|
|
|
|
*** |
* * * |
|
За контакти Тел./Факс: (+359 2) 946 10 69 E-mail: sbfd@sbfd-bg.com София 1504, България бул. "Дондуков" 67
|
ШВЕЙЦАРСКА КУЛТУРНА ПРОГРАМА В БЪЛГАРИЯ
СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ДЕЙЦИ
МОИТЕ НАЙ-НЕОБИКНОВЕНИ АРТ РЕШЕНИЯ КАТО ПРИМЕР
ЗА РОЛЯТА НА КУЛТУРАТА В ОБЩЕСТВОТО
6 УЪРКШОПА & ДЕБАТА
за студенти от Националната академия за театрално и филмово изкуство "Кръстьо Сарафов", Софийския университет "Климент Охридски", Нов български университет, Югозападния университет "Неофит Рилски" и други колежи по изкуството с:
Валери Петров; Никола Корабов; Юлий Стоянов;
Виктор Чичов; Константин Джидров
РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ Завършва театрална режисура при проф. Боян Дановски във ВИТИЗ "Кр. Сарафов". Работи в СИФ "Бояна" от 1952 като ас. режисьор и режисьор. Член на Европейската филмова академия. Народен артист.
Актьор в: "Тревога", "Утро над родината", "Песен за човека", "Точка първа", "Две победи", "Невероятна история", "Карнавалът", "Нещо във въздуха", театралната постановка "Лазарица" и други. Режисьор на игралните филми: "На малкия остров" (1958), "Първи урок" (1960), "Слънцето и сянката" (1962) – Награда за режисура Варна' 62, Наградата на FIPRESCI - Карлови Вари' 62, "Инспекторът и нощта" (1963) – Награда за режисура Варна' 64, "Вълчицата" (1965), "Джейси Джеймс срещу Локум Шекеров" (1966), "Езоп" (1970), "Лице под маска" (1970), "Шанс" (1971), "Бягство в Ропотамо" (+ сц., 1973), "Следователят и гората" ( + сц., 1975) – Награда за режисура и Награда на СБФД Варна' 76; "С любов и нежност" (1978); "Лачените обувки на незнайния войн" (+ сц, ак., 1979) – Награда за режисура Варна' 80, Голямата награда "Златен паун" Делхи' 81, "Последни желания" (+ сц., 1983), "За къде пътувате" (+ сц., 1986) – Награда за режисура и Награда на СБФД Варна' 86, "А сега накъде" (+ сц., 1988) – Специална награда на журито и Награда на критиката Варна' 88, "Немирната птица любов" (+ сц., 1990) – Награда на СБФД за цялостно творчество; Специална награда на Международната академия на изкуствата за цялостно творчество' 97;"Фатална нежност" (+ сц., 1993) Документални филми: "Пътешествие между два бряга" (1967), "Любомир Пипков" (1974), "Индия, моя любов" (1983), "Гена Димитрова" (1983), "Индия завинаги" (1985), "Марангозов" (1992), "За кервана и неговите кучета" (1999) и др.
ЧУЙТЕ СОБСТВЕНИЯ СИ ГЛАС (Аудио запис, 10 март 2006)
Рангел Вълчанов: Първо, аз имам една такава теория или една такава приказка, че изкуство, което печели почести, губи честта си. Разберете ме в най-добрия смисъл на думата, защото обикновено наградите могат да разглезят човека, могат да го подведат, да го карат да се почувства много добър и затова казват, че награденият първи филм означава, че ще направиш много лош втори филм. Цялата практика го доказва, защото поради характера на нашата професия, ние сме поставени в положението да бъдем харесвани или не, и сме суетни... Все едно, че сме в някаква любовна игра и ако не ни харесват, ние започваме да капризничим. Не външно, а вътрешно. Ние се свиваме и преставаме да бъдем хора организирани и да имаме истински поглед върху света. Затова, ако нещо мразя в цялата история, това са наградите - ще преувелича малко тази тема. Казвам, че нещата трябва да бъдат така... Човек, каквото и да почне – дали ще бъде битов случай или изкуство, аз защитавам една такава теза, така нареченото преувеличение. Примерът, който ще дам, е преувеличен, за да бъде разбран по-добре. Дето казват хората: не става дума за салата, а за са-а-лата, огромна салата. Като е просто салата, не я виждаш. И давам пример с моя внук, който един ден каза: "Вчера, деди, от гората излетяха седем риби, а пък други четири зелени отидоха да ги гонят горе към небето." Аз го гледам с недоумение и радост. А той казва: "Виж какво, всичко, което е на ужким, е най-хубаво, нали разбра, деди?" Да, наистина, е най-хубаво. Думата "на ужким", всъщност, това е детското начало, а пък това детско начало трябва да го съхраним и то най-много в изкуството. Тоест, учудването от всичко като че ли е най-доброто нещо. Колкото по-дълго човек запази учудването, толкова е по-добре. Да имаш учудване от съня, от шоколада, от това, че виждаш... истински да се зарадваш, а не да си мълчиш... Учудването като че ли е основа на много и много неща. И сред примерите, които човек може да даде, са тези награди. Наградите винаги, според мен, много или малко възпитават зле... Иржи Менцел, когато получи "Оскар" за "Строго охранявани влакове", съвсем искрено ми каза, че този филм не е истинският и че това, че го награждават с "Оскар", е една случайност. Филмът, разбира се, беше много добър, но той си имаше свои собствени съображения. "Още повече, Рангеле, ти много добре знаеш какви филми има в Чехия, ненаградени, например филмите на Евалд Шорм!" Един Божи човек, пред който и Форман, и Немец, и Менцел, всички стояха с едно благопочитание, с най-дълбоко вътрешно въодушевление и респект към таланта му - всички му знаеха цената. Той не я знаеше, може би, но хората, които бяха около него, дълбоко го усещаха и признаваха, независимо от своята суета и своя егоизъм. Така че, аз сега може би се разхвърчах много настрани, но започнах с въпроса за наградите, който е въпрос на възпитание и собствено отношение, което вие самите като хора би трябвало да си изработите, без да нарушавате, разбира се, собствената си конституция - човешка. Дали сте агресивни или примирителни, дали сте раними или обратно, няма никакво значение. Има такива универсални неща, според мен, които човек, ако ги вземе за правилни – като например, не пресичай на червено, не се радвай на нищо, което..., по-хубаво замълчи, отколкото да се изсилваш - ще бъде грешка. Вие ще видите, че например Валери Петров е един от тия хора "над"... Вродено скромният човек, като думата скромен не значи безхарактерен - вие много добре знаете що за човек е, що за личност е той. Но понеже хората си живеем в един затворен свят, ние се учим един от друг, гледаме кой какво прави и в зависимост от нашето си състояние, ние си взимаме добрите или лошите неща, повече добрите неща, поне така са ни учили, нали? * * * Едно от нещата, които дълбоко се мъча да изповядвам, е, че младите хора по принцип винаги имат право, даже когато правят грешки. Бъдещето е тяхно и това, което правят, всъщност, е истинският прогрес. Забележете, само в младостта са ставали големите неща, а мъдростта след това ги е осъзнавала, формулирала по някакъв начин. И ако вие внимателно се вслушате в гласа си и определите, така да се каже, вашия си портрет за света, а не имитирания, винаги ще имате право. И имате право. Затова, може би по тия причини, не съм се занимавал с преподаване. Страх ме е, да не би случайно да се опитам да манипулирам. Даже и сега, като говоря с вас, се страхувам да не би да ви отнема правото на ваш собствен поглед върху нещата. И в този смисъл смятам, че по-хубаво е човек да споделя, отколкото до преподава... Аз мога да си говоря за съмнението, но не за истината. Така че, иска ми се да ви чуя и като ви чуя, ще ми бъде по-приятно и по-лесно да говоря, а не да ви чета лекция или поучавам, защото не е възпитано... Не се притеснявайте, преодолейте тази цивилизованост, макар че аз се намирам в низината или във височината на своите години. Искам да ви кажа - колко е хубаво човек да има самочувствие... * * * Като правя филм, снимам някакъв епизод, дали имам усещането, че правя изкуство или просто някаква обикновена битова дейност? Като кажем "изкуство"... В "Немирната птица любов" имам епизод, в който Ицко Финци се мотае в една лента. В момента той снима реклами. Питат го какво прави. "Ами, занимавам се изкуство!" Рекламата се смята за висше изкуство, нали разбирате? Пак го питат: "А какво е това изкуство?" И той започва: "Изкуството е..." Знаете маниера на Ицко. "Изкуството е... изкуството е... хъм-м, хе-е, хъм-м, изкуството... Изкуството.., де да знаех какво е." А героинята казва: "А пък аз ще ти кажа: изкуството е онова, което не се яде." Искам да кажа, че когато човек започне да дава определение на неща от този характер, които са непреводими, които нямат собствена дума.... на такъв тип дейности, които не се поддават, според мен, на формулировки, просто е... Това са все неща в сферата на чувствено нерационалните. Изкуството - и то натам върви. Например някой се опитва да обясни каква е механиката на смеха, кое е смешното. И в инвалидна количка, и с патерици обикаля около това, но не може да каже за какво става дума... Трябва да го преживееш!... Защото много е глупаво да изскубеш тревата, за да видиш как тя расте. Тя вече престава да расте. Остави си я да расте... И, според мен, тая дейност, за която говорим, е нещо като... любовния живот на човека. Започва от въздишките, от пикаещите очи, които гледат неясно, от думите казани-недоизказани. След това преминаваме в стихове и понеже и това не достига, преминаваме към музиката, започва и мънкане, и всичко това се превръща в един свят, който не може да се формулира, а само изразява нещо като че ли извън него... Ще отворя скоба. Илия Бешков казваше, че киното не е изкуство, а изотоп на изкуството. "Много е грубо - казваше, - за да бъде изкуство. То е комбинация от най-различни елементи и тая комбинация има претенция, че е изкуство. При нас такова нещо, такова животно няма." Разбира се, той беше краен и преувеличаваше... Между другото, тук колегите, които се занимават с кино, знаят добре, че всъщност киното е доста груба работа. Груба като занимание, но от резултатите могат да се получат трепети, които да те подведат, че не е кой знае колко сложно. А това не е така. Например метафората, която в литературата лесно може да я изразиш, в киното не можеш. Да кажем: "Човек лети като птица." Лесно му е на писателя, на поета. Написал го е - колко е хубаво. А сега, я заснеми "човек лети като птица"?! Идва ти на ум - една птица лети, до нея човек маха с ръце, после пак кадър - птица лети, и пак човек маха с ръце. И си казваш: "Тоя ахмак защо маха с ръце?" Не можеш да го докараш до тая метафора, която много леко става с думите, а в киното става грубо. Друга истина е чисто професионалната дейност, където с вдъхновение, прозрение и майсторлък трябва да преодолееш тази грубост, да направиш голямото овладяване на пространството. Такъв прецедент в световното кино, според мен, е Фелини, който най-майсторски успя да овладее квадрата, да раздвижи по една питагорова теорема фигурите си в съотношение на звук, изображение, характер... За себе си мога да кажа, че изпитвам страшен страх, когато почвам да работя. Пълна каша е в главата ми и понеже знам, че е така, започвам да се разтрепервам и да се мъча да събирам отвсякъде аргументи, за да мога да отложа още малко, за да ми дойде в акъла за какво става дума. Почвам сънища, почвам бръщолевения, четене на книги, тръгвам след някаква музикална фраза - дано хвана някаква идея... И виждам, че всъщност аз съм се мъчел, както казва Бешков, да събирам, от разни места да скубя разни възгледи, за да мога да го докарам донякъде. И разбирам за себе си, че правенето на кино при мен е свързано с добре направени компромиси... * * * На въпроса ви какво става, когато приключат снимките и филмът заживява свой собствен живот... Когато се завърта последната ролка, последната репетиция, и се чуе и последната клапа "трак", когато приключи и мишунгът, и всичко е завършено, разбирам, че филмът спря, т. е. отиде си, той вече не е мой. "Ха, честито" - казваме ние и в момента аз се натъжвам. Защото филмът тръгва като някакво дете новородено - поемат го акушерките, само ти казват кой номер е детето и ако имаш кърма, да го храниш малко, дотук... Това чувство специално за мен е много тежко, защото знам какви хубави неща ми е донесъл - сприятелил съм се с хората, с които съм работил, какви предизвикателства съм имал... Ние работихме навремето на любовния принцип, т. е. обичахме си работата и така и не разбирахме какви пари получаваме, дали ги имаме, пък май и не получавахме. "Лачените обувки..." получи трета категория - 1200 лв. Толкова получих, няма значение, не ме интересува. Искам да кажа, че не това е било важно. Важното е, че се разделяш с нещо си. И то тръгва по свой собствен път и ти започваш да гледаш какво си родил. А си го обичаш, мама му стара, понеже е твое дете – може да е куцо, сакато, еднооко, но си го гледаш какво става. Забелязал съм, че когато най-много нападат, най-много се заяждат с моето дете, то ми става все по-скъпо и по-скъпо. Казвам си, горкото, какво стана, че не можа да стане така, както трябва да бъде. И то виновно ли за това ?... * * * Ама, каква радост аз съм имал от моите филми... Развил съм много силно чувство за мазохизъм....Всеки човек обича майка си и баща си. И аз обичам мама и татко. И понеже те са хора неграмотни, от село, аз ги водя на премиера на мой филм. Те са гледали само мои филми. Най-много три филма са гледали, повече не пожелаха да видят. Водя ги на премиерата на "На малкия остров". Аз тогава се бях оженил, от пет дена. Жена ми имаше едни големи очи, две очи едновременно, от тук до тук – значи, четири очи, и клепачите й така се вдигаха половин час и падаха така "как шорох ресниц"… С млечно бяло лице, беше много красива. Аз бях много влюбен и си бях изпочупил краката от спъване по нея в тротоари. Пишех писма, все едно, че съм пленник в Ленинград по време на блокадата. Жестока работа. Тя стоеше с една огромна шапка, като се оженихме, и мама стои, тя е като от земята направена, защото е селянка, и шапката на Саша, жена ми, стои над нея. Един фотограф снимаше и направи много голямо откритие – това лице бяло и това лице, на майка ми. Невероятно нещо. И те вървят достойно една до друга на премиерата. Свършва филмът и аз питам мама какво ще каже. Тя мълчи. А много е важно какво ще каже мама. После вика: "Е, па..." "Какво ти хареса?" "Ами, това водата дето шава, шава, като живо." Аз се изненадах: "А детето? А хареса ли ти как умират героите?" "Кое да ми хареса?" "Дето ги застрелват, дето умират героите." А тя: "Леле, майче, затова ли си учил...? Как умират... ти да беше показал хората да се женят, да се кръщенеят, па да пеят песни, па да си целинат ръце. Я това разбирам убаво. А това, че ще умрем, аз това го знам. Кажи ми как да живея." Искам да ви кажа, че това беше страшно респектиращо... От това по-късно се роди идеята за "Лачените обувки...". В него има една хипербола, в която жените си целуват ръце една на друга. Преувеличавах даже, само да си целуват ръце непрекъснато. Т. е. напускаш реалното, но казваш метафората за целуването на ръцете... После питах баща ми за филма. Той каза: "Е, хубаво е." "Откъде разбра?" "Така, като излизах, ония около мене викат хубаво е. Значи, хубаво е." А майка ми: "Он спа през цялото време, ще ми вика хубаво е..." Баща ми, защото е уморен, заспал на филма, естествено... Та това е част от радостта, за която говорим. Както и при "Слънцето и сянката". Имах съмнения към този филм и продължавам да имам . Ние сме говорили с Валери, че този филм не успях да го разбера, макар че го правих, макар че получи толкова много награди. А се оказа, че наградата си е награда, а твоето чувство си е чувство. А и публиката също като че ли не му обърна много внимание. Защото симбиозата между поезия и кино май не стана. Минаха осем години и организираха прожекция в университета. Гледаха го млади хора на вашата възраст и като започнаха да дерат филма - съсипаха го. И на мен ми стана страшен кеф. Най-после хората разбраха филма. Така че - радостта от срещата с публиката... Аз нямам много добри срещи, имам много добър опит. И от тогава, как да кажа, като че ли развих чувство на мазохизъм. Като не го харесват и на мен вече ми е хубаво. Много интересно, в момента, в който дойде публика и гледа филма, ти започваш да го гледаш с техните очи. И викаш: "Леле, колко е лошо, леле тук как не е станало... Ей сега това ще го отрежа." Не случайно Чарли Чаплин е събирал публика на филмите си преди да ги пусне на екран. По реакциите й той установява къде точно е сбъркал... По време на снимане аз не съм много сигурен и гледам как реагират хората наоколо, онези, с които работя. Шофьора, реквизитора гледам - не им е направило впечатление, и усещам, че май нещо не е наред... Актьорът, като играе пред камерата, иска да бъде харесван и в момента, в който свърши кадъра, гледа оператора. Ако лицето на оператора е усмихнато, той се радва и играе... Бате Димо, бог да го прости, беше феноменален. Той го имаше това – запазеното детско, радваше се непрекъснато, за разлика от други негови колеги, които гледат осветлението и пр., а не разбират, че ти установяваш контакт с човека отсреща. Като свърши кадърът, бате Димо отиваше: "Мама...", целува го по челото, а те всички почват да се радват, играят и всичко е както трябва. С лоши думи песни не стават... * * * Страници 1, 2
© СБФД За най-добро разглеждане на сайта: оптимална резолюция 1024 х 768, Internet Explorer 6 |
