In English

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 6 / 2008

 ви предлага целия текст на тези и други статии

ПИТАЙТЕ ЗА СПИСАНИЕТО

НА ВСИЧКИ ПАВИЛИОНИ НА РЕП В СТРАНАТА!!!

АБОНИРАЙТЕ СЕ В РЕДАКЦИЯТА!!!

София, бул. "Дондуков" 67, тел.: 946 10 66 (12.00 - 17.00)

Абонамент за една година - 20 лева; за ученици, студенти и пенсионери - 10 лева

СЦЕНАРИИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

                        Невелина Попова                                        

Никога не съм била близка с него.

Помня го как върви по коридора на Киноцентъра, леко приведен, вглъбен, с неизменната цигара, гледащ някъде отдолу, от дълбокото, провиждащ не само в околния свят, но и отвъд...

От онези хора, които знаеш, че трябва да ги има, защото тяхното присъствие крепи спасително въздуха на дните…

…Едно особено мълчание витае около неговия сценарен път през годините, особено в литературните среди: защо ли му е трябвало на големия Поет да се свързва с киното…

Тези мои размисли са своеобразен отговор на това мълчание.

Сценариите на Константин Павлов са най-добрата защита на възможностите на сценарното слово. На самия литературен сценарий - като задължителен цялостен етап в раждането на филма. Като емоционален шифър и код за режисьора, както го нарича Сергей Айзенщайн в статията си “За формата на сценария”.

Убедена съм, че те не са случайни за Поета.

Те са същата поетична тъкан, същият въздух - като стиховете му.

Сега, когато той си замина и всичко е завършено – в изумителното единство и целостта на живота на Поета, наш дълг е да препрочетем и сценариите му (поне аз го усещам като мой дълг) и да ги осезаем като част Пътя му, от личната му изповед през времето.

Все там, в утробата на кита.

Защото…  бидейки толкова мощен Поет, Константин Павлов пристъпва и към сценарното слово като към всяко свое слово, по неотменния закон на поетичната изповед, свързвайки всеки образ и звук – родилно! – с болките и въпросите на собствената си душа. Независимо дали зад тези негови образи стоят циклите на смърт и възкресяване, болящите неща в задаващото се ОНОВА, петимата старци или ходещите по вълните работници, бягащите плъхове, стъпканите от Художника цветя, многобройните доносници и Персифедрон…

Всеки негов филм, като всеки негов отделен образ, звучи с максималната си сила именно в общия контекст на поетичната изповед...

ПРОГНОЗА ЗА ХУБАВО ВРЕМЕ

С режисьорката Зорница София разговаря Йоанна Павлова

Когато в брой 1 от 2005 година редакцията на списание “Кино” публикува първото ми интервю със Зорница София, присъствието на тази дебютираща режисьорка в българските кинематографични среди беше възприемано задължително в крайности. Днес, четири години по-късно и след три следващи филма, тя разказва за баланса, към който постоянно се стреми – между документално и игрално кино, между публика и фестивали, между семейство и работа.

Вече имаш два игрални и два документални филма – в кой тип кино се чувстваш по-комфортно? Какво за теб е различно в работата по документални и по игрални проекти?

Когато снимам документален филм, се чувствам по-добре на ринга на документалното кино, а когато правя игрален филм (процес, който обожавам) изобщо не мога да си представя как така съм се занимавала с документални проекти. Различен тип натоварване, задачи, препятствия и забавление. Наскоро Стефан Командарев ми каза, че в момента “си почива” с един документален филм. Това отчасти, но точно, описва разликата. Документалният филм е по-къса дистанция (но не винаги), можеш да си починеш с такъв (но не винаги) и изненадите са повече, защото не можеш да режисираш живота...

ФЕСТИВАЛ И АБСУРД

Геновева Димитрова

Мина доста време от 28-я фестивал на българския игрален филм “Златна роза”. За мен той беше незаличимо странно преживяване – имаше доста хубави филми, за първи път бях член на журито, а за председател Александър Грозев – директор на ИА НФЦ, бе поканил Кеворк Кеворкян. С четиримата мъже (още Борис Луканов, Иван Младенов и Николай Лазаров) работихме сговорно, колкото и сложно да бе прието имплантирането на външен човек. В най-последния момент бях удостоена от председателя с честта да връча “Златна роза” на “Дзифт”, но я приеха продуцентите от “Мирамар филмс”, а не Явор Гърдев, който си беше тръгнал с мотива, че заминава за Холивуд…

И така, ако на предишната “Златна роза” игралното ни кино се завърна енергийно след дългото лутане из пазарната икономика и творческия ступор, тазгодишната затвърди тази теза. Ако през 2006 фестивалът бе доминиран от т. нар. “клас на Дюлгеров” (“Обърната елха” на Иван Черкелов и дебютанта Васил Живков, “Разследване” на Иглика Трифонова, продуцирани от “КЛАС” на Росица Вълканова, и “Маймуни през зимата” на дебютантката Милена Андонова), плюс “Пазачът на мъртвите” на по-младия от тях Илиян Симеонов, светла му памет, през 2008 недвусмислено показа, че поколенията се сменят.

Що се отнася до количеството - конкурсните заглавия бяха с 9 повече от предишната “Златна роза”, а сред тях – цели 11 дебюта и 6 втори филма. Отново победи дебют – “Дзифт” на Явор Гърдев. И това няма как да не е радостна рекапитулация - в консервативна общност като филмовата, където преди промяната Голямата награда се даваше за голяма вярност, различните журита от началото на ХХІ век демонстрират завидна демократичност - фестивалните фаворити са неизменно първи филми. През 2000 “Златна роза“ не е присъдена, а “Писмо до Америка“ на Иглика Трифонова получава Специалната награда. През 2002 носител на “Златна роза” е “Емигранти“ на Людмил Тодоров и дебютанта Ивайло Христов, през 2004 - “Мила от Марс“ на Зорница-София и “Изпепеляване“ на Станимир Трифонов. През 2006 - “Маймуни през зимата“ на Милена Андонова.

За пореден път твърдя, че най-важното явление в българското игрално кино през последните двайсетина години е разправата с трафарета на сюжета и с удобството на заблудите в авторските дебюти от края на 80-те: “Парчета любов” (1988) на Иван Черкелов, “Бягащи кучета” (1988) на Людмил Тодоров, последван от “Любовното лято на един льохман” (1990), “Екзитус” (1989) на Красимир Крумов, “Аз, Графинята” (1989) на Петър Попзлатев, “Тишина“ (1990) на Димитър Петков... Неколцина млади мъже, изнервени от висене на опашката за влизане в киното, нахълтват през парадния вход на тогавашния Киноцентър и изопват физиономията на българския игрален филм. Из въздуха се понася жужене, превърнало се по-късно в бучене на пристрастия – от ласкавия отзив до претупване по екраните на страната. Филмите на тогавашните млади са различни – и от правеното досега в киното ни, и помежду си – като художествени търсения и резултат. Обединява ги несъгласието – към атрофирали щампи и канони. Несъгласието с живота ни...

„ЗЛАТНАТА РОЗА” И PR КАМПАНИЯТА

Петя Александрова

Преди четири години на същото място (във Варна) на същия фестивал („Златна роза”) една дебютантка (Зорница София) направи пробив в представянето на себе си и на филма си („Мила от Марс”). И понеже филмът беше необичаен, стилът на режисьорката също, нещата се развиха по най-благоприятен начин – „Мила от Марс” получи „Златна роза” (екс екво с „Изпепеляване”). Зорница София продължи с пълна пара (два документални и сега един игрален филм), но най-вече от всичко спечели PR-ът в киното. Едни по-млади поколения без свян и излишни скрупули показаха как се „опакова” един продукт, какъвто е филмът. Същото се случи в сферата на документалното кино с „Георги и пеперудите” на Андрей Паунов, много гледан и добре рекламиран филм. Точно за новия PR на българските игрални филми ми е думата. И за неговата недостатъчност на „Златна роза” тази година.

Странен парадокс: на фасадата на НДК във Варна, където традиционно се провежда „Златна роза”, нямаше нито едно рекламно пано за фестивала – нито отпред, нито отстрани, нито на централно, нито на не толкова централно място. Беше толкова учудващо, че някои от колегите направиха снимки за удостоверяване на факта.

По същото време във Варна течеше и фестивалът на куклените театри „Златен делфин”, за който из града се знаеше повече, но гостите му не се оформиха като кино публика.

Министърът на културата Стефан Данаилов реши в последния момент, на самото откриване, че входът за киното ще е безплатен – допълнителен стимул за посещаемост. Но залата така и не преливаше от ентусиасти, макар спрямо предишни години да беше по-пълна. И не сравнявам с носталгични спомени отпреди 90-те, а с тазгодишни софийски премиери и официални прожекции на същите тези участници в конкурса. 

 Макар че забелязах неочакван прилив на носталгични зрители в малката зала на „Най-добрият човек, когото познавам”.

Аз лично присъствах на две предпремиерни, първи прожекции, и двете с основание да се превърнат в PR събитие. Първата е на „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” на Светослав Овчаров. Режисьорът е родом от Варна, а филмът е подкрепен от международни фондове, в него имаме притегателен герой – Хемингуей!, изпълнен от американския актьор Крис Хайслър, и история - мистификация. Втората е на вече споменатата Зорница София с новото й произведение „Прогноза”, който може да заложи също на международен сюжет (ту в Англия, ту на Балканите), на международен състав както при героите, така и при актьорите, и отново на самопредставянето на Зорница София. Тя по водене на церемония надскочи и "Оскар"-ите, като изкара на сцената не само многобройния екип, но и дъщеричката си...

ПО-ДОБРЕ РАЗПРАВИИ, ОТКОЛКОТО МЪЛЧАНИЕ

Антония Ковачева

След поредния фестивал на българския игрален филм „Златна роза” не ме напуска усещането, че пред очите ми се обърна страница от новата история на родното кино. Случи се нещо, което бе отглеждано години наред. Дали обаче си даваме сметка за същността на процеса? Какъв е този процес? Има ли го, или отделните попадения са просто случайност, самотни таланти, “неважни” изключения?

За жалост, нито един от тези въпроси не можа да бъде нито зададен, нито обговорен още по време на фестивала, където нуждата от живо споделяне на мнения, от спор и размяна на аргументи за или против конкретните филми става все по-болезнена. Във Варна дискусии не се случват от години. Освен героичните усилия на Людмила Дякова да провокира публични разговори за стратегически проблеми на българското кино, разговори върху художествената конкретика няма и в София. Оглеждането на отделен филм от колеги непосредствено след прожекция е мил спомен от минали времена. След премиерите вече пийваме “по чаша вино”.

Онова, което правим преди обяд по време на фестивала във Варна, незнайно защо се нарича пресконференции. На тях въпроси не задават дори малкото командировани специално за събитието журналисти. От кумова срама пред появилите се автори ние, критиците, се чувстваме длъжни да подхвърляме журналистически въпроси, колкото да дадем възможност на същите тези автори да си направят презентация на филмите. Срещите преминават като монолози, в които говорещите рядко си позволяват някои деликатни забележки. Авторите от своя страна благодарят и всички дружно отиваме да хапнем. Така година след година ние си отгледахме куртоазно мълчалива професионална среда, в която несъгласията и критиките, споделяни по правило зад гърба на създателите на филмите, приемат формата на клюки и злословия. А някои от конкретните диалози, които тази есен аз лично имах с уважавани от мен колеги, са следните: “Какво ще кажеш за “Дзифт”? – Извинявай, ама това не е филм”. “Хареса ли ти “Прогноза”? – Айде бе, Зорница София е такава лисица...”. Клюки и злословия винаги е имало и ще има, киното не е пансион за благородни девици.

Но ако останем само на тях – както сме сега – жална ни майка като общност, като отбор, който трябва да си отвоюва всеки лев подкрепа от разпасаната и безотговорна държавна администрация, в ежедневна битка с несмислени закони и правилници...

(ХИНДЕ)МИТАРСТВАТА НА БЪЛГАРСКОТО КИНО: между неоноара и Чехов, между големия свят и малките разговори, между дзифта и спасението

Боряна Матеева

На „Златна роза” 2008 се видя, че пред съвременното българско кино вече не стои въпросът „А днес накъде?”. Всички посоки са открити и всичко зависи от авторското намерение и потенциал. Може и да няма напълно възстановен кинопроцес, но има смайващо и обещаващо многообразие на жанрове, стилове, теми, поколения, което говори за нормализиране на ситуацията и окончателно надмогване на кризата. Филмовият масив може да се разгледа по няколко оси: жанрова - в диапазона от neonoir-а до психологическото проникване в стил Чехов; стилистична - от екстремния формален експеримент до стандартите на доброто зрителско кино; тематична - от изповедалното преосмисляне на собственото творчество и травматичното минало през възкресяване на биографични факти от битието на велики писатели до психологически и типологични сондажи в съвременността; поколенческа – от патриарсите до дебютантите.

Невъзможно е да се открои една стилистична, жанрова, тематична или поколенческа тенденция. Налага се оригиналността на индивидуалните погледи и подходи.

Здравословно и красиво е наистина, че „А днес накъде” на доайена-класик  Рангел Вълчанов се състезава с дебютния „Дзифт” на Явор Гърдев. Че условността и абсурдният комизъм на двете брачни двойки от „Хиндемит” на Андрей Слабаков (изиграни виртуозно от едни и същи актьори), жертва на рекламната агресия, стоят така убедително, както и реалистичната психодрама на днешните провинциални момичета от „Шивачки” на Людмил Тодоров. Че военните кореспонденти Ърнест Хемингуей от „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” на Светослав Овчаров и Йордан Йовков от „Военен кореспондент” на Костадин Бонев (а защо не и фикционалният Марко Матанич от „Прогноза” на Зорница София) са така различни в реакцията си на събития от историята и чрез кратки романизирани откъси от техния живот авторите осветляват различни аспекти от човешката природа. Че бляскавото упражнение по стил и новаторско за нашето кино кръстосването на жанрови елементи „Дзифт” се допълва от деликатната стилистика на „Малки разговори” на Владимир Краев или познатите, но ефикасни канони на масовото кино в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на Стефан Командарев...

ЗЛАТНАТА РАКЛА' 2008 – СУБЕКТИВНО ЗА ОБЕКТИВНОТО

Людмила Дякова

От години Международният телевизионен фестивал „Златната ракла” се утвърди не само като филмов, но и като културен форум с широк аспект от прояви: научни конференции, представяне на телевизионни компании и мрежи, акценти върху различни кинематографии, срещи с видни чуждестранни и български творци. Нещо съвсем естествено за класата и ранга на подобен тип фестивали, а и комфортът, който предоставя „Новотел Пловдив” с многото си зали и уютна обстановка, напълно предразполага към това. Но в тази посока 33-то издание на фестивала и негов 40-годишен юбилей, поне според мен, беше повече от скромно. Не става дума за светски блясък и пищност, а за събития, които да утвърдят значимостта, авторитета и израстването на „Раклата” през нейната четиридесетгодишна история. Затова оценявам високо таланта и усилията на неуморната фотографка Биляна Станилова, чиято поредна разширена изложба е автентичен документ за фестивала през годините, но и своеобразно обяснение в любов към „Златната ракла”, дълбок сантимент, който всички ние, причастните към фестивала, изпитваме. 

Затова пък филми в различните категории имаше много и най-разнообразни, като изключим раздела за детски програми, който включваше оскъден брой творби. А само до преди време това бяха едни от най-интересните филми и необходимостта от присъствие на детско кино на „Раклата” е извън съмнение, но организаторите трябва да помислят за реформиране на този формат и да бъдат по-настойчиви в търсенето на достатъчно и стойностни творби за детско-юношеска аудитория.

Над петдесет бяха филмите в конкурсните програми за документално кино и телевизионни репортажи...

РУСКОТО КИНО: ЗАБЕЛЕЖКИ ПО ПОВОД НА ДВЕ КИНОСЪБИТИЯ

Галина Николаева

В рамките на годината на Русия в България се проведоха няколко филмови събития, свързани с представянето на руското кино пред българска публика: специална ретроспектива “Златен фонд на руското кино”, организирана от Министерството на културата на Руската федерация, Министерството на културата на Република България, Госфилмфонд, Българска национална филмотека, Руски културно-информационен център, както и панорама на руското кино по време на Киномания' 2008.

Преди тридесет години, благодарение на усилията на незабравимия директор на филмотеката Тодор Андрейков, в морската столица Варна се събират теоретици и историци на киното от цял свят, за да обсъдят влиянието на съветското нямо кино върху световния кинематограф. Освен всичко друго, тази среща дава възможност за контакти с колеги от различни страни. На нея присъства и киноведът - познавач на руското нямо кино Владимир Дмитриев. В частни разговори с него българските колеги коментират, че заедно с много интересните съветски филми по екраните в България много често показват второстепенни и незначителни филми и всичко това работи срещу авторитета на съветското кино. След това дойдоха 90-те години, когато съветското кино изобщо изчезна от български екран. И в Русия нищо не знаеха за българското кино. Това си беше разкъсване на всякакви връзки.

Може би поради това срещата през октомври с руското кино, включено в ретроспективна програма и със същия този Владимир Дмитриев, е показателна за развитието на връзките в тази посока. Невъзможно е да се върне старото, но явно е дошло време да се събират камъните, да се възстановяват връзките – интересът е взаимен. И това може би е по-важно от всичко – от официалните речи и сърдечните срещи и дори от самите прожекции на стари руски филми...

КИНОАНКЕТА: БОЙКО КАЛЕВ

Бойко Калев е завършил Кино и ТВ операторско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1979 година.

Оператор – постановчик е на игралните филми: „Барабанчикът и неговата жена барабанчица”; „Завъртете всички сфери”; „Сляпа събота”; „Три Марии и Иван”. Заснел е и множество документални филми, сред които: „Внимание! Трудово-възпитателно училище”; „Катастрофата”; “Ребус за щастие”; “Славка”; „Борис Денев - художника”; „Ваш даскал Апостол”, “Между маските” и др.

По какви критерии избирате филмите, които снимате?

На първо място е сценарият, историята, която ще бъде заснета. Обичам дълбоките, човешки истории, убедително и правдоподобно показани. На второ място е личността на режисьора. Хубаво е той да има интересни идеи и решения, това стимулира оператора. Да умее да се сработва с екипа, да уважава и приема предложения в полза на филма.

Какво е за Вас камерата?

Камерата е техническо средство за постигане на определени идейни и художествени резултати. Разбира се, всеки оператор има предпочитания към определен вид камери, обективи, но всичко зависи от бюджета на филма.

А светлината, композицията, движенията, цвета?

За мен, в моята работа, най-важна е светлината. Тя е изцяло в ръцете на оператора и чрез нея можеш да създадеш различни визуални настроения и решения. Ако са “тандем”, операторът и режисьорът трябва заедно да решат композицията на камерата, цвета и движението според епизода или сцената. Тези компоненти са важни за цялостния изобразителен стил на филма...

„СЕМИНСИ” ЗА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТИ ПЪТ ВЪВ ВАЛЯДОЛИД

ТРАДИЦИИТЕ В КИНОТО ТЪРСЯТ НОВ ПЪТ КЪМ ПУБЛИКАТА В ИСПАНИЯ

Мая Димитрова

Представете си град сред плодородни полета, някъде в Запада на Европа. Там, където няма дървета, но има Стара култура. Там, където дори грамадите на планините вече не са на мястото, отредено им от природата, защото преди векове са разнесени камък по камък и са  превърнати в архитектурни шедьоври и римски пътища. Това е провинция Кастиля е Леон, Там има великолепни извисени църкви с женски имена и доминираща над централния площад бяла катедрала, с подронени от вековете каменни зидове. Сред експонираните за туристи храмови стени днес скитат нови поклонници. Там новодошлият лесно може да се загуби в плетеницата от павирани улици, сред множеството култови сгради с чаровни витражи от минали столетия, които днес са реконструирани в студентски аудитории и са изпълнени с нова социална енергия. Там минавате замаяни по местата, където са се родили крале на империи, написал е последните страници на „Дон Кихот” Сервантес, шумели са бурните години на гражданската война от 30-те години на миналия век в Испания. Това е град Валядолид, съхранил грижливо богатата си култура и спомена за исторически превратности през столетията.  

А сега си представете екранизация по туристическата карта на този град. Екзотичното предложение не изглежда непостижимо, защото градът е домакин на „Семинси”. Кметството е предложило гостоприемството на международен филмов фестивал от 53 години насам. В селекцията на „Семинси” тази година имаше и филми с исторически ракурси, и стремеж да се отговори на улегналия ритъм в ежедневието на гражданите, и да им се предаде треската на кинофиестата. Събитие, което по традиция се развихря в края на месец октомври в града с амбицията да смени сезоните – в киното и в годишните времена...

TESTIMONY

ДОКУМЕНТАЛНИ ЩРИХИ ОТ БЕРЛИН

Юлия Кънчева

В превод на български език TESTIMONY означава свидетелски показания и ми се струва твърде сполучливо заглавие на репортажа ми за провелия се наскоро фестивал PRIX EUROPA в Берлин. Всъщност, взимам го приятелски „назаем” от заглавието на филма-победител в документалната категория, която ще е и акцент на размислите ми от видяното като член на журито там.

Иначе като цяло 22-то издание на  Prix Europa остана вярно на амбициите си за най-престижно ежегодно състезание на най-добрите европейски телевизионни, радио и интернет програми, провеждано под патронажа на Европейския Парламент и Съвета на Европа, както и със съдействието на Европейската Културна Фондация. От получените 582 заявки за участие 213 произведения от 31 страни бяха селекционирани да участват и да се борят за 12-те награди в различните 8 категории, а повече от 1000 професионалисти в областта на аудиовизията бяха гости на събитието. Имала съм шанса да участвам и да бъда няколко пъти жури на този фестивал и твърдя, че атмосферата му е уникална – строго работна и прецизна по немски, но и не-снобарска, неформално приятелска, пак по немски. Вероятно голям принос за това имат организаторите и най-вече дългогодишната неуморна и очарователна директорка на Prix Europa г-жа Сузане Хофман, която успява да е във всеки един момент навсякъде - и то усмихната и със задълбочено мнение и провокираща позиция в дискусиите. Срещата на многообразието от често контрастни теми, отражение на случващото се на континента, както и на индивидуалните творчески търсения и опит, ти дават усещането за принадлежност към общност, която те цени и разбира...

СОЛУН 2008: ПАМЕТ ЗА ГАБРИЕЛ ФИГЕРОА 

Божидар Манов

Сред морето от филми в програмата на 49-я международен кинофестивал в Солун (14 - 23 ноември 2008), при живото присъствие на редица бляскави имена (Оливър Стоун, братя Дарден, Емир Кустурица, Такеши Китано, Уилям Дефо, Теренс Дейвис), едно друго събитие остана някак встрани от главния фокус, но затова пък покрито с магнетичната патина на класиката – фотографска изложба от кадри на големия мексикански оператор Габриел Фигероа. Преди година бе отбелязано столетие от рождението му (1907-1997). Тогава много международни фестивали и национални филмотеки припомниха забележителното му творчество с различни филмови панорами. Ала мнозина бяха изненадани от пътуващата  фотоизлобжа “1/24 от секундата”, събрала емблематични кадри от негови екранни шедьоври. Колекцията от чернобели фотоси цяла година обикаля света и през ноември 2008 “акостира” в Солун. Експозицията бе подредена в  Стария археологически музей, чиято сграда сама за себе си е архитектурен паметник с твърде любопитна история...

ГЛАСЪТ  НА МЛАДИТЕ  ОТ ЕКРАНА НА ВАРШАВСКИЯ КИНОФЕСТИВАЛ

Олга Маркова

В 24-я международен  кинофорум, който се проведе от 10 до 19 октомври  в девет зали във Варшава, участваха 153 игрални и 87 късометражни филма, селекционирани от 55 страни. Бързам да отбележа, че и на този фестивал България бе удостоена с престижна награда. В основната програма, съставена от четиринадесет филма, “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” -  второто игрално произведение на режисьора Стефан Командарев с оператор Емил Христов, бе удостоен със Специалната награда на журито. Зрителите - предимно млади хора - го посрещнаха с голям интерес. Ще припомня, че  копродукцията на България, Германия, Словения и Унгария завоюва още през март т. г. приза на публиката на 12-я международен София Филм Фест.

Голямата награда в тази колекция спечели психологическата драма “Юриев ден” (руско-германска копродукция) на известния руски театрален режисьор Кирил Серебреников, с над 20 постановки на сцените в Москва и Санкт Петербург, сред които и “Жана д' Арк” с участието на Фани Ардан. Филмът впечатлява с актьорските си постижения и разкрива напрегнатите отношения между силната и красива оперна певица Люба (в изпълнение на Ксения Рапопорт), напуснала Русия  и постигнала завидна международна кариера, и нейният подрастващ син, който с недоволство я следва по света. Личният конфликт умело се вплита с днешния ден на руската провинция - забутано кътче, което героинята преоткрива...

ТВ ЕВРОПА+ ИЛИ ЛИПСВАЩОТО ЛИЦЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Иво Драганов 

Точно преди две години в Русе, в рамките на фестивала БЪЛГАРСКАТА ЕВРОПА, се проведе дебат на тема “Българското европрисъединяване в огледалото на електронните медии”. Коментира се отразяването на процеса на присъединяване на България към Европейския съюз и се стигна до заключение, че българските електронни медии са оказали сериозен принос. Две години по-късно електронните медии продължават своето позитивно отношение към Европейския съюз и най-важното – те го изразяват от екрана и ефира на своите тв и радиостанции. Това е видно от изследвания на МАРКЕТ ЛИНКС. Днес обаче интерес представлява друга гледна точка.

Доколко българите възприемат европейските ценности?

Могат ли да ги дефинират?

Могат ли да ги хармонизират с българската ценностна система? Имаме ли такава?

Дали аудиториите са повлияни в своите оценки от електронните медии, или просто повтарят като папагали нещо, което се тиражира масово в общественото пространство?

Доколко ние познаваме добре културното многообразие на народите от Европейския съюз и откъде и как си създаваме тази представа?

А те как си представят българите?..

АУДИОВИЗУАЛНАТА ПОЛИТИКА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Михаил Мелтев

Аудиовизуалните произведения са обект на особено внимание в Европа. Те са едно от изключенията от общата политика на Европейския съюз, която забранява помощи или всякакви други действия, които могат да заплашат свободната конкуренция в търговските отношения между страните. Причина за това е двойнствената им природа: от една страна, те са стопанска дейност, която създава работни места и материални блага, а от друга - културен продукт, който формира обществено мнение, създава и опазва ценности. Това е фундаментална причина, поради която този сектор никога не е бил оставян единствено на влиянието на пазара. Политиката на съюза в тази област е основана на опазване на плурализма, на културното и езиковото многообразие и на малцинствата: „Аудиовизуалните и в частност филмовите произведения играят важна роля във формирането на Европейските идентичности както по отношение на общите аспекти, споделяни в цяла Европа, така и по отношение на културното многообразие, характеризиращо нашите различни традиции и истории...

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  6 / 2008

 © СБФД За най-добро разглеждане на сайта: оптимална резолюция 1024 х 768, Internet Explorer 6