In English

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 3 / 2009

ви предлага целия текст на тези и други статии

ПИТАЙТЕ ЗА СПИСАНИЕТО

НА ВСИЧКИ ПАВИЛИОНИ НА РЕП В СТРАНАТА!!!

АБОНИРАЙТЕ СЕ В РЕДАКЦИЯТА!!!

София, бул. "Дондуков" 67, тел.: 946 10 66 (12.00 - 17.00)

Абонамент за една година - 20 лева; за ученици, студенти и пенсионери - 10 лева

СМЪРТ НЯМА

In Memoriam

Пенка Монова

Петър Слабаков го няма. Отиде си на 17 май, 23 дни след рождения си ден (на 23 април 1923 година), когато стана на 86 години.

Когато чу тъжната вест, моя колежка се усмихна ведро и широко – имала много хубав спомен с него. Явно съществуват такива хора, за които дори смъртта предизвиква положителни емоции.

Навремето били заедно в една делегация. Със самолет за Ереван пътували група културни дейци и кооператори от някакво ТКЗС. Селските труженици черпели настоятелно любимия артист и той бързо заспал. Преди слизането целият състав – стюардеси и делегати, упорито търсели документите му, изпопадали някъде под седалката.

Дотук не виждах нищо хубаво и необичайно. Актьорите по традиция изпълняват известна социална роля – да забавляват, възхищават, разсмиват и предизвикват. Винаги очакваме нещо от тях и в живота, сякаш ни е малко това, което ни дават от сцената и екрана.

Не, не, продължи моята колежка. После е хубавото - много бързо се съвзе и лъкатушейки на слизане от самолета, запя:

„Вземи огин запали ме, направи ме пепел...”

Всички замряха, дори и арменците. По-късно в рейса извади от своята ракия и започна да черпи наред. Арменците го гледаха и наново не можеха да повярват на очите си. Когато излитахме обратно за България, един от тях спря самолета. Преди това се обадил на диспечера, задържал полета, дори взел позволение да прекоси тичешком самолетната писта. И му подаде нещо. Беше шепа арменска земя...

На 19 май, малко преди да го приеме нашата земя, Петър Слабаков бе обсипан с цветя в църквата Св. Седмочисленици (не пожелал поклонение в театър). На входа й от големи фотоси ни следяха очите му, тези така добре познати нам очи. Едното присвито и сякаш тъжовно, а другото присмехулно. Замислени, преценяващи, прицелващи се, претеглящи ни. Все едно ни наблюдава, за да ни „изиграе” на някоя друга сцена...

Творчество, в което пулсира живот

С актьора Коста Цонев разговаря Виолета Зингинова

Коста Цонев е роден на 10 юни 1929 г. в гр. София. Завършва актьорско майсторство в Държавното висше театрално училище в класа на професор Стефан Сърчаджиев. Работил е в Младежкия театър и в Театър „София”.

През последните осем години Коста Цонев активно участва в политическия и обществен живот на страната ни. Депутат е в Народното събрание от парламентарната група на НДСВ.

Но той е преди всичко актьор с голям принос в културата ни. Изиграл е около 150 роли в киното и телевизията. Между тях ярко се открояват образите на Апостол от филма „Басейнът”, Александър и Йоан Асен в „Сватбите на Йоан Асен”, Климент Охридски в „Борис I”, бащата от мюзикъла „Баща ми бояджията”, Алданов от сериала „Дом за нашите деца”, Борис Скарлатов от филма „Жребият”, Емил Боев от „Г-н Никой” и други.

В театъра и до днес помним великолепните му, вълнуващи превъплъщения на Дон Хуан от „Каменният гост” на Пушкин, на Чорбаджи Петко от „Първите” на Петко Тодоров (за тази роля актьорът получава престижна правителствена награда и Наградата на Съюза на артистите в България), на забележителния Дон Кихот от телевизионния мюзикъл „Човекът от Ламанча”. За актьора това е ролята на неговия живот. Следват роли в спектакли, между които оригиналния образ на Жак от „Както ви се хареса” под блестящата режисура на големия театрал Бено Бесон, виртуозното му изпълнение на коня в телевизионния филм „Историята на един кон” по разказа „Холстомер” на Лев Н. Толстой, на Ричард III от едноименната трагедия на Шекспир.

Признание за неговия голям талант и неизчерпаема творческа енергия са престижнте награди, с които актьорът е удостоен през годините: орден Стара планина I степен – 1999 г., Награда на СБФД за актьорско майсторство за филмите „Басейнът” и „Година от понеделници ” – 1977 г. Първите си награди на СБФД Коста Цонев получава още за филмите „Бедната улица”, „Бъди щастлива, Ани”, „Нощта срещу тринайсети ” - за ролята на майор Панов. Диплом за ролята на бизнесмена Гарет във филма „Парижка драма” (Киев, СССР).

Наскоро Коста Цонев навърши 80 години. Чудесен повод да поговорим с него и с възхищение да отбележим, че в неговия творчески и жизнен път се отразява многообразието и динамиката на живота, приютил в себе си всички незабравими персонажи, които Коста Цонев с такава любов и всеотдайност претвори.

С какво Ви привлече актьорската професия? Няколко думи за началото, за първите Ви роли.

Още като малък следях непрекъснато прожекциите в кино „Красно село”. Въобще не си въобразявах, че мога да бъда артист като Кларк Гейбъл, Жорж Обриен, Тайрън Пауър, Джони Вайсмюлер. Радвах се на това, което гледах. Но по стечение на обстоятелствата, като пораснах, срещнах една жена, която видя в мен някакъв талант, може би... Тя ме насочи към театъра и то специално към Държавното висше театрално училище, което завърших…

ТЕЛЕВИЗИОНЕН ОПИТ ЗА ПСИХОЛОГИЧЕСКА ДРАМА- "братът НА ОХЛЮВА"

Зорница Миланова

Телевизионната продукция “Братът на охлюва” е дебютен филм на режисьора Иван Панев по сценарий на Цветан Ангелов и Марин Дамянов. Филмът се докосва до дълбоките тайни на човешката душа, до психическите травми, нанесени от една жестокост, които, изплували веднъж от подсъзнанието, ще доведат героите или до спасение, или до разруха.

Отражението на минали трагични събития върху психиката и живота на двамата герои - Пламен (Веселин Анчев) и Лъчо (Боян Младенов) е интересна тема за телевизионен филм. Техните взаимоотношения са в центъра на сюжетната интрига. В началото на филма Пламен не желае да излиза от къщи и в хода на действието се разкрива, че причина за това е една с години пазена семейна тайна - навремето майка му е била изнасилена от чичо му (Любен Чаталов) и това е довело до нейното самоубийство. Десетгодишният Пламен е свидетел на това престъпление и две десетилетия не може да си прости своето детско безсилие. Неосъщественото си желание за отмъщение той проектира върху живота на по-малкия си брат Лъчо, който до финалните епизоди не знае истинската причина за странното поведение на брат си. Воден от своята привързаност, Лъчо се грижи за Пламен, макар видимо това да му тежи и да обърква личния му живот...

ДОКУМЕНТАЛНОТО КИНО В 10 СТЪПКИ

Божидар Манов

Не става дума за самоучител по танци. Нито пък за някаква нова технология в документалното филмопроизводство. А за книга, която иска да представи тази толкова интересна област от киноизкуството тъкмо на начинаещите, които за първи път посягат към камерата и им предстои дългият път до екрана. А както казва източната мъдрост, “И най-дългият път започва с първата стъпка”.

Документалното кино у нас има внушително наследство, богата филмография, силна кохорта от талантливи творци, национално и международно признание. И което е особено важно – много добра приемственост, която и днес поддържа високо равнище на българските документални филми. Всяка година към опитните автори се прибавят нови дебютанти, които още с първите си филми заявяват не само амбиции, но и определени постижения. Тъкмо към неизвестните още бъдещи документалисти, към онези, които с любопитство се заглеждат в документалния екран на телевизионните канали или се изкушават да направят първите си любителски филми с малка лична камера, е ориентирана новата книга на проф.. Любомир Халачев “Документалното кино – стъпка по стъпка”. Тя има за задача да запознае именно неподготвените, непрофесионални читатели с особеностите на документалното кино във всички негови аспекти от зараждането на творческата идея през осъществяването на филмопроизводствения процес до реализацията на екрана...

"НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО ЛЕНТАТА И МАЛКИЯТ ПРИНЦ HIGH DEFINIITION"

Венец Димитров

„Визуалният брак между електронно и фотохимично кино” на Емилия Стоева разработва проблема за съвместяване на два различни носителя в едно и също произведение.

За мен като действащ оператор е особено важен текстът, отделен в книгата на един от най-популярните кинематографисти на ХХ век – Виторио Стораро, и по-точно - как той намира своето място в аудиовизуалното творчество на отминалото столетие и какви нововъведения патентова, за да унифицира разроилите се формати след навлизането на телевизията. „За Стораро двата носителя на изображение са два различни начина на себеизразяване, които могат да се комбинират и да си взаимодействат”.

В книгата е отделено място и са анализирани операторски похвати в произведения на българското игрално кино от последните няколко години.

Отделено е особено внимание на така коментираните днес предимства и недостатъци, както на филмовата лента, така и на High Definition.

Материалите, върху които се градят анализите и обобщенията в книгата, се базират на значими екранни творби. В текста прави впечатление точното използване на професионална терминология, без да се прекалява с неразбираеми термини на чужди езици. За терминологичната яснота и изчистеност е спомогнало това, че Емилия Стоева е автор на уникалния за България „Английско-български речник на фото, кино и видео термини и дефиниции”...

ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ

Пламен Гелинов

Пламен Гелинов е завършил ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”, специалност “Кино и телевизионно операторско майсторство”. Като оператор е работил в СИФ “Бояна”, студия “Екран”, както и в различни телевизии – ZDF, ARD, PRO 7, CAT 1, RTL в Германия.

Оператор-постановчик е на игралните филми “Разводът преди” и “Разводът сега”. Други по-важни документални филми са: “Джаз 98”, “Милчо Левиев”, “Българи в Америка”, “Апартаментът”, “Юрий Норщейн” и др.

По какви критерии избирате филмите, които снимате?

Не ги избирам аз, а те ме избират. Не са толкова много предложенията, че да мога да избирам филмите.

Какво е за вас камерата?

Средство за наблюдение на света. Стремя се да бъде част от мен. Нещо като инструмента при музиката.

А светлината, композицията, движенията, цвета?

Те са основните изразни средства, съставляващи филмовото изображение, което би трябвало да пресъздаде по-най подходящ начин идеята на филма, епохата, атмосферата и духа на времето.

Какъв е балансът между техническата и творческата страна в операторската работа?

Бих казал 50 на 50 процента. Защото за реализацията на един филм е необходима продължителна подготовка, когато се решават редица технически проблеми, за да могат в крайна сметка да се реализират творческите. А и по време на снимки операторът е ангажиран по подобен начин с пространствените си виждания и визуални решения за отделните картини...

GoEast ПРЕД ЮБИЛЕЙ

Божидар Манов

Някак неусетно goEast – фестивалът на филми от Централна и Източна Европа във Висбаден, наближи своето десетилетие. Неговата важна равносметка ще видим след година. Но още деветото му издание (22-29 април 2009) подсказа нагласа за амбициозна подготовка със силната сегашна програма.

Радващо е, че тъкмо в тази ускоряваща се енергия на фестивала тази година нашето присъствиие се вписа много точно, справедливо отбелязано от присъстващите журналисти, участници, зрители. Досега във Висбаден сме оставили ярка следа с документалните ни филми, особено след като Стефан Командарев подпечата “абонамента си” за голямата награда “Златна лилия” в две последователни години – “Хляб над оградата” (2003) и “Азбука на надеждата” (2004). Сега обаче един от най-ярките филми в игралния конкурс бе нашият “Дзифт”, а Явор Гърдев получи специален Почетен диплом за “уверен и оригинален режисьорски дебют”! При това в много силна конкуренция от 7-8 почти равностойни заглавия, което прави тазгодишната подборка една от най-добрите през изминалите години (заслугата е на селекционната комисия и артистичния директор на фестивала Светлана Сикора.) Затова не бе лесно на журитоm, с председател известния полски актьор и режисьор Йежи Щур (самият той носител на “Златна лилия” през 2001 за “Голямoто животно”), да разпредели стриктно ограничените четири награди (да, да – само четири, за разлика от много други фестивали, където наградите са повече от добрите филми). Така с неизвестност до последния момент Голямата награда “Златна лилия” плюс чек за 10 хил. евро от генералния спонсор “Шкода” взе грузинският филм “Другият бряг” на режисьора Георги Овашвили...

ИСТАНБУЛ 2009 - ПЪСТРОТА И ЕКЛЕКТИКА

Александър Янакиев

Когато научих, че съм поканен за член на журито на ФИПРЕССИ в Истанбул, се зарадвах повече от друг път. През последните една-две години турското кино стана най-интересното на Балканите. Исках да пия от извора и да гледам най-новите произведения на младите комшии. Втората причина се изчерпва с една дума – Истанбул.

Журито на ФИПРЕССИ се състоеше от шест души. По установената традиция бяхме разделени на две субжурита, които основно следяха съответно международния и националния конкурс. Още от София бях дал заявка да гледам турските филми. Но се оказа, че такова желание имат повечето от членовете. Това само потвърди, че световната кинокритика е забелязала и обръща сериозно внимание на днешното турско кино. Наложи се да теглим чоп. Нямах късмет и попаднах в групата за международната програма.

Основният конкурс включва игрални, документални и анимационни филми, свързани с изкуствата (литература, театър, музика, танц, кино, изобразително изкуство) или екранизации. На пръв поглед този регламент изглежда примамлив и интересен. Реалностите през тази година (а от турските колеги разбрах, че подобни проблеми е имало и преди) показаха, че формулата не е съвършена. Програмата беше еклектична не само като тематика, но и като ниво на филмите. Заедно с добри и интересни заглавия бяха предложени и недоразумения, които нямат място на утвърден фестивал...

КАНСКИ УСПЕХ

Йоана Павлова

Първите похвали за “Източни пиеси”, които чух още преди официалната премиера, дойдоха от Лео Соесанто, селекционер за Седмицата на критиката в Кан. Това ме учуди, тъй като знам колко обича да се шегува с миналогодишните си преживявания като член на ФИПРЕССИ журито на София Филм Фест. Когато обаче пристигнах в Кан и се запознах с целия екип на Седмицата, се оказа, че всички са големи фенове на Камен Калев. Не само защото са представили двата му късометражни проекта с Димитър Митовски “Върнете заека” (2005) и “Лошият заек” (2007), но и заради напълно новия стил, с който “Източни пиеси” ги изненадал. Жан-Кристоф Бержон, артистичният директор на Седмицата, призна, че съжалява заради това, че Петнайсетдневката на режисьорите им е откраднала пълнометражния дебют на Камен, но също така е наясно, че секцията на Оливие Пер стои по-високо в “хранителната верига на Кан” и дава повече професионални възможности.

След това предварително надъхване влязох на сутрешната прожекция в Пале Стефани малко по-спокойна от обичайното ми състояние, когато се престрашавам да гледам нов български филм. Въпреки това, знаейки много добре какъв е сюжетът, бях притеснена как ще реагира чуждоезичната аудитория - и то такава, с press и industry баджове. Притесненията ми се оказаха излишни, защото публиката откликна одобрително и дори разсмиванията бяха съвсем на място. Моите лични страхове от евентуалното поредно разочарование изчезнаха и излязох от залата, тананикайки си песните на Насекомикс от саундтрака. Като потвърждение на моите впечатления, по време на Q&A сесията след първата прожекция шатрата на Петнайсетдневката беше изпълнена с положителна енергия и особено с възхищение към Камен, който спокойно и уверено разказваше за филма си на френски...

ЗЛАТЕН ВИТЯЗ 2009

Пълнолетието на фестивала и българската следа в него

Олга Маркова

Осемнадесетгодишната биография на уникалния по своята специфика международен кинофорум “Златен Витяз” някак неусетно зае сериозно място в собствената ми съдба. Тя ми предостави възможност, от една страна, да обходя със самолети, влакове и кораби надлъж и шир руската земя: от Москва до Минск, на юг до Кавказ, на север до Сибир, включително и редица горещи точки (Чернобил, Беслан, Осетия...), както и Украйна, Белорус, Приднестровието - навсякъде фестивалът носеше светлина, вяра, надежда. От друга - години наред имах възможност да следя отблизо развитието на славянското кино с неговите художествени търсения и постижения. В атмосфера на сърдечни отношения между стари и все повече нови колеги и приятели, обменящи мнения и опит, някак делнично протича Витязът: тя е не само оазис на духовност, но и залог за бъдещото му развитие.

Фестивалът вече навлезе в своето пълнолетие, което ми позволява да анализирам неговата програма с подобаващата критичност, без снизхождение и пожелания. С годините той безспорно надскочи предварителните си рамки, отвори врати за многообразни търсения в различните видове кино. И все пак: “Ако нощем търсиш слънцето, ще пропуснеш звездите” - гласи мъдрата кубинска поговорка. Свидетел съм на трънливия апостолски път на форума от първите му крачки, спъвани от съмнение и недоверие в неговата мисионерска роля, синтезирана в девиза “За нравствени християнски идеали, за извисяване на човешката душа”. Помня агресивната недоброжелателност и апокалиптичните прогнози за бъдещето му. Вече второ десетилетие пиша за този фестивал поради дълбоката си убеденост в неговата значимост не само за развитието на филмовото изкуство, а и за възпитанието на идващите поколения; в неотклонния му стремеж да съкращава разстоянията между човешките личности, да ги сближава и в професионален, и в личен план. Досега в разните издания на Витяза са участвали над 60 страни. Форумът не само оцеля в изключително сложната ни съвременност, но и завоюва високото признание на зрителите, на международната филмова общественост и на държавната власт...

УСМИВКИ ОТ СТАРИ ПУБЛИКАЦИИ

Писаното за еднократна употреба в периодичния печат обикновено изчезва поради нужда от рециклиране на хартията и потъва в мрака на архивите.

Затова от времето на Йоан Екзарх се налага някои от нещата да се изтупат от прахта на забравата и да се огледат отново.

Пък и киното, което надхвърли 100 години, неусетно също се превърна в една от дружките на историческия Алцхаймер.

И така, смело към миналото. То не хапе.

Справка:

Дупница е град в Западна България. Намира се в полите на планината Рила, северозападно от нея - на около 60 км южно от София. Градът съществува още от дълбока древност. Близо до него се намира местността Разметаница, където според легендата цар Самуил убива брат си Аарон.

След освобождението Дупнишка околия е гранична зона с Турция, като пунктът за преминаване е бил на моста в с. Бараково.

Важна част от религиозното наследство на дупнишкия регион е Рилският манастир, чийто главен вход носи името "Дупнишката порта".

Личности, родени в Дупница:
Леа Иванова (1923-1986), певица; Георги Китов (1943-2008), археолог; Невена Коканова (1938-2000), актриса;

Васил Акьов (1924-1989), писател, сценарист.

(Части от творческия пъзел)

2001-7/8, списание „Понеделник”: “Колелото на историята се върти”, автор Искра Божинова: „Колелото на историята се върти, върти и нас...” Това е реплика на Пантелей от едноименния филм... Изречена е от героя (актьора Павел Поппандов) с горчива ирония и примирение към съдбата си... Кой например би се сетил, че във време на война у никому неизвестния и незабележим счетоводител Пантелей ще се събуди ... скъпоценна и рядко срещана енергия, която може да бъде наречена с различни имена? Най-общото, което се вижда в този рядък екземпляр, е съчувствието му към човека до него, способността му да различава веднага доброто от злото и да се опитва ненатрапчиво и дискретно да помага... А съдбата го преследва с изпитанията си, сякаш иска да провери нравствената му издръжливост.

Тук е мястото да отбележа, че автор на „Пантелей” и на „Птици и хрътки” е писателят Васил Акьов..."

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 3 / 2009

КИНОТО В БЪЛГАРИЯ

В памет на Петър Слабаков

Смърт няма / Пенка Монова

ЮБИЛЕЙ

Творчество, в което пулсира живот - Коста Цонев / Виолета Зингинова

КИНОСЪБИТИЯ

Лицето на младото българско кино

Телевизионен опит за психологическа драма - "Братът на охлюва" / Зорница Миланова

НОВИ КНИГИ

Документалното кино в 10 стъпки / Божидар Манов