In English

СПИСАНИЕ

"КИНО"

Брой 1 / 2007

 ви предлага целия текст на тези и други статии

ПИТАЙТЕ ЗА СПИСАНИЕТО

НА ВСИЧКИ ПАВИЛИОНИ НА РЕП В СТРАНАТА!!!

АБОНИРАЙТЕ СЕ В РЕДАКЦИЯТА!!!

София, бул. "Дондуков" 67, тел.: 946 10 66 (12.00 - 17.00)

Абонамент за една година - 20 лева; за ученици, студенти и пенсионери - 10 лева

КИНОТО МИ ЛИПСВА

С режисьорката Невена Тошева разговаря Дима Димова

Колкото и да е неделикатно, ще кажа, че който не знае коя е Невена Тошева в българското кино се е разминал с нещо много важно.

Колкото и да е нескромно, ще си призная, че съм от щастливите. Не само защото съм имала шанса да гледам значителна част от нейните близо 50 филма - онези, с които тя влезна в духовната история на нашата документалистика, изследваща реалните социални процеси на обществото и народопсихологията, а и защото, което се оказа не по-малко богатство – срещнах я като човек. Личност невероятна.

Винаги тиха, внимателна, може би само привидно спокойна, Невена Тошева всъщност е безкрайно вътрешно енергичен човек  - природно артистичен, житейски мъдър и винаги обърнат към доброто. Един светъл в същността си човек.

На своите 85, тя е все така женствена и чаровна, привлекателна. И все така вечно търсеща, взискателна и отговорна към всичко което прави, придирчива в най-добрия смисъл към другите и взискателна към себе си.

Тя е работохолик. Това доказва работата й в киното. Във времето за отмора също все нещо прави – чете, слуша музика, плете, копае лозе и изкусно прави червено вино или меси ухаещи пити, грижи се за семейството си, като се опитва да им завещае и вкусът си към работата, и онези високи нравствени и духовни ценности, към които се е придържала цял живот и, които, дай боже, повече хора съумеят да съхранят и за бъдещето.

Неотдавна се появи книгата й  – "Ванга – автентично" (издателство "Colibri"), която е уникална с това, че оригиналният документален запис на филма й "Феномен" се превърна в литературно слово. В момента се е посветила на написването на нов текст, наречен условно "По повод на една анкета". И понеже съм от щастливите, имах късмета да го чета в ръкопис. Мислех, че познавам Невена, а изведнъж разбрах, че познавам само частица от нея. В тези нейни откровения открих нови и нови пластове от творческите й и професионални вълнения, от чисто човешката й и морална гражданска ангажираност, от духовните й преживявания, от онази българска душевност, която като че ли все повече се  стопява във времето... Затова предложих тя да избере посоката на този разговор.   

На мене ми се иска да говоря за сегашното си състояние. Общо взето, лутам се. Правя  опити да намеря опорни точки в годините, след като се пенсионирах. Поначало аз съм свикнала да работя, нещо да излиза от ръцете ми. Смятах, че мога с мотиката да компенсирам онова, от което се лиших, да намеря нещо, което да ангажира вниманието ми.

Киното и досега ми липсва. Затова се занимавам с писания, което не е моя работа. Затова направих и книгата за Ванга, защото чувствах някаква празнота от творческите занимания, които съм имала преди...

Посветих на киното времето си, мислите си, силите и емоциите си и то ми се отплати с изключително важни за мене неща. Даде ми срещи с много интересни хора, нови приятели, пътувания и най–вече – интересна работа и удовлетворение от нея. Между другото искам да спомена, че един от филмите, които ми взе здравето, но и ми даде необикновена радост от работата върху него бе "Кръстю Раковски – един обречен". Завърших го повече от година след пенсионирането си. Бях събрала огромен материал от наши и чужди архиви, главно украински и руски. Почти не съм правила исторически филми, а ми се искаше този да бъде на равнището на изследователския метод, с който редица колеги правеха документални филми на историческа тема по това време. Искаше ми се да осмисля материала по начин, достоен за човека, за когото се отнасяше и който бе изваден от историята за цели 50 години. Така че не ми бе никак лесно, защото аз много отрано се бях привързала към съвременната тема.

И досега не съм изгубила интерес към това, което става наоколо...

КИНО НЕ СЕ ПРАВИ МЕЖДУ ДРУГОТО

С режисьора Любомир Халачев разговаря Мариана Христова

"Мъж за милиони", направен по поръчка на БНТ, е първият български филм, заснет с най-новото поколение технология, съвместяваща ТВ- и киноформатите - XDCAM High Definition. Макар да е революционен в технологично отношение, сюжетът му не залита към футуристични светове, а е изваден от простотата на всекидневието. Това е камерна романтична комедия, обляна от приветливата атмосфера на слънчева София и подплатена с всеотдайните изпълнения на любими актьори – Любен Чаталов, Ина Попова, Пламена Гетова. За подробностите около заснемането разказва операторът Любомир Халачев, за когото това е режисьорски дебют в игралното кино.

Бихте ли пояснили за читателите, с какво ви привлече последният писък на техниката High Definition и каква е разликата при работа с нея и предшестващата я технология?

Системата High Definition, както и друг вид формати и системи, развиващи се в областта на видеотехниката през последните години, не е еднозначна. Това не е просто една камера или един тип запис. Както и при 35-милиметровите формати, има различни видове с различно приложение. Улеснението при тази камера, с която ние снимахме, идва от това, че се работи с дискове. Удобството е, че целият заснет материал се прехвърля в компютър и монтажът се извършва много по-лесно и бързо. Опасното в работата с видеокасета е, че при търсене на даден дубъл и превъртането й напред-назад материалът може да се повреди. С диска това не може да се случи, освен това камерата позволява веднага да видиш заснетия материал, тоест, през цялото време да имаш контрол над това, което снимаш. Всъщност, паралелно с "Мъж за милиони" се снимаха още 2-3 филма посредством тази технология, но той бе първият завършен и показан. Това, което наистина се случи за пръв път у нас, е, че излъчихме в една от залите на кино "Арена" High Definition изображение с High Definition прожекция. И тогава ние самите за пръв път гледахме електронно кино – заснето на видео и прожектирано на голям екран с пълното му качество...

РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ФИЛМИ НЕ Е САМО ВЪПРОС НА ПАРИ

Людмила Дякова разговаря с Рене Волф, разпространител на българския филм "Разследване" за Холандия

Любопитно е, че  холандската филмотека "Филм Музеум", освен че е изключително красива архитектурна сграда и един от най-важните културни институти в Амстердам, е и разпространителска компания, която купува и разпространява филми от различни страни, а Рене Волф е представител на "Филм Музеум" и беше в България за премиерата на филма “Разследване”.  

Как и къде се запознахте с Иглика Трифонова и какво мислите за нейните филми  "Писмо до Америка"и "Разследване"?

Запознахме се преди година, когато видях първи вариант на нейния филм "Разследване", но познавам и "Писмо до Америка", защото го разпространявахме в Холандия. Мисля, че филмите й са много специални. "Писмо до Америка" на нас, чужденците, ни звучи по-екзотично, защото дава повече представа за българската култура, казва много интересни неща, които са свързани с традициите на тази страна и предлага много информация за България. Докато "Разследване" е по-камерен филм, но много ми харесва как е структуриран. Това е едно задълбочено психологическо изследване на характерите на героите. Особено противоречията и вътрешната борба у главната героиня. Направено е пестеливо, много деликатно, но силно въздействащо... 

ПРОСТОТАТА НЕ Е СЛУЧАЙНО ЧУДО

Седмица на иранското кино

Вера Найденова         

Харесвам киното на Аббас Кияростами, Маджид Маджиди, Мохсен и Самира Макмалбаф, Джафар Панахи… Филмите им  "Къде е домът на приятеля", "Цветът на бога", "Велосипедистът", "Ябълката", "Белият балон" (тук споменавам само основополагащите за стила им) създадоха през последния четвърт век образа на иранското кино, за разгадаването на който се трудят кинокритиците по света.

Удивителното в тези филми, при всички отличаващи ги индивидуални разлики, е постигането на познавателна и емоционална дълбочина при използването на минимум изразни средства. Минимум, но перфектно избрани и приложени. По особени, различни от познатия в киното на Запада начини те обхващат пространството и "спират времето". Чужда  им е играта с перспективата, а оттам и с плановете, ракурсите, елипсите и др.  

В нещо за разбирането на аскетичните до незабележимост, а всъщност много рафинирани, изтънчени похвати би могъл да ни помогне Орхан Памук, особено с  романа си "Името ми е червен" (С., изд. "Еднорог", 2004). "Те (считай западните живописци) рисуват гледката – казва един от неговите герои, ние -  смисъла." При киното обаче, в това число и при киното на посочените майстори, се намесва високата степен на емпиричност, на непосредствено присъстващия в екранната картина живот, подсилвана и от факта, че много често във филмите, за които говорим, участват непрофесионални изпълнители – "натуршчици". Изобщо, животът в тях се фиксира с някаква безпристрастна обективност, подобна на срещаната във филмите на японеца Ясуджиро Одзу. Но внимателното око ще забележи, както впрочем и при Одзу,  тънките принципи на акцентиране, на повторението на елементите, използването на цветовете и музикалните мотиви, обобщено казано – на символизация, от което смисловите слоеве се задвижват, напластяват се и си взаимодействат така, че неусетно се достига до високо морално обобщение, до притча. Разбира се, тактовете в прилагането на средствата от отделните майстори и при отделните творби е различна, но може да се говори и за обща стратегия.

Казано накратко, изглеждаща сякаш неръкотворна, простотата на тези филми е високо организирана, естетизирана, а не случайно и стихийно родена. Отбелязвам това, тъй като напоследък  и у нас се чуват гласове на режисьори: "Стремях се да направя прост ирански филм." Да, иранските филми са прости, но… флуидни – неведнъж съм напомняла тази също гениално проста характеристика, дадена им от Акира Куросава.

"АКАДЕМИКА 21" НА ТРИ ГОДИНИ

През октомври 2006 година се навършиха три години от създаването на Асоциация "Академика 21". Сдружението обединява хабилитирани преподаватели в областта на филмовите изкуства. В него членуват 52 професори и доценти. Публикуваме част от отчетния доклад на Управителния съвет на сдружението, изнесен от неговия председател акад. ЛЮДМИЛ СТАЙКОВ.

"Асоциацията "Академика 21" навърши три години. С решение на СГС  от 7.11.2003 година тя беше вписана в регистъра на юридическите лица с нестопанска цел.  

Ролята и значението на Асоциацията бяха признати и потвърдени с високи оценки от страна на Министерството на културата, Министерството на образованието и науката, СБФД, Комисията по култура при НС, БНТ, НФЦ, ръководствата на НАТФИЗ, НБУ, ЮЗУ – Благоевград и др.

През краткия период на своето съществуване Асоциацията си извоюва правото да бъде официален партньор на НФЦ и БНТ. Наши представители участват в техните комисии, свързани с филмопроизводството на игрални, документални и анимационни филми.

Вярно е, че през този период някои наши колеги, които по устав нямат право на членство, се опитаха да принизят значението и мястото на "Академика 21" сред научния и културен живот на обществото, но това бяха само изолирани гласове.

С активното участие на Асоциацията през юни 2005 година в НБУ се проведе научна конференция на тема "Проблеми на развитието на кино- и ТВ-образованието в България", която дискутира най-съществените задачи и ангажименти на цялостното филмово образование в страната...

ПОДИР СЯНКАТА НА ОБЛАЦИТЕ

Киноанкета – Пламен Герасимов

Пламен Герасимов завършва ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1984 година, специалност "Кино и телевизионно операторско майсторство".

Професионалната си кариера започва като оператор в Студията за научнопопулярни и документални филми "Време". Работил е в кинопрегледите "Мозайка" и "Кинолетопис". Оператор е на над сто документални, научнопопулярни, детски, музикални, рекламни, телевизионни игрални филми, сред които: "Това, което винаги сте знаели за Комсомола...", "Лястовичката", "Поколението", "Трите дъщери на София", "Забравена земя", "Един ден от суетния живот", "Автопортрет като млад", "Уличният живот на театъра", "Северна Корея в ерата Чучхе", "Древни български хроники", "Биволът", "По особено жесток начин" и др.

Снимал е филми в "Интерфилм", студия "Спектър", Българско видео", СИФ "Бояна", БНТ, Нова телевизия и др.

От 1998 г. е преподавател по операторско майсторство в Славянския университет, след това във Варненския свободен университет.

Като продуцент е реализирал няколко документални филма в БНТ и НФЦ.

По какви критерии избирате филмите, които снимате?

Няма еднозначен отговор на този въпрос. При всички случаи от доминантно значение е личността на режисьора, който те кани за филма, сценария. Основен фактор е какви предизвикателства поставя пред мен в професионален и човешки план създаването на бъдещия филм, доверявам се на интуицията си.

Какво е за вас камерата?

Баналният отговор е: техническо средство за реализиране на филмовото изображение. Не съм привърженик на абсолютизирането на техническите средства, но те не бива да бъдат пренебрегвани и игнорирани от оператора. Моето убеждение е, че кадърният оператор може да намери оптималното изображение според възможностите на конкретната техника, да "изцеди" до край нейните възможности. Фаворизирането на техниката за мен е проява на професионално позьорство и прикриване на собствената несигурност.

А светлината, композицията, движенията, цветът?  

Естествено, всеки оператор преди започване на филм си задава "програмни" задачи по отношение на отделните компоненти на изображението и преследва тяхното реализиране. Максималният естетически резултат в изображението се получава, когато всичките елементи на визията се съчетаят по един свой начин, който не подлежи на логически анализ, и у авторите остава вътрешното усещане, че "нещата са се получили"...

ТЪРСИ СЕ ПРОДУЦЕНТ

Владимир Ангелов

В наложилите се през последните години условия у нас за създаване на българско кино ролята на продуцента се оказва все по-решаваща. Не само за реализацията на даден филмов проект, но и за професионалната съдба на неговите автори. Днес не можем да си представим облика на новото българско кино без фигурата на продуцента. Още по-малко бихме могли да си представим неговото бъдеще, свързано с европейските копродукции, фондове, пазари  и фестивали. Тенденцията е такава, че продуцентът ще става все по-важен за нас и все по-значим за развитието не само на филмовия бизнес, но и на достиженията в киноизкуството ни. Крайно време е да си зададем въпроса за адекватността на институциите ни, носещи отговорност за развитието на българското кино, спрямо тази тенденция, както и за потенциалните възможности на нашата филмова среда.

Дори и бегъл поглед към родната кинопродукция през последното десетилетие достатъчно ясно откроява успешните, макар и трудно постигнати поради прехода резултати на редица колеги-режисьори, дължащи се също така в голяма степен и на щастливия тандем с продуцента. Например тандемът Иглика Трифонова и Росица Вълканова.

Тандем се оказаха Георги Дюлгеров и неговия ученик Владимир Андреев. Стефан Китанов и Стефан Командарев. Вечно маменият Иван Младенов най-сетне намери своя тандем в лицето на продуцента-оператор Георги Недялков. И резултатът не закъсня – последният им филм спечели голямата награда на Златната ракла в раздел документално кино. Тандем станаха  с дебюта си "Маймуни през зимата" сестрите Милена и Невена Андонови. Тандем са също така Зорница София и нейният съпруг-продуцент. А миналата година проби още един тандем – на братята Чучкови. Можем да кажем, че редица успешни дебюти станаха и благодарение на продуценти като "Гала филм" ("Приготвяне на вчерашния обяд" на Константин Бонев), Стефан Китанов ("Поколение изгубени и намерени"), Георги Чолаков ("Шантав ден" с реж. Силвия Пешева), Мартичка Божилова ("Георги и пеперудите" на Андрей Паунов) - тук не бих могъл да спомена всички.

И обратно – за съжаление, не малко талантливи колеги "потънаха", без да се реализират професионално именно поради факта, че не намериха своя продуцент, не можаха да се адаптират към новите реалности.

СИЛАТА НА ЗАКОНА И ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО: УРОЦИТЕ НА ФИЛМОВОТО ИЗКУСТВО – МАТРА/КАП

EКРАН ЗА ПРАВОТЪРСАЧИ

Григор Чернев

Макар да имам юридическа жилка в биографията си (баща ми беше адвокат) и да съм възпитаван, откакто се помня, в уважение към Закона, не бих казал, че съм на "ти" с тази материя. Отнасям се със страхопочитание към нея, защото тя все повече се усложнява и все по-често се променя. И в същото време е все повече необходима. Тя не може да се заобиколи или прескочи. При това, да го наречем заплетено положение, не е достатъчно да разчиташ само на образованите специалисти, на технократите в правото. Нужно е очевидно популяризиране, разясняване на Закона с всички познати и нови средства, за да може правото да се превърне не само в ясна и задължителна норма, но и в критерий на собственото ни мислене и съществуване. Както и на общественото поведение, разбира се.

Това ви го казвам аз, синът на адвоката, който не пожела да поеме бащината си професия и тръгна по друга пътека. Не защото тя е по-лесна, по-добра или по-изгодна (това пък съвсем не!), а защото е моя – едновременно позната и пълна с изненади.

И ето ни отново на пресечната точка, на сборния пункт, където ще трябва да се обединим пред лицето на новите предизвикателства около една важна тема, около една посока – "Силата на Закона и гражданското общество: уроците на филмовото изкуство". Както се вижда, тя е формулирана само от ключови думи: Закон, Общество, Филм, Изкуство. И така…

Прочети повече

СТРАНИЦИ ОТ ИСТОРИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКОТО КИНО

ПРЕДПОСТАВКИ ЗА УСПЕХИТЕ НА УНГАРСКАТА КИНОИНДУСТРИЯ ПРЕЗ ПЪРВИТЕ  ГОДИНИ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Иван Иванов

Унгария започва да сътрудничи на Германия още през 1938 г., но едва през лятото на 1944 г. страната е окупирана от германците (унгарското правителство им предава еврейството). Много преди това  на Източния фронт към германската армия се присъединява и унгарска. Тя воюва на най-трудните участъци (евреи и младежи с леви убеждения са изпращани в т. нар. "наказателни роти") . През 1943 г. при Воронеж унгарците са разбити и вълна от дезертьори поемат към родината си. Този факт заслужава да бъде отбелязан специално, тъй като ще бъде вплетен в сюжетите на много от филмите през по-късните десетилетия.

Но… войната, поне в началните й години, не само не разрушава унгарската киноиндустрия, а дори я стабилизира. Различни историци изтъкват множество причини за това. Ще си позволим по-пространен цитат от книгата на Немешкюрти "История на унгарското кино', където те са по-цялостно систематизирани.

 "…Ако през 1914 – 1918 г. унгарското кино не служи на интересите на правителството и едва ли може да се посочи филм, пропагандиращ войната, то от 1939 г. киноиндустрията на Унгария се превръща в покорен слуга  на правителството и милитаризма.

Постепенно количеството на френските, английските и американските филми се свежда до минимум, а от 1942 г. прожектирането на американски филми въобще се прекратява (…) Едновременно с това се увеличава задължителната квота на унгарските филми. В началото на 40-те години разпространителите  са задължени  при 100 от показваните филми 30 да са местни. Увеличават се и кинотеатрите: в словашките райони, в Трансилвания и сръбските земи, които (отнети след Първата световна война – бел. Ив. Ив.) сега отново са присъединени към Унгария.

Не лошо стоят нещата и с разпространението на филмите в чужбина. Наистина, загубен е важният американски пазар, но затова се открива балканският - Югославия и България. Даже Италия и скандинавските страни започват да купуват повече унгарски филми. Югославия само през 1940 г. купува 150 (включително и стари филми) и цялата годишна продукция от 38 заглавия."…

ЖАНРОВЕ И АВТОРСКО КИНО

Марин Дамянов

За понятието "жанр" във филмовата теория няма общоприета дефиниция.

Според някои автори, понятието "жанр" в киното назовава групиране на филмите според "специфичните емоционални или афективни констелации" при дефинирането на киножанровете. Други определят жанра посредством фабулната схема и условностите на разказа и на драматургията или според признаци като социална или географска локализираност, обкръжаваща среда, особености на обстановката, констелации на образите или конфликтите, както и чрез специфични теми и особености на сюжета.

Разпространена е формулировката на Лео Броди, който подчертава при жанра специфичния контраст между форма и съдържание. Броди разбира жанра като специфична конструкция, структура или схема на представяне на събитията (Броди, 1977: 112). Следователно, за разлика от вида, жанрът се характеризира със "съдържателно-структурни определения" (Хикетир, 1993: 199).

Въпреки че разговорно и публицистично "вид" често се употребява като синоним на "жанр", медийната наука дефинира вида не чрез съдържателна структура, а чрез модуса на представяне (например игрален, документален, анимационен филм; телевизионна новела, телевизионен сериал) или чрез сферата на приложение (учебен, рекламен, експериментален филм)...

ТРИ ЛЕКИ ПИЕСИ ЗА ТОДОР АНДРЕЙКОВ

Костадин Костов

1. Непоправимият Дон Кихот

Годината е 1959. За първи път пред съвременната пловдивска публика се показва филмът на Васил Гендов "Любовта е лудост". Препълнената зала слуша с упоение омагьосващите слова на кинокритика Тодор Андрейков. След прожекцията няколко от най-запалените кинолюбители го изпращаме на гара Пловдив. За нас мероприятието не е свършило. Тони ни разказва за класацията на най-добрите филми в Брюксел през 1958 г., в която той сам е взел участие. Застанали сме близо до една чешма, от която всеки пие, но никой не я спира. От време на време Тони прекъсва разказа си, отива до чешмичката и я затваря. Така – да не тече водата напразно. Но след това идва друг жаден пътник. Той я пуска да тече на воля, пие и отминава. Тони пак я затваря, без да спира да говори. За да го успокоя, му казвам, че хората така са свикнали – пият и отминават, не ги е еня за изтичащата напразно вода. Но Андрейков троснато ми отговаря: "Ами, трябва да ги научим на ред!" И това продължава десетки пъти до идването на влака.

Следват ръкостискания. Благодарности. Обещания за нови срещи. Тони се подава от прозореца на вагона. Влакът тръгва. Ние му махаме с ръка. Някой пак е пуснал водата и тя тече на воля. Андрейков крещи силно, за да надвика шумотевицата: "Водата, водата, спрете я! Не бива така!" И върти ръката си, като че ли от разстояние иска да затвори чешмата...

ДРАМАТА "ТЮТЮН"

С кинорежисьора Никола Корабов разговаря Еми Мариянска

Кинорежисьорът Никола Корабов е едно от най-забележителните имена в историята на българското кино. Екранизациите на епични произведения от българската литература като "Тютюн" (Първа награда за режисура и операторско майсторство от Варненския кинофестивал, 1964), и "Иван Кондарев" (Голямата награда "Златна роза" на Варненския кинофестивал, 1976 г.) заемат достойно място в авангарда на световното кино – "Тютюн" е представен на кинофестивала в КАН, а "Иван Кондарев" получава една от четирите златни награди на фестивала в Хихон. Сред филмите на режисьора са и култовите "Свобода или смърт", "Юлия Вревская", "Гневно пътуване", авангардният и репресиран "Вула", "Орисия", художествено-документалният филм за Николай Гяуров "Аз не живея един живот" и др.

Днес проф. Корабов е преподавател в Международния департамент по филмово изкуство при ВСУ "Черноризец Храбър". В този разговор Никола Корабов разказва за конфликтите и трудностите по екранизацията на романа "Тютюн", за драмата "Тютюн".     

Съзнавайки, че съм смъртен, написах едно авторско-творческо досие за филма, в което се опитах да предложа моята гледна точка. Драматични са както съдбата на книгата, така и историята по създаването на филма. Днес е лесно да се говори за това, но от дистанцията на времето мога смело да заявя, че екранизацията на "Тютюн" беше наистина дръзко дело, беше авантюра. Но авантюра, която си струваше. Знаете ли какво означаваха на времето определенията, които ръсеше критиката за Димов?! "Фройдист", "еротик" и т. н. С такава "характеристика" направо отиваш в лагер!... Докато върху критиците му не се стовари като гръм от ясно небе статията "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици". Появи се не къде да е, а на страниците на партийния орган "Работническо дело". С това се отвори и пътят за екранизацията на романа. Желаещите са много. А между тях – десетки имена на известни театрали, на именити филмови режисьори, писатели и сценаристи. Аз самият по онова време още уча, готвя дипломен филм и снимам първия си самостоятелен филм. И дръзвам да мисля за "Тютюн"! Идеята за това е лично моя. Един млад човек без професионално минало се обръща към големия писател и му заявява, че иска да екранизира мащабния му роман!.. Първият ни разговор се състоя в Клуба на журналистите. От този момент нататък Димов работеше за филма с душа и сърце. Срещите ни продължиха в дома му. Станахме съсценаристи. Той пожела. Каза, че не разбира от киностилистика. Той работеше по диалозите, а аз – по сюжетните линии на персонажите, епизодите и композицията. Проявявах интерес към прототипите на романа - Ирина, Морев, Костов, фон Гайер бяха още живи. Димов деликатно "охлаждаше" желанието ми за среща с тях. Може би в крайна сметка това се отрази положително...

СЪДЪРЖАНИЕ НА БРОЙ  1 / 2007

Назад към Съюз на Българските Филмови Дейци