|
СПИСАНИЕ
"КИНО" Брой 5 / 2008 ви предлага целия текст на тези и други статии
ПИТАЙТЕ ЗА СПИСАНИЕТО НА ВСИЧКИ ПАВИЛИОНИ НА РЕП В СТРАНАТА!!!
АБОНИРАЙТЕ СЕ В РЕДАКЦИЯТА!!! София, бул. "Дондуков" 67, тел.: 946 10 66 (12.00 - 17.00) Абонамент за една година - 20 лева; за ученици, студенти и пенсионери - 10 лева
М А Е С Т Р О Т О Коста Биков
Ще започна с това, че според мен общуването с Рангел Вълчанов трябва да се признава за висше кинообразование. Смея да кажа, че за последните 30 години имам поне четири "заверени семестъра" при него и това ми дава известно основание, че в най-новата РАНГлиста на българската кинорежисура ще има едно скромно място и за мен... Срещнах Рангел Вълчанов в Киноцентъра, когато беше на 50 и снимаше "Лачените обувки на незнайния войн"... Бях в неговия екип, когато беше на 60 и снимаше "Немирната птица любов"... Когато стана на 70 – направихме заедно "Пътешествие между два филма"... След това заснех за БНТ уникалното му изпълнение в "Лазарица" ("по шопски")... И сега, в навечерието на неговата 80-годишнина, седя пред белия лист и се опитвам да намеря думите, които ще изразят моето преклонение пред Маестрото...
МОНОЛОГ ЗА КИНОТО КАТО СЕБЕПОЗНАНИЕ Светослав Овчаров
"Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" е автобиографичен филм. Не, няма грешка! Не съм и дотам още откачил, та да заявя, че съм Хемингуей. В този филм аз съм Дъщерята. Ето тука сигурно вече читателите, особено ако не са гледали филма, с пълно право искат обяснения. Готов съм да отговарям за думите си, както и за филма. Две думи за сюжета: В този филм се разказва за нощта на 18 октомври 1922 г. В тази нощ през България е преминал Ърнест Хемингуей. Това се вижда от печатите върху паспорта му, съхраняван в архива на библиотеката "Кенеди" в Бостън. Как е минал, не знае никой, но от това преминаване е останал един репортаж, публикуван в канадския вестник "Торонто дейли стар". Репортажът, написан от Хемингуей и изпратен по телеграфа от България, отразява войната между Турция и Гърция, която тече в оня момент. По него време Хемингуей е никому неизвестен млад журналист. Единственият, който фанатично вярва, че ще стане велик писател, е самият той. На 22 години е, женен за по-възрастна жена, живее мизерно в Париж и поминува като военен кореспондент. Себичен, жесток, злъчен, кибритлия, който налита на бой. Лошото е, че няма откъде да телеграфира репортажа си, болен е от малария, а отгоре на всичко е и въшлясал. (Фактите от последното изречение са проверени документално, а твърденията за характера на Хемингуей от по-предното може да запишете на моята сметка.) Та този 22- годишен Хемингуей, който на външен вид няма нищо общо с човека, когото познаваме от снимките, слиза на една провинциална гара в България, за да изпрати репортажа си. Там среща Дъщерята (тая, дето съм аз!). Той е готов на всичко, за да си изпрати текста, включително да прелъсти Дъщерята. Тя е на неговите години, завършила е Американския колеж за сираци в Ловеч. Гарата, какво говоря, България й е тясна, тя се чувства призвана да завладее света. Не напразно всички мъже от околността са полудели по нея. Тя е бременна и никой не знае от кого, всеки иска да бъде бащата на това дете, всеки е готов на всичко, за да бъде с нея. Тя е себична, жестока, жлъчна и пр. (виж по-горе характеристиката на Хемингуей). В нейно лице Хемингуей среща достоен противник. Двамата се надцакват на всички фронтове – емоционалния, интелектуалния, физическия. Тя неистово иска да се махне от това уютно, но мухлясало и архаично, патерналистично общество. Тя е готова на всичко, за да го направи, включително да прелъсти Хемингуей. Така двамата си играят на влюбване, каквото всъщност няма. Въпросът е кой кого?...
СИТУАЦИЯТА В МЛАДОТО БЪЛГАРСКО КИНО Виктор Чучков-син
След последната конкурсна сесия за игрални филми в Националния филмов център ситуацията за младото българско кино започна да се раздвижва в положителна посока, но едновременно с това провокира един парадокс. Резултатът е пет дебюта и в същото време нито един - според правилата на Закона за филмовата индустрия. Художествената комисия в състав Владимир Игнатовски, Искра Димитрова, Борислав Чучков, Митко Новков, Алек Попов, Росица Илиева, Антония Ковачева, Георги Лозанов и Правда Кирова класира шест игрални филма, които според сега действащия правилкник имат право на държавно финансиране. Пет от тези проекта реално са пълнометражни дебюти на режисьорите Драго Шолев, Мая Виткова, Иван Владимиров и Валери Йорданов, Александър Балабанов, Илиян Джевелеков. Ако всичко мине безпроблемно с тяхното финансиране от страна на НФЦ, те ще излязат на голям екран през 2010-2011 г.Парадоксалното е, че те бяха допуснати на общо основание, т.е. състезаваха се на равни начала с всички останали проекти и не се ползваха със специалното отношение, което предвижда законът по отношение на дебютите. В същото време нито един дебют според формулировката в объркания закон и в правилника на НФЦ не беше класиран. Според Закона за кино, дебют е първото произведение на режисьора след завършване на висшето му образование. Това означава, че щом си заснел дори един 3-минутен филм (или клип) и не си го скрил в автобиографията си, ти вече не си дебютант и нямаш право да се ползваш от облекченията в точковото класиране. След вълна от протестни писма до Министерство на културата, НФЦ и серия дебати още в началото на годината вече има резултат и младите режисьори трябва да са доволни. Сега остава само да покажат какво могат. Това означава ли, че винаги по този начин трябва да се случва нещо положително в нашата държава? Да се разчита на обществен натиск, за да се обърне внимание на проблема. Явно, че да. За да получиш, трябва да си поискаш. Обаче има два проблема. Първият е, че всичко това се случи единствено благодарение на добрата воля на тази комисия, а и се надявам, че наистина това са били най-добрите сценарий. Второ: нищо в Закона или в Правилника на НФЦ не се е променило и това означава, че при следващата комисия според точковата система отново дебютните пълнометражни проекти могат лесно да бъдат отстранени, щом регламентът не е променен....
АКО ФИЛМЪТ НЕ ПОЛУЧИ ЗРИТЕЛСКА ПОДКРЕПА, ТОЙ Е ОБРЕЧЕН С Камен Калев и Стефан Пирьов за филма им "Източни пиеси" разговаря Марияна Христова
След броени месеци ще гледаме дебют, който също като "Мила от Марс" се ражда напук на безпаричието и липса на подкрепа от официална институция. Звучи обещаващо - няколко паралелно развиващи се истории по следите на четирима млади хора, чиито съдби се преплитат след брутален инцидент. Действието криволичи между София и Истанбул, заснето е предимно с натуршчици, а в една от централните роли сияе младото откритие на турското кино Саадет Аксой, която миналата година на фестивала в Сараево взе Наградата за най-добра женска роля. "Източни пиеси" е първият пълнометражен филм на тридесетина-годишните Камен Калев и Стефан Пирьов. Камен е учил режисура в Париж, а името му помним от късометражните "Върнете заека" и "Лошият заек" (съвместно с Димитър Митовски), които бяха селектирани в Кан. Стефан пък акостира в българското кино директно след като завършва продуцентство в Нюйоркската филмова академия. Имат общо детство в Бургас и толкова ги сърбят ръцете за кино, че вече работят над нов проект с работно заглавие "Островът". Хубаво е, че сте се заели с една чисто градска история, защото са малко в съвременното ни кино. На мен лично леко ми дотегна от селската романтика, която сякаш е неразделна част от балканското и в частност, българското кино. Вие какво мислите? Камен: Ако филмът е добър, за нас няма значение. Един разказ на Хайтов например винаги ще представлява предизвикателство за българите. Но от друга страна, и аз, и Стефан никога не сме били дълбоко свързани със селото, все ни се въртят из главите истории, по-близки до нас и света, в който живеем. Поне засега е така…
НЕЛЮБОВНО ЗА ЛЮБОВТА Людмила Дякова XVI-ят фестивал "Любовта е лудост" има вече свой шлагер - кантатно-ораториалния хит на Борис Карадимчев "Любовта е лудост", по текст на Матей Стоянов, който няколкократно, въодушевено и сърцато, бе изпълнен от неформална вокална група актьори-зевзеци и бе запят от всички не само за юбилея на Борето - да ни е жив и здрав талантливият композитор и шармантен кавалер, но и като реверанс към българските творци, актьори и режисьори, които с присъствието си, а все по-често и с филмите си, създават истинския празник на този фестивал. За съжаление, доста формално бяха почетени юбилярите Георги Русев и Велко Кънев, но така или иначе достолепието и неуниващият дух на Таня Лолова, Никола Анастасов, Джоко Росич, Георги Черкелов, в асистенция с енергийното торнадо и неистова изобретателност на младите им колеги Андрей Слабаков, Мартина Вачкова, Ернестина Шинова, Таня Карбова, Параскева Джукелова, Любен Чаталов, Йоана Буковска, Биляна Петринска, да не изброявам всички, наистина придават неподражаем и шантав дух на този фестивал и доказват, че малко лудост не е излишна и за най-сериозните от нас. Особено за онези, които искат от "Любовта е лудост" да бъде друг фестивал и отказват да го оценят като забавен филмов празник в края на лятото, за радост на зрители и артисти...
ЗА ПОНЯТИЯТА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ, ЕВРОПЕЙСКО КИНО, ТРАНСНАЦИОНАЛЕН ФИЛМ Вера Найденова
При информационния вихър, който ни върти, понятията бързо се уморяват от употреба, т. е., клишират се. Но много повече от многократното им използване за това допринася честото задържане при повърхността на смисъла им. Добре е, по възможност, да ги уточняваме и обновяваме при всяко разсъждение. На глобализацията в киното съм посветила статията "Екранът като кълбо" (виж книгата "Съвременният киносвят”" С., 2006). Тук по-накратко ще си послужа с образ: ако през последните няколко века състоянието на световната култура е могло да бъде представено във вид на пирамида, доминирана от европейската, то сега, в началото на глобалната епоха, структурата се заменя от кълбото, от "глобусa", върху който всички точки са равнопоставени. "Точките" са по-локални или по-значителни. Едновременно с глобализацията се извършва и т. нар. глокализация (глобализация и локализация едновременно). Другото име на глокализацията е "уедрена регионализация". Картината, следователно, се състои от множество еднакви по значимост "центрове". С други думи, центърът на световната култура е навсякъде. В областта на киното през цялото му стогодишно развитие паралелно, в повече отношения близки, отколкото съперничещи си, съществуват два центъра – европейското и североамериканското кино. Днес техните характеристики – и индустриално-производствени, и естетически, са по-полярно обособени. Появиха се обаче и други кинематографични центрове с мощна енергия. Може да бъде посочен например източноазиатският, макар че едва ли китайското, японското и индийското кино би следвало да се обединяват в едно; те са достатъчно обособени и поотделно. Напоследък се възкресява силата на латиноамериканското кино и т. н. И така от диктуваща, водеща, Европа (респективно европейската култура и европейското кино в частност) вече е само една глокална единица, един център. Но може би засега вътрешно най-богатият и най-сложният, състоящ се от близки, но и нюансирани по дух, по-малки центрове: "северно кино" (в сърцевината на което е скандинавското), южноевропейско, централноевропейско, балканско, руско (наричано от някои евроазиатско) и др. Към това се добавят и всяка една отделно взета национална кинематография. Поддържането на тяхната цялост, при уважение към отликите, е една от актуалните задачи в културната политика на Европейския съюз. И никак не лесна за осъществяване… ТРАНСНАЦИОНАЛНИЯТ ЕВРОПЕЙСКИ ФИЛМ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ИДЕНТИЧНОСТТА Ингеборг Братоева-Даракчиева Днес все по-голяма част от европейското кино се създава в сътрудничество между кинематографисти от различни култури и разчита на един нов зрител с хибридна идентичност, свързан с останалата публика чрез интернет и спътниковите комуникации. Киното все повече става средство за обединение на нов тип общности, основани на “"местата", които то самото създава, отколкото продукт на производствени мощности с определени географски координати. Затова чуждото кинознание заговори за "хибридизация на националните кинематографии", а Елизабет Езра и Тери Раудън очертаха нов тип филмова култура - транснационалното кино, и го дефинираха като кино, което "изгражда своята естетическа динамика по отношение на повече от една национална или културна общност". То е едновременно следствие от и генератор на хибридната културна идентичност на автори и зрители, едновременно е резултат от стремежа към универсализация на художествените послания и средство за универсализиране на киноезика. Естетиката му се изгражда от елементи на разнородни културни традиции, обединени в художествената система на отделното произведение, без отделните компоненти да се използват и възприемат според традиционните за изходните култури кодове и контекст. Тематиката му е ориентирана към общовалидна проблематика, независима от етническата конкретика на отделния филм. Визуалните решения също се изграждат според универсални кодове, улесняващи възприятието на глобализираната публика. Най-често транснационалният стил е характерен за транснационалните продукции, но той все по-често се разпознава и във филми, произведени от отделни национални кинематографии, например "Солино" (ФРГ), "Югофилм" (Австрия), "Ритай като Бекъм" (Великобритания), "Персеполис" (Франция). От тук следва, че терминът транснационално кино не е обвързан изключително с производствените характеристики на филма, а се отнася по-скоро към неговата идеология, естетика и стил...
АДРЕНАЛИН - ТРИ ЕВРОПЕЙСКИ ФИЛМОВИ ДЕБЮТА НА ТЕАТРАЛИ Геновева Димитрова
Най-успелият европеец в американското независимо кино и майстор на транснационалния филм Вим Вендерс е превърнал в рефрен тезата си: "В действителност съществува европейско изкуство и общ език par excellence: европейският филм.” По време на разговора ми с него миналата година в София го попитах какво точно има предвид. Вендерс отговори: "В Европа през общуването на различните култури и езици на съседите като никога досега се създава атмосфера на някакво общо живеене. А киното, благодарение на потенциала си за огромна аудитория, е универсалният език. И тъй като според мен то все още зависи от националните индустрии, опити, култури, имаме уникална възможност да разкажем на света за себе си... Никога няма да успеем да обемем стандартите на американските продукции или разказването на истории. Те настояват да угодят на всички. Там няма никакви специфики на националната култура – просто ничия земя. Така че голямата грешка на Европа е да имитира Холивуд. Ние трябва да изследваме собствените си национални традиции." Според мен, изреченото от Вендерс е най-подходящото антре към заниманието с три европейски филмови дебюта на театрали, превърнали се във естетически феномени в страните си и на континента: "Еуфория" на руснака Иван Вирипаев (1974), "В Брюж" на ирландеца Мартин Макдона (1970) и "Дзифт" на българина Явор Гърдев (1972). Те са обединени от поне три специфики: изграждането на монолитен жанр сред море от цитати, културни заемки и ирония, прилагайки бекграунда на сценичното (вербално и постановъчно) постмодерно заиграване с теми, конструкции и смисли; адреналинния монтаж на съспенса; любовен копнеж в контекста на безутешност. А извънкинематографично те са обединени от факта, че създателите им са родени през 70-те. И още - Явор Гърдев е поставял на българска сцена пиеси на другите дебютанти: "Пухеният" на Макдона и "Валентинов ден" на Вирипаев. Прочее, ирландската пиеса е носител на наградата "Лорънс Оливие" за най-добър театрален текст за 2004 и е преведена на български език специално за представлението на Варненския драматичен театър. Основните разлики между трите филма са четири…
ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ Киноанкета: Ивайло Кузов
По какви критерии избирате филмите, които снимате? Според мен, не аз избирам филмите, а те ме откриват и ангажират със себе си. Какво е за вас камерата?
Камерата е средство за производство както станът за
тъкача и пишещата машина за дознателя.
А това са инструментите като длетата на скулптора.
За мен всеки отделен филм или задача носи свой
индивидуален баланс между техника и вдъхновение. Всеки път е различно и
уникално. Ако операторът умее добре да плува и режисьорът не се е удавил окончателно, след реанимиране може и да прескочи гафа. Какво означава за вас "да уловиш неуловимото"? Мисля, че това е процес, който изпълва със смисъл цялото ни съществуване. Занимание за цял живот. Как се оформя тандемът режисьор-оператор, доколко е задължителен и не е ли по-любопитна случайността в тези отношения? На този въпрос няма отговор. А какво е любовта...?...
ДА ПРАВИШ СВОЕТО КИНО... Творческа работилница за кинолюбители на брега на Дунав Венелин Грамадски
Има една порода хора на духа, свободни и независими от никого и от нищо, които безпроблемно си правят филмите. Не получават авторски хонорари за тях, защото се самофинасират. Не продават произведенията си и не се хранят от това си занимание. Нямат нужда от киносалони и не броят приходи от билети. Както и не се състезават инфарктно за бокс-офис класации и не пилеят пари за реклама. Правят филми за свое удоволствие и не страдат крайно болезнено от амбицията за гениалност, слава, публична известност: регионална или глобална. Те не са бакалаври или магистри по киноизкуство. Не попадат в киноенциклопедиите, историята на киноизкуството не ги отразява. Не ходят по червени килими с модни тоалети. Далеч от тази суета на голямото кино те създават своето лично кино. При това тази порода хора е с други професии: химици, физици, филолози, актьори. Сред тях има директори, счетоводители, учители, свещеници, журналисти, поети... С една дума: нормални български граждани. Но правят уверено и със самочувствие своето кино и като сценаристи, и като режисьори, и като оператори, и като актьори, и като монтажисти... - на фона на ширещата се художествена самодейност в съвременното комерсиализирано професионално производство на аудиовизуални подукти.
ЦУГЦВАНГ ИЛИ ЕХО ОТ "ДРУГАТА БЪЛГАРИЯ" Григор Чернев
Колко сме ние и къде сме? Отмина ли голямата емиграционна вълна, отшумя ли? Какво става нататък, в "другата Българи"”? Сигурно мнозина като мен си задават такива въпроси и всеки се опитва да разбере и осмисли отговорите. Не е лесно. Насам и натам жужат имейли и телефони, но те вече не са достатъчни за ориентация. В Съединените Щати, в Канада, в Германия, в Испания, в Южна Африка и къде ли не живеят български общности. Няма начин, мисля си, от тях да не се пръкне някой писател, художник или кинодеец!? Съществува ли "паралелна" българска литература, паралелно българско изкуство? Има ли с какво да се похвалим, на какво да се надяваме? Или ни липсва информация – двупосочна, искам да кажа. Във всеки случай сигналите от "оттатък" зачестяват. Което ни прави любопитни, обнадеждени, но и дистанцирани: какво знаем ние за тях? Малко, много малко... Неотдавна прочетох романа на Петя Божилова – "Жега в Мадрид" – посветен на емигрантското битие на тамошните българи и на незагубените още връзки с родните места. Един приятел – издател, ми праща стихосбирки на наши авторки, които, докато работят в чужбина – примерно в Швейцария - изливат чувствата си в български рими, за да ги споделят със сънародниците си. Напоследък се споменава уважително името на Илия Троянов – той пък пише романите си на немски език. В превод на български излязоха вече "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и "Събирачът на светове". "Светът е голям..." дори бе екранизиран като международна копродукция с водещо българско участие, задвижено от неуморния Стефан Китанов. Владимир Краев направи филм по "Малки разкази" на живеещия от отдавна в Канада Владимир Ганев, а по сценарий на Владислав Тодоров, който живее в САЩ, е "Дзифт" на Явор Гърдев. Антони Христов е аниматорът на един от най-нашумелите в момента анимационни филми "Уол.и". А във филма на Рангел Вълчанов "А днес накъде" зазвуча неочаквано емигрантска струна. Накара ни да си спомним за някогашната млада звезда на българското кино Георги Стайков, който си е избрал ново местожителство – Швеция. А преди него друга звезда – Климент Денчев – предпочете Канада. За да се върне в българския филм "Разследване". В Канада, впрочем, живеят още няколко български кинематографисти. Ами живеещата в Бразилия писателка и сценаристка Свобода Бъчварова, която току-що представи на българския читател новата си книга "По особено мъчителен начин"? И т. н., но нека се знае, че това "и т. н." засега е тънко. Някъде в тази все още малобройна компания от неизвестни или забравени лица ще предложа на вашето внимание и името на Явор Веселинов. Само че неговият случай не е стандартен – той не е от уседналите емигранти, а е скиталец по света. Пише стихове и сценарии на английски, докато в България го чака нова актьорска роля или режисьорска изява в театъра и телевизията. За него са следващите страници. В очакване на нови знаци от "паралелната" култура на "другата България".
ВОЙНАТА НА СВЕТЛОСЕНКИТЕ... Иво Драганов
Води се една невидима война. Тя е ожесточена, безпардонна, няма задръжки, не подбира средства. Тази война продължава хилядолетия с различни методи, но с една цел - съзнанието на хората. Идеолозите й винаги са различни, стоят в сянка, но бенефициентите са лесно разпознаваеми. Това е управляващата върхушка. Стремежът към манипулация е изкушавал просветени личности, таланти, откровени мошеници, нагли и арогантни простаци, лукави фарисеи, обикновени глашатаи. Разликата между тях е, че първите моделират подходи, които да въздействат и променят нагласи и разбирания за удобство на властта, а другите мачкат психически и физически хората. През годините този натиск се проявява по различни начини, включващи и физическо унищожение на инакомислещите. Сега манипулацията е по-фина, небрежно забавна, дори пресметливо присмехулна на моменти, но действа постоянно със силата и настойчивостта на водата... Водата, която има един вкус, когато си жаден, а съвсем друг - когато се давиш... Почти в същата ситуация се оказва всеки потребител на електронна информация в днешния виртуален свят. Едва ли не като Алиса в страната на чудесата. Зрителят е жаден за информация, но рискът от "удавяне" в потопа от подобието на информация е огромен. В хилядите минути екранно време, посветени на незначителни подробности от живота на маргинали и аутсайдери, манипулаторите са толкова професионални, че дори ключов екологичен проблем могат да размият в брътвежи. Уважавана телевизия в централната си емисия показа как се стоварват балите със софийски боклук в сметището край село Цалапица. То също е незаконно, но кого го интересува това!? Репортерът запита драматично някаква баба дали софийският боклук й мирише. Бабата се завайка, че ще мирише. Обикновено възрастните хора имат съпротива към всякакви промени. Това променя гледната точка, защото отговорът е предизвестен. Проблемът е другаде. Той се състои в това, че вместо да се проследи и анализира причинно-следствената връзка от непострояването на завод за отпадъци (проблемът е разискван още през 88-година, писал съм сценарий за научнопопулярен филм по темата), за да се разкрият скрити интереси от комисионни, рушвети и прочие, репортерите интервюират случайна баба какво мисли по най-незначителната част от този проблем. Не питат експерти, еколози, представители на местната власт за неговата същност като първопричина, а нея за последиците. Какво ще реши това? Не можеш да отстраниш последиците, ако не откриеш причините – казва Конфуций. Това е пример за непрофесионализъм или за манипулация. Изграден е висок коефициент на автентичност в ситуацията, но той подвежда. Създава се впечатление за интерес към общественото мнение. Но него го няма. Забелязва се устойчива тенденция да се интервюират хора по незначителни въпроси. Дали това е пътят към развитото гражданско общество?
БЪЛГАРИНЪТ ГЕОРГИ КАНАЗИРСКИ СЪЗДАДЕ КРАЛЯ НА ФРЕНСКОТО КИНО Костадин Костов
Сюжет за малък разказ Беше зимата на 1968 г. Изнесох кратка лекция за френското кино в пловдивското кино "Република". След това се прожектира филмът "Клетниците" с Хари Бор, продукция на френската фирма "Пате Натан". След прожекцията навън валеше сняг. Бях пресрещнат от висок, набит мъж с барета на главата. С лек акцент той ми довери: "Аз познавах продуцента Бернар Натан." Недоумяващо повдигнах рамене и попитах плахо: "Да не би да сте живял във Франция?" Непознатият вдигна яката си и задоволи моето любопитство: "Да, и не само го познавах. Той дължеше своето богатство на мен..." Лошото произношение изиграва солена шега "Казвам се Георги Каназирски. Роден съм в Пловдив в годината на създаването на киното – 1895-та. Завърших гимназия. Тръгнах да диря късмета си в Европа. Научих бързо френски и английски. Всяка вечер ходех на кино. Навъртах се покрай американските кантори за разпространение на холивудски продукции във Франция. Директорът на филиала мистър Томкинсън ме забеляза и ме направи началник на "PR" на фирмата "Фокс" за Франция. Всеки ден съчинявах рекламни текстове за излизащите на екран американски филми. Работодателите ми поискаха от мен да намеря някой, който да вади копията на нашите филми, пускани на екран. Още преди това бях обърнал внимание на един момък, който се представи като Бернар Танензеф, родом от Бесарабия. Беше дошъл в Париж също като мен да търси щастието си. Произношението му беше лошо и ние трудно успявахме да се разберем при разговорите. Бернар охотно прие да копира нашите филми. Попитах го колко иска за метър. В бързината той изломоти нещо като 25 франка за метър. Лекомислено се съгласих с неговата оферта. Вече когато подписвахме договора, аз разбрах, че той е искал 2 франка и 50 сантима. Бях му платил десет пъти повече...
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 5 / 2008
АРХИВ: Брой 4 / 2008; Брой 3 / 2008; Брой 2 / 2008; Брой 1 / 2008 Брой 6 / 2007; Брой 5 /2007; Брой 4 / 2007; Брой 3 / 2007; Брой 2 / 2007; Брой 1 /2007; Брой 6 / 2006; Брой 5 / 2006; Брой 4 / 2006; Брой 3 / 2006; Брой 2 / 2006; Брой 1 / 2006; Брой 6 / 2005; Брой 5 / 2005; Брой 4 / 2005; Брой 3 / 2005; Брой 2 / 2005; Брой 1 / 2005;
Назад към Съюз на Българските Филмови Дейци
© СБФД За най-добро разглеждане на сайта: оптимална резолюция 1024 х 768, Internet Explorer 6
|
