Силата на Закона и гражданското общество - уроците на филмовото изкуство ... и на политологията, продължение

Отношението между морал и право е основен въпрос за теорията на правото и за политическата философия. Но той също така е основен въпрос в много житейски истории, за много литературни сюжети. Нещо повече – всеки значим режисьор и актьор е имал възможността да предложи свой отговор, свой поглед към темата, независимо от позицията на автора на литературния текст или сценария. Отношението между морал и право ни дава безкрайни възможности за размисъл и обобщение – както в теоретичен, така и в житейски план.

Темата за отношението между морал и право е вечна и неизчерпаема, защото е част от ежедневието на всеки, защото животът ни залива с примери, които болезнено преживяваме. Хармонията или сблъсъкът на морала и правото са не само две изключващи се алтернативи, това често са двете страни на една и съща житейска ситуация. Темата за сблъсъка или сливането на добро и законно е болезнено интимна, емоционално натоварена и свързана с индивидуалния опит на всеки човек.

Затова, макар абстрактни, теоретичните обяснения могат да имат директни житейски илюстрации. Лесно се открива връзката между философските максими и конкретната образност на един филм, на един герой или дори на една сцена.

Теоретичните и философски обобщения са логически непротиворечиви и взаимно изключващи се – според правния позитивизъм законите могат да бъдат несправедливи, без това да ги прави по-малко законни/легални, докато според доктрината на естественото право е несъмнено, че има дефицит на легалност, когато един закон е несправедлив. Известна е максимата на Свети Августин: ‘lex iniusta non est lex’ (несправедливият закон не е закон).

Според правния позитивизъм условията за валидност на закона са просто социални факти, докато според юриспруденцията, основаваща се на естественото право, валидността на законите не произтича единствено и само от социалните дадености, а зависи от моралното съдържание на правните норми.

Все пак няма теория, която да твърди, че моралът е ирелевантен към правото. Дори според правния позитивизъм моралът и правото често са свързани или взаимно си влияят; но става дума за различни по природата си норми, които само случайно могат да съвпаднат, a по своята логика на възникване и промяна са напълно различни.

Според това разбиране правото е всъщност аморално, и неизбежно се случва да има закони, които оправдават злодеянието, закони, които произвеждат несправедливост – например законите на сегрегацията и робството. Редът и безпристрастните, деперсонализирани норми са съществени за законите. И когато някои закони се приемат от всички, защото допринасят за благото на всички, на обществото като цяло, това не им придава характера на морални норми; тяхната цел все пак не е доброто. Според правния позитивизъм справедливостта на някои закони е стечение на обстоятелствата и не произтича от същността на правото, не е необходимо условие за действието на законите.

Ако приемем, че свободата да избираш е първото и най-важно условие, за да говорим за морална личност и добродетелност, то всички закони са морално релевантни, при това по своята природа. Защото в същността на закона е да ограничава индивидуалните свободи, макар и в името на общото благо или ползата за всички. Също така всеки закон е морално значим.

Безспорно за всички застъпници на естественото право не божественият произход, а властта, авторитетът на закона зависи от неговата справедливост. А закон, който разчита само на принуда и наказание, според тях не е закон. Легалността не гарантира легитимност на закона, а само легитимният закон е ефективен. За десетилетия в България думата легитимност не съществуваше, но затова пък пословицата "Законът е врата в полето" точно описва най-масовата представа за законите. Може би точно липсващата свобода на избор противопоставя de jure на de facto и превръща законите в празни норми.

Дали всеки престъпник е злодей и дали злодеят, който формално не нарушава законите, е престъпник? Дали законът, който те лишава от правото на морален избор, трябва да се спазва? Дали всеки път, когато прилагаш законите, трябва да се питаш: постъпвам ли справедливо? Това са житейски въпроси, на които правният позитивизъм и теориите за естественото право дават противоположни отговори.

В различните теории за естественото право моралът играе различна роля в определяне на авторитета/легитимността на правните норми. Справедливите закони могат да бъдат "открити" "изобретени", но не и "създадени" чрез нещо като харта на човешките права; /2/ могат да възникнат в резултат на естествен процес на разрешаване на конфликти, като естествена еволюция на правната система; /3/ смисълът на закона може да бъде открит само чрез позоваване на морални принципи. Тези три разбирания могат както да се противопоставят, така и взаимно да се допълват. Но във всеки случай моралът е вътрешно присъщ на закона, произтичащо от човешката природа, а не резултат от целенасочено и преднамерено конструиране на правната норма.

Моралът дава единствено ключ към разбирането на закона, според Кант, защото неизменно качество на човека е да бъде свободно и рационално същество. Да се гарантира свободното и рационално действие на хората е не само добродетел, но и дълг за всеки човек, наречен от Кант категорически императив. Трите му най-известни формулировки звучат като теми на литературен или филмов сюжет, защото, според Кант, всеки трябва да действа така, сякаш е законодател на целия свят. Или другата формулировка на този дълг, който стои в основата на всяка стабилна правна система, според Кант е: действай така, сякаш нормата на твоето поведение с твоята постъпка става всеобщ закон, тоест, това, което правиш на другите, те ще правят на теб и всички останали. Или другата популярна формулировка "отнасяй се към всеки човек като към цел, никога като към средство". Което означава, че дори ако правиш добро, жертвайки един човек, пренебрегвайки неговата личност, това не може да бъде морален и законен акт. Категорическият императив изключва сметките, в които има разделяне на "свои" и "чужди" или на "добри" и "лоши". Несправедливостта към "чуждия" и "лошия" е точно толкова голяма и пагубна за всички, колкото е несправедливостта към "своя" и "добрия". Въпросът е как избираш , как подреждаш по значимост своите принципи, ако всеки един от тях е значим.

Друг вариант на същата доктрина за естественото право търси и намира единството на морал и право в максимизирането на доброто, в принципа да правиш добро за максимално голям брой хора. Автори като Джон Роулз търсят връзката между морал и право в модела на справедливия обществен договор, в който всеки се включва, без да знае какъв ще бъде неговият социален статус, лично богатство, дали е мъж или жена, дали е физически здрав или болен, дали е умен или с умствени затруднения. Това въображаемо състояние на неведение за собствената личност и нейните материални и духовни активи и пасиви е необходимо на Роулз, за да обясни, че устойчивите правни системи са онези, в които хората се третират като равни.

Съвременната юриспруденция, придържаща се към доктрината за естественото право, поставя акцента върху "основните човешки блага", като човешкия живот, които очевидно и сами по себе си са значими за всеки, като подчертава, че тези "основни блага" са несъизмерими и отделният човек ежедневно е принуждаван да прави избор, но принципите на правото трябва да са такива, че да гарантират равнопоставеност на хората и на основните човешки блага.

Най-неразрешимата дилема е дилемата на избора между свободата и равенството. Как да бъде отстояван справедливият баланс между свободата и равенството на хората, дали е справедливо да преразпределяш част от печалбата на най-богатите, за да гарантираш по-добри шансове на най-бедните? Има философи като Робърт Нозик, които твърдят, че дори в името на общото благо не е оправдано да се преразпределят печалбите на най-богатите, че благоденствието на обществото зависи от възможността на изключително надарените и талантливите да получават екстремни печалби от своя "природен дар". В теорията подобна теза е в пълно противоречие с "булото на неведението" на Роулз, защото, когато се сключва "общественият договор", когато се определят основните принципи на правовата система, всички са равни. За Роулз равенството е по-висш приоритет от свободата, за Нозик е обратното. Парадоксалното е, че в реалността, понякога в живота на един и същ човек тези ценности разменят местата си.

Има обаче нещо, което не е житейски парадокс, а наложена от социалните факти истина – за приоритетността на свободата и справедливостта може да разсъждаваш само в "добре подредените общества", тези, които са достатъчно богати и са далече от конфликтите, пораждащи гражданска война. За останалите, за бедните и воюващите общества социалните факти правят немислимо свързването на действащото право и морала.

ПРАВО И СПРАВЕДЛИВОСТ В

РАЗЛИЧНИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ СИСТЕМИ

Теофан Германов, магистър по политология

Целта на настоящия текст не е нито да разсъждава върху основите и историята на правото, нито върху теорията на отделните политически системи. Но той има смисъл, доколкото няма политическа, пък и обществена система в историята, която да е нямала собствени писани или неписани норми, които да се определят

като правила за живеене и управление на общността.

Правото и правилата са универсален минимум едно общество от хора да живее заедно. Втората важна причина е, че право, правни норми и ценности на справедливостта съществуват във всяка политическа система, включително и в тези, които с действията си отричат тъкмо правото. Разбира се, в последните става дума за една илюзия за право и справедливост, но изречена, обрисувана и осъществявана с терминологията и реториката на правото.

Именно затова се оказва, че правото, правилата и нормите на живот, тяхното прилагане, механизмите това прилагане да е справедливо, както и ценностите, които обществото изповядва, са ключът към съществуването на самото общество. Но балансът между тях, както и много малките разлики тъкмо затова са – сложни. В този смисъл една непретендираща за точност и изчерпателност дефиниция би ги определила по следният начин.

Правото е системата от правила, които с модернизирането на обществото се превръщат от обичаи в закони.

Тяхното прилагане е способността на обществото да отсъжда, тоест, да гарантира спазването им.

Но въпросът е в гаранцията. Дали обществото прилага тези правила (което винаги е принудително) по един честен и морален начин, или обратното – като спекулира с тях и чрез насилие върху индивида?

Ценностите са универсалните (доколкото това е възможно) убеждения, върху които се гради обществото. Всяко общество, включително доказаните демокрации имат своята “пропаганда”, своите повдигащи духа и скрепяващи общността постулати. Правото, правните норми, тяхното прилагане са базирани на ценностите, които определят характера на обществото.

Погледнато исторически е важно да се каже, че всички тези понятия, включително ценностите, са в постоянно историческо развитие. Даже демократичните политически системи се усъвършенстват в развитието, прилагането и преосмислянето на своите ценности. Преди години, в еуфорията от падането на комунизма, един учен беше предрекъл, че историята ще свърши, защото идва всеобщ триумф на либералната демокрация.

Но и либералната демокрация реформира и разширява своята система от ценности.

Трудно е да се направи точна периодизация на триумфите на правото, на неговите звездни мигове.

Такива, в един по-общ смисъл, са първите писани закони, първите конституции, първите разсъждения за правата на човека, първото им прилагане, първият свободен избор на законодатели, първото приложение на идеята за правата и свободите извън общността на мъжете, например. Както и много, много други мини революции в правото – при неговото изработване, при постигането на неговата легитимност, при разширението на неговото приложение.

Днес, в условията на глобализиращ се свят, демократичните политически и правови системи - основани на всеобщ избор, обществен контрол над властта, гражданско общество и честно правосъдие - са безспорен морален стожер. Но и те не са лишени от своите вътрешни предизвикателства: корупция, апатия на обществата, международни проблеми.

Най-важните въпросителни пред правото днес се крият в глобалните правила и ценности на глобалния свят.

И тук няма универсална “истина”.

Все още не е решен нито спорът дали са нужни глобални правила, нито дали са възможни, нито кой трябва да ги осъществява и прилага.

Факт е, че основните днешни световни конфликти идват от амбицията на слабите (развиващите се страни, Юга и т. н.) да не приемат ценностите и действията на силните (международната общност, Запада, развитите постиндустриални демокрации) за тяхното прилагане.

Глобалните правила ще срещнат и още едно предизвикателство – информацията. Даже интернет сам по себе си е система, чрез която например тероризмът обменя информация по начин, по който не би могъл и да мечтае без мрежата. Но интернет е световното “радио”, което не може да бъде заглушено от тайна полиция.

Едно трето предизвикателство пред днешния световен политически ред е и това - дали силните, в опита си да наложат демократичния правов ред и своя начин на живот, не правят отстъпление от собствените си ценности? Дали в името на свободата не си позволяват компромиси с нея?

И още нещо важно – доколко може да се гарантира минимална сигурност, ако няма система за прилагане на международното право, ако се откажем от международната общност, която да налага тези ценности. Как би изглеждал светът без нея?

Едно друго предизвикателство пред правото и ценностите е въпросът: Защо, какви религиозни и личностни мотиви карат едно човешко същество или маси от човешки същества, да не желаят да бъдат свободни?

Факт е, че в света има огромен брой хора, които живеят спокойно в общества, които потъпкват техните свободи.

А има и хора, които нарочно работят и хабят цялата си енергия за това да върнат назад в ценностно отношение своето общество.

Даже и в днешна България един значим процент от хората се доверява на политическа група, която открито фаворизира и издига в култ своя лидер и семейното му обкръжение. Която оферира на обществото насилие срещу етнически и обществени групи. Която желае изолация на страната.

При това нашата страна е изживяла кошмарите на тоталитаризма и не би трябвало да има илюзии за крайния резултат от подобни политически "идеи"…

Антиправовите нагласи са от два типа в днешния свят.

Едните са популистките нагласи на бедните и корумпирани общества.

А другите – изолационистките нагласи на богатите и демократични общества.

И двете нагласи са предизвикателство пред глобалното право и ценностите, доколкото едно разделяне, изолация и спиране на взаимното влияние и комуникация между двата свята могат да означават Втора студена или Трета световна война.

Това може да звучи пресилено, но не и нереалистично. Един глобален конфликт между сили, които искат да отстоят на всяка цена начина си на живот, е много по-опасен от Студената война от периода 1945-1990, в която двете световни системи желаеха по-скоро да наложат и да рекламират пред другата своите правила. И с годините от конфликтно отношение помежду им започнаха мъчително да конвергират една с друга (социалните права на Запад, културното открехване на Изток).

Един конфликт между бедни и богати, отворени и затворени общества ще доведе до обратния процес – днешната им конвергенция и контакт ще отстъпят пред ново тяхно затваряне. При това такъв един конфликт постоянно ще се подгрява от невидимия враг – терора.

Вглеждайки се в тоталитарните системи, интересно е да се види, че и те не отстъпват от правилото, че властите в тях или автократът с едноличната власт получават легитимност главно чрез правова реторика или имитация на право.

Даже Сталин в най-черните години на терора, които са коствали на тогавашния Съветски съюз милиони човешки жертви, обезкървяване на интелигенцията, на армията, на елита, на цели народи, не е отстъпил от реториката за право и за налагане на “справедливост”.

Масовите московски процеси са все пак процеси, имитиращи правосъдие (и между другото, са заблудили доста чужди, включително западни наблюдатели).

Разбира се, правото в един тоталитарен режим търси своята легитимност не в общочовешките ценности, а в други, “извънредни” ценности.

Фашизмът например - в ценността “нация”.

Комунизмът – в революционната целесъобразност, в защитата на революцията, както и в името на прословутата идея за класовата борба и диктатурата на пролетариата.

В тези общества правосъдието, включително извънредното такова, е базирано на имитация на общоприетите механизми на правоприлагането.

Например - има съд, прокуратура, “адвокати”, които, колкото и да са гротескни и неубедителни, все пак имитират защита на подсъдимите.

Даже тайните служби са били натоварени с това да изтръгват “доказателства”.

И това се случва, въпреки че и фашисткият, и комунистическият режими са могли да си позволят “лукса” да не предлагат имитация. С помощта на системата за тотално насилие те са могли безпрепятствено просто да ликвидират.

И нацизмът, и комунизмът проявяват най-грозните свои извращения на правото не в позата на силен режим, а в позата на слаб, насилен и застрашен.

Масовите процеси при сталинския терор например се провеждат, когато системата търси предатели, саботьори, врагове.

По същия начин и нацизмът намира своите основания за насилие в това, че е застрашен от една или друга чужда държава.

Впрочем, източникът даже и на нашенския национализъм от 2005-2006 също е образът на “врага”.

Образът на врага винаги мобилизира застрашения “Аз” или “Ние”.

Винаги дава допълнителна легитимност на насилието, облечено като “справедливост” или “възмездие”.

Именно затова ПРАВОТО КАТО ЦЕННОСТ би трябвало да е водещо не просто за обществото, но и за човека като индивид.

Ценност, за чието изкривяване той би трябвало да притежава особено остри “сензори”.

Да напипва лъжата, маскирана като право, правосъдие или ценност.

ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО – ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ

Йонко Грозев, магистър по право

Съвременното разбиране за гражданско общество е основано на идеята за обществено значими действия в противовес или независимо от държавата.

Терминът гражданско общество, обозначаващ обществена организация и дейност различни от държавата, исторически се е появил по време на Просвещението в текстовете на различни автори. Първоначално "гражданско общество" се използва, за да се опише противопоставянето между частната инициатива и държавата, "търговското общество" и феодалната държава, или между семейството и държавата. По-късно, в интерпретациите на различни автори то се използва, за да обозначава различни разграничения от държавата, като в зависимост от идеологическите и политически позиции на различните автори то се натоварва и с различни значения.

Към днешна дата съществуват огромен брой определения на това какво е гражданско общество.

Една от дефинициите е на London School of Economics. Заявена по-скоро като работна дефиниция, помагаща ни да разберем как се използва този термин и как се мисли гражданското общество, тя казва:

"Под гражданско общество разбираме доброволни колективни действия, осъществени в защита на споделени интереси, цели или ценности. На теория, тяхната организация е различна от тази на държавата, семейството или пазара, макар че на практика границите между държава, гражданско общество, семейство и пазар са често комплексни, размити и в процеса на непрекъснато предефиниране. Гражданското общество обикновено обхваща голямо разнообразие от обществени пространства, актьори и институционални форми, с различна степен на формализираност, автономност и власт. Гражданското общество е често населено с организации, като благотворителни фондове, организации за подпомагане на развитието, женски организации, професионални организации, профсъюзи, групи за самопомощ, социални движения, бизнес асоциации, коалиции, правозащитни и екологични организации."

Гражданското общество в съвременната социална и политологическа литература се възприема и описва и като задължителен елемент от добре функциониращата демокрация. Връзка, описана още от ранните либерални автори. Според това разбиране, демокрацията не може да бъде сведена единствено до периодично гласуване за тези, които ще упражняват власт и ще контролират държавния апарат. За да може да се говори за истинска демокрация, е необходимо активно гражданско общество, състоящо се от активни, информирани и знаещи граждани, участващи в обществения живот през различни инициативи. Само такова активно участие може да гарантира знаещи гласоподаватели, оценяващи различните политически алтернативи, гласувайки на избори, и по този начин осъществявайки реален контрол върху институциите на държавната власт. Само така обществото се превръща в общество, с общи ценности и доверие, а не в набор от индивиди. Единствено изградено по този начин, с разбиране за различните интереси в него, но и за общата свързаност, обществото гарантира ефективно работеща демокрация.

Роза Паркс и бойкотът в град Монтгомери

В съвременната история има много примери на мобилизиране на масов, мирен, граждански протест в името на едно по-справедливо общество. Един от ярките примери е движението за граждански права в САЩ, а една от ярките истории в него е бойкотът в град Монгомери, Алабама.

В края на деня, на 1 декември 1955 година, Роза Паркс взима, както всеки друг ден след работа, рейса за дома си от центъра на град Монтгомери. Плаща билета си на шофьора и сяда в задната част на автобуса, на първата редица след знака "За негри". Тя е на 42 години и работи като секретарка. След няколко спирки всички седалки в предната част на автобуса, предназначена за бели, се запълват. По силата на наредба на градския съвет, шофьорите на градските автобуси имат правото да определят част от автобуса като запазен за бели, и често, когато автобусът се напълни, шофьорите премествали разделителния знак по-назад. И в този случай шофьорът на рейса направил точно това, като казал на Роза Паркс и на другите пътници до нея да се преместят назад. "Когато видях белия шофьор да се приближава към нас и да маха с ръка, казвайки ни по този начин да станем и да се преместим назад, усетих как изведнъж се изпълних с решителност", спомня си по-късно Паркс. Репликата на шофьора "По-добре да не си навличате неприятности и да станете", не я убеждава, нито последвалата заплаха, че ще извика полиция. Няколко години по-късно Паркс си спомня, че в съзнанието й тогава е доминирала мисълта, че иска "да знае, веднъж и завинаги, какви права имам, като човек и като гражданин на този град". Шофьорът извиква полиция, Паркс е арестувана, и няколко дни по-късно осъдена на глоба за нарушаване на обществения ред.

Още същата вечер около 50 свещеници и активисти от града се събират, за да обсъдят реакция на ареста на Паркс. След няколко дни обявяват бойкот на градския транспорт, а активисти разпространяват 35 хиляди листовки. "Обръщаме се към всеки негър, възрастен или дете.., да не използва автобусите… Може да пропуснете един ден училище... Ако сте на работа, вземете такси или ходете пеша... Но моля ви, не се качвайте на автобусите!". Денят е студен и дъждовен, но независимо от това, бойкотът е успешен. 40 хиляди са участниците, като някои ходят по 30 км пеша. Това е само първия ден. Бойкотът продължава повече от година - общо 382 дни. В края на декември 1956 година, изправен пред сериозните икономически загуби на градската транспортна компания, градският съвет премахва сегрегацията в градските автобуси, а бойкотът в Монтгомери се превръща в един от символите на движението за граждански права и края на сегрегацията.

Права и задължения на гражданите

Тясно свързани с идеята за гражданско общество са и основните права на гражданите или правата на човека. И основните права, както и гражданското общество, се определят в противовес на държавата. Но докато гражданското общество е онази обществена енергия, която организира публични действия различни от или противопоставящи се на държавата, основните права са границата на властта на държавата. Основните права описват това, което държавата не може да извършва по отношение на индивида. Тези права могат да са закрепени в Конституцията и тогава са част от обществения договор, по силата на който гражданите и обществото дават власт на държавата да управлява. Те могат да са закрепени и в международни договори или в международното право, и тогава вече говорим за права на човека, защото тези права се гарантират на всеки човек, независимо от гражданството.

Основните права са една от най-важните черти на съвременните либерални демокрации. Идеята, че демокрацията не е всевластна, че мнозинството няма абсолютната власт да решава каквото иска, а трябва да зачита основните права на всеки гражданин и човек, е ключов елемент от днешното разбиране за демокрация. Еволюцията на идеята за права на човека води и до разширяване на първоначалната концепция за основните права, като задължение на държавата да не предприема определени действия - да не арестува, без основание и справедлива процедура, да не влиза в дома и да не отнема собствеността на отделния индивид. Това разширяване на концепцията за права на човека, резултат и от разрастването на социалната държава във втората половина на миналия век, води и до идеята за правата на човека като създаващи задължения за държавата да гарантира упражняването на определени права. Да гарантира правото на демократични избори, правото на образование, правото на здравословна околна среда.

Съвременното разбиране за гражданското общество и пълноценното функциониране на демокрацията, поражда и идеята за задълженията на гражданите. Задължения на гражданите обаче, така както са описвани в литературата и в различни международни документи, са всъщност част от идеята за активно гражданско общество, а не някакъв контрапункт на основните права. Независимо от асоциациите, които словосъчетанието граждански права и задължения би могло да предизвика, упражняването на основните права по никакъв начин не зависи от изпълняването на гражданските задължения. Нуждата от формулирането на задължения на гражданина се корени по-скоро в разбирането, че за да съществува, либералната демокрация има нужда от активно гражданско общество, както и в страха, че съвременните общества рискуват да станат прекалено аморфни и отчуждени. Именно за да се избегне този риск, мнозина декларират нуждата от активно гражданско общество, нуждата от съпричастност към публичните проблеми и активно участие в тяхното решаване, като задължение на гражданите. Едно от първите задължения на гражданина е задължението да гласува, последвано от задълженията за активно участие в решаване на социалните проблеми и гарантиране на равенство в обществото. Именно затова задълженията на гражданина са по-скоро политическа цел - за активно гражданство, към която всички ние трябва да се придържаме, ако искаме да гарантираме ефективна демокрация.

Основни права

Различните документи съдържат различен набор от основни права. Какъвто и да е списъкът, обаче, той не би могъл да не съдържа следните права:

равенство пред закона, независимо от раса, етнос, религия, пол..;
право на живот, забрана на изтезанията, нечовешко третиране и произволно арестуване;
забрана на робския труд;
право на справедлив съд;
забрана за произволна намеса в личния живот, подслушване и претърсване;
правото свободно да се напуска страната на произход;
свобода на митингите, събранията, сдружаването, правото на свободни и демократични избори;
свобода на словото, съвестта и религията;
правото на труд, образование.

Право на живот

На 25 септември 1994 година, в дома на Аня, в село Буковлък, идват двама полицаи. Аня е ромка, живее с мъжа си Славчо и четирите им деца. Полицаите арестуват Славчо, по подозрение за кражба на крава, и го закарват в полицейското управление в Плевен. На другия ден от полицията съобщават на Аня, че Славчо е починал от сърдечна недостатъчност. В доклада от аутопсията са описани множество кръвонасядания по тялото му, причинили сериозна загуба на кръв. В едно от изреченията се казва, че "поради тъмния цвят на кожата, не се забелязват други наранявания". Следващите няколко години разследване така и не успяват да установят, как са получени нараняванията на Славчо. На 18 май 2000 година Европейски съд по правата на човека приема, че в този случай има нарушение на правото на живот. Фактът, че Славчо е получил нараняванията си по време на задържането му, и липсата на ефективно разследване, установяващо как са получени тези травми, са причината съдът да вземе това решение.