Списание "КИНО" - брой 4 / 2008

In English

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 4 / 2008

ви предлага целия текст на тези и други статии

ПИТАЙТЕ ЗА СПИСАНИЕТО

НА ВСИЧКИ ПАВИЛИОНИ НА РЕП В СТРАНАТА!!!

АБОНИРАЙТЕ СЕ В РЕДАКЦИЯТА!!!

София, бул. "Дондуков" 67, тел.: 946 10 66 (12.00 - 17.00)

Абонамент за една година - 20 лева; за ученици, студенти и пенсионери - 10 лева

"СТЪКЛЕНАТА РЕКА"

Стигнах до щастлив финал, в който любовта побеждава

Людмила Дякова разговаря с режисьора Станимир Трифонов

Станимир Трифонов е от малцината режисьори - хъшлаци в българското кино. Не че не стана на 50, но нали психолозите твърдят, че това е доста палава мъжка възраст. Та този нахакан на пръв поглед непукист, се пали лесно, но всъщност е много отговорен и ангажиран към идеите и каузите, които защитава, професионалист, а и като известен работяга обикновено ги довежда до успешен финал. Вече шест години мениджъра студия "Време" като управител, а студията е едно от най-активно работещите филмопроизводствени звена, в нея за този период са произведени около 40 филма.

Доволна съм, че прозрях интересния творец у него още с документалния му филм "Con amore", 1989. С времето Станимир не само че не ме разочарова, но продължи да ме изненадва приятно с филми като: "Елиас Канети. Отговор на едно писмо", 1992; "Човекът, който се казваше Буров", 1993; "Образ невъзможен", 1996 ("Златна роза" за документален филм); "Другото ниво на банята", 1997; "Атентатът", 1998. В игралното кино се наложи категорично с телевизионния "Хайка за вълци", 2000, според мен - най-успешният телевизионен сериал от новата история на БНТ, и с филма за голям екран "Изпепеляван" - носител на "Златна роза" 2004.

Новият му филм с работно заглавие "Стъклената река", който е в процес на монтаж, е повод за нашия разговор.

Как стигна до романа "Стъклената река"? Той е написан сръчно, чете се увлекателно, но поне според мен, е на ръба на булевардното четиво, без в това да влагам упрек или високомерие.

За мен литературата е старо изкушение. За добро или за лошо, първото ми висше образование - литература, винаги си казва думата и се стремя, доколкото ми стигат силите и времето, да съм наясно с процесите в съвременната българска литература. Не само защото така са ни учили във ВИТИЗ, просто съм убеден, че от добър текст може да се създаде и лош филм, но от лош текст не може да се роди добър филм. Банална истина е, че киното от самото си пръкване се "храни" от литературата...

МЕЖДУ КАРЛОВИ ВАРИ И МОТОВУН

С режисьора Стефан Командарев разговаря Йоана Павлова

С новината за възторжения прием в Карлови Вари в медиите се разпространи информацията, че "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" ще посети още седем фестивала. Доброто представяне на филма обаче е довело до общо петнадесет покани до края на 2008 година – не само в Европа, но също в САЩ и в Индия. В момента се налага да се подготви второ фестивално копие, а графикът на Стефан Командарев е много сгъстен. Въпреки това успяхме да се видим и да поговорим в промеждутъка между два фестивала.

Подготвяли сте "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" в продължение на осем години, какво е усещането да го представяте сега по световните фестивали?

Наистина са осем години, въпросът е, че общо взето това няма голямо значение. Важното е какво се показва на екрана, а не колко се е мъчил човек. Така че аз не парадирам с факта, че сме работили по тази продукция осем години.

Това е вторият Ви игрален проект след “Пансион за кучета” и доколкото знам, вторият филм е по-труден от първия.

Вторият филм в действителност е по-труден. Първия път ти прощават много неща, а и тук залогът беше голям.

Предполагам, очакванията са били много големи, защото “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” в момента се рекламира като най-мащабната българска продукция в последните двадесет години.

Този етикет се появи малко преди София Филм Фест. Не сме се къпали в пари, даже заради икономии филмът е заснет на Супер 16, съкратихме също една трета от сценария. Вероятно изглежда мащабно, защото имаме много локации, но това е обосновано от сюжета. Стефан Китанов като мой продуцент мина и все още минава през огромни финансови трудности. Оттам нататък целта беше да стане един подчертано зрителски филм. Гледайки първите кадри, немският продуцент Карл Баумгартнер ми каза, че се получава зрителски, а не фестивален филм и ме попита дали това е моята цел. Отговорих утвърдително и мисля, че успяхме…

ФИЛМЪТ "АВАНТЮРАТА ХАМЛЕТ"... С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

За филма разговаря : проф. Вера Найденова, проф. Камелия Николова, доц. Дочо Боджаков, Людмила Дякова и проф. Станислав Семерджиев - сценарист и продуцент на филма

Л. Дякова: "Авантюрата Хамлет" е акт, който, поне според мен, досега не се е случвал в българското кино. Бих го определила като своеобразен филм – пърформанс, и предполагам, че това е причината и провокацията всеки от присъстващите да вземе участие в този разговор. Има нещо наистина налудничаво и в замисъла, и в реализацията на филма, налудничаво в артистичния смисъл - като предизвикателство, като експеримент. Много мощни са импулсите, които движат проекта. Преди всичко амбициозният прочит на "Хамлет", самата театрализация - по-скоро визуализация на пиесата, която е изключително арт и има страхотно въздействие. Мястото на състояване на събитието - Рилските езера, с тяхната неописуема прелест и почти космическо излъчване. Изживяването акта на изкуството – от изпълнители, автори, снимачен екип, в което има нещо съкровено и изповедално. Не на последно място и нотките на социална сатира във филма, от която лъсва нелицеприятната битност на България през всичките тези години. За мен творбата започва като театър - лаборатория, преминава във филм-екшън и завършва като изповед. Няколко пъти гледах филма и, признавам си, с желание да открия и неща, които да извикват съпротивата ми, но не се случи, напротив, някои неща, които не бях доловила, не бях усетила, ми се наместиха при поредното гледане.

Д. Боджаков: Искам да започна с един въпрос, на който лично аз не успях да намеря отговор. Има ли подобни филми в световното кино? Защото за мен това е не просто "филм за филма", а уникален опит за самоанализ на една несъстояла се творба. Дори нещо повече – това е филм за непостижимостта на човешката мечта.

Ст. Семерджиев: Аз съм гледал два подобни филма, но между тях и "Авантюрата Хамлет" има съществена разлика. Първият е на Тери Гилиъм – "Изгубени в Ла Манча", който разказва за неговия несполучлив опит да постави "Дон Кихот". Но там няма усилие да се покаже на зрителя пътя на осмислянето защо един кинематографичен и житейски факт не се случва, не се търси паралел между процеса на изясняване на собствените ти художествени пристрастия и житейската среда, която те променя, докато се опитваш да ги постигнеш. Другият филм е на Ал Пачино – "В търсене на Ричард" (в българския прокат вървеше като "Аз, Кралят"), филм-самоанализ за това как "аз, Пачино, исках да поставя Ричард, но не го разбрах и се отказах да го поставя". При него обаче отсъства проблематиката на житейската невъзможност. В този смисъл и двата филма са паралелни на нашите търсения, но отразяват само отделни елементи от тях. Ние се опитахме да съчетаем гледните точки на фактологията и самоанализа…

АЗ ЗНАМ, ЧЕ ХЕЛКЕ ЗАНДЕР ЗНАЕ И ТОВА, КОЕТО АЗ НЕ ЗНАМ ЗА БЕРЛИН ПРЕЗ 70-ТЕ

Мая Димитрова

През годините списание “Кино” и Гьоте институт имат ползотворно, макар и спорадично сътрудничество. Панорама от филми на известната немска режисьорка Хелке Зандер бе представена в Гьоте институт, а отзвукът от тях публикуваме в този брой на списание "Кино" с очакването, че съвместните ни инициативи ще се превърнат в традиция.

За човек, който е живял в Берлин от времето със стената, отвъд която навсякъде беше "Изток", срещата с киното на Хелке Зандер има ефекта на тежък пристъп от дежа вю.

Поводът за тази игра на мислене в стил популярни филмови заглавия от миналия век е показаната в началото на месец юни в Гьоте институт - София програма от филми на Хелке Зандер. А причината – че действително бях провокирана да се върна към собствените си впечатления от града - символ на разделена Германия. Поразително е документалното присъствие на Берлин, дори в игралните сюжети на Зандер.

Прочутата "ограничена персоналност" от филма й "Редюпърс", забелязан от фестивалната публика през 1977/78, въздейства като социологически наглед за просветна дейност в училищата. Днешните ученици могат да поживеят в този виртуален музей на антисантименталния спомен за отминала младост в уникалния исторически резерват Западен Берлин. Те, заедно с героинята на филма – фотожурналистка и пощаджията на квартала, биха могли да си поиграят на шаради "Всъщност, къде е Западен Берлин в края на 70-те?!" Какво е той като административна единица не само за обърканите пощенски служители от Щатите, когато трябва да върнат писмо без получател на приблизителния европейски адрес, някъде в центъра на държава, наречена ГДР, в град, който заема три четвърти от територията на собствената й столица, също с името Берлин...

ПРАВИ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА

Пенка Монова

Любовта е по-силна от смъртта и от страха от смъртта

Бихте ли гледали документален филм в продължение на 190 минути?

Не сте сигурни. Добре, но десетина души го направиха в една хубава юнска вечер в кинозалата на Гьоте институт в София. После съжаляваха за това, но в момента не можеха да откъснат очи. Лично за мен името Хелке Зандер не бе неизвестно до момента. В киното е била всичко – продуцент, режисьор, сценарист, оператор, актриса, втори режисьор, монтажист, същевременно е писател и издател. А на гореспоменатия филм - само режисьор и сценарист.

Но това не са неща, които могат да предизвикат всекиго да отиде да погледа един така дълъг документален филм, независимо че напоследък често гледаме тъкмо такива. Мен лично ме привлече темата на филма - изнасилванията по време на Втората световна война. Факти, цифри, съдби. Филмът се казва "Liberators Take Liberties", което може да се преведе приблизително като "Освободителят се възползва от свободата", въпреки че има и една игра на думи. Но основната игра е другаде. А след филма вкупом съжалявахме, че сме го гледали, само защото темата се оказа бездънна. На всичкото отгоре и до днес, поне на мен, не ми дава мира.

В есето, което сега пиша по повод на филма и почти толкова дълго, ще предпочета да оставя настрана статистиката на броя изнасилвания. Цифрите в нея са зловещи, авторката успява да изобрази злокобно стремглава диаграма, която включва стотици хиляди изнасилени жени. Всъщност числата са нещо, което веднага се забравя. А и в случая те са непълни и не дават истинска картина на събитията след тържественото влизане на освободителите. Причината за това е, че и жертвите, и извършителите солидарно са премълчавали случилото се между тях, като причините за това са били от най-различно естество.

Да, мълчали са всички – и жертви, и палачи. Една от руските войнички, стигнали до Райхстага и забили знамето там (на историческа снимка, съхранила вещо този миг, може да се открие лицето й долу вляво), казва: "Нищо не съм чула за това. Помня само как давахме хляба и провизиите си на немските деца. И те ни благодаряха!”. И ние й вярваме. Защо не. А защо да? Защото после допълва – "Ако на мен се случи подобно нещо, не бих го споделила. Мисля, че няма смисъл. Бих се справила сама с това"...

ФОКУС "ХЪРВАТИЯ": ВРЕМЕ Е ЗА ПРОМЯНА, БРАТЯ ХЪРВАТИ

Ирина Иванова

Гледали сме и по-интересни панорами на "сърбохърватско" кино. По-богати, по-разнообразни, по-ударни. Фестивалът на европейските копродукции обаче е малък кинопоказ (това, струва ми се, е по-точното му название, а не гръмкото "фестивал") и е хубаво, че организаторите все пак се стараят да ни покажат какво се случва на "кинофронта" отвъд западната ни граница. Тази година "на фокус" бе хърватската кинематография, представена от пет филма, които показаха, че в съвременното кино на близкия (ни) Запад има и успехи, и провали, и посредствени филми, а следователно - има живот. Вярно, от пръв поглед става ясно и че няма пари, но това е отделна тема. Трудно, дори невъзможно или поне рисковано е да се правят изводи за цяла една кинематография само по пет филма. Но все пак ми се струва, че хърватските режисьори правят кино, като издигат непреодолими барикади между себе си и света, в който живеят. Ограничили са се максимално - в проблемите на своята страна, на своите сънародници, в собствените си грижи. Затова на човек му е задушно в тези филми. Тягостно е, когато някой ти говори само за себе си.

Веднага прави впечатление и още нещо - тези пет филма, които видяхме, са за и от мъже. Дори "Какво засне Ива на 21 октомври 2003 г.", въпреки женското име в заглавието и фактът, че всичко се случва на рождения ден на 14-годишната Ива, пак си е мъжки филм. Мъжете са главни герои, както и техните проблеми, техният начин на мислене. Не намеквам, че има сексизъм в кинотворбите, нищо подобно. Просто жените изобщо ги няма. Мъже в кадър, мъже зад кадър – режисьори, сценаристи... Жените са някъде на трети план и това прави филмите да изглеждат някак старомодни, балансът е нарушен. Дори бих казала, че действителността във филмите е изкривена тъкмо защото липсва другото начало, другата гледна точка.

Усещането за старомодност пронизва всичките творби. Времето сякаш е спряло там, в Хърватия. Като че ли преди пет години гледахме същите филми...

БЪЛГАРСКИЯТ ВАРИАНТ НА НЕСЪГЛАСИЕ В КИНОТО НИ ОТ 70-ТЕ И 80-ТЕ ГОДИНИ

Калинка Стойновска

Все един ден ще настъпи моментът на преосмисляне и преоценка, на аналитично вглъбяване в системата от ценности - нравствени и естетически - изработени от киното ни през различни периоди от неговото развитие и особено в периода на 70-те и 80-те години на миналия век. Много са въпросите, които поражда това развитие и на които рано или късно трябва да има отговор. Моята гледна точка е гледната точка на емоционално-носталгично ангажирания критик, с пристрастно мнение за тогавашния период (естествено съзнавам, че този подход може да крие и подводни камъни), но и на дистанциралия се с течение на времето наблюдаващ, който може да бъде по-безпристрастен в съжденията си. Тъкмо затова смятам, че това развитие не е нито само черно, нито само бяло – то е сложно и специфично за идеологизираното време, в което живяхме, и е показателно за степента на творческата и гражданската зрялост на авторите му.

То не е безотносително към процесите и проблемите на киното, създадено по това време в другите бивши социалистически страни – в много от нашите филми от този период може да бъде проследен патосът, характерен за филмите на несъгласието и неприемането на действителността и на системата в Унгария, Чехословакия, Полша от онези години. Интересното и парадоксалното в случая обаче е, че ние в България имахме представа за това какви филми се правеха в съседните ни кинематографии, защото купувахме и разпространявахме доста от тях и макар че публиката не винаги беше техен ревностен почитател, интелигентният зрител ценеше смисъла и посланията им, а професионалистите с респект и възхита гледаха филми на закрити, но обзорно представящи процеса прожекции...

ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ

Киноанкета: Светла Ганева

Светла Ганева е завършила операторско майсторство във ВГИК, Москва. Оператор-постановчик е на редица игрални и документални филми, между които: "Смъртта на заека", 1980; "Отражения", 1981; "Приземяване", 1985; "Бащата на яйцето", 1990; "Гори, гори огънче", 1994; "Разговор с птици", 1996; "Съдбата като плъх", 2001; "Госпожа Динозавър", 2002; "Птицата", 2003; "Душевно", 2005; "Другият наш възможен живот", 2004 "Врабците през октомври", 2006; "Малки разговори", 2007.

След 1990 снима като титуляр оператор множество френски филми, между които: "Брътвежите на родилката", 1991; "Поле на страданието", 2002; "Последният господар на Балканите", 2004; "Премълчана любов", 2004 и др.

По какви критерии избирате филмите, които снимате?

Работя с приятели.

Какво е за вас камерата?

Продължавам да стоя зад нея, колкото и старомодно да звучи това.

А светлината, композицията, движенията, цвета?

Това е ... Мисля, че е начин на живот, на гледане и виждане. Не вярвам това да се учи. Както и тъмнината, хаоса, статиката, сивото...

Какъв е балансът между техническата и творческата страна в операторската работа?

Лъжех се, че нашата работа е по-скоро творческа, но след няколко технически гафа, много "творчество" и малко обиди, бързо-бързо си станах технисиен.

Винаги съм имала късмета да работя с добра асистентска група: Йонко Дертлиев, Сашо Мъглата, Жоро Шпагата, а в последните 10-на години с тийнейджърa Митко Матев. С осветители като Ангел Ангелов и Вальо Попов . И, разбира се, с Митко Николов, царя на плавното движение. В последния филм работехме по 14 часа в добро настроение, с много умора, но и с тъга, че все по-рядко се срещаме.

Какво означава за вас "да уловиш неуловимото"?

Шанс, фотогеничността на актьорите, "сянката на една усмивка", бягащите облаци, едно малко момиченце от Русе...

КАН 2008: ФЕСТИВАЛЪТ КАТО ЕНЦИКЛОПЕДИЯ

Вера Найденова

Първият половин век след раждането си филмите живяха в тъмната зала върху екран-стена, пред вперения взор на множество хора. После започнаха промените. Телевизията ги приюти в малката си кутия и ги вкара в домовете ни. Гледането стана по-разсеяно, но пък изборът по-голям. Забравихме времето, когато премиерите в провинцията идваха по една на седмица, а и в столицата се брояха на пръстите на едната ръка. После се намеси видеото - в угода на индивидуалните ни вкусове, DVD-то пое от него щафетата в това отношение. Интернет превърна зрителя в самотен ловец на филмови удоволствия (и познания) из необятната мрежа…

При толкова бързи и резки промени винаги се появяват пророци. Обявиха киносалона за скорошен мъртвец. Вместо, да речем, по примера на музиката, която преди киното е минала през подобни трансформации (грамофонa, радиото, телевизията и т. н), да се досетим, че подобно на концертната, и кинозалата ще остане като разновидност на филмовото разпространение. И може би не само ще запази уникалността на преживяването, но ще придобие и някаква по-особена тежест в екранната култура, повече ритуалност.

Чуха се и гласове, че фестивалите също са пред залязване. А те, поне засега, не дават признаци за това. Обратно - големите укрепват, малките се роят. Поради все по-голямата разпиляност в продуцирането и в битието на филмите, мисията им на интегриращ фактор расте. В специалния брой на известното френско теоретично списание "Cahiers du cinema", съпровождащ последния кинофестивал в Кан, може да се прочете следното: Фестивалите играят множество роли в световен или в локален мащаб - политическа, образователна, естетическа, комуникативна; намесват се в концепциите и финансите на филмите, съживяват творческото минало на киното. Многообразието им се типологизира в две основни групи. Едната - на тези, които само показват филмите, с по-ограничен състезателен момент, се предвожда от най-големия на американския континент фестивал, този в Торонто, чиито заглавия в определен момент са стигали до 400; по същия модел неотдавна бе създаден филмовият празник в Рим, а може да се каже, че него следва и нашият София Филм Фест. Втората е на традиционните европейски фестивали - Кан, Берлин, Локарно, Карлови Вари, Москва, Сан Себастиан, които са формирани по примера на най-стария – този във Венеция, започнал през 1932 г. Опитът на двата модела се поема и специфизира от филмовите празници и конкурси в Африка и Азия. Въпреки не еднаквите си мащаби, структури и качество – убедени са авторите на "Cahiers du cinema", тяхното въздействие е решително и навярно през следващите години ще се засилва…

ЙЕРУСАЛИМ 2008 – ДУХЪТ НА СВОБОДАТА

Хаджи Александър Янакиев

На всяка карта на Йерусалим е обозначена Синематеката. Защото това е не само филмовият архив на Израел, а и важно културно средище. Наскоро е завършено строителството на ново крило на сградата и филмотеката вече разполага с четири салона, заедно с хранилищата (22 000 филма), библиотеката и видеоархива (15 000 носителя), ресторанта и кафенето, няколкото тераси и тревни площи.

Израелският филмов архив е основан от Лиа и Вим ван Лиир, които са дарили своята колекция от филми и средства за съществуването му. Дълги години тя е управлявала и институцията. Днес Лиа е президент на съвета и въпреки напредналата си възраст участва активно във всички прояви, а в памет на съпруга й една от наградите на международния фестивал носи неговото име.

Йерусалимският филмов фестивал е създаден преди 25 години и се провежда и до ден днешен от Синематеката. Това е най-старият филмов фестивал в Израел. Той изпълнява ролята и на национален. През последните години изпитва сериозната конкуренция на фестивалите в Хайфа и Тел Авив и на наградите на Израелската филмова академия (по подобие на американската, която присъжда "Оскар"-те). При 25 игрални филма годишно производство в момента само четири от тях бяха включени в националния конкурс. И това се отчете от организаторите като значим проблем. Но награди се присъждат също за актьорски изпълнения, за документален и за късометражен филм, за тв драма и тв сериал, за студентски постижения. Отделно жури оценява раздела "Еврейски опит", в който се показват филми от света с такава тематика. Отделно има Форум за опазване на аудиовизуалната памет, където се прожектират монтажни филми…

КАРЛОВИ ВАРИ 2008: ЗАДЪНЕНИТЕ УЛИЦИ НА СМЪРТТА

Кой кого убива и защо, според Карлови Вари

Антония Ковачева

От незапомнени времена смъртта е най-добрият приятел на човека в правенето на изкуство. Поканена в артистичните изяви на хората с осъзнатия подход на древните гърци към функцията на умирането в драматичните форми, понесла стоически тоталната обсебеност на Средновековието от нея, оцеляла в карнавализацията на ренесансовото отхвърляне – независимо от всичко Старата дама с косата винаги се е ползвала с уважение.

Не и в киното напоследък. Днес седмото изкуство все по-често я използва според предписанията на девичето списание "Космополитен" за постигане на оргазъм. Каквото и да правят филмовите герои, каквито и да са техните мотиви, връзки, мисли и чувства – смъртта връхлита изневиделица и набързо решава всички проблеми (на сценаристите и на зрителите). Тя сякаш вече няма нищо общо с философията на съществуването. Превърната в случайно обстоятелство, шалтер за включване и изключване на драматичното напрежение, в най-обикновено техническо средство – смъртта все по-рядко успява да предизвика катарзис.

Броени месеци след пролетния София Филм Фест, озовала се сред радушната и артистична селекция на международния фестивал в Карлови Вари, отново без да искам изпитах съжаление към Старата дама с косата. И в чешкия филмов форум твърде много филми я нямаха за нищо. Пряката връзка със София се оказа добре познатата пост-Амели история на рускинята от арменски произход Ана Меликян "Русалка". Както и да го усуквам, не мога да се примиря с начина, по който Меликян приключва старателно заснетия си филм – зловещо изскърцване на спирачки и внезапно изскочила на улицата кола премазва главната героиня.

Жанровете, в които смъртта няма проблеми, като датския криминален трилър "Ужасно щастлив", удостоен с Голямата награда "Кристален Глобус" в Карлови Вари, се отнасят към човешката кончина според вътрешните правила на избраната структурна формула…

ЛИЦА ОТ КАРЛОВИ ВАРИ 2008

Божидар Манов

Сред многобройните гости на 43-ия международен кинофестивал в Карлови Вари присъстваха някои изключително популярни лица на световното кино: американският актьор, режисьор и продуцент Робърт де Ниро, британската актриса Бренда Блетин (член на главното жури), актьорите - звезди Дани Гловър и Армин Мюлер Щал, режисьори като Юрай Якубиско и Душан Ханак (Словакия), Пол Мазурски и Джон Сейлс (САЩ), Никълъс Рьог (Великобритания), Артуро Рипстейн (Мексико), Ана Меликян и Алексей Учител (Русия), Сергей Дворцевой (Казахстан), Ари Фолман (Израел) и много други. Но безспорно сред "тежката артилерия" се открояваха някои всеобщо уважавани ветерани - режисьорът Иван Пасер (председател на главното жури) и британският актьор Кристофър Лий. Ето кратки редове от техните разговори с група журналисти.

Иван Пасер: Филмите могат да предвиждат живота на хората…

Кристофър Лий: Музиката приключи със Сибелиус и Стравински…

ХУДОЖЕСТВЕНОТО ВРЕМЕ

Владимир Игнатовски

Движението е мистичното четвърто измерение на филма.

В. Линдзи

С кинематографа на бял свят идва раздвиженото изображение. Новото, което внася филмът в сферата на изкуството, не се свежда само до преобразяването на статичните изображения и превръщането им в динамични. Става дума за събитие по-голямо и по-значимо от простото добавяне на движение към нещо до вчера неподвижно. Раждането на киното довежда до много сериозни промени в системата на изкуството, отразява се на функционирането на културата.

Историята на тази промяна е продължителна. Усилията на изобразителното изкуство, извън всичко останало, да предаде пределно достоверно облика на реалността - а това означава и трудно осъществимата задача да се представи протичането на живите събития последователно във времето, са традиционни. Съществуват многобройни примери, които демонстрират красноречиво как художниците се опитват да преодолеят този основен недъг на статичното изображение. Най-често срещаният сред тях: върху живописното платно се представят последователните фази от протичането на даден процес. Подобен похват несъмнено нарушава елементарната логика: в живописното пространство се разполагат едно до друго, сиреч едновременно, действия, които би следвало да протичат едно след друго. В практиката на изобразителното изкуство има и примери, които говорят за прилагане от художниците на по-изискани средства. Айзенщайн, като търси в други изкуства импулсите, довели до появата на кинематографа и анализира отделни живописни произведения, установява факти, странни за иначе "достоверното" изображение. В портрета, рисуван от Серов, фигурата на голямата актриса Ермолова изглежда "сглобена" от няколко сегмента, всеки от тях с различен ракурс: главата и бюстът, видени от долна гледна точка, й придават особена величавост. Домие с една своя графика сякаш "анимира" човешкото тяло. По-точно то е "монтирано" от различни елементи, всеки от които е представен в отделен стадий на движението – човешкият организъм сякаш "се разгъва" във времето, съставен от отделни фази, на които се разпада единният динамичен процес…

НЕИЗВЕСТНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ЛИЧНОСТТА НА ЧАРЛС НОБЪЛ И ДЕЙНОСТТА МУ В БЪЛГАРИЯ

105 години от заснемането на първия филм у нас

Петър Кърджилов

На пръв поглед историята е повече от обикновена... През 1903 избухва Илинденско-Преображенското въстание. Да отразят събитието в страната ни пристигат чуждестранни репортери. Сред тях е и Чарлс Райдър Нобъл (Charles Rider Noble). Различава се от колегите си по това, че само той носи със себе си кинокамера. Англичанин е, но бива изпратен на Балканите от един американец. Неговото име пък е Чарлс Ърбан (Charles Urban).

Нобъл се справя със задачата, заснемайки 17 хроникално-документални репортажа (с времетраене от 1 до 4 минути). Така той се превръща в първия смъртен, който не само поставя снимачен кинематографичен апарат върху многострадалната ни земя, но и в кинооператора, осъществил (през октомври 1903) най-ранния филм в България. Благодарение на него у нас настъпва ерата на филмовото производство. Нобъловите "кинематограми" са и първите "живи картини" от нашето отечество, които биват показани в чужбина (в края на 1903). И то насред пъпа на цивилизования свят – в лондонския театър "Алхамбра" (което по днешному означава да бъдат излъчени в най-гледаното време по Би Би Си). "Българската серия" предизвиква интереса както на тамошната публика, така и на печата (само в Лондон повече от дузина издания отразяват събитието)! Заснетите из татковината ни заглавия биват включени в рекламните каталози на "Ърбан трейдинг къмпани". През 1904 Чарлс Нобъл се завръща в България, където прожектира своите филми и така за пръв път показва пред нашенци заснети в родината им ленти. Сетне изчезва. Остава легендата за него. И загадките, свързани както с личността му, така и с неговата дейност...