|
|
|
|
*** |
* * * |
|
За контакти Тел./Факс: (+359 2) 946 10 69 E-mail: sbfd@sbfd-bg.com София 1504, България бул. "Дондуков" 67
|
ШВЕЙЦАРСКА КУЛТУРНА ПРОГРАМА В БЪЛГАРИЯ
СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ДЕЙЦИ
МОИТЕ НАЙ-НЕОБИКНОВЕНИ АРТ РЕШЕНИЯ КАТО ПРИМЕР
ЗА РОЛЯТА НА КУЛТУРАТА В ОБЩЕСТВОТО
6 УЪРКШОПА & ДЕБАТА
за студенти от Националната академия за театрално и филмово изкуство "Кръстьо Сарафов", Софийския университет "Климент Охридски", Нов български университет, Югозападния университет "Неофит Рилски" и други колежи по изкуството с:
Рангел Вълчанов; Никола Корабов; Юлий Стоянов;
Виктор Чичов; Константин Джидров
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ Завършва медицина; първите му литературни публикации са през 1936; участва в Отечествената война като военен лекар и кореспондент; работил е в Радио София; бил е аташе по печата в Рим (1947 - 1950). Работил е във в. "Стършел" и като редактор и сценарист в СИФ "Бояна". Преподавал е драматургия в НАТФИЗ. Автор е на проза, пътеписи, поезия ("В меката есен", "Дъжд вали - слънце грее", "Когато погледнеш назад", "На смях", "Разтворен прозорец" и др.), пиеси ("Когато розите танцуват", "Театър, любов моя", много от тях за деца – "Честна мускетарска", "Бяла приказка", "Копче за сън", "Меко казан" и др.); великолепен преводач - на стихове на Джани Родари, Киплинг, Блок, Превер, превел целия Шекспир (сонети, трагедии, исторически драми, комедии...) Заслужил деятел на културата, Кавалер на френския орден за изкуство и култура. Академик.
Сценарист на игралните филми: "Точка първа" (1956), "На малкия остров" (1958); "Първи урок" (1960); "Слънцето и сянката" (1962); "Васката" (1965); "Рицар без броня" (1966); "Един снимачен ден" (1969); "Откъде се знаем?" (1975); "С любов и нежност" (1978); "Йо-хо-хо" (1981); "Разходки с ангела" (1990); "Театър, любов моя" (1994); "Всичко от нула" (1996) Сценарист на анимационните филми: "Приказка за боровото клонче" (1960); "Гръмоотводът" (1962); "Гордата лампа" (1963); "Главозамайване" (1964); "Вариации върху стара тема" (1966); "Меко казано" (1983)
КИНОТО ТРЯБВА ДА МИРИШЕ НА ИСТИНА (Аудио запис, 17 март 2006)
Валери Петров: Спомням си една случка със стария Коста Кисимов, който с театъра ни бил в Румъния на турне и като се върнал, го питали: "Бай Коста, вярно ли е, че си имал голям успех там? Че пред хотелската ти стая са се трупали най-големите красавици на Букурещ?" Тогава е бил по-млад от времето, когато аз го срещнах, и той ми каза: "Това не е вярно, не е вярно, но ти го разправяй." Та и тук сега, с тези думи за мен, с които ме представиха пред вас… Разбира се, фактологията е вярна... А що се отнася до суперлативите, ние играем на скромност. Всеки играе малко на скромност. Всеки в себе си в различна степен се харесва и не харесва, познава си се всеки. Та, да се насоча към филмовата работа. Нека да бъде разговор, разберете ме. Иначе аз не знам кое ще ви бъде интересно, кое знаете, кое - не. Между нас има едно или две поколения, повече са даже. Ужасна работа е като си представя, че съм на 87 години и за вас това сто на сто е дълбока старост, както и навремето за нас. Но трябва да ви кажа, че човекът е много хитро животно. Той си измисля за всяка възраст нова естетика, отнасяща се главно към него самия. Ето, и в моята възраст, какъвто ме виждате – плешив, сбръчкан и т. н., човек, като се гледа в огледалото, си измисля тази нова естетика, т. е. "ама, пак си имам някаква чаровност". Казвам тези неща, не за да създавам, така да се каже, топлота, те са вън от киното и не са важни. Просто преодолейте дистанцията във възрастта и в други неща и задавайте въпроси. Иначе съм си написал някакви темички и ще вървя донякъде по тях, но много ми се иска вие да нарушите тази история. За да стане по-живо, да бъде диалогично. * * * Все пак да ви кажа и нещо по-общо за себе си в киното. Началото беше неочаквано. Тук чухте, че съм работил четири години в Рим като аташе по печата в нашата легация. Там, по това време, в първите години след освобождението на Европа от фашизма, избухна великото събитие - за мене велико, на италианския неореализъм. Не знам какво знаете за него, но за мен беше някакво чудо. До този момент Италия беше прочута с кинопродукцията си, която наричаха "ерата на белите телефони". Това означаваше, как да кажа - всичко да е излъскано. А цялата страна, особено Южна Италия, тънеше в мизерия, а и Северната не беше богата. Войната освен всичко не им вървеше на италианците. Такива са били винаги – не са военни и затова на мен лично са ми дори по-симпатични. Дотогава филмите бяха такива – излъскани, всичко да е в ред, телефоните да бъдат бели, да има една любов, всичко да завърши добре.Така беше между впрочем и у нас. Така беше и в Съветския съюз – в най-лошия период за съветското кино по онова време, което, особено хора леви, какъвто бях и аз, младеж запален, харесвахме повече или по-малко. А после разбрахме колко фалш имало вътре, колко неистини... Изведнъж в Рим, където американците са навлезли и с боеве, и разрушавайки не малко от прекрасната страна, са стигнали до северната й граница, по петите им се втурват хората на киното. Зажадували да правят каквото искат, каквото могат. Да намерят в разрез с украшенческите истории самия живот и да го покажат колкото се може по-бързо. По-такъв, какъвто е. С привкус на документалност, с включване на неактьори. А италианците, те са си актьори по начало – вземи го от улицата и той вече е готов. Започват да снимат – без пари, без нищо, с някакви камери, които имат... Между другото, ще прескоча напред - когато почна да залязва неореализмът, не помня кой от тях каза: "Е, забогатяхме и се свърши с нас." Защото в онзи момент от недостатъците - бедността в техниката, пестенето на лента и т. н. - те се изхитряваха да направят плюсове за филмите си. Филмите им затова бяха толкова ярко различни от предишните, защото бяха правени, както се казва, с плюнка. "Рим – открит град", "Шуша", "Пайза", "Крадци на велосипеди", "Земята трепери" срещнаха невероятното смайване на публиката. Тя за пръв път разбираше, че до този момент са я лъгали тотално и че сега това много прилича на туй, което живеят самите те. А и самите автори се смаяха от това, което става с тях. Същевременно тези филми срещнаха невероятен отпор от официалната критика и главно от църквата: "Какво излиза, че показвате нашата страна като страна на просяци и на крадци?" А в този момент това беше истина, следвоенната истина на един обеднял народ. И в нашите социалистически страни и главно в Съветския съюз, когато виждат новите италиански филми, също са усетили, че тук има някакъв друг дъх. Към положителните рецензии и одобренията се примесва и забележката: "Да, интересно е, но не е показан пътят, по който се излиза." Тоест, в тях го нямаше онова, което пречеше и на съветските кинематографисти, и на нас самите - нямаше я дидактиката, нямаше го насочения пръст. При това не много справедливо насочен. Въпреки това, шило в торба не стои - това явление зае мястото си в историята на киното, което заслужава. То се отрази и на мен. Я си представете един такъв млад човек, който обича киното поначало, занимава със стихове и така започва да му се иска и той да хване тази линия на истината, на правдата, на документалното. Колкото и да се изменят линиите и модите в киното, това възпитание, попито без да усетя как, ми държи влага и до ден днешен ме направлява. И не само в киното, а и в другите неща. * * * Но да говорим за истината. Американската поетеса Емили Дикинсън има стихотворение, сигурно неточно цитирам: "Когато ме погребаха и си заговорихме със съседа, и той ме попита : "Ти за какво умря?", аз казах: "Аз - за красотата. А ти?"- запитах го аз. Той каза: "А аз - за истината." "Ами, тогава ние сме братя." И така си говорихме дълго като братя, докато бръшлянът покри устата ни." Мисълта ми е, че красота и истина са близнаци, сиамски близнаци, че не могат едно без друго. Че лъжата може да изглежда красива, но в края на краищата, като се вгледаш, е красотна само. И обратно. Истината може да не разбереш доколко е издокарана, но самият факт, че е истина, я прави красива. Това е симбиоза на двете неща, която върви за всичките изкуства. Затова най-мили, поне за мен, са били филмите, които не боравят толкова много със символика. Не че не може, какви чудесни такива съм гледал! Въпреки това, което най-вече винаги ме е привличало, е киното, което съвсем директно мирише на истина. И затуй обичам не толкова наредените неща, обичам детайла. Животът наоколо е невероятно богат... Качиш се в трамвая и чуеш някой да казва нещо на друг. И като виждаш мимиката, като гледаш типа, като чуеш интонацията, разбираш, че зад простата реплика, най-обикновена, изведнъж има поне три етажа от нюанси, от оттенъци – малко иронични, малко напротив. Хиляди неща зад две думи има. Това търсене на богатството на живота е най-важното, така ми се струва. Ние сме като ловци със сакове за пеперуди. Да го уловиш, да го запазиш и дори да го запишеш. Защото нищо не измисля художникът или, в широкия смисъл на думата, човекът на изкуството. Нищо, всъщност, не измисля от себе си. Или когато го прави, то се чувства. Всичко е един пъзел, мозайка от през годините натрупани случки, които са запазени като далечни в паметта или са някъде под втория етаж на паметта, тази, пасивната. Случки, които смяташ за забравени и които се обаждат веднага, когато ти дотрябват. Човек си мисли, че си измисля, а всъщност – не. Работи със своята памет, която колкото е по-голяма, толкова по-добре. И колкото е бил по-богат животът ти, толкова също е по-добре. Аз зная, признавам си, моят живот не е бил богат, не е бил както на някои – работил това, онова, ох, колко неща знае! Не, аз малко. От медицината, която завърших, нищо не е останало. Останалото най-вече е литература. Чакайте, че се разсеях.... Та, искам да кажа за тези богатства на детайлите. В "Крадци на велосипеди" има епизод, който не се забравя. Защо не се забравя? Ами, защото е прелестно. Героят търси някого по улиците, качва се по разни стълбища. И както търси, влиза в една отворена врата и се оказва в апартамента на римска врачка. А там са се наредили на опашка клиенти. Той трябва да изчака мъничко, защото не може да попита: "Не е ли минал оттук един, не се ли е качил нагоре с едно колело?" И докато чака, гледаме как врачката врачува на един младеж с нос като клюн. Един смешен такъв, и той казва: "Ама тя не ме обича, аз това, аз онова..." А тя го гледа и сякаш забравя, че е врачка, му казва: "Какво да направя аз, като си грозен." Разбирате, колко това е живот, колко е хубаво... Или чешката вълна, която направи серия от филми, наистина прекрасни. Ние все говорехме – реализмът, реализмът. Ама за нашия реализъм... хайде да не говорим, че вече доста се ругае това време, не искам да прибавям гласа си към този хор. Та, има такава сцена в един чешки филм – в един завод празнуват нещо. Старият майстор, заедно с дебелата си чехкиня са седнали и пият съответните бири. Те не са за танцуване, това е за младите. Към тях се приближава неговият чирак, ама, пийнал е много и се е разсантименталничил и вика: "Майсторе, мога ли да седна?" "Разбира се" – казва майсторът. "Майсторе, похвали ме де..." "Какво ще те хваля, я се виж." "А ти преди, помниш ли как ме похвали?" Изведнъж усещаш – пак живот – и оня улегналият, и тоя младок, всичко това е истинско. Друг пример. Не знам дали сте гледали един филм от последните, които са правени по мои сценарии - на Зако Хеския "Йо-хо-хо". Там има един болен, прикован към леглото, и едно детенце, което е влюбено в него, защото си разправят романтични приключения. То влиза в болничната стая и възрастният казва: "Не сега, не сега" - доста грубичко. Момчето се измъква и чака нетърпеливо навън в коридора пред вратата и вижда как излиза санитарката с подлога от там. Тоест, затова е реагирал така, защото е имал тая чиния под себе си. Дреболия, искам да кажа. Но това са отношения. С това дете той говори за велики пирати, а пък то да го види с тая чиния под себе си. Аз това с уговорки го бях казал – една изненада, после ще разбереш защо, какво е станало, какво е било отдолу. И знаете ли какво се получава? Поне аз така си мисля, че от недомлъвките, от тънките въпроси се получава една такава "воалираност". Говоря за истината. Ама животът не винаги е съвсем откровен пред нас. И той е воалиран. Една воалираност така, по-тънка, която иска мъничко поне усилие от публиката, за да разбере това, което става. А зрителят в своето чувство, в подчувството си да каже: "Не ми го казаха директно, а само ми намекнаха. Какво означава това? Това означава, че разчитат на мен, че аз съм зрител, когото те ценят." Тоест, малко се гъделичка неговото самолюбие на зрител. Измислям си, но във всеки случай, ако го кажем по-грубо, това е радост от разбирателство на по-високо равнище. Частица от естетическото или неосъзната частица от естетическото удоволствие. * * * Страници 1, 2
© СБФД За най-добро разглеждане на сайта: оптимална резолюция 1024 х 768, Internet Explorer 6 |
