СПИСАНИЕ

"КИНО"

БРОЙ 5 / 2004

 ВИ ПРЕДЛАГА

ЦЕЛИЯ ТЕКСТ

НА ТЕЗИ И ДРУГИ СТАТИИ

In English

Да разкажеш приказка за мълчанието

Елка Николова за новия си филм “Бинка”

Oт днешна гледна точка какво откривате във филмите на Бинка Желязкова?

Едно трябва да се знае за филмите на Бинка Желязкова, че те са актуални и днес. Бинка е един творец, който има невероятната способност да бъде напред във времето, да изпревари времето си и да види нещата преди другите да са ги усетили. Това е способността и орисията на изключително талантливите хора. Това е била и причината тя да не бъде възприемана лесно, да има толкова много проблеми. За хора като нея ние трябва да знаем. Трябва да знаем, че е имало някой, който се е съпротивявал на конформизма и е отстоявал себе си на всяка цена. Нейните филми са ангажирани, актуални за всеки период от българската история, който пресъздават. Например филмът ‘Животът си тече тихо” би трябвало да се разглежда като класика на българското кино, от която да се учим ние, по-младите. А този филм, имам чувството, че не е толкова познат. Същата е и историята с “Привързаният Балон” (1967). Това е филмът, който е може би най-емблематичен за Бинка Желязкова и нейната съдба в киното. Той е на световно ниво и всеки ,който е видял дори и откъс от него, иска да го гледа отново и отново. Такава е силата му и днес. Гледайки нейните филми човек си мисли, че българското кино е живо, ангажирано, пълно с енергия и въображение. И това е вече много, защото става въпрос за традиция и приемственост.

ОТЗВУК ОТ ФЕСТИВАЛА НА БЪЛГАРСКОТО ИГРАЛНО КИНО “ЗЛАТНА РОЗА”

Предмодерно, модерно, постмодерно, с пропастите между тях...

Искра Димитрова

...Но доминантата в личните ми впечатленията се оказа от друго, смея да мисля, далеч по-важно естество - комуникационно.

Става дума за буквално стряскащ сблъсък или несъвместимост на светоусещането в отделни филми. За разполагането на киномисленето в параметрите едва ли не на различни епохи със съответните пропасти помежду им. Учудващо е, наистина, как някои от новите ни филми - явно несъзнателно, и в това май е бедата - възпроизвеждат и дублират драмата на общественото ни съзнание, произтичаща от мъчителното за всички ни съжителство в него на предмодерни, модерни и постмодерни сетива и визии. Без допирни точки помежду им. И съответно на екрана - без наличието на някакъв художествен континюитет.

Замръзнали в недиалогичността на времената са не един или два филма от най-новата ни продукция.

Докато гледах "Отвъд чертата" на Илия Добрев – колкото и добре разиграни актьорски епизоди да има в него, - се питах, на какво се дължи тази вътрешна потребност (творческа, тв-програмна и редакционна) да се заровиш в предмодерното състояние на патриархалното ни съзнание, претърпяло все пак какви ли не метаморфози и повече от съмнително нуждаещо се днес от съпреживяване на едновремешните му колизии...

"Другият наш възможен живот" на Румяна Петкова пък се оказа като светоусещане замръзнал не само времево в 60-те години на миналия век, но и естетически в бунтарското руско кино от този период...

..."Изпепеляване" на Станимир Трифонов, от своя страна, с кинаджийски замах се забива като пирон в модерността, с нейната нагласа да сблъсква по остър и идеологизиран начин добро и зло, който в крайна сметка размива и уеднаквява идеологичното. Спомнете си как соцкиното, изпълняващо идеологически задачи, използваше със същия майсторлък всичките тези похвати за обрисуване на всякакви буржоа, фашисти и врагове на народа. Убедена съм, че с най-прекрасно усвоени от онова кино уроци не може истински да се осмисли злото на комунизма...

...Модерността продължава да изкушава и Красимир Крумов. "Под едно небе", при цялото арт извайване на драмата, на образите и на внушенията, остава в нейния периметър най-вече заради подчиняването на всеки милиметър от филма на предварително зададена координатна система. Даже и с цената на упражняване на насилие върху житейската автентичност... Прекалено изчистени от всичко "разсейващо" за филмовото послание, съдържащо се, впрочем, в заглавието, са и другите човешки взаимоотношения и реалии на екрана. Няма "три-пет", има "едно" и само "едно" в унисон с идейната йерархичност в системата на модерното мислене.

Постмодерното пък падна от Марс. Долетяло от чуждия до днес на киното ни свят на видеоарта, инсталациите и пърформанса с помощта на "Мила от Марс" на Зорница София.

Не че Георги Дюлгеров също не прави достатъчно мъдра стъпка към пост-а с "Хубава си, мила моя", при това като продължение на собствената си, отстоявана с години творческа визия, която нямаше как да не улови смяната на довчерашния ни, ценностно "вертикален" свят с "хоризонтален", в който всяка реалия, независимо каква, е равноправна на другите и не допуска да бъде изведена зад кадър.

Но дебютната разкрепостеност на Зорница явно е в синхрон със сетивата и представата на днешната публика (разбира се, младежката, другата отдавна я няма) за неструктурираност на света, в който живеем, след като толкова я радва с неочакваната мозайка от на пръв поглед несъчетаеми парчета на съвременната действителност. Екстравагантното във филма е талантливо, провокационно, с художествен нерв, който привлича младите зрители и буди интереса им към българското кино именно като арт-игра, а не като рецепта за живеене, неприемлива за тях, както по всичко личи, априори.

Без съмнение, светът, нашият, в лицето на младия зрител (пак ще кажа, друг няма) е в някакво прекалено "пост" състояние и иска да се себеизрази и да се гледа на екрана като такъв. В този именно смисъл споменатото вече замръзване на днешни филми в други светове и времена се превръща за киното ни в диалогичен проблем. Както между самите филми (което води до разпад на самата представа за българско кино и съответно, уви, до липса на потребност от него), така и с публиката...

Дебюти' 2004 - шантави и мили

Боряна Матеева

Киното е процес, колкото и кризисен да е на моменти, и нещата никога не са ясни като на олимпиада  - с метри, секунди, килограми, с победители и победени. Мярката е неуловима и невидима, решаващ е личният вкус - на автор и зрител. Нещо интимно става или не става. Затова никой не може да те убеди, че даден филм е добър или лош - трябва да седнеш в тъмното и да се оставиш на хипнозата. Ако проработи - добре, тръгваш на пътешествие и доброволно се оставяш да те развяват по разни друмища. Ако не -  загубил си два часа от живота си, но пък си разбрал, как не трябва да се прави кино, кое е пошло, остаряло, немощно. Все си е урок. Обикновено нещата не са така радикални. Влизаш и излизаш от хипнозата, ту ти е драго, ту досадно. Виждаш кусури, ядосваш се, примиряваш се, докато внезапно се зарадваш. Тук ми иде наум станалата нарицателна в гилдията крилата фраза на уважаван български класик: "Аз доброто кино го познавам със задника си. Ако почна да се въртя на стола - не е добре. Ако седя закован - значи филмът е станал.”  

Да вземем "Мила от Марс" - събитието на годината за българското кино. Тук те хваща радикалното младежко усещане за живота, кодирано в ударен ритъм; неочакваната (за нашето кино) флуидност на разказа; диалогът без (авто)цензура, бликащ свободно от подмолите на битието; органичната като дъх актьорска игра; резките преходи от смешно към горестно, от уличен рап към най-нежни душевни движения; експресивната стилизация на селския бит, естетска, но без грам балкантуристки клишета; ужасно дръзката метафоричност (разиграване на селско Рождество Христово, интерпретирано с модерна рефлексия при зачитане на сакралното); изненадващото със зрелостта си умение да се съчетават високи и ниски жанрове…

"Мила от Марс" впечатлява най-вече с новия за нашето кино клипов ритъм, пулсиращ и игрови, който за щастие не е подражателен, както при безличните "мутренки" а ла Тарантино. Този ритъм е мислен като структурен елемент и почустван в зародиш, ведно с драматургията. Зорница София изненадващо бързо е влязла в час със съвременното кино и е научила най-важните му уроци (камера от ръка, задаваща непоносимата лекота на изображението; естествен до грубост диалог; безкомпромисно в органиката си актьорско присъствие), като ги е прекарала през собствената си вътрешна визия. Затова те не звучат маниерно и вторично и резултатът е неистово-цялостен филм...

 Наградите “Златна роза” трябва да се спрат за около десетина години

С актьора Васил Василев – Зуека разговаря Петя Славова

Има ли поколенческо кино в България?

Не. То няма кино. Има творци, опитващи се да наложат свой стил, който  те откриват в самото начало. Имам предвид Зорница София. Филмът й “Мила от Марс” е в по-голямата си част успешен експеримент. Радвам се за нея както и за Силвия Пешева, познавам я още като студентка, - интересна е работата й в “Шантав ден”. Получил се е много добър филм. Приятно ми беше да го гледам и заради Коста Цонев, но най-вече съм щастлив за Весела Казакова. Тя прави първата си смислена роля. Това е силно казано. Всичките й участия са ярки, но за първи път Весела е нормален човек. Тя има страхотен потенциал като актриса, защото е луда и много реактивна личност. Желая успех на всички млади в следващите им проекти. Само опита от снимането  прави някого по-добър и по-голям творец.

Имаш ли филм – фаворит от фестивала?

“Пътуване към Йерусалим”. Силно впечатление ми направи “Изпепеляване”. Обичам го с всичките му кусури. Станимир Трифонов расте като режисьор. След “Хайка за вълци” той е взел четири-пет стъпала наведнъж. От актьорска гледна точка Деян Донков прави голяма роля. Радвам се и за присъдената награда на Стефан Вълдобрев. Най-много съм щастлив за Параскева Джукелова. Както в случая с Весела, сякаш за първи път Паца е толкова вътре в ролята, истинска е. Изключително много ми хареса, но актьорът на първо място в този филм е Деян Донков. Той не ме изненадва – толкова добър и блестящ чаровник. Може да играе лумпен, гад и същевременно - най-открития, най-наивния човек на света. Завиждам му. Много е готин.

Какво мислиш за наградите?

Наградите трябва да се спрат за около десетина години. Те не са стимул и разделят българското кино. Творците се сърдят. Започват да се събират на групи и мислят на кого да дадат прошения. Това са най-тежките неща в българското кино. То все още е разделено на две основни групи и на двадесет подгласни. Киното ни едва ли ще се излекува. Пари ще се намерят, но другото е по-страшно. Освен това не е реално от осемнадесет филма, повечето от които телевизионни, да се раздават девет награди. Аз съм човек, който се учи от минусите си, а не от плюсовете. Няма нищо лошо наградата “Златна роза” да не се присъжда известно време. Фестивалът да остане, за да се отчитат филмите ни на всеки две години.

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 5 / 2004

 Назад към Съюз на Българските Филмови Дейци

Назад към новия брой на списание "Кино"