бърнев; ХІІІ Европейски Филмов Фестивал Палич 2006, Награда за толерантност на Международното жури на критиците.

...

---

КАМЕН ТОДОРОВ ГЛЕДАШЕ НА СВЕТА

ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ИСТИНАТА

Георги Стоянов

Българското кино и култура загуби един талантлив човек, който не пестеше сили и духовна енергия.

Трудно се намират думите, с които да се изрази чувството от раздялата с човек, изтъкан от доброта и деликатност. Камен Тодоров имаше нелекия жребий да понася съдбата си с достойнство и мъжество, без да занимава другите със себе си.

Десетки години той бранеше атмосферата и морала на кинообщността от посегателството на непомерните амбиции и извънтворческите интриги, опазвайки  критичното слово в списание „Филмови новини” от грубата намеса на чиновническото  усърдие. Като главен редактор на това списание той беше ценител и ненатрапчив покровител на чистата и искрена критическа оценка в откровените й изяви.

Камен Тодоров бе от хората, които имаха привилегията и неудобството да гледат на света и на човека през призмата на истината, която вижда и разделя всичко – доброто от лошото, грозното от красивото, градивното от разрушителното. Това за чувствителна и мислеща личност като него бе голямо изпитание, защото той нямаше как равнодушно да се отнася към онова, което попадаше в нравствения му фокус.

Камен Тодоров се превърна в част от историята на Съюза на българските филмови дейци и на българската кинокритика. Стана елемент от тяхното благородство.

Той напусна живота и нас, кинематографистите, отлитайки в отвъдното, но остави паметта за делото си и правдата за живота ни за идните поколения.

Националната ни история и култура би била много по-бедна без сътвореното от фигури във филмовата ни култура като Камен Тодоров...

---

С любов към анимацията - Зденка Дойчева

Радостина Нейкова

„Кога съм се ориентирала към рисувания филм? Това стана в младежките години, когато през 1946 година посетих една изложба на кинематографията в Прага и видях „на живо” как под ръцете на художниците оживяват мултипликационните герои.”

Вечно усмихната, лъчезарна и даваща път на младите. Една от малкото дами, работили в зората на българската анимация. Дама, оставила множество незабравими филми в анимационната ни история. Няма човек, интересуващ се от българска анимация, който да не се сеща за такива български филми като: „Дупката”, ”Недовършеният”, анимационният „Хороскоп” и др. Кой не се връща в детството си с телевизионните шапки на предаването „Лека нощ, деца” с отлитащите с куфари щъркели, танцуващите с възглавница под мишница жаби, или мечето, плаващо с лодка от отвеяни есенни листа?!

Невъзможно е да продължа разказа за Зденка Дойчева без - макар и най-бегла и кратка - биографична справка. Биографичните справки съдържат изброяване на редица сухи факти от битието: родена е на 22 август 1926 в град Терезин (Чехословакия). Завършва пражкото Художествено училище за приложно изкуство и постъпва в студията ”Братя в трик”, където през следващите години специализира анимация.

„И така, един хубав ден прекрачих прага на чешката Студия за анимирани филми „Братя в трик”. Не мога да забравя вълнението, което ме обзе в този тайнствен за мен свят на хиляди малки смеещи се и тичащи човечета, дори и музиката по радиоуредбата тогава ми се стори по-различна от друг път, някак си мултипликационна, кой знае?” – разказва режисьорката в една своя статия от 1975 година в списание „Кино и време”.

Попадането й там съвпада с „едно ново раздвижване, с нов подем в чешкото анимационно изкуство”. Омъжва се за българския студент в Прага Боян Дойчев и така през 1952 година пристига в България. И започва работа като аниматор в Студия за анимационни филми „София”. И там създава над 50 запомнящи се анимационни филми и образи…

---

Момче, а по календар на 80

Боряна Матеева

Какво да кажем за Тачо, което не е казано и което да не е банално? И за което той да не се засмее-присмеее иронично иззад очилата си? Тежка е участта на критика… Прав е неостаряващият  му  юбиляр - „човек трябва да бъде артист в живота и задължително да има чувство за хумор”… Всички, писали за него, „живият класик” Стоян Дуков, акцентират на  неговата енергичност, неуморност, виталност. Наближавайки 80, той търчи все така като юноша – винаги небрежно елегантен, джазов, в крак с времето, какъвто винаги е бил (напоследък го застигнаха здравословни  проблеми, но чуваме, че те отминават). Отривисто изкачва стълбите на Нов български университет,  където чете интересния курс „Комикс, карикатура, плакат”. Реди изложби с еротични рисунки. Препуска по фестивали, където показват негови почетни ретроспективи (последно  в Хирошима). Участва в журита, комисии, събрания, съвети. Подготвя мемоари. Най-важното е, че интензивно работи по нови проекти… Всички свойски му викат „Тачо”, но това не пречи да го уважават дълбоко и да признават безпрекословно авторитета му на доайен. Дори критиците, когато правят сложни  анализи на неговите творби, говорят за уникалната „Тачовска рисунка”. Изтъкват неговия „интелектуализъм”, „графичната строгост и чистота на линията”, отбелязват странния контраст между жизнерадостния му темперамент и рационализма на линиите в рисунките му. Сравняват го с друго „Д” на българската анимация  - Доньо Донев,  и го определят като негов антипод, защото е по-рационален, подчертано декоративен, отива в гротеската „по лабиринтите на по-усложнено и стилизирано повествование”. (Според един колоритен вътрешно-цехов анекдот от златните години на Българската анимационна школа, българската анимация се крепи на трите „Д” – Динов-Донев-Дуков)...

---

Във фокуса на критика

Дискусията е отворена не само за критически есета, но и за мненията на други кинематографисти, както и за мнения, различни от публикуваните за даден филм

„АВЕ“ – ПЪТЯТ И БЕЗПЪТИЦАТА

Надежда Маринчевска

Преди да е излязъл на голям екран в България, филмът „Аве” има вече доста награди. Между които: Специалната награда на фестивала в Сараево 2011; Наградата „Елфът” за млад талант от Филмовия фестивал в Хамбург 2011; Наградата на FIPRESCI от Филмовия фестивал във Варшава 2011 и др.

„Аве“ на Константин Божанов е миньорен филм за млади хора, които за пръв път се сблъскват с любовта, но и със загубата, със смъртта… Построен като road movie, филмът отпраща към философските измерения за Пътя. Същевременно героите – Камен и Аве – не са обичайните друмници, които шестват в киното. Не са несретници поради трогателната си младост, в която обаче вече е имало огорчения и е останало малко място за надежди.

Камен тръгва към отдалечено русенско село на автостоп за погребението на най-близкия си приятел, който се е самоубил. Аве се прилепва на шосето към него с намерението да търси брата си наркоман. Двамата изглеждат сякаш „отникъде“, а вятърът ги носи по пътищата като току-що отронени есенни листа. В поредицата срещи със случайни шофьори първоначалната подозрителност и враждебност на Камен отстъпва място на привличането и любовта. Аве също постепенно изоставя поредицата от измислени самоличности и откликва на искреното чувство...

Прочети цялата рецензия

---

"ГОРЯНИ"

или когато творческото его нарочно забравя за себе си

Искра Димитрова

Странна дума – горяни. Преди много години я видях за пръв път, доколкото си спомням, в някакъв текст и попитах колеги „що е то?”, а те с повдигане на рамене в знак на неведение, все пак допуснаха, че май става дума за някакви бандити около 9 септември 1944.

27 септември 2011 година. Изминали са 22 години от голямата историческата трансформация през 1989 и споменът за предишното време все повече и повече се изтрива от общественото съзнание – новите поколения не го знаят изобщо, възрастовата носталгия го деформира. В Дома на киното е премиерата на новия документален филм в две части на Атанас Киряков „Горяни”.

Залата е препълнена. Зрители от всички възрасти поглъщат огромна порция неизвестна до момента фактологична информация за впечатляващо явление в българската история, и то от средата на 20. век. Което, представете си, днес вече може да се охарактеризира като първата мощна въоръжена съпротива - с броя на участниците в нея и с годините на съществуването й, от 1944 до 1956 – срещу комунистическия режим в Източна Европа. Първата – преди унгарската, чешката, полската…, даже преди Берлинското въстание през 1953… Пък сме се прочули с ниското си българско самочувствие май по целия свят…

Прочети цялата рецензия

---

Галерия

С подкрепата на ЕВРОБЕТ- http://www.eurobet.bg/

От брой 4-5 / 2011 списание „Кино” стартира нова рубрика - „Галерия”.  В нея се представят  популярни български актьори, спечелили любовта на публиката  и завладели вниманието на критиката.

Създаването на рубриката стана възможно с подкрепата на „Евробет” – Игри на късмета,

Генерален спонсор на Българската филмова академия и на Филмовия конкурс за студенти „Игри на късмета”.

ЩЕ ПРАВЯ САМО НЕЩАТА, В КОИТО ВЯРВАМ

С актьора Мариан Вълев разговаря Нели Калчева - Стайчева

Той е от онези, които още с първата си голяма роля се запомнят от зрителя, а със следващите – затвърждават доброто впечатление. При Мариан големият пробив идва още с филмовия му дебют в „Граница” – филмът, който разбуни духовете в началото на 90-те, и който, дори гледан днес, продължава да вълнува. Ролята на Мариан е тази на Красавеца – онзи, на когото въобще не му се иска да се подаде на системата, но когото тя безмилостно се опитва да пречупи. След тази роля Вълев заминава за Щатите и то буквално в деня след края на снимките. Разбира за въздействието на филма върху обществеността от разговори със свои близки тук. Така той пропуска цялата полемика около „Граница”, полюсните реакции и прекомерния медиен интерес към замесените във филма. След дълги години на творчески и душевни търсения Мариан отново прави това, което най-много обича – снима филми и създава харизматични образи. На тазгодишната Филмова академия Мариан Вълев получи Наградата за най-добра мъжка роля за филма „Лов на дребни хищници”. Не му е много приятно да говори за себе си, но въпреки това разговаряхме за началото на кариерата му, за настоящите проекти и дори малко за бъдещите му роли.

Как реши да станеш актьор?

Бях в казармата, по онова време за кандидатстудентски изпити даваха допълнително отпуска, а на мен просто ми трябваха дни. Отидох във ВИТИЗ абсолютно неподготвен. Знаех само един текст. Хората започнаха да ми се смеят, защото разбраха, че съм парашутист. Дори си спомням, че ми казаха нещо от рода на: „Ако те пуснем на втори тур, ще научиш ли нещо?” Разбира се! Само ме пуснете! Колкото повече турове минавах, толкова повече отпуска взимах (смее се). Изобщо не разбрах как се запалих. Не съм имал намерение или амбиции да бъда актьор, не съм и мислил за това. Годините във ВИТИЗ бяха хубави. Много труд, много работа. Имах необходимост да пречупя моя начин на мислене, той беше много по-различен тогава. Никога преди това не се бях занимавал с изкуство и беше страшно интересно…

---

За бесовете, величието и комплексите на абсурда в руското кино

Книгата на Геновева Димитрова „Въртележки на абсурда”

Петя Александрова

Моят текст е не толкова текст на колега, колкото на онзи хипотетичен читател, към когото е обърната, всъщност, книгата. Всички, които познават Геновева, я знаят като запален и пристрастен познавач на руското постсоциалистическо кино. Но за мен има и нещо повече - лично на нея дължа отварянето на очите си за филмите на част от любимата й троица – Муратова, Балабанов, Литвинова. И ако Кира Муратова ми беше позната още от “Кратки срещи” с Владимир Висоцки в главната роля, то първата ми среща с Алексей Балабанов беше от филма „За изродите и хората”, който Геновева донесе на диск и разпространи сред приятели. Той вървеше като самиздатско съчинение по съветско време – талант и екстремален стил, какъвто не познавахме. А Рената Литвинова в устата на Геновева беше нещо като наследник на цялата декадентска култура от авангардите на 20-те години на ХХ век, която нямаше как да не запомним в нейната екстравагантност.

Това бяха откритията на критика, който прокарваше мост между старите ни поизносени познания и новите, вече поотдалечили се от всекидневието тенденции. Сега в готовата книга изпъква и другото лице на Геновева Димитрова, отвъд харизмата на критическите й текстове. Впечатляващо е на колко широка и колко дълбока ерудиция се уповава авторката, когато ни подготвя към подстъпите на абсурда в новото руско кино. От една страна, това са познания по абсурда през еволюция на понятието в контекста на западната и на руската култура, но също философия, социология, естетика. И тук няма как да не припомня , че Геновева Димитрова, преди да се посвети на кинознанието, е завършила руска филология.

От друга страна е така любимият и благодатен ъгъл от „антисъветската” култура, през който тя провижда новото кино – като микс от ирония, пародия, профанация, перверзия. От този микс Геновева си избира да изтегли класически модели като роуд муви или мегаполис – за да ги запрати в екзистенциален, социален и логически хаос на преобръщането им…

---

МОХИКАНИТЕ НА КИНОТО ГОВОРЯТ

Атанас Свиленов

Олга Маркова успя да превърне премиерата на новата си книга „Последните мохикани на киното” в културно събитие, като навръх Димитровден (26 октомври т.г.) в пълната зала на филмотечното кино „Одеон” наруши обичайните стереотипи при подобни поводи. Тя настрои присъстващите на носталгична вълна, замествайки познатите отегчителни словоизлияния с прожекцията на едночасов диск, в който беше включила подбрани от нея фрагменти, придружени със собствен коментар, от филми на наистина „последни мохикани” на седмото изкуство: „Осем и половина” на Федерико Фелини, „Роден на 4 юли” на Оливър Стоун, „Един мъж и една жена” на Клод Льолуш, „Сибириада” на Андрей Кончаловски, „Диво сърце” на Дейвид Линч и „Опасни връзки” на Стивън Фриърс. Под „мохикани” в случая разбираме тъжно оредяващите във време на комерсиализация и плиткоумно развлечение неповторими творчески индивидуалности, авторски феномени.

Те именно привличат интереса на Олга Маркова - с книгата си тя ни приобщава към света на такива личности. Този оригинален сборник, написан сякаш на един дъх, с жив и популярен език, обединява срещи чрез жанра на интервюто, което прераства в своеобразен портрет на нейния събеседник, тъй като разговорът, от една страна, е вместен в контекста на цялостния житейски и творчески път на обекта на вниманието й, а от друга - на глобалното развитие на киното.

Явно авторката е била окуражена от успеха на предишната си книга „Майсторите на Голямото кино”, появила се през 2007 година и вече изчерпана, която съдържаше портрети -разговори с 26 видни кинодейци: Франсис Форд Копола, Алън Паркър, Робърт Олтман, Никита Михалков, Тео Ангелопулос, Кшищоф Зануси, Виктор Ерике, Емир Костурица, Александър Сокуров, Катрин Деньов, Джери Шацбърг, Отар Йоселиани, Николай Бурляев, Мика Каурисмаки, Георгий Натансон, Людмила Чурсина, Давид Ланзман, Тери Джоунс, Бент Хамер, Джим Старк, Любиша Самарджич, Владимир и Виктор Висоцки, Вим Вендерс, Иржи Менцел и Люк Бесон...

---

Варна 2011

Световният фестивал на анимацията – трамплин към пореден възход

Людмила Дякова

Смело мога да кажа, че възраждането или повторното раждане на Световния фестивал на анимацията във Варна, след прекъсване от 22 години, е филмовото събитие на годината в България. Фестивалът е учреден през 1979 година и до 1989 година са проведени шест негови издания - не като приумица на властимащите тогава, а заради авторитета и успехите на българската анимационна школа (БАШ) в световен мащаб. АСИФА (Международната асоциация на анимационното кино) именно заради престижа на българската анимация утвърждава фестивала и той наред с Анеси, Загреб и Отава се превръща в световен форум на анимационното кино. Няма да коментирам защо едно толкова престижно за страната ни събитие бе „замразено” за повече от двадесет години. По-важно е, че леденият блокаж бе стопен от ентусиазма и сърцатостта на шепа хора, които направиха невъзможното - фестивалът да заживее отново със своето седмо издание. Признавам, че всички ние, за които анимационното кино е част от живота ни, се надявахме, уви, плахо, че това все някога ще се случи. Но явно за Анри Кулев, който без преувеличение е подбудител, двигател и мотор на фестивала, това е била стопроцентова увереност. С присъщия му замах, широта, професионализъм и талант той успя да доведе нещата до край, за да се превърне Варна отново в средище на световната анимация. Наскоро бях в Румъния и колегите там благородно ни завидяха, че фестивалът отново го има, дори ми дадоха филм за селекцията на следващото издание, а това е добър знак за бъдещето на фестивала и за възстановения му авторитет. Иска ми се да подчертая, че всичко това не би могло да се случи без подкрепата на град Варна, където културните събития не са формални дати в календара, а осъзната духовна мисия, което вдъхва увереност, че Варна е достойна за европейска културна столица през 2019 година.

Колкото до фестивала, той наистина бе организиран амбициозно и професионално. Конкурсната програма включваше 61 филма, състезаващи се в пет категории: пълнометражни, късометражни, студентски, детски филми и телевизионни сериали. Наред с тях зрителите можеха да видят: панорамата „Най-доброто от света”; ретроспективите с филми на Зденка Дойчева, Иван Веселинов, Стоян Дуков; панорамите в памет на видни автори като – Доньо Донев, България; Александър Татарски, Русия; Кихамиро Кавамото, Япония; Те Вей, Китай; както и няколко изложби на карикатурата. Но особено трогателно бе, че на този форум бяха поканени и много български аниматори от всички генерации. Като че ли виталният и креативен дух на студия „София” (така безотговорно ликвидирана) заживя отново през фестивалните дни...

---

УТРЕШНИЯТ ДЕН НА АНИМАЦИОННОТО КИНО

Надежда Маринчевска

Дълго чаканото ре-анимиране на Световния фестивал за анимационни филми във Варна се състоя с летящ старт. Богатата филмова програма имаше какво да предложи на зрителите, с множеството конкурсни и информационни прожекции. Особено интересни обаче бяха филмите на младите. През последните десетилетия такъв масиран десант на студентски филми по големите и малки световни фестивали стана устойчива тенденция. Новите поколения аниматори създават филми, които по нищо не отстъпват на творбите на утвърдените майстори, а съвсем не е рядкост именно студентският конкурс да е по-свиреп и оспорван от този на професионалистите. Хъсът да покажеш възможностите си, свежият поглед към предизвикателствата на анимационното кино да създава алтернативни светове и не на последно място, овладените изразни средства станаха отличителна черта на младото кино и във Варна.

Ножицата на анимационните диапазони беше широко отворена – видяхме строги графични решения, лаконични рисунки, оживени с акварел, пищна живопис в движение, експресивни кукли, изрезки с черен хумор, триизмерни компютърни анимации и т. н. В допълнение на конкурсната програма бяха показани и панорами от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, Нов български университет, ФАМУ, Чехия, Университета по изкуствата на Южна Калифорния, Колежа по изкуствата в Единбург и Института за визуални изкуства „Гоблен“ в Париж. Почти ми се прииска да съм шеф на анимационно студио, за да мога да си подбера бъдещите режисьори.

Българската анимация успя да се пребори за големия приз в студентския конкурс. Филмът „Фарът“ на Велислава Господинова (НБУ) съвсем заслужено получи наградата, въпреки голямата конкуренция. Филмът е основан върху поемата на Жак Превер „Пазачът на фара много обича птиците“. Поетичният потенциал обаче е реализиран с експресивни средства, които сгъстяват настроението до трагедийни  нотки към финала...

---

№ 30

Александър Янакиев

На тридесетото издание на „Златната роза” победи филмът „№ 1” (Атанас Христосков, дебют). Дали след 50 години от първото кръгът се е затворил?

През 1961 година, когато се провежда първият фестивал „Златна роза”, на екран излизат девет игрални филма. Сега те са също толкова, а в конкурса участваха дванадесет. Тогава населението на страната е било 7,9 милиона, като селяните са били 4,9 милиона или 62 процента. Днес статистиката отчита 7,4 милиона население, като жителите в селата са 2 милиона или 27,5 процента. От тогавашната „промяна” (09.09.1944) са изминали 18 години, от нашата „промяна” (10.11.1989) ни делят 22 години.

Прекалено много прилики и показателни разлики, а щастието го няма.

Има легенда колко силно и прекрасно е било киното преди 25-30-40-50 години.

Не съм бил на първия фестивал, но по всичко си личи, че ентусиазмът е бил голям. Освен това тогава във Варна си дават среща всички видове кино и усещането за единна кинематографична общност е много силно. Първото социалистическо поколение творци е във възход и си осигурява ореола на класици с първите си прояви. Още я няма пресата и конкуренцията на следващото поколение.

Варна 2010 категорично показа, че в нашето кино се е извършила поредната дългоочаквана смяна на поколенията. Резултатът не закъсня и всички могат да видят ефекта пред касите на кината. Варна 2011 потвърди тази тенденция по недвусмислен начин.

Новите филми и режисьори имат забележителна самостоятелност. Те не са в плен на стари кумири и схеми. Заедно с това връзката с предишното ни кино е осезаема за тренирания зрител. Дали се осъзнава и признава от авторите, е друг въпрос. „Кецове” (Иван Владимиров, Валери Йорданов, дебют) просто плаче да бъде наречен днешният „Любовното лято на един льохман” и разликите са последица от преживяното от героите в години преди да бъдат заснети филмите. Братската грижа в „Източни пиеси” и „Баклава” (Алексо Петров, дебют) е доста сходна, за разлика от филмовата им реализация. С известни усилия в тази схема може да бъде вкаран и „Островът” (Камен Калев).

Road movie по български има своята неголяма, но доста интересна история от „Двама под небето” през „Щурец в ухото” до „Аве” (Константин Божанов, дебют). Героинята на Анжела Недялкова се родее с Вълчицата на Илка Зафирова и с Радо на Иван Иванов от „Всичко е любов”. Заедно с това „Аве” има излъчването на съвременен европейски филм. Героите искрено се стремят да постигнат целите си и да подобрят живота на близките си. Но и този път, постлан с добри намерения и дребни хитрини, не е сигурно, че ще ги отведе до светлото начало. 

Сравненията на новата продукция с образците от миналото могат да продължат и те в повечето случаи са позитивни. Това déjà vu не е дразнещо, а носи усещането за процес и принадлежност към националната култура, без да се загърбва всичко модерно, което идва от световните екрани…

---

Надеждата продължава (все още)

Божидар Манов

Всички добре знаем: последните 2-3 години бележат определено израстване на игралното ни кино. “Златна роза” 2011 потвърди тази обща констатация. Съпоставката с 2010 обаче е неизбежна: предната беше по-силна. Тогава се открои равностойно и интересно ядро от 4 ярки дебюта - “Източни пиеси”, “Тилт”, “Лов на дребни хищници”, “Подслон” (които в подобен текст назовах “Красивите метафори на младото ни кино”), плюс “Стъпки в пясъка”. Сега посоката на вектора е същата, но варненската есенна жътва не бе толкова щедра. Възможни са някои разсъждения и обяснения в тази връзка, но за това по-долу.

Отново прави обнадеждаващо впечатление, че от 12 филма в пълнометражния конкурс 8 са дебюти. Това не е просто количествен факт, а знак за разумно отношение. (Липсваше ми обаче скандалният “Сбогом, мамо” на фамозната Мишел Бонев.) Важен сегмент са и т. нар. независими филми, създадени без държавна субсидия от НФЦ или БНТ. Сред тях най-добър е „Лора от сутрин до вечер”. Ако в равносметката добавим и 18 късометражни филма, някои добре замислени, направени с кинематографичен вкус (“Демони” на Ал. Евтимов, “Втори дубъл” на Надежда Косева) – общата картина подхранва надеждата за продължаващ успех.

Въпреки известните на всички затруднения (финансови, организационни, нормативни), постиженията са разностранни: от една страна своеобразна художествена “социология” (“№1” на дебютанта Атанас Христосков), от друга - „Кецове” (също дебют на Валери Йорданов и Иван Владимиров), добър младежки филм за потребността от себеоткриване в трудното социално време. В съвсем различна посока, но пак със силна художествена енергия, е „Аве” на Константин Божанов - непознат у нас български художник от Ню Йорк, който дебютира уверено и респектиращо. Филмът бе в Кан, спечели 2 награди в Сараево, отличие на ФИПРЕССИ във Варшава, а сега и за режисура във Варна. С добре премислен минимализъм, четлив и скромен сюжет, “Аве” отново разказва за млади хора “по пътя”, при това с дълбоко усетена емоционалност…

---

ЕКСТРЕМНA

Боряна Матеева

„Златна роза” 2011 беше екстремен фестивал.  

Първо: защото беше 30-ти поред и кинематографистите в България отбелязаха цели 50 години от създаването му. Един любопитен филм за пътя на фестивала с колаж от стари хроники събуди различни носталгии - по младостта, собствената и на кинозвездите, по красотата на незастроеното Черноморие, по духа на доброто старо кино. Невена Коканова, Апостол Карамитев, Стефан Данаилов, Катя Паскалева – какви чаровни, земни, сияйно-напористи младежи…       

Второ: за първи път в полувековната история се наруши двугодишният ритъм и събитието стана ежегодно. Напук на кризата и липсата на сесии (или може би точно заради това)  – за да не изпадне киното от общественото внимание, когато вече е набрало височина. Рискована маневра, при която голямата цел оправдава опасностите.

Трето: участниците и филмите. Равносметката никога не е била така категорична в полза на младите. За по-голяма точност „млади” може да заменим с „навлизащи”, „новодошли”  в киното (понеже не всички са първа младост). Ясно е,  че става дума за начинаещи режисьори с първа или втора творба. Статистиката сочи, че от 12 филма в конкурсната програма и 12-те са дебюти или втори филми. Като никога досега тотално отсъства средното и старото поколение на „класиците”, с едно изключение – покойният Масларов с „Корави старчета”, завършен поради смъртта му от оператора на филма Ивайло Пенчев. Така за него „Корави старчета” стана първият му филм като режисьор.

Четвърто: „Златна роза” за късометражен игрален филм (18 заглавия) потвърждава точка три и констатацията, (колкото и да не им се иска на някои утвърдени, уважавани кинаджии), че младите не просто идват, а вече са дошли...

---

Има и такова мнение

Вера Найденова

След завръщането си от Варна срещах познати и съседи (едва ли е тайна, че живея в блок на „кинаджии” ), които ме питаха вярно ли е, че фестивалът е бил слаб – чели и чули такива мнения. Не, не е вярно – отговарях. Аз лично улових в общата картина повей на нещо ново. Не точно ново кино, а усещане, импулси за ново кино. В духовните дела се случва това – нещо-то да не може все още да се формулира, но безпогрешно да се улавя със сетивата. Импулсите се  излъчваха най-вече от филмите на най-младите, тези, които са закърмени с екранния образ (във всичките му формати). Разбира се, при конкретните случаи енергията им е различна. Тук категорично ще изключа само умопомрачително претенциозния „Свещена светлина” (сценарист и режисьор Георги Тенев) и умопомрачително лошия „Седем дни в рая” (сценарий братя Калинови, режисьор Таня Богомилова).

„Но младите – чели някъде моите събеседници – все още не владеели изразните средства на киното”. Тук вече вътрешно се усмихвах, спомняйки си, че всеки, който е внасял нещо ново в киното, е бил посрещан с този упрек, а най-често е бил наричан „любител”. После белезите се открояват и отсяват. При единици от поколението. Далеч съм, разбира се, от мисълта да твърдя, че от нашата „фестивална група” ще се родят ярки новатори, но е сигурно, че ще кристализират по-частни, а и по-цялостни резултати.

Впрочем и сега осезаемо се прояви новото в дизайна, във визията и монтажния ритъм  на „Love.net” (сценарий Нели Димитрова, Матей Константинов, Илиян Джевелеков, режисьор Илиян Джевелеков). Това се заражда от проблематиката му, но и от структурните особености на рекламния жанр, с неговия вътрешен лаконизъм и бързина на въздействието върху възприятията. Именно в областта на  рекламата е досегашният опит на режисьора  и някои от главните му сътрудници. Някъде по света може и да има филми с подобна сюжетна канава и кинематографична структура, но няма съмнение, че нашият си има своята автентична характеристика.

С реклами е започнал  и друг дебютант – Димитър Коцев – Шошо и придобитите умения се проявяват в късометражния му филм „Шопинг”. За игралното начало обаче той е избрал друг път. „Лора от сутрин до вечер” е направен като небрежен ескиз, илюстриращ любима теоретична матрица. А тя, независимо от това дали съзнава или не това режисьорът, е постмодернизмът,  практикуван от някои свои адепти като  безсъдържателна  игра, като самоцелно занимание за ума и сетивата (виж Тарантино, например). Умелото съчетание от волно фабулиране, ирония и пародия се въплъщава в киноформи от доста добро качество. Без да подценявам  постигнатото от другите  дебютанти в киното ни от последните години, няма да скрия, че след видения преди време „Ловен парк” на Любомир Младенов „Лора от сутрин до вечер” е вторият, който ми прави най-силно впечатление със смелостта, оригиналността и артистизма си...

---

Добри филми, но дали ще попаднат на големия екран?

Георги Ангелов

Активно се дискутираше дали тази година да има фестивал, дали не е самоцелно подреждането на числата 50 и 30. Звучи логично в тази криза, когато не се знаеше дали ще има пари за кино и какво въобще ще се случи с киното ни в бъдеще. И то в момент, когато българските филми и сериали се радват на завиден зрителски интерес.

В този смисъл рискът си заслужаваше и Националният филмов център направи всичко възможно, за да се получи празник за зрителя и за киното. Залите бяха пълни, при това входът не беше свободен.  

Дванадесетте конкурсни филма бяха на млади режисьори и дебютанти. Човек да започне да се притеснява дали в тази ситуация утвърдените автори ще съумеят да прокарат свой проект.

Всъщност, беше показано всичко, създадено с помощта и без помощта на НФЦ, с изключение на “Сбогом, мамо!”.   

Обикновено, когато има алтернативни или “арт филми”, те попадат в информационната програма. Така на предишния фестивал стана с амбициозните проекти “Moon Lake” на Иван Станев и “Дървеното езеро” на Ясен Григоров. Сега експерименталното кино, при това на добро ниво, съставляваше една трета от конкурсната програма...

---

Предимството на късите форми

Петя Александрова

На фестивала на българския игрален филм “Златна роза” във Варна бяха включени 18 късометражни филма, като при тях се е наложила и селекция, тоест, това не е всичко произведено в този формат за последната една година.

Няма да се занимавам с останалите филми и с разпределението на наградите, а ще се фокусирам върху две по-общи тенденции, които ми изглеждат изключително важни за по-нататъшното развитие на българското кино.

Едната е мястото на късометражките в цялостната програма на фестивала. Закономерно е количествено те да са повече, както и да бъдат ситуирани в не толкова атрактивни часове за прожекции. Все пак се забелязваше, че ако не от страна на масовата публика, то от страна на присъстващи във Варна кинаджии те се радваха на солиден интерес. И няма как да е другояче, ако желаеш да проследиш кинопроцеса в България.

Тъй като вече е трайна тенденцията първи игрални опити да получават наградите “Златна роза”, то бих определила кратките филми като дебюти преди дебютите. Една тенденция, която е напълно нормална по други меридиани, трайно уседна и по нашите земи. Как това се случи?

Бих изтъкнала две причини: едната - отдолу и другата - отгоре. Отгоре започна да се обръща повече внимание на дебютите и те да се финансират по отделни програми (на фонд “Култура” към Министерството на културата) и подпрограми (отделни позиции в рамките на субсидиите към НФЦ). Което ги облекчи да се конкурират помежду си и им създаде преференциални позиции. Бих казала, че на фона на безкрайните критики към управленските решения тези бяха сред положителните примери на по-далновидна културна политика.

Другата причина се дължи на хората, занимаващи се с кино. За създателите на късометражни филми това е по-безболезнен опит да се пробват в киното...

---

ОТ СМЕШЕН ПО-СМЕШЕН, ТУК-ТАМ ТЪЖЕН

СМЕШЕН ФИЛМ ФЕСТ - Габрово 2011

Карин Янакиева

Доста повече или по-малко значими културни събития се размиха, загубиха и направо угаснаха в мъглявината на нашия преход. Какво се появи на тяхно място и как се опростачи животът ни, вече всички знаем... Но дотук с воплите. Сега ще стане дума за нещо наистина  хубаво – Смешен Филм Фест в Габрово. Да се възстанови фестивал с някогашна слава определено не е лека задача. Изисква се много енергия, здрава доза ентусиазъм и, разбира се, професионализъм. С общите усилия на Община Габрово, Национален филмов център и Фондация “Арт офис” в града за втори път (първата крачка бе направена през 2010-та), след дълги години прекъсване, се проведе Международният фестивал на комедийния филм. Препълненият салон и оживлението сред хората доказа, че идеята на организаторите е била повече от добра.

В програмата можеха да се видят филми на изявени автори, като полския режисьор Томаш Конецки (”Лейдис”) или румънския Раду Михайлеану (”Концертът”), както и напълно непознати, дори екзотични артисти като Доминик Абел, Фиона Гордън и Брюно Роми, с изключително нестандартния си белгийско-френски проект “Румба”. Имаше специален акцент върху френското кино с две нови комедии: “Смяна на местата” на Паскал Пузаду и “Като другите” на Венсан Гаренк, създадени в добрите традиции на жанра. В Деня на българското кино прожекциите на “Правилата на ергенския живот” (реж. Тонислав Христов), “Корави старчета” (реж. Пламен Масларов и Ивайло Пенчев) и “Love.net” (реж. Илиян Джевелеков) преминаха при буквално претъпкана зала, а за последния се наложи допълнителна прожекция...

---

 НБУ – НБ(О)К

Нов български университет – ново българско (образование по) кино

Александър Донев

Всъщност, всичко започва повече от скромно. Ето какво е описанието на курса, който  Людмил Христов, член на Академичния съвет на Нов български университет от самото му създаване, днес професор, води точно преди 20 години, през първата учебна година от основаването на университета:

„Курс „Видеофилм, клип, реклама, репортаж, семейна хроника” – 30 часа, 2 кредита, 30 студенти – една група. Практически упражнения – 75 часа. Видеотехника – У-матик, наемана от „Интерфилм”.

Курсът има за цел да запознае студентите с основните елементи на снимачния процес, както и с основните изразни средства, използвани от оператора – композиция на кадъра, осветление, гледна точка, ракурс, перспектива, снимачен план, оптика, цвят, баланс, движение на камерата и др.”

Звучи умилително и достолепно, като редове от Рибния буквар на д-р Петър Берон. Но именно с тези непретенциозни няколко изречения започва алтернативното кинообразование в нашата страна. До този момент НАТФИЗ (тогава все още се е наричал ВИТИЗ) е единственото висше учебно заведение по кино. Ако не те приемат там, чакаш следващата година, а понякога и още 3-4 нулеви години, защото държавата строго контролира произволния достъп на амбициозни млади хора до подобно „аристократично” и „високо отговорно” занимание като правенето на филми.

„Какво ще стане, ако кьораво и сакато тръгне да снима филми?!” Този негласно изречен аргумент можеше да бъде закачен в края на 70-те и през 80- те години като мото над сградата на улица „Стефан Караджа”.  Неслучайно самата идея за висше образование по кино е посрещната на нож още при създаването на кинофакултета при ВИТИЗ. Искали са да пратят операторите да учат в Художествената академия, а за режисьорите – да бъде създаден някакъв нов специален ВУЗ.

Толкова ли е чудно тогава онова, което четем в една академична справка на Людмил Христов за втората година от съществуването на Нов български университет: „През зимния семестър на учебната 1992/93 година в курс HUM 104 (латинските наименования плюс трицифрени кодове като означения на курсовете са валидни и до днес в НБУ – бел. А.Д.) с продължителност 2 семестъра се записаха 61 студенти при кандидати около 110 души. Бяха събрани около 36 хиляди лева при цена на курса малко по-висока от средната за НБУ.”

Срещу 6-7 щастливци, приемани в курс и до днес в НАТФИЗ, стоят десет пъти повече студенти по киноспециалности, които НБУ започва да приема от втората година на своето съществуване. Образованието е платено и наглед парадоксално, но именно в това се изразява демократичността на новото време. Всички плащат еднакво, но най-талантливите, най-трудолюбивите, най-предприемчивите могат да получат максималните дивиденти от своите инвестиции…

---

ВТОРАТА АНИМАЦИОННА РАБОТИЛНИЦА ВЪВ ВАРВАРА

със Жан Люк Шлок, Карин Мирал и Алексей Алексеев

Невелина Попова

Втората анимационна работилница във Варвара, организирана от програма „Анимационно кино” на НБУ, отново се превърна в незабравимо преживяване. Тя се състоя непосредствено след приключването на Седмия световен фестивал на анимационния филм във Варна, възкръснал (не по чудо, а благодарение на огромни човешки усилия) след 22-годишно прекъсване.

След фестивала по-голямата част от студентите, които бяха във Варна, потеглиха за Варвара, за да продължат на живо своите занимания с любимото изкуство. Участниците изведнъж се оказаха 35! (Освен студентите от НБУ, както и миналата година, имаше и няколко студенти от НАТФИЗ). Това е космическа цифра за такъв род работилница, от която се очаква да произведе и филм!... Но водещите основните занимания Жан Люк Шлок и Карин Мирал поеха „педагогическия” риск: ще се работи екипно, на групи - 24 часа в денонощието. При наличното оборудване и единствената камера друга възможност просто нямаше. От всяка група се изискваше да направи изрезкова миниатюра от една минута анимация. След което четирите миниатюри да се обединят в едно около петминутно филмче, в което отделните истории да са посветени на една обща тема – морето...

---

Екофест – Орадея, Румъния

Апокалипсис или шанс за оцеляване

Людмила Дякова

За съжаление, от години вече се знае, че прогнозите за необратима екокатастрофа на Планетата не са, уви, в сферата на апокалиптичната фантастика, а плашеща реалност - и то от не толкова далечното бъдеще. Затова, макар и закъснели, е важно да полагаме усилия, да търсим начини да овладеем процеса и да спасим живота на Земята, колкото и високопарно да звучи. Все повече хора осъзнават това като мисия и дълг към бъдещите поколения и филмовите екофестивали по света са една от формите на глобалното движение за съхраняване, защита и спасяване на света, в който живеем.

Самата аз се почувствах като мисионер, когато бях поканена за член на журито на организирания за първи път в Орадеа, Румъния, Международен Филмов Фестивал „FOR THE HEALTH OF THE EARTH”. Изключително сериозна и перфектно организирана инициатива, в основата на която са Екологичната партия и Фондацията „Pro Familia”. Особено важно е да се подчертае, че фестивалът бе ориентиран предимно към младите хора – деца, ученици, студенти - и то не само като зрители на филмите, но и като участници в различни екопроекти, които се състезаваха паралелно с конкурсната филмова програма, а на заключителната церемония получиха своите отличия наред с наградените филми. В това е и замисълът на организаторите и най-вече на президента на фестивала, младата амбициозна и очарователна Лавиния Сандру. Младите хора да израснат със съзнанието, че опазването на природата, съхраняването на екологичното равновесие на Планетата, нейното бъдеще зависи и от тях самите – от разбирането им за света и от начина им на живот.

Двадесет филма участваха в конкурсната програма в две категории - за кратък и за пълнометражен филм и определено мога да кажа, че селекционерът и артистичен директор на фестивала Владимир Марин бе подбрал стойностни и въздействащи филми...

---

ТВОРЧЕСКА РАВНОСМЕТКА

100 години от рождението на Захари Жандов

Неделчо Милев

Измина едно столетие от рождението на бележития български кинотворец и повече от десетилетие от годината, когато ни напусна. Но не дистанцията от времето, когато Жандов създаваше своите забележителни филми, ни дава основание да направим равносметка на приносите му за българското киноизкуство. Той е една от най-крупните индивидуалности в неговото развитие. Всестранните му професионални заслуги намериха достойно признание още при появата на първите му творби. Те и днес будят уважение и респект.

В историята на българското кино ясно се очертават три периода. Първата половина на ХХ век обособи самоотвержените усилия на т.нар. пионери, между които се открояват имената на Васил Гендов и Борис Грежов. Краят на Втората световна война поставя началото на втори период, продължил до саморазрухата на т.нар. тоталитарен режим. Следва третият, съвременен период от края на ХХ и началото на ХХІ век; той тепърва предстои да бъде осмислян. (Впрочем, и първите два етапа се нуждаят от известни уточнения).

Творчеството на Захари Жандов е съединителното звено между първия и втория периоди в историята на нашето кино. Той е многостранно образована, уникална личност. Започва творческата си кариера в областта на художествената фотография, като бързо се утвърждава измежду най-надарените в тази насока. Първият му планинарски филм „Мальовица” е заснет през 1940 година.

През 1944 Жандов създава още пет кинотворби в този жанр: „Снежна Витоша”, Камчия”, „Охрид”, „Прилеп”, „Битоля”, „Скопие”, както и научно-популярния филм „Бубарството”. През 1945 година е утвърден като ръководител на военната кинематография, където снима „Военни ски - състезания” (1945) и „Един ден в София” (1946) Получава престижни международни отличия в Брюксел и  Венеция. Категорично признание му донася „Хора сред облаците” (1946)...

---

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  6 / 2011