|
|
|
|
*** |
* * * |
|
За контакти Тел./Факс: (+359 2) 946 10 69 E-mail: sbfd@sbfd-bg.com София 1504, България бул. "Дондуков" 67
|
ШВЕЙЦАРСКА КУЛТУРНА ПРОГРАМА В БЪЛГАРИЯ
СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ДЕЙЦИ
МОИТЕ НАЙ-НЕОБИКНОВЕНИ АРТ РЕШЕНИЯ КАТО ПРИМЕР
ЗА РОЛЯТА НА КУЛТУРАТА В ОБЩЕСТВОТО
6 УЪРКШОПА & ДЕБАТА
Рангел Вълчанов; Никола Корабов; Юлий Стоянов;
Виктор Чичов; Константин Джидров
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
КИНОТО ТРЯБВА ДА МИРИШЕ НА ИСТИНА (Аудио запис, 17 март 2006, продължение)
Искам да кажа още, че киното е колективно изкуство. То, между другото, и с това ме е привлякло много, защото дотяга на човек да стои зад писалището в стаята си сам над хартиите. То има този дар да говори с другите, да спори и аз често дори съм налагал своето мислене или съм отстъпвал в края на краищата пред чуждото. Та в тази колективност на изкуството се крие за мене едно от главните му очарования, което може би ме е държало толкова време, оставяйки се на надеждата, че поезията ще е главната ми линия. Но все пак, толкова време да му дам на това изкуство... какво да кажа, сигурно една трета поне от живота си прекарах в тези постановки и филми. И винаги това ми е доставяло голямо удоволствие. Особено това - да гледаш как се осъществява, как се изменя намисленото от тебе. Как по-богато става, сблъскало се с действителността на актьора, с едно друго виждане - на режисьора, с обстановката, която ти уж си я видял, ама "уж", а ето, става тя конкретна. Дето си мислиш - тук ще бъде вратата, а тя се оказва на друго място. И всичко става друго, и ти трябва да пре-формираш своите неща. Това е чудесно удоволствие. Много е приятно. Особено, пък когато се разправяме с деца. Те ги измислят невероятните неща. Помня едно като ми каза: "Ние сме втори в нашия квартал по огълъбяване". Имало и такова състезание – кои да имат повече гълъби... Има и друг случай, който често съм разказвал, защото е много смешен. Това беше във филма "Рицар без броня". Този филм беше намислен във време, когато нямах сериозна идея за дългометражен филм. А пък не трябваше да изпускаме това лято. Тогава аз взех няколко спомена и направих четири новелки с отделни главни геройчета деца. Започнахме да избираме децата по училища и т. н. Вече почти бяхме избрали на добро равнище деца, когато се появи едно момче, син на известния наш документалист Христо Ковачев – Олег Ковачев. Едно чипоносо такова, което така игнорираше камерата, имаше такава свобода... - о, то за тази новелка ще бъде много добре. Ама след малко, въпреки че бяхме доволни от другите, изведнъж усетихме, че ако това чудо е едно от децата – ами... то ще похлупи всичките и ще разкрие неистината в тяхната игра. И ще се усети - ах, колко това е хубаво, а всичкото друго ще потъне. Още повече, че има в зрителската психология такова нещо – при първите кадри, ако играта не е най-добра, човек го усеща. След още една, две, три минути започва да привиква и между него и неистината се сключва нещо като, англичаните имат една дума, "джентълменско споразумение". И полека-лека не усещаш тази дистанция от истинската правда. А ако едно такова хлапе те "хвърли" към нея, веднага ще разбереш. И си казахме: "Така не може." Трябват промени, трябва то до бъде геройче на целия филм и трите от четирите новелки да се превърнат в епизоди от неговия живот. Трябваше сценарият отново да се преработва, за да стане това, което стана, и беше един от сравнително добрите филми по онова време. Затова е хубаво сценаристът да бъде на място, да поправя себе си. Ето защо ви разказвам и този почти анекдотичен случай от същия филм със същия Олег. Има сцена в една печатница. Избран е Полиграфическият комбинат, знаете голямата сграда, където никой няма да каже, че... Това пък са други проблеми - за нашата архитектура. Може ли един завод за книги да изглежда така отвънка, да прилича на древногръцки храм? Това са били нашите глупости от онова време. Стълбищата в тази печатница са също така, доста луксозни - с дървени перила и върху тях през метър и половина по една декоративна топка, отгоре завинтена. Ние се качваме и нищо не забелязваме. Качва се този Олег и казва на Шаралиев: "Виж, виж, чичо Шаро, как са сложили топки, за да не се пързалят журналистите." Кога ще го измислиш ти такова нещо! Ние веднага го бутнахме, разбира се, във филма си. Та за тази цел, за да мога да променям сценария, аз си позволявам да се пречкам на режисьора и на другите. Не обичам тази роля на писателя, който дава сценария си – "хайде, така на вас, кинаджиите" – с пълно недоверие. А тайно си знае, че така ще стане по-популярен, но не се меси по-нататък. Ако стане лошо - те са виновни, ако стане добро – той е сценарист. Когато е лошо или не е знай колко добро, казва: "Това не е моята Дафинка." Много знае той каква Дафинка е била неговата. Мислел е, че я вижда, а всъщност е била една мъгла. Но тази го шокира. А като си при избирането на актьорите, стоиш на снимачната площадка и по-нататък, ти си вече вътре и не може отвънка да критикарстваш. Вече си заинтересован да хвалиш филма, който е и твой. Та говоря, че ако в бъдещето си се виждате някога като сценаристи – обичайте процедурата, процеса на ставането на филма. Той е много интересен сам по себе си. И поучителен, защото повтарям, веднага човек усеща фалша или недостатъчната правдивост на своите реплики, на парченцето живот, което той е направил. Този живот го блъска. Обикновено актьорите, всеки мисли малко повече за себе си, казват: "Ама, не може ли аз да казвам еди-що си"- дошла му идея. В деветдесет на сто от случаите идеята не е добра и той дори не знае за какво се говори там. "Решавам – казва - сценарият е лош." "Стой си там, прави каквото трябва." Но някой път изведнъж се оказва, че "Я! ..." Защото и те имат същите проблеми, и те искат да намерят истината и я сравняват с това, което знаят, и се включват със своите предложения. Някой път има полза от тях.... * * * Разбрах, че сте гледали "Един снимачен ден". Трябва да кажа, че смятам този филм, от гледна точка на истината и главно на актьорската истина, за най-доброто, в което съм работил. Той беше непретенциозно направен, малко набързо и беше нещо като сбогуване. По това време една групичка от хора на изкуството бяха станали вече неудобни в Студията и един по-рано, друг по-късно трябваше да я напуснат. И за мен това бе като иронично сбогуване с киното - как се прави кино, колко нашето кино е далече от самата истина. ...Снима се един филм. Правят се десет дубъла, актьорите все повтарят едни и същи реплики – глупави, все същите неистини. Та, контрастът между тези няколко реплики и истината, която е истина за самото снимане – какво правят, какви са отношенията между хората на снимачната площадка и зрителите, които отдалеч, зад едно въже опънато следят какво става там, беше важното. Този контраст беше в намерението ми и залогът беше голям. Чак по-късно се досетих, че въпросът е на живот и смърт, така да се каже. Защото, ако се окажеше, че - а ние искахме да покажем животът такъв, какъвто е, и какъвто трябва да бъде отразяван, - ако ние се окажехме неспособни да направим този живот жив, за да го противопоставим на снимания живот, целият филм щеше се провали. Нямаше да се получи контрастът. По-късно разбрахме, че при нас нещата са били като при Чарли Чаплин, който се пързаля с летни кънки по ръба на един балкон с привързани очи. Минава на сантиметър от ръба и пет пари не дава, а после, като си сваля кърпата и вижда какво е правил, му омекват краката. Та и при нас беше така. * * * Какъв е опитът ми в киното? Помня, май че по френска линия започна една мода, увлечение, филмът да е направен на едно място, с едни хора. И този филм - "На малкия остров", също така ни плени между другото, защото на един остров се развива цялата история. Героите там са затворници, не могат за излязат... След това изведнъж се появи друго течение, само по себе си доста театрално – всичко да е "затворено". Разказът да се затвори като плод в своята черупка и кора. Да се усети, че това е една песен, която се изпява или че има своя лайтмотив – зрителен или музикален. Направихме много неща в тази посока. Дълго след това аз самият се почувствах малко уморен от тази структура и без да усетя защо и как, но повече започнаха да ме привличат композиции, как да ги нарека, "декомпозирани". Тоест, не така строги, не така затварящи се, което, струва ми се, беше пак по тая линия - на приближаване към живота. В това "затваряне" на предишното течение имаше дъх на елемент на преработване на живота. Така да го направим, че да стои като музика, като песен, да има своя тема, която се повтаря, да има свое начало, което ще се напомни във финала. А сега ми се искаше да бъде малко по-близко до живота. Не толкова нагласено не само в начина на разказване, но и в начина на... Така вече ми растяха амбициите, че щеш-не щеш се намесваш. Както режисьорът се намесва при тебе и ти се намесваш - да разхлабим тази връзка, причинна, между един епизод и следващия и т. н. Разказът ни да се състои от епизоди, които са ни важни, защото знаем какво искаме да кажем и да разкажем, но към които се примесват и други епизоди, които привидно нямат отношение към нашата тема. Животът никога не ни се дава кристализиран в този конфликт. Това е конфликтът. Но паралелно и успоредно във времето има сума случки, които нямат отношение към него. Нямат и... може би имат. Ама трябва така да се направи, че да изглеждат, че нямат. Тоест, пак ви казвам, една тенденция към документалност - хващат това, което виждат. Но и сценаристски, и режисьорски, и операторски да нямаме това... - да не се усещат тези тримата, дето ги изброих. Да не се усеща, че съществуват, че ти водят ръката, че ти сочат: "Виж, това тук е много важно", макар че след малко то ще играе. Например някой минава и изпуска плик. Не знам защо взех плика за герой. Нека го изпусне, но без пръста на режисьора, без насочване. Ако види зрителят плика – да го види, ако не го види – по-късно да се сети, че го е видял. Е, ако не се и досети – ще се обърка. Но аз искам живо да бъде, аз искам вярно да бъде, а не азбучно подсказано. И така ще се получи, мислехме си, по-интересно. Тоест, разказваме ви живота без препедалиране. Вижте го какво е, мъчете се да разберете филма, както се мъчите да разбирате живота. Не сдъвкан, не приготвен. По тази линия бяха създадени двата филма, които правихме с Иван Павлов, режисьора, когото дотогава не познавах. Много добре се сработихме целият екип... Искам да ви кажа, че ако енергично еднопосочни са авторът на сценария и режисьорът, тогава може да се сумират тези техни тенденции и да се замаскира важното нещо. И току виж, става така - казваш истина, а ти казват: "Там не разбрах нещо." И ние се усещаме, че сме превили пръчката повече, отколкото трябва. Че - да, няма да сочим с пръст, но малко, малко да направим, тъй че... Киното е масово изкуство, не може да разчиташ само на трима умници. Трябва поне сто души да има в залата и те да бъдат доволни, макар и някои трима да кажат: "Ей, малко много ни насочват." * * * За да усетите вкуса ми, към който ви тласкам, ще кажа, че в един от последните ми филми "Театър, любов моя", който е все в тоя дух ... Та, в този филм имаше сериозна, драматична сцена - в една гримьорна в театъра. Една от героините отива там, тя е една от спорещите, каращите се, конфликтуващите. Обаче стои един друг, който си няма работа и решава кръстословица в преддверието на тази стая. И тя, като минава, той я пита: "Тестено изделие с пет букви?" Тя си мисли за своите си неща и му казва: "Кифла." Оня пише "кифла". След това става, каквото става, истинското, а онзи минава покрай прозореца на гримьорната и я поправя: "Не кифла, а вафла." Защо ви разправям тези смешни, глупави неща... От такива глупави нещица е направен животът. За мен лично това нещо, как изглежда не знам, може би незабелязано минава, но "по-" ми е ценно от високо драматичната история, която се развива в гримьорната. Разбира се, това "вафла-кифла" беше се случило, бях го чул. Искам пак да се върна към първото, че в голяма степен това са все компилации, ама умна компилация, ама насочена компилация.... * * * Питате дали, ако искате да правите реалистичен филм, сценарият не трябва да бъде измислен. Малко огрубявате. Не, мисълта ми е - защо има лоши и добри сценарии между тези, които са направени по тази рецепта. Ами, защото художникът ужким снима всичко, това касае и документалиста – и той уж снима всичко. Но не, избира, разбира се, знае защо го прави и накъде насочва нещата... Мисълта ми най-общо е, че не трябва да се лъже. Първо, трябва да се мисли много. Да знаеш за какво ще засилиш нещата, да знаеш, че това, което искаш да направиш, е не, защото, казано по вашему, искаш да се изфукаш и да покажеш колко можеш, и че се по-добър от оногова. Не за това. То е, защото това искаш да кажеш, да го промъкнеш през разните стърги... Тоест, трябва да се взима от живота, ама човекът прибавя. Много е сложно, процесът е ужасно сложен, а човек мисли, че е господар на положението. Че той има тази и тази задача и сега изследва начините, по които може да се направи. Може ли така да стане, този епизод тук би ли стоял? И сякаш по номера ги изследва всичките и избира най-доброто. Не е така. Не "в светлина" е работата на фабулиста, да го наречем. Напротив, аз го усещам като че ли е в тъмното и като че ли драска в тунел, за да открие. Хиляди възможности има, ама той не знае за тях. И чопли, за да ги намери. Идеята би могла и да не се появи, откъде да знаеш… Та, искам да кажа, колко глупости пише, а после човек се пита - а бе, това пък как съм го написал, с кой акъл? И си казва – с този същият, не с друг. Това му е и радостта на създаването. Не казвам "творчество", защото не ми харесва тази дума. Още повече, че творци вече... при всеки спортист говорят за творчество, ай де сега! Всичко хубаво ви желая, на добър път в киното! Чудесно изкуство е, не го гледайте, че на нищо не прилича...
© СБФД За най-добро разглеждане на сайта: оптимална резолюция 1024 х 768, Internet Explorer 6 |
