|
СПИСАНИЕ
"КИНО" Брой 4 / 2007 ви предлага целия текст на тези и други статии
ПИТАЙТЕ ЗА СПИСАНИЕТО НА ВСИЧКИ ПАВИЛИОНИ НА РЕП В СТРАНАТА!!!
АБОНИРАЙТЕ СЕ В РЕДАКЦИЯТА!!! София, бул. "Дондуков" 67, тел.: 946 10 66 (12.00 - 17.00) Абонамент за една година - 20 лева; за ученици, студенти и пенсионери - 10 лева
За святото и земното и скулптурата от живак, наречена авторско кино Разговор с режисьора Рангел Вълчанов Кристина Стоянова
Когато разбрах, че новият филм на Рангел Вълчанов "А днес накъде?" ще бъде представен на специална прожекция по време на 42-то издание на Международния фестивал в Карлови Вари, заочаквах с трепетна тревога деня и часа на прожекцията. Много исках филмът да се е получил поне толкова добър, колкото и "А сега накъде", създаден точно преди 20 години, чието продължение или втора част e "А днес накъде". Заклинах и гадаех, че ако след толкова много неуспехи и половинчати успехи на българското кино от последните две десетилетия, Рангел е успял да направи хубав филм, това ще означава, че продължителната криза вече преминава и има надежда за спасение. И слава Богу, филмът ми хареса! Даже повече от "А сега накъде", което не е учудващо, тъй като новият филм е впрегнал енергията на стария, цитирайки го остроумно и (само)иронично. Без претенции за оригиналност, веднага искам да кажа, че за мен Рангел е въплъщение на архитипния български художник и мислител от ранга на такива литературни колоси като Алеко Константинов и Георги Стаматов. В киното той си остава уникален и самотен представител на мощна образност, черпеща вдъхновение както от националния фолклор и традициите на българската живописна школа, така и от световната култура от Ренесанса до сюрреализма. За съжаление, "случи се така, че България не можа да роди и да отгледа своите кино-синове (и дъщери)" сподели Рангел горчиво в непубликувана тук поради липса на място част от "сладкия ни и тъжен" разговор за миналото, настоящето и още по-неясното бъдеще на българското кино. "Ето, - продължава той - сега се чувствам като маратонец, който наближава своя финал, а там никой не го чака да поеме щафетата…" Но живото му чувство за хумор и живописно-хаплива реч са си все така по младежки заразителни, откроявайки го всред плеяда къде по-млади режисьори, но преждевременно състарени и кахърни. Неговото сатироподобно присъствие някак си ме успокоява и сега съм сигурна, че ще дочака своите кинематографични синове и внуци, че останалата част от гадалката ми ще се сбъдне и българското кино ще преодолее кризата… Разговорът ни се състоя на следващия ден след прожекцията.
Рангеле, защо този филм и защо сега? Сериозно ли да отговоря на този въпрос, или жанрово? Разговорът ще се публикува от сериозно издание… Ами, то всички сериозни неща са в края на краищата жанрови…
Един майстор на 70 Венец Димитров на 70 години Валентина Фиданова
Роден в София на 24 юни 1937. Завършва филмово и телевизионно операторство в Академията за изящни изкуства в Прага през 1968. Работил е като асистент оператор в СИФ "Бояна", като оператор в "Барандов", Прага, и като главен оператор в словашката телевизия "Кошице". После отново се връща в България и продължава като оператор в СИФ "Бояна" и СТФ "Екран". През 1974 става преподавател в НАТФИЗ, където е доцент (1983) и професор (1992) и има два последователни мандата като заместник-ректор (1994). Венец Димитров е оператор на 23 игрални филма, между които "Преброяване на дивите зайци" (1973), "Сватбите на Йоан Асен" (1975), "Циклопът" (1976), "Селцето" (1978), "Пътят към София"(1979), "Борис І" (1985 . "Способността да се твори идва и от самото желание да се твори". С тази народнa мъдрост започвам юбилейния разговор, защото тя най-точно показва същността на оператора Венец Димитров. Намирам го седнал спокойно в хола на своя уютен и светъл апартамент, където съпругата му ме посреща с чаровна усмивка. Първата мисъл, която ми идва в главата е, че красотата, която Венец Димитров търси и намира във визията на филмовия кадър, е успял да въплъти и в личния си живот – чаровна съпруга и красив дом...
В озарението на прозрачния екран: Владимир Игнатовски
Владимир Игнатовски е завършил "театрознание" в ГИТИС, Москва. Работи в областта на филмовата, телевизионна и театрална критика, масовите комуникации и зрелищните изкуства, и е сред ценените и желани сътрудници на списание "Кино". Доктор на изкуствознанието, професор в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Автор на книгите: "Щурци и атракциони" (1976), "Филмово десетилетие" (1982), "Прозрачният екран" (1985), "Film und Soziale dуnamik" (1986), "Стратегия на спасението" (1987), "Изкуството на китайската кухня" (1989), "Електронната Геновева" (2001), "Кой живее в електронната къща?" (2005). Предстои да излезе първи том от изследването "Картини от светлина. Теорията на нямото кино 1895 – 1930", фрагмент от книгата публикуваме в рубриката ни теоретични етюди. Професор Игнатовски има житейски (65) и творчески (40) юбилей и по този повод списание "Кино" му зададе няколко въпроса.
Защо избрахте киното като професия? Как стана така, че се посветихте на "прозрачния екран"? Като се оглеждам, си давам сметка, че става дума за поредица от случайности. Първата: в отделенията, тогава така се казваше, бяхме в един клас с Ванча Дойчева. Семействата ни бяха близки. Майка й беше амбициозна и искаше Ванча да стане актриса – както се оказа, имала е право жената. Набираха деца за драмсъстава на Пионерския дворец, днес на това му викат "кастинг". За да не ходи Ванча сама, ме взеха и мен. Не вярвам да съм направил особено впечатление, но Асен Траянов се познавал с брат ми и ме приеха. Разбира се, след две години ме изгониха за пълно бездарие, а за да не ме обидят, ме преместиха в кукления театър – поне да не ме виждат хората. Но ми остана за цял живот приятелството с покойния Асен Траянов. За млад човек, който се оформя, е изключително важен подобен духовен контакт – с талантлив, интелигентен и ерудиран творец. Това приятелство до голяма степен определи бъдещото ми развитие. Той ме въведе в света на изкуството – първо, театъра, после - телевизията. Дори работехме заедно – правехме предавания, заедно превеждахме пиеси, като студент дори адаптирах сам криминален роман за телевизионния театър, той го постави... Втората: бях решил да уча химия, сега не знам защо, но момичето, в което бях влюбен, постъпи във ВИТИЗ, докато бях в казармата, на границата. Така че и аз кандидатствах, че и ме приеха... Тя после се ожени за друг, но изборът беше направен. Благодарен съм й до днес...
ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ Димитър Гочев
Димитър Гочев е завършил колеж по изкуствата в Прага, Чехословакия, и Академията за театрално и филмово изкуство "Кръстьо Сарафов" - специалност операторско майсторство. Той е управител, продуцент на "Камера" ЕООД и съдружник, продуцент и оператор постановчик в "СИА Адвъртайзинг" ООД. Оператор постановчик е на филмите: "Хълмът на боровинките" 2001; "Пазачът на мъртвите" 2005; "Хиндемит" 2007 и на множество документални филми.
По какви критерии избирате филмите, които снимате? По два. Сценарий и режисьор. Правенето на филми е дълбоко емоционално преживяване, за оператора е като рисуването на стотици картини една след друга,които после милиони хора гледат. Е, не винаги, разбира се. Всеки човек има теми, които силно го вълнуват - това е причина, която би ме накарала да участвам на всяка цена в даден филм. Е, понякога има и други причини – като например красива актриса. Какво е за Вас камерата? Парче желязо (шега). Спомням си, че преди години много се вълнувахме от камери, обективи и всякакви технически приспособления, възхищавахме се на всеки нов модел, завиждахме на всеки, който успееше да снима с някоя хубава камера. Имам чувството, че сега живеем в много по-различно време. В наши дни всеки може да вземе една дигитална камера и да заснеме история, която го вълнува. Просто правенето на кино стана много достъпно. Ако преди двадесет години един филм струваше стотици, хиляди и милиони, сега може да струва и десет хиляди лева. Е, разбира се, съвсем не искам да омаловажавам значението на добрата техника. В никакъв случай не мисля, че трябва да й робуваме...
Провокации и предупреждения на европейското кино Фестивал на европейските копродукции Калинка Стойновска
Въпреки че фестивалът на Европейските копродукции (проведен от 1 до 7 юни 2007) не е с мащаба и размаха на най-голямото у нас фестивално филмово събитие - София Филм Фест; въпреки че няма почти никакви чуждестранни гости, не блести с множество паралелни програми, с международно жури, със солидни спонсори, с многобройни медийни партньори, и най-главното - за жалост, няма и особено много зрители, съизмерването може да стане по най-важния показател – качеството на показаните филми. Един фестивал е добър тогава, когато има качествени филми. Очевидно амбицията на екипа на НФЦ, който прави фестивала вече за дванадесети път, е да привлича вниманието на истинските ценители и любители на европейското кино у нас върху нови, номинирани или увенчани с награди филми от стария континент, с акцент върху отделни кинематографии (тази година във фокус беше програма от турски филми). За любителите на статистиката ще спомена, че общо двадесет заглавия включваше фестивалната програма – 15 в основната и 5 във "фокус Турция". Подозирам, че има и тайна цел – ИА "Национален филмов център", който е в центъра на финансирането на съвременното българско кино, се стреми да даде възможност на нашите кинематографисти да се огледат в огледалото на европейския екран, да сравняват и съпоставят нашите филми с онова европейско кино, което се прави и се награждава по престижни фестивали. Винаги е важно да знаем как "стоим" сред другите, какво и как се прави тъкмо около нас, не в Китай, Корея или Иран. Лично на мен ми допадна тазгодишната идея заедно с игралните филми да бъдат показани и документални европейски копродукции с качества и награди, за които вече се говори...
СИЛАТА НА ЗАКОНА И ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО: УРОЦИТЕ НА ФИЛМОВОТО ИЗКУСТВО - МАТРА / КАП Закон, личност и власт в киното на Източна Азия Андроника Мартонова
Когато става въпрос за връзката между гражданското общество, силата на закона и кинематографиите на Източна Азия, неминуемо трябва да се съобразим с цивилизационните различия на региона. Филмовите образци Китай, Хонконг, Тайван, Корея, Япония, Виетнам, тук трябва да прибавим и Тайланд, осъществяват посредством кадрите съвременна визуална връзка с миналото. Кинообразът на Азия е изтъкан от същите тези знаци и символи, живеещи от древността в културата й. Факт е, че в Ориента – ако си послужим с това обобщено понятие на Едуард Саид, което определя Изтока като единна система, различна от Оксидента (тоест, целия Запад) - съществува не последователна, а едновременна и паралелна връзка между артефактите, представата за света, обществото, живота и човека, етико-естетическите идеали и религиозно-философската традиция. Ето, затова гражданското общество в Източна и Югоизточна Азия, разположено и осъществяващо се в съвременността, остава много по-традиционно в корена си, отколкото съвременния западен социум. Държавното устройство, администрацията и нормативната система, макар и да са различни в отделните страни (Китай, Хонконг, Тайван, Корея, Япония, Виетнам и Тайланд), са обединени от общ фундамент. Особено характерната за региона представа за социум се гради на три основни религиозно-философски течения: конфуцианство, будизъм и даоизъм. Единството на трите учения в религиозно-философския синкретизъм на Източна Азия предопределя начина на мислене и обществената нагласа на хората от Изтока. Както често споделят ориенталистите, азиатският човек се ражда конфуцианец, живее като даоист и умира будист. Моделът на поведение има своето естествено проявление и в киното...
ОТ ПРОЕКТА ДО ЕКРАНА Вопъл от скамейката на екзекутора Искра Димитрова
"От проекта до екрана" са озаглавили редакторите на списание "Кино" специалната нова рубрика, в която с общи кинаджийски усилия трябва да се опитаме да огледаме текущия процес в българското кино: драматургични търсения и кинематографични тенденции, нови явления, постижения и несполуки. Но този наш поглед няма как да се фокусира основно върху творческата страна на нещата, защото между проекта и екрана вече повече от десетилетие с цялата си мощ жестоко се е вкопала в територията на киното ни Гилотина на безпаричието. Нейните "бащи" са някъде по върховете на държавата – парламентаристи, финансисти, министерски екипи, лобисти, сценаристи на прехода… Функционирането на Гилотината ражда правила, правилници и най-вече съвети и комисии, които като съвкупност в очите на потърпевшите изглеждат едва ли не по-голямото зло от самата нея. И всеки неудържимо се устремява към пренаписването и оспорването им от своята си камбанария. Проблемът се измества към "сакралния" въпрос: Кой решава? Човекът на този или на онзи? (Не, че и това не е от значение, с оглед на моралната необходимост съветите и комисиите да се съставят от доказани професионално авторитетни имена с общопризнати нравствени биографии.) Следват болезнени реакции в пресата, нестихващи скандали в гилдията, пагубна нетърпимост между колеги. Всъщност, моторът на горното, при това за беда до голяма степен именно като колективно несъзнавано/непризнавано, е неизмеримата с нищо болка от посечената в корен творческа реализация по принцип. От зейналата пустиня в националната ни култура, в която престава да расте точно дървото с най-нужните днес за духовното здраве на нацията плодове на изкуството на движещите се образи – иманентно задължителни в епохата на аудиовизията и новите технологии на 21. век...
От Изток на Запад и обратно "Майсторите на голямото кино"на Олга Маркова Григор Чернев
Новоизлязлата, седма поред книга на Олга Маркова е сборник от 24 интервюта с видни представители на седмото изкуство – майстори на Голямото кино, както ги нарича авторката в заглавието. Или дори още по-категорично: майсториТЕ. Което, надявам се, не означава, че те са единствени. Логично е да се предположи, че срещата ни с тях се осъществява при открити врати. Ние искаме да чуем не само думата на Олгините избраници, но и коментари, анализи и контрапункти. Само при такава рефлективност и мобилност можем да говорим за майстори, за голямо кино и за всички произтичащи от тези определения отговорности. За щастие, подходът на авторката е именно такъв. Колкото до жанровия избор, той е естествен – следва събитията, възпроизвежда атмосферата на срещите, запазва тяхната автентичност. И ни изпълва с доверие. Това е важно да се подчертае, тъй като напоследък интервюто като литературен и журналистически жанр непрекъснато се обезценява – особено в безмерно нароилите се електронни медии, но също и в пресата, където на лов за знаменитости препускат недоучени момиченца с микрофони в ръце. И резултатите, дори да са ефектни, най-често са повърхностни. Затова, представяйки новата книга на Олга Маркова, сме длъжни да я разграничим от тази напаст. Текстовете в "Майсторите на голямото кино" са не просто интервюта, а интервюта-портрети. Не мимолетна игра на въпроси и отговори, а обмен на становища и мнения, размисъл по съществени естетически и социални проблеми. Което не изключва информационния момент, разбира се...
Йероглифът се разкрива "Йероглифът на киното" на Андроника Мартонова Александър Янакиев
Замолен от авторката, написах следното: "Азиатската мъдрост, загадъчност и красота, както и световните постижения в киното от континента, са привличали вниманието на част от българските филмови изследователи. Андроника Мартонова обаче е първата, която постигна истинска дълбочина и обхват в тази област. Неудържима в жаждата си за навлизане в отдалечените културни феномени, тя с летящ старт зае свое място сред младите европейски специалисти в тази сфера. Вярвам, че първата й книга е доброто начало в изгряващата й кариера на български учен." Подобни добри думи са написали и професорите Владимир Игнатовски и Александър Федотов. Защо тези хора са толкова благосклонни към г-ца Мартонова? Да не би да ни е събрала на една маса и да ни е очаровала? Определено – не. Но това са най-внимателните читатели на текста, който е в основата на книгата. Професорите бяха рецензенти при защитата на дисертационния труд "Киното на Далечния Изток: жанрово-повествователни и културно-естетически взаимодействия (края на ХХ и началото на ХХI век)", а моя милост в продължение на три години – научен ръководител на докторантката. Затова си мисля, че имаме основания да изкажем ласкавото си отношение към книгата на Андроника Мартонова "Йероглифът на киното"...
ФИЛМАУТОР Проекция в настояще и бъдеще
Основна задача в работата на Управителния съвет през 2006 беше уреждането на отношенията между дружествата и кабелните оператори. Бяха проведени множество срещи – от една страна, с представители на кабелните оператори, от друга, с представители на институциите, имащи компетентност за решаване на проблема, а именно Министерство на културата, Съвета за защита на интелектуалната собственост към министъра на културата, Съвета за електронни медии, Върховната и Касационната прокуратура и други. За съжаление, процесът на преговорите с кабелните оператори към този момент е в застой. От страна на операторите се наблюдава изчакване изхода на съдебните дела, които водим срещу някои от тях. Залагахме големи надежди на Съвета за защита на интелектуалната собственост. Този съвет беше създаден през 2006 към министъра на културата и в него участват заместник-министри от ведомствата, които са свързани със спазване правата на интелектуалната собственост. Това са: Министерството на финансите, Министерството на вътрешните работи, Министерството на икономиката. Представени са също така Патентното ведомство, Съветът за електронни медии, Комисията за регулиране на съобщенията, НС БОП, Полицията...
Мотиви и поуки от видяното в Кан 2007 Вера Найденова
Той беше шейсети по ред, юбилеен. Тъй като Кан в много отношения е "първопразникът" на киното, т. е. образец, модел, добре е да се вгледаме в някои от особеностите на това му издание. Преди всичко правеше впечатление добрият стил, с който се осъществяваше – без излишни мемориални емоции, с прецизен баланс между миналото, настоящето и бъдещето. Може да се каже и така: това бе фестивал като всеки предишен, но с по-силна програма. В състезанието участваха четирима носители на "Златна палма" – братята Коен, Кустурица (два пъти), Тарантино, Гюс Ван Сант и… Уон Кар-вай, засега без "палма", но за когото казват, че е от онези, чиито филми тук биха приели и със затворени учи. И още, цял букет от нови звезди, с други високи отличия в Берлин, Венеция, а и от самия Кан, като Фатих Акин, Андрей Звягинцев, Карлос Рейгадас (Мексико), Наоми Кавасе (Япония), сравнително по-малко известният румънец Кристиан Мунджиу и още десетина кандидати за кинематографична слава, към които, според мен, естествено и разумно, журито насочи вниманието си при награждаването. В един единствен ден, някъде по средата на събитието, през нощта гръмнаха фойерверки. Такива тук често се изстрелват, но може би сега, заради знаковото число 60, бяха по-богати, по-ярки; те имат особен ефект над неголемия, красив, населен с кораби и яхти средиземноморски залив. Известна екстра бе и среднощният концерт на U2 и Боно. А най-вече прожекцията на филма с култовото заглавие "Всеки своето кино”, при който си струва да се спрем. Добре помня петдесетгодишния юбилей...
Младежки поглед от Кан 2007 Яна Джарова
От 16 до 27 май 2007 в Кан всички бяха поканени на кино и... на рожден ден! Фестивалът честваше своя шейсети юбилей. Освен обичайните секции и пазарът на филми, който всяка година се разраства, организаторите се бяха погрижили за редица съпътстващи мероприятия, които създаваха усещането за един по-различен фестивал. Тази година плакатът беше оригинална фототворба, букет от световноизвестни артисти - Педро Алмодовар, Жулиет Бинош, Джейн Кемпион, Сюлейман Сисe, Пенелопе Круз, Жерар Депардийо, Самуел Джаксън, Брус Уилис, Уон Кар-Вай, които обективът на Алекс Маджоли е уловил в скок. Образ на един фестивал с традиции, ориентиран към бъдещето! По повод юбилея организаторите на фестивала, Министерството на младежта, спорта и социалния живот на Франция и Държавната агенция за младежта и спорта на България отдадоха значимото на младата публика. Идеята за младежко жури на фестивала в Кан идва от известния френски журналист Фредерик Митеран. През 1982 Министерството на младежта и спорта учредява Наградата на младежта. Първоначално младежкото жури е наброявало пет члена, а през 1989 се увеличава на седем. Едва през 1993 секцията "Награда на младежта" е призната за "официален партньор" на фестивала в Кан. Тя дава възможност на млади критици да докажат своя професионализъм. Тази година специални гости на фестивала бяха шейсет младежи от Франция и всички държави-членки на Европейския съюз. Като нов член на ЕС, България за пръв път имаше представител, в мое лице, избран чрез конкурс от Държавната агенция за младежта и спорта. Седем от шейстте младежи в Кан представляваха Младежкото жури, което се състоеше от студенти в киноспециалностите и други хуманитарни дисциплини. То трябваше да даде две големи награди – "Награда на младежта" на филм, избран от Състезателната програма и от секцията "Особен поглед". А втората награда "Поглед на младите" се присъжда на филм, участващ в една от другите две секции - Петнайседневката на режисьорите и Международната седмица на критиката. Така членовете на младежкото жури имаха задачата от около четиридесет филма да изберат два, считани от тях за най-добри...
Българското кино в Кан Виолета Зингинова
Далечната 1939 година. Сред група интелектуалци-хуманисти се ражда великолепната идея да се организира филмов фестивал, своеобразна алтернатива на фестивала във Венеция, който по това време се използва за фашистка пропаганда. Ръководени от голямата си любов към киното и осъзнавайки неговия дълбоко демократичен характер, тези ентусиасти предприемат през юни месец същата годна конкретни действия. Художникът Жан-Габриел Домерг създава първия плакат на фестивала, на който е отбелязано, че той ще се проведе на 20 септември 1939 година. За почетен председател е поканен великият Луи Люмиер, а председател на организационния комитет е генералният директор на Академията за изящни изкуства в Париж, Жорж Юисман. Американците подкрепят този значим проект и решават да изпратят на фестивала едни от най-известните си звезди – Нора Шерер, Дъглас Фейербенкс, Гари Купър, Тайрън Пауър, както и тези от френски произход – Анабела и Шарл Боайе. В подготвената богата филмова програма се открояват филмите "Юнион експрес" на Сесил дьо Мил, "Магьосникът от Оз" на Виктор Флеминг, "Адът на ангелите" на Кристиан Жак. Избухването на Втората световна война проваля откриването на голямото филмово събитие. Преди да се разделят, организатори и съмишленици гледат заедно американския вариант на "Парижката света Богородица" с Чарлз Лоутън, предвиден в програмата. Зловещият на пръв поглед Квазимодо като че ли предвещава страшното бъдеще, което предстои. Но идеята за това грандиозно филмово събитие не умира по време на войната...
Сагата на един променящ се фестивал Селекцията на филмите в състезателната програма
Не по-малко от 1,624 дългометражни филма бяха кандидати за Официалната селекция на юбилейният 60-ти фестивал в Кан. Да сравняваме тази цифра с практиката от 1946 - първото издание на фестивала - е невъзможно, още повече, че начинът на селектиране е бил различен. Първите петнайсет години филмите са били избирани от официални лица от държавите участнички, пропорционално разпределени според годишната национална продукция. С филмите, които ще ги представят, големите страни налагат политическата, икономическата и моралната си мощ (именно те избираха журито и неговия президент през 50-те години). Фестивалът беше по-скоро държавно, отколкото културно дело, и споразуменията се правеха от посолствата, а Quai d’Orsay потвърждаваше желанията за участие и преодоляваше неизбежните заплетени дипломатически положения. Така през 1951 Съветският съюз изисква – напразно – изтеглянето на швейцарския филм "Четирима в джипа", осъждайки филма, че накърнява достойнството на съветския народ...
Лица и думи от Карлови Вари 2007 Божидар Манов
Огромен фестивал като Карлови Вари винаги предлага на своите зрители стотици филми от цял свят, "горещи" премиери в конкурса, хитове от други фестивали (Берлин, Кан), непознати имена на дебютанти или екзотични ленти от далечни страни. Но наред с това в знаменития спа-курoрт с 15-те минерални извора, винаги се стичат големи имена от световното кино: авторитетни режисьори, актьори-звезди, тежки продуценти и критици-"законодатели" на актуалните идеи от екрана. Така че, всеки ден в Карлови Вари поднася изключителни възможности за бляскави премиери, сериозни пресконференции, публикации във фестивалния вестник, неформални срещи...
СЛОВАКИЯ 2007 На Изток от Карлови Вари Мариана Христова
Една от съществените роли на филмовите фестивали е срещата не само с екранните творби, но и с техните автори. Фестивалната среда (особено интернационалната) е мултикултурно поле, където различни филми намират своята публика, общуват помежду си и най-важното – биват съпътствани и представяни от своите създатели. Това предлага възможност на зрителя да възприеме току-що гледания филм не просто като окончателен артефакт, а по-скоро като повод за дискусия върху изкуството, което го вълнува. За нас, киноведите, пък това е идеалното място, където да осъществим непосредствен контакт с обекта на нашата работа, да общуваме директно с режисьорите, да сверяваме интерпретациите си с изначално вложените от тях идеи. Програмният директор на "Артфилм" в Тренчин, Словакия, Людмила Цвикова, ме посрещна, намигвайки съзаклятнически: "Ние сме малък фестивал и точно това му е хубавото - хората се отпускат и говорят помежду си." И наистина – скромната площ на стария град Тренчин и още по-лесно пребродимият спа-курорт Тренчианске теплице се оказаха компактно, но не и тясно място за всичките "звездни" и по-малко известни, но интересни гости, които дефилираха по кратките фестивални маршрути през осемте филмови дни. При все че не съм била в Карлови Вари, предполагам, че атмосферата е сходна – минерални бани, източноевропейско кино, имена от световна величина, свойска славянска гостоприемност...
Формалната школа Литературната теория Владимир Игнатовски
Руската "формална школа" се ражда през първите десетилетия на ХХ век в разгара на актуалните по онова време дискусии, свързани с развитието на науката за литературата. Тогава група млади учени-литературоведи се обединява в кръжок наречен ОПОЯЗ. Те започват с изследване на чисто литературни проблеми, но твърде бързо прекрачват сравнително тесните граници на литературната полемика и се насочват към цялостното преосмисляне на съвременната им "наука за изкуството". Научните изследвания на представителите на формалната школа не се ограничават единствено с проблемите на стихосложението или на сюжета и фабулната композиция и се превръщат в теоретичен анализ на същността на изкуството въобще и на по-широк кръг проблеми, засягащи културните взаимодействия. Формалната школа проявява и сериозен интерес към кинематографа и по-специално към спецификата на киноизкуството. Именно присъствието на новия зрелищен феномен, в рамките на който възниква едно ново изкуство, прави особено актуална и поставя нови акценти в дискусията за същността на изкуството, за неговото функциониране и неговите взаимодействия с аудиторията. Представителите на формалната школа – Юри Тинянов, Виктор Шкловски, Борис Айхенбаум – не само не са безразлични към възможностите, предлагани от киното, те активно се включват в бурния филмов живот на 20-те години на миналия век – пишат сценарии, публикуват рецензии и заедно с това градят основите на модерната филмова естетика. Изследванията и откритията на "формалната школа" до голяма степен не са загубили своето значение и днес – те са в основата на много от модерните естетически теории, техните търсения са един от важните импулси за появата на толкова съществено направление в модерната естетическа теория като структурализма, актуални са възгледите им за динамиката на художествения живот, за културните взаимодействия и т. н. и т. н...
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 4 / 2007
АРХИВ: Брой 3 / 2007; Брой 2 / 2007; Брой 1 /2007; Брой 6 / 2006; Брой 5 / 2006; Брой 4 / 2006; Брой 3 / 2006; Брой 6 / 2005; Брой 5 / 2005; Брой 4 / 2005; Брой 3 / 2005; Брой 2 / 2005; Брой 1 / 2005;
Назад към Съюз на Българските Филмови Дейци
© СБФД За най-добро разглеждане на сайта: оптимална резолюция 1024 х 768, Internet Explorer 6
|
