СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 5 / 2005

ВИ ПРЕДЛАГА

ЦЕЛИЯ ТЕКСТ

НА ТЕЗИ И ДРУГИ СТАТИИ

In English

КИНОКРИТИКАТА Е ПРОФЕСИЯ НА ОБЩУВАНЕТО

Разговор с професор Вера Найденова

При участието на Боряна Матеева, Геновева Димитрова, Дима Димова, Ирина Иванова, Искра Божинова, Искра Димитрова,

Йоана Попова, Калинка Стойновска, Людмила Дякова  и Марияна Лазарова

През месец септември Вера Найденова навърши кръгла годишнина. Както тя самата казва, в нашата малка страна не е възможно да скриеш годините си -днес срещнеш някого, с когото си учил в първо отделение, утре друг от времето в университета. Освен това, според нея криенето е проява на лош вкус. Все пак спазихме светския тон да не се назовава дамската възраст…

По повод на юбилея се събрахме десет нейни колежки, от различни отсечки по възрастовата скала, и я "поздравихме" с въпроси. Разговорът преля в леко празнично парти.

Калинка Стойновска: Какво дължиш на твоите прекрасни родители, които имах удоволствието да познавам? От коя културна епоха бяха те, от коя се оказа, че си ти, и от коя ще бъдат твоите любими племенници?Какво ви свързва и какво ви  разделя?

Преди всичко благодарност за грижите, за разбирането. Те никога не задаваха неудобни въпроси. Добре е, че не са малко тези като теб, които също знаят, че бяха много добри и много интелигентни. И днес многобройните им ученици ме спират, за да ми разказват спомени. В по-пряк смисъл – на баща си навярно приличам по горещата емоционалност, а на мама – по склонността към анализ. Те бяха съвършена брачна двойка и издигнаха пред мен недостижим пример в това отношение. Като усещах, че не ще мога да го достигна, не се и опитах…

Деленето на времето по епохи е твърде условно. Особено що се отнася до културата,  която се просмуква през границите на  историческите събития, от които обикновено започва "новото летоброене". Човек поема много култура и с генетичната си памет. Не само от литературата и учебниците, но от родителите си съм получила информация за 20-те години, когато са учили, за времето между двете световни войни. Впрочем, аз също помня нещичко от времето преди Втората. Например това, че европейският бит стигаше вече и до моето родно село ( Торос, Ловешко), до моето семейство. По-късно  и битът, и нравите станаха доста  по-суровички. Сигурна съм, че ако бяха живи, със своята любознателност и отвореност родителите ми щяха да проумеят и започващата епоха на глобализацията, в която ще живеят техните правнуци и мои любими племенници-внуци Даниел и Кристина. Така че, поне в границите на нашето семейство, има някакъв континюитет…

“ПАРИТЕ И РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО СА ОСНОВНИТЕ ПРОБЛЕМИ В БЪЛГАРСКОТО КИНО”

С режисьора на “Неутрална зона” Андрей Слабаков разговаря Мариана Христова

Едва ли ще е точно, ако определя Андрей Слабаков като “скандален”, но бих могла да го нарека “естествен” и със сигурност “българин”. С неизменната цигара, свъсени вежди и онази характерна мъжествена бразда на бузата, наследена от баща му, той винаги е правил впечатление на “опак човек”. Всъщност, с него се общува лесно и непринудено, а инатът е запазил за киното. В момента довършва новия си игрален филм с работно заглавие “Неутрална зона”, който обещава да бъде поредното абсурдистко предизвикателство. Стига да има къде да го видим, предупреждава Андрей.

С риск да те отегча, ще те помоля за пореден път да разкажеш накратко за какво става дума в новия ти филм.

Това са две семейства, които отиват да живеят в две нови къщи. Те общо взето нямат особени проблеми. Горе-долу са изпълнили американската мечта да си имат къщи, да не живеят в панелни блокове, за да могат да си правят малки. Нали има такава теория – хората трябва да имат деца чак когато всичко им е наред, за да нямат те проблеми. В началото двете семейства много се харесват, после вече не се харесват, но започват много да си приличат – не само по къщите, а и по начин на мислене. Те са главно консуматори, тоест, нямат някакви духовни ценности и идеали и не им е много ясно защо живеят. В един момент вече им се иска да са различни, обаче не се получава, защото имат едни и същи представи за различно. Стават все по-еднакви и по-еднакви не само в мисленето, но и физически. Докато накрая едната жена убива другата и единият мъж също убива другия. Така остават по един мъж и по една жена, които ще създадат семейство и ще бъдат щастливи. Да, това е един филм с хепиенд!...

ПРОГРАМА МЕДИА – НЕЩО КАТО ЧЕРВЕНА КНИГА ЗА КУЛТУРАТА

Разговор с Камен Балкански – Директор на Програма Медиа за България

Людмила Дякова

Кога България се включи в Програма Медиа?

Присъствието на България в програма Медиа стартира през 2002 година, когато е подписан меморандум за разбирателство и сътрудничество между Европейската комисия и българското правителство. Въз основа на този меморандум в средата на 2002 година България се включва към Програмата Медиа + и програма Медиа Трейнинг като пълноправен член заедно с останалите страни, членки на Европейския съюз. Това е втората генерация програми за подкрепа на аудиовизуалното производство и тя трябваше да приключи през 2005 година, но по решение на Европейския съюз е продължена до 2006 година. От 2007 година се очаква ново поколение програми с крайна дата 2013 година и със значително увеличен бюджет.

Може ли да се каже, че нашето участие в Програма Медиа е сериозна крачка по пътя ни към  Европейския съюз в областта на киното?

Да, това е така. Но за мен е интересно и малко странно, защо точно България е избрана? Надявам се, че това е направено преди всичко въз основа на качествата на българското филмопроизводство. Много бих искал да е така. Определено е и заради активността на хората, които по това време са контактували с комисиите на Европейския съюз. Това е много важна стъпка към синхронизиране в една доста хаотична област. Защото киното, изкуствата изобщо, са трудно податливи на каквото и да било ограничаване с декрети, закони и т. н. – та било то и европейски.

За щастие България напълно отговаря на изискванията на Програмата: Ние имаме Закон за киното, имаме Статистика, която е изключително важна, има регламент за дистрибуторите на филмите, за продуцентите. Въобще знае се кой кой е…

ЛЮБОВТА Е ЛУДОСТ 2005: УСПЕХ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМИ                            

Калинка Стойновска

Вече е факт: в програмите на Международния филмов фестивал "Любовта е лудост" 2005  бяха включени четири от най-новите български филми. "Лейди Зи" участваше в конкурса, а "Откраднати очи", "Принцът и просякът" и "Поколение: изгубени и намерени" - с българската новела "Ритуалът", се представиха извън конкурса. Събитие, което не се случва всеки ден. При това всеки от тях има своята фестивална биография, състояли се или предстоящи участия в редица международни киноконкурси.. Излишно е да казвам, че до края на годината ще бъдат готови още няколко нови български филми, намиращи се в различен етап на приключване. Значи, вероятно е възможно да се говори за сбъдната дългогодишна мечта – кинопроизводството се задвижи , а заедно с него не закъсняха и обнадеждаващите резултати. Разбира се, с обединените и похвални усилия на НФЦ и БНТ, които най-често си партнират като копродуценти, както е навсякъде по света.

По-важното е, че на "Любовта е лудост" и четирите заглавия дадоха повод да се говори за тях като за "завръщането на българското кино", а и наградата на Весела Казакова  ("Откраднати очи") за най-добра актриса на Московския кинофестивал тази година, както и двете награди на филма "Лейди Зи" в Сараево (Голямата награда и Наградата на филмовите клубовете), получени буквално дни преди началото на фестивала, също са знак за това, че може да се говори за качествени художествени резултати. Веднага след нашия фестивал "Лейди Зи"  получи и Наградата на публиката в далечния канадски Монреал, участвайки извън конкурса. Както се казва, успехът е налице. Като прибавим към това и препълнените зали и бурните аплодисменти, с които бе посрещнат  всеки от филмите ни от нашата си публика, получаваме живо доказателство, че "моделът" вече е разчупен – зрителите имат желание да гледат българско кино, а киното ни има какво да им предложи. Дано това заключение да не звучи прибързано...

КРАЙБРЕЖЕН ПОЛЪХ НА НОВО КИНО

Петя Славова

В деня на пресконференцията за студентския кинофестивал в Балчик  клуб "Мати" събра не повече от десетина журналисти. Не беше ясна причината за това. Може би съвпадащата дата с пресконференцията на Big Brother 2 или просто интересът към студентските филми беше нулев? Така или иначе, това вече няма значение, защото фестивалът започна и свърши. Случайно да ви се е набил в очите плакатът на Фестивала в Балчик? Точно там в рамките на една седмица се показаха около 160 игрални, документални и анимационни филма. Проведоха се семинари под общото наименование "Паралелни светове". Това включваше пазара на идеи, ръководен от Ханс-Вернер Хонерт. Изнесоха се лекции на различни теми: “Срещата на киното с другите изкуства”, водени от Ален Бергала, Ален Жобер и Андре С. Лабарт. Официален гост на фестивала беше Патрик Сандрен – президент на българската фирма СОФИЛМ. Яел Ейлат – лектор в Camera Obscura School of Arts, разказа за новите технологии в дигиталните медии. На третата година студентският фестивал прекрачи правилата си да показва само късометражни филми. Фокус върху корейското кино представиха Андроника Мартонова и проф. Владимир Игнатовски. Показани бяха три пълнометражни филма: "Пустият дом" на Ким Ки-Док, "Скритият скандал" на И Дже-йон (интерпретация по френския класически роман "Опасни връзки" на Шодерло дьо Лакло) и "Години на ярост" на Им Куон-тек. Практическата част на фестивала беше 48-часовото предизвикателство, което тази година оглави Давид Ной – режисьор, сценарист, продуцент и преподавател в Camera Obscura School of Art. Ако ви се струва малко – повярвайте – не е! Всички присъстващи се убедиха, че да си свидетел на толкова много неща си е едно огромно натоварване…

ФЕСТИВАЛИТЕ СА МЯСТО ЗА СВОБОДНО ОБЩУВАНЕ

С Цанко Василев разговаря Петя Славова

Цанко Василев е директор на Фондация Студентски Филм Форум, която помага на много студенти да снимат своите филми. Той е и директор на Международния Студентски Фестивал на Късия Филм, който се проведе и тази година в Балчик. 

Завърши Третия международен студентски фестивал. Направи ли вече равносметка как е минал? Какво те зарадва и какво - разочарова?

Факт е, че завърши и третото издание на фестивала. Винаги на финала се чудя дали ще има следващ път, защото всяка година фестивалът е на загуба. Ние сами го финансираме. Успяваме да заделим средства за подкрепа на българското студентско кино. Тази година на пазара на идеи харесахме два проекта, които ще се опитаме да финансираме. Може да не е изцяло, но поне ще помогнем достатъчно, за да могат студентите да завършат филмите си. След фестивала има много неща, които ме радват и други, които ме натъжават. До средата на седмицата в Балчик настанихме 470 души. Сега ще разберем колко гости са останали до края. Това са страшно много млади хора, които участват с филми и са дошли да гледат студентско кино. Балчик ни отесня. Стана тесен, но не като леглова база или като помещение, където да бъдат прожекциите, а като мироглед на Общината. Докато фестивалът беше малък, всичко беше наред. Нещата се променят. Вече има много български и чуждестранни участници. Идват световни имена от киното, за да се срещнат със студентите. И тук вече отношението на Общината е много важно. Мога да кажа, че изминаха две години, а още не съм се срещнал с кмета на Балчик, защото все е много зает.

И все пак фестивалът не спираше. Имаше страшно много кино. И то качествено. Разкажи повече за начина, по който селектирахте филмите за участие.

Заявките за участие стават все повече и повече – над 1000 само от чужбина. Направихме една много жестока селекция. Общият брой на филмите, които останаха в програмата, е 160. С една тесла кълцахме отвсякъде. Оставихме филми, печелили награди на чужди фестивали за най-добър филм. Все качествени неща, които е грехота да не се видят. Този форум е важен не само, за да могат нашите студенти да покажат филмите си, но и защото тук гледаме студентски работи, които няма къде другаде да се видят. Това е качествено кино, което не е комерсиално и единствената му трибуна е фестивалната. И идва другото нещо, което ме натъжи в Балчик. При толкова огромен брой участници, които бяха настанени в Балчик, залата на читалището беше полупразна. Имаше и хора, които се интересуваха и гледаха, но това ставаше предимно вечер, когато показвахме само филмите клас А…

ЕДИН НЕОБХОДИМ ФЕСТИВАЛ

Шести балкански фестивал за филми и ТВ програми за деца и юноши “Арт амфора”

Йорданка Ингилизова

Без обичайната за подобен род събития парадност и медиен блясък директорът Александър Михайлов закри в Несебър 6-то издание на Балканския фестивал за филми и ТВ програми за деца и юноши, като затвърди по този начин дадената по-късно от него фестивална формула - малък кинофорум, който търси и иска да улови детските послания към творците.

Смисълът на "Арт амфора" се открои и в работата на детското жури, което по регламент съществува втора година. Връчвайки наградата на създателите от БНТ, тазгодишната председателка - 12-годишната Катерина Пешева, мотивира детския избор така: "Филмът на Зоя Касамакова "Монета във въздуха" отразява реалния живот на деца и най-хубавото нещо – приятелството."

Според координаторката на "Арт амфора" Албена Пунева в направените анализи по време на тридневните срещи и разговори с кинодейци от Югоизточна Европа най-ценното е усещането у възрастните, че младото поколение трябва да бъде щадено от екранно насилие. Дискусията около Кръглата маса излезе извън рамките на плануваната тема "Насилието и неговите негативни последствия върху детската психика", разпростирайки се на една по-мащабна плоскост - неформален разговор и анализ на детските проблеми въобще, както и обсъждане на възможността за създаване на общ балкански ТВ канал…

 ХАЛУШКИ СЪС СИРЕНЕ? ИЛИ С ЛУК И СЛАНИНА?

Ралица Николова

Представете си, че си седим някъде в Словакия и пристига сервитьорът. Той ще ни попита какво ще поръчаме. И какво ще изберем?

Ние обаче не сме в словашка кръчма, а в Дома на киното, където от 16 до 22 септември 2005 се състоя едно събитие, което донесе странно чувство – усещането за свобода. Това бе вкусът, който остави Седмицата на словашкото кино, организирана от ИА "Национален филмов център" и Посолството на Словашката Република. Пет филма от различни години показаха не само таланта на словашките творци – режисьори, сценаристи, актьори, оператори, композитори (а също чешки и унгарски), но виталност и желание да се търси духовното в една консуматорска действителност, разпокъсана между две крайности – бедността и охолството, свързани помежду си от моста на безперспективността.

"Духовното" присъства в тези филми като спомен за изгубените човешки стойности някъде там – из проблемите на всекидневието и хаоса в душите на героите. И докато те се лутат в обществената и личната си неразбория, докато драматично се изправят пред лицето на отчаянието и смъртта, режисьорите предлагат порция смях, която връща до известна степен предметите на техните места, а празното пространство на нещо отминало и загубено се изпълва с ново съдържание.

IX МЕЖДУНАРОДЕН ФЕСТИВАЛ НА АНИМАЦИОННОТО КИНО - СЕУЛ 2005

Пенчо Кунчев

Полетът от Франкфурт до Сеул трая близо 10 часа. Огромният  Джъмбо Джет прелетя над Москва, Новосибирск, Улан Батор, Пекин, Жълто море и кацна на летището Инчхон. Излизайки от него, за да се качим  в автобусите за града, ние, пътниците от Европа, веднага усетихме, че сме пристигнали  в една наистина  далечна страна - въздухът бе горещ и влажен като в тропиците, а часовниците ни бяха изостанали със седем часа.

Разстоянието от около 70 км от летището до града изминахме за около час. Пред погледа ми се редяха обширни заливи по време на отлив, гигантски мостове и серпантини на магистралите, безкрайни комплекси от еднообразни съвременни постройки. Лъскавите витрини на парижки и италиански модни къщи, гигантските небостъргачи от бетон и стъкло, както и просторните булеварди с 12 платна с нескончаеми потоци от предимно черни и сребристи автомобили, между които преперяха тук и там ята от разноцветни пеперуди, подсказваха, че навлизаме в един от центровете на този огромен град с население от около 9 милиона жители.

В хотел Ривиера членовете на журито на Деветия международен анимационен фестивал SICAF 2005, който се проведе от 11 до 16 август, бяхме посрещнати от неговия директор г-н Нелсън Шин...

ПЪТЕШЕСТВИЕ НА ЦВЕТОВЕТЕ

Зорница Йончева-Даниловска

Двадесет и шестият международен фестивал на филмовата камера "Братя Манаки" в Битола беше едно истинско пътешествие из "цветовете". Цветовете на Балканите. А какво по-хубаво място за фестивал от Битола. Град, събрал в себе си духа на балканската култура и изкуство.

Тази година фестивалът  отбеляза и юбилей - 100 години от раждането на Македонската кинематография. Раждане, свързано с първите филми на братята Милтон и Янаки Манаки.

По случай юбилея почетен гост и председател на международното жури беше Маестро Виторио Стораро -  операторът, създал изображението на "Апокалипсис сега" (Франсис Копола), "Последният император", "Малкият Буда", "Последно танго в Париж", (Бернардо Бертолучи), носител на три награди "Оскар" за операторско майсторство. Той получи и своята "Златна камера 300" за цялостно творчество. Като мистериозна сянка, облечен в черен костюм, носещ винаги бялото си шалче, той напълно се вписа в цветната гама на фестивала.

В официалната селекция участваха 12 филма от различни краища на света. Всеки носеше своя колорит и цвят на културата, от която идваше...

ИМ и КИМ – ЕСТЕТИКА И БОЛКА

Андроника Мартонова

Без съмнение, най-емблематичните режисьори на Корея, чиито имена всички знаят, са доайенът класик Им Куон-тек и носещият скандална слава Ким Ки-док. И двамата режисьори могат да се похвалят с достоен работохолизъм. Филмографията на Им Куон-тек (роден 1936 г.) наброява почти сто заглавия. А тази на Ким Ки-док (роден 1960 г.) –единадесет.

Класикът Им дебютира през 1962 със "Сбогуване при река Думан". Работил е в почти всички филмови жанрове: от историческата драма през черното кино до екранизацията на литературни произведения. Качеството и значимостта на творчеството му в световен мащаб е съпоставимо с това на японеца Акира Куросава - не случайно двамата непрекъснато ги сравняват…

Киноезикът също става обект на традиционно и сакрализирано натоварване и във филмите на другия голям корейски режисьор – Ким Ки-док. Принципно в Корея киното на Ким Ки-док не е особено популярно и често го смятат за шокиращ автор, който не представя достоверно действителността. Преди да стане режисьор, самият Ким професионално се занимавал с живопис и история на изкуството в Париж. Дебютира в киното през 1996 с "Дивото животно"…

"ТРЯБВА ДА ЧУВАШ КАК СЕ ТРОШАТ КОСТИ"

Интервю с Им Куон-тек

Катя Никодемус, Ди Цайт

Вие сте почти на 70-е години и сте заснели досега 100 филма. Помните ли ги всичките?

В началото да работя като режисьор за мен означаваше само да си изкарвам хляба. Снимах гангстерски филми, екшъни, любовни филми, мелодрами, военни филми, всичко. Снимахме много бързо и ги правехме според изискванията на пазара. Някои действително не си ги спомням. Други съм се постарал да ги забравя. А някои просто са изчезнали. И с пълно основание.

Мислите ли, че човек трябва да се срамува, ако е снимал комерсиални филми?

В такива случаи най-често става дума за един вид кино, което е лишено от индивидуалност. Но подобно определение е свързано и с моята история. След края на войната напуснах дома си и се превърнах в нещо като скитник. Оказах се в Пусан. Там работих за търговци, които продаваха ботуши от американската армия. Те им придаваха корейски дизайн и ги продаваха като обувки на обикновени корейци. Моята работа беше да отбирам хилядите ботуши, които пристигаха при нас в пълен хаос, и да ги подреждам по размер. Точно по това време един корейски филм имаше изненадващ търговски успех. И тия търговци на обувки си помислиха, че с филми могат да се направят големи пари. Те основаха продуцентска къща и аз бях там нещо като момче за всичко. Ставаше дума да оцелея някак. По онова време ми беше все едно дали става дума за обувки, или за кино.

Кога започнахте да снимате филми, които според вас и днес изглеждат сериозно?

През 70-те години. Едва тогава разбрах, че чрез филмите може да изразиш нещо лично – морал, поведение, възглед за страната ми...

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  5 / 2005

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ценности ­ са наши ценности ­ киното доказва това

Назад към Съюз на Българските Филмови Дейци