|
60 години
СПИСАНИЕ
"КИНО" Брой 2 / 2006 ви предлага целия текст на тези и други статии
АБОНИРАЙТЕ СЕ В РЕДАКЦИЯТА!!! София, бул. "Дондуков" 67, тел.: 946 10 66 (12.00 - 17.00)
И СПИСАНИЕТО ПЪТУВА... ОТ "КИНО И ФОТО" ПРЕЗ "КИНО" ДО "КИНОИЗКУСТВО" Петър Кърджилов
Всяка годишнина е повод за известно стъписване, кратка пауза в неспирния ритъм на всекидневието. По цял ден си с някого, работите рамо до рамо, ала трябва да дойде кръглата годишнина на човека до теб, за да разбереш, че всъщност не си го познавал достатъчно добре... Така е при хората. И при списанията е така – навярно защото не само са дело човешко, но и нищо човешко не им е чуждо. Те биват зачевани (с любов или сред грях), имат свой живот (по-продължителен или по-мимолетен), рано или късно приключват съществуването си... И списанията, и хората могат да бъдат купувани, опознавани, обичани, обругавани, пазени, изоставяни, бракувани, изхвърляни... Списанията и хората си приличат и по това, че се сещаме за тях, когато ни потрябват...
ТОВА ИЗТЪНЧЕНО УДОВОЛСТВИЕ – ПИТАНЕТО Юрий Дачев
"Кой живее в електронната къща", се казва новата книга на Владимир Игнатовски. Питащото заглавие е винаги привличащо. Рисковата му страна е, че след последната страница на книгата читателят си го припомня, добавяйки друг въпрос: "Стана ли ясно, наистина?" Всеки, който познава стила на автора, обаче знае, че книга на проф. Игнатовски не може да бъде път към единствен отговор. При този автор играта с въпросите, продължимостта им с нови въпроси е изключително увличаща. Той сам обича да се пита, предизвиквайки огромната си ерудиция и усета си за парадокси. И успява да посвети читателите си в това изтънчено удоволствие – питането. Коя е електронната къща? Домът на Бил Гейтс, за който става дума в книгата, с всичките му чудесии, е един реален и краен неин образ. В книгата обаче съвременната електронна къща е очертана в много по-широки и проблемни граници. Като обиталище, в което се пресичат вродени желания (за защитеност, уют, самостоятелност) и неотделимите от тях разнообразни зависимости от материалното. Без да се стреми към скрупульозна историчност, книгата очертава една история на дома, подредена от различни негови измерения. "Домьт като убежище", "Домът като производствен център", "Домът – публично и интимно"... Така в "електронната къща" се "нанасят" разнопосочни културни препратки. Привидно откъсната от всичко досегашно с техничското си надмощие, в погледа на автора тя разкрива стари конфликти и нови тирании…
ЕДНА ЧЕХКИНЯ В СОФИЯ - книга за Зденка Дойчева Людмила Дякова
Още с разгръщането тази книга те привлича, създава някаква топла и интимна атмосфера и сякаш те предразполага: "успокой се и ме прочети", защото, битувайки в сумбурния и суматошен заобикалящ ни свят, най-често пропускаме доста важни и интересни четива. А творбата на Григор Чернев "Една чехкиня в София" (Книга за Зденка Дойчева) е точно такава. Дори оформлението на корицата – кадър от анимационния филм "Аквариум", подсказва нейната многоплановост и закачлива предизвикателност. Всеки, който познава Григор Чернев като писател – тази е дванайсетата му книга – и активно пишещ кинокритик, ще се съгласи, че стилът му е колкото сериозен, толкова и дяволит. Нотките на самоирония и весело намигване към читателя, така характерни за Гришата, превръщат и най-сложната материя в достъпно и комуникативно четиво. Но да се върнем на "чешката следа". За непосветените тя може да изглежда случайна, въпреки че книгата "Чешката следа у Вазов" – 2001, показва сериозния и задълбочен интерес на автора в тази посока, а в предговора на "Една чехкиня в София" Григор Чернев разкрива, че след "Един българин в Прага" (Книга за Рангел Вълчанов), му е хрумнала идеята да напише книга за един чех в София, имайки предвид режисьора Иржи Менцел. Но както се знае, че нищо не е случайно и всичко се решава много преди да се случи – обект на книгата става натурализираната в България чехкиня, изтъкнатата в българската анимация режисьорка Зденка Дойчева.
ЕВРОПЕЙСКО КИНО МЕЖДУ АДА И РАЯ Ингеборг Братоева-Даракчиева
София Филм Фест е изключително амбициозно начинание. Една от сбъднатите амбиции на екипа му е членството в Европейската координация на филмовите фестивали – асоциация на 250 филмови събития от различен мащаб, обединени от идеите за защита и промоция на европейското кино. Фестът се присъедини към тази организация преди четири години и оттогава в програмата му има специален блок "Европейски екран", а тазгодишното му, десето юбилейно издание може да се определи преди всичко като фестивал на европейското кино. Програмата "Европейски екран" (двадесет заглавия) се оказа сякаш тясна за качествените филми от стария континент и те "преляха" към конкурсната програма, към галапрожекциите, към секциите "Балкански филмови срещи" и "Режисьори във фокус". Живото присъствие на легендите сър Алън Паркър и Фолкер Шльондорф от своя страна придаде допълнителен блясък на европейското присъствие. С най-новите им филми бяха представени и трима големи европейци в киното – Вим Вендерс ("Не ме търси"), Ларс фон Триер ("Мандерлей") и Кшищоф Зануси ("Персона нон грата"). Видяхме и "Ад", френски опус на младия босненец Данис Танович, вдъхновен от проект на покойния поляк Кешловски – доказателство, че европейската филмова традиция е достатъчно жизнена и отворена, за да интегрира творци от различни поколения и култури, без да губи идентичността си. Фестивалната програма ни убеди, че въпреки огромния отвъдокеански натиск, европейското кино безкомпромисно отстоява мисията си на изкуство. Убеди ни и в друго – най-силната енергия, която в момента поддържа и обновява киното на стария континент, идва от периферията на Европа - от една страна, от най-северните й скандинавски краища, а от друга – от най-източните й покрайнини...
ЩЕ СНИМАМ, ДОКАТО ИЗПУСНА КАМЕРАТА - Една вълнуваща среща със сър Алън Паркър Виолета Зингинова
Сър Паркър, интересува ли ви високият бокс офис на вашите филми и склонни ли сте да правите творчески компромиси, за да постигнете голям търговски успех? Много е рисковано да се мисли само за това. Все едно да ходиш по опънато въже. Разбира се, никога не съм искал да направя филм за 10 души. По-скоро се стремя да разкажа увлекателно една история, която да стигне до максимално много хора, но това да стане със средствата на киноизкуството. Как си представяте бъдещето на киното с развитието на новите технологии? Те вече изцяло са обсебили кинопроизводството и, естествено, и киноразпространението. Новите технологии са удобни, практични. Аз също прехвърлям филмите си на DVD. Мога да си монтирам филма на компютъра вкъщи. Но голямото кино, прожекциите в киносалоните са нещо различно. Там хората се събират, общуват по своеобразен начин, съпричастни са към това, което става на екрана. Може да не е комедия, може да е сериозен филм, но нещо като че ли във въздуха се наелектризира. Създава се невероятна атмосфера, неповторимо е! Като режисьор с дългогодишен опит, познания и творчески успех, какво бихте казали на младите български кинотворци, вашият приятелски съвет? Да не са обсебени от техническите средства, с които ще заснемат филма си, да са завладени от историята, която искат да разкажат, и да мислят за това как да я разкажат, за да развълнуват повече хора. Но особената грижа трябва да бъде за художествената стойност на филма.
ТЪРСАЧИ V/S СТРАТЕЗИ В НОВОТО РУСКО КИНО Геновева Димитрова
От три години насам руското кино реанимира мощния си потенциал по световните фестивали. Показва различни ракурси, поетики и стратегии за успешни интерпретации на днешността през зигзазите на руската душа... Повечето от успешните филми са артхаус – изваждат алтернативни, болезнени и автентични проекции на руското живеене, независимо дали са съвременни или ретро, дали са от Сребърния век или от соц-а. От друга страна, билдбордовете на руски блокбастери заляха Русия и страните от ОНД. Само през 2005 на екран излязоха "Турски гамбит", "Статски съветник", "9-а рота", "Дневна стража" (продължението на "Нощна стража")... И би трябвало да са събрали завиден боксофис. Бях в Киев точно по време на премиерата на "9-а рота" – смайваща мания, чудовищен PR, лудешки опашки в кината... Всеки гледаше и обсъждаше "9-а рота". Подобна масова психоза съм виждала само в Москва за "Сибирският бръснар" през 1998. Разбира се, за амбициозна филмова индустрия като руската създаването на ажиотаж около дадено заглавие е просто задължително. Друг е въпросът, защо се правят блокбастерите и къде отиват парите...
НОВО АКТЬОРСКО ЛИЦЕ В РУСКОТО КИНО – РАЗГОВОР С ЕВГЕНИЙ ПРОНИН Галина Николаева
Вие се оказахте приятната изненада на фестивала. Представете се, разкажете как влязохте в киното? Всичко започна с това, че се влюбих силно в големия руски актьор Андрей Миронов, той ми беше кумир. При това, като характер аз съвсем не съм веселяк. Но Миронов има и много блестящи драматични роли, като например Ханин във филма на Алексей Герман-старши “Моят приятел Лапшин”. С други думи, тъкмо заради Миронов влязох в професията. Споменахте за Герман-старши, но на фестивала сте с филм на Герман-младши. Ще ми се да ви попитам за едно явление в руското кино, което става почти тенденция. Имам предвид появата на поколението на "младшите" в киното: приятелят ви Хржановски, който беше тук миналата година, Филип Янковски, Феодор Бондарчук, Валерий Тодоровски, рано отишлия си Сергей Бодров, Егор Кончаловски, Михаил Ефремов... Списъкът на "младшите" може да бъде продължен. Как се отнасяте към подобно "роднинство" в киното? Кои са вашите родители? Родителите ми са интелигентни хора: майка ми е библиотекарка, а баща ми е радиолюбител, знае много езици и говори с целия свят, нещо, което на мен не ми достига. А тенденцията в киното професията да се предава от бащата или майката на децата определено ми харесва. Какво ще кажете тогава за определението "природата си почива при децата на гениите"? Убеден съм, че ако бащата е гениален, ако родителите са гениални, детето им трябва да бъде талантливо, да не се разпилява, а да се стреми да приложи това, с което го е надарила природата. Много хора например казват, че Герман-младши прилича на баща си. Но аз смятам, че не е лошо да приличаш на баща си и освен това той е уникално и оригинално явление…
НЕВИДИМИТЕ МАЛЦИНСТВА Зелма Алмалех
От 20 до 22 март 2006 г. в София се проведе фестивал на новите имигрантски общности в България – филми, изложби, музика, танци. Идеята е по проект на Центъра за култура и дебат "Червената къща" и Центъра за европейски бежански, миграционни и етнически изследвания към Нов български университет, с подкрепата на Европейската културна фондация.
Появата на нови общности през последните години е явление, непознато досега у нас. Броят на китайци, кюрди, араби, виетнамци постоянно нараства, но те като че ли не присъстват в публичното пространство и медиите. Петте документални филма, направени през 2005 - 2006 г., запознават с различни имигрантски групи. Фестивалът събра заедно отделни общности с идеята за взаимно опознаване и по-ясно възприемане на начина на живот на "новите малцинства". След прожекциите в уютната атмосфера на "Червената къща" се състояха интересни дебати с участието на героите на филмите, авторите им и присъстващите предимно млади хора: студенти, членове на НПО и в крайна сметка една публика, която припознава "Къщата" като средище, където се обменят различни гледни точки...
БЕЗМЪЛВНИЯТ ВЕСТОНОСЕЦ Владимир Ангелов
Появата му във филма винаги предизвиква очакване. Обикновено е безмълвен, но мълчанието му може да спести маса филмово време, излишни обяснения; да замества персонажи, биографии, образи, да изяснява отношения, за миг да ни пренася в миналото или бъдещето, или подобно на съдбата да преобръща неочаквано обичайния ход на живота. Той може да бъде гег, намигване или атмосфера, намек, характер или лайтмотив, тоест, почти всичко. Дали ще го наричат пушката от стената или камъчето, което обръща колата – все едно. Става дума за едно и също – Негово величество детайла. Още от бастунчето на Чаплин и пенснето, висящо на перилата на броненосеца "Потьомкин", та до ден-днешен той си остава един от най-важните елементи на киноповествованието. Прелетял като птица от пещерите на първобитния човек, през фолклора и литературата, в киното се оказва езикът, който всички народи по света разбират без превод. И затова си остава едно от най-ефикасните режисьорски оръжия. Традиционната му употреба в киното е да привнася достоверност и уплътняване на героите и обстановката. Когато някой лъже, обикновено гарнира лъжата с някоя подробност и така тя изглежда по-достоверна. Той крие неизчерпаем резерв от възможности, защото се възпроизвежда от самия живот...
МАЙСТОРИ И ДЕБЮТАНТИ НА БЕРЛИНАЛЕ 2006 Калинка Стойновска
След всички вече предложени от пресата определения за Берлинале 2006 няма да е погрешно той да бъде назован и фестивал на майсторите и дебютантите. Разбира се, възрастовата категория не е автоматична гаранция за майсторство в киното, както и дебютът не означава направата на един единствен филм, колкото и формално да изглежда така. Впрочем майсторството, високата класа трябва да се доказва всеки път, защото, както е известно, няма нищо по-старо от старата слава. А дебютните игрални филми най-често крият зад гърба си сериозна работа на техните автори в късометражното или пълнометражното документално кино, дългогодишно асистентство или преминаване от сценаристиката или операторството към режисьорската професия – тоест, след натрупан филмов опит. В това отношение тримата представили се на Берлинале 2006 майстори на световното кино, макар и в напреднала възраст, според мен са в отлична творческа форма. Участието им в официалната конкурсна програма е чест за селекционерите, които не са пренебрегнали световноизвестните американци Робърт Олтман (81), Сидни Лъмет (82) и французина Клод Шаброл (75), а и те доказват, че славата им е заслужена... Младите автори на фестивала се представяха от шведката Пернила Фишер Кристенсен с филма си "Сапунка" (Германия – Швеция), немкинята Валеска Гризенбах с "Копнеж" (Германия), аржентинеца Родриго Морено със "Сянката" (Аржентина – Германия – Франция), тайландеца Пен-ек Ратанагуанг с "Невидими вълни" (Тайланд – Холандия – Корея – Хонконг – Китай), иранеца Рафи Питц със "Зима" (Иран) и босненката Ясмила Жбанич с "Гърбавица" (Австрия – Босна – Херцеговина – Германия – Хърватия). Веднага се вижда, че в повечето случаи става въпрос за творчески усилия, обединени в копродукции, особено що се отнася до европейските филми. Отдавна вече това не прави впечатление на никого, въпросът е в степента на творческите постижения. Тук вече разликите са големи. Сред най-добрите бяха според мен "Сапунка", получил награда за дебют, "Невидими вълни", останал без всякакви награди, и "Гърбавица", който взе най-голямата награда "Златната мечка". Зад това отличие като че ли стоеше сянката на политиката, която няма нищо общо с художествените аргументи. Но според мен "Гърбавица" не е политически филм...
АРХЕТИПЪТ НА ГЕРОЯ В КИНОТО Марин Дамянов
Първото терминологично уточнение, което трябва да бъде направено във връзка с темата на тази статия, е свързано с разграничението между "герой" и "персонаж". Понякога това разграничение обърква лаиците; те или смятат, че "герой" и "персонаж" е едно и също, или пък – обратно – приемат, че "герой" е забранена дума в професионалната терминология... Има ли основания подобно разграничение? Ами, оказва се, че има. Героят не е "обикновен" драматургичен персонаж. Например Пурко от "Господар за един ден" (реж. Николай Волев) е персонаж, но не бихме могли да го наречем Герой. Според Джоузеф Камбъл: "Герой е онзи, който жертва живота си за нещо по-голямо от него". Като изключим партизаните и изобщо героите на революцията, в българското кино не се наблюдава особено изобилие от герои. Малкият човек с малките цели си живее във "Вилна зона", свири в "Оркестър без име", обича на инат, покрадва в "Авантаж"... Но Герои... Е, има от време на време. Например "Аспарух" на Людмил Стайков. Пак според споменатия Кембъл, именно за Героя си заслужава да се пише. Героят е един от най-въздействащите архетипи на колективно несъзнаваното, който води началото си от дълбока древност. Ако трябва простичко да обясним какво е архетип, бихме го нарекли вродена идея, присъща на всички хора – на шведите, на ескимосите, на пигмеите и на каракачаните. Струва ми се, че можем да наречем архетипа ключ към човешката душа. Откриваме архетипа на Героя в митологията и фолклора, преди да се появи в индивидуалното творчество…
АННА МЕЙ УОН – БЪЛГАРСКИЯТ ПОРТРЕТ НА ЕДНА КИТАЙСКА ЗВЕЗДА В ХОЛИВУД (По материали от българската преса до края на 40-те години) Андроника Мартонова
През пролетта на 2005 г. списание "Тайм" публикува статия на киноизследователя Ричард Корлис, в която можем да прочетем следното: "В холивудския игрален филм до 1940 година само двама не-бели актьори са били често канени за главни и второстепенни роли. Единият носи и до днес киноореола на изключителен азиатски съблазнител – това е Сешю Хаякава от Япония. Другият актьор е трето поколение американка, но завинаги оставаща китайка, с роден английски и майчин кантонски език. Нейната изтънчена чувственост и интелигентно излъчване винаги са правили впечатление на шефовете на филмовите студия. Името й е Анна Мей Уон." В българската преса от това време можем да проследим фетишизма (в най-хубавия смисъл на думата) на родните ни издания, към големите и определено любими азиатски актьори. Именно сред тях най-ярко се отличават имената на Сешю Хаякава и Анна Мей Уон – още едно доказателство, че страната ни е била в крак със случващото се по световните екрани – азиатска филмова звезда, успяла в Холивуд, покорила студиите "Метро Голдуин Майер" и "Парамаунт", гастролирала в европейските столици Берлин, Виена и Лондон. През 2005 г. се навършиха 100 години от рождението на актрисата…
6 УЪРКШОПА & ДЕБАТ: МОИТЕ НАЙ-НЕОБИКНОВЕНИ АРТ РЕШЕНИЯ КАТО ПРИМЕР ЗА РОЛЯТА НА КУЛТУРАТА В ОБЩЕСТВОТО
Аудиозаписите на Рангел Вълчанов, Валери Петров и Никола Корабов са на страницата АРТ & КУЛТУРА на сайта.
СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ 2 / 2006
АРХИВ: Брой 6 / 2005; Брой 5 / 2005; Брой 4 / 2005; Брой 3 / 2005; Брой 2 / 2005; Брой 1 / 2005;
Назад към Съюз на Българските Филмови Дейци
© СБФД За най-добро разглеждане на сайта: оптимална резолюция 1024 х 768, Internet Explorer 6
|
