|
|
|
|
*** |
* * * |
|
За контакти Тел./Факс: (+359 2) 946 10 69 E-mail: sbfd@sbfd-bg.com София 1504, България бул. "Дондуков" 67
|
ШВЕЙЦАРСКА КУЛТУРНА ПРОГРАМА В БЪЛГАРИЯ
СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ДЕЙЦИ
МОИТЕ НАЙ-НЕОБИКНОВЕНИ АРТ РЕШЕНИЯ КАТО ПРИМЕР
ЗА РОЛЯТА НА КУЛТУРАТА В ОБЩЕСТВОТО
6 УЪРКШОПА & ДЕБАТА
Валери Петров; Никола Корабов; Юлий Стоянов;
Виктор Чичов; Константин Джидров
РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ
ЧУЙТЕ СОБСТВЕНИЯ СИ ГЛАС (Аудио запис, 10 март 2006, продължение)
За отношенията ми с актьорите. Дали познават сценария? Тези отношения са шарени, зависи от филма. Например, в "Лачените обувки..." не само не знаеха сценария, а не знаеха въобще за какво става дума. Това бяха мои хора от село – роднини, тетки, лели, стрини. Нощно време поливаха нивите, а през деня снимаха - през целия ден в жегата играеха хората. Питам ги: "Бе стрини, не се ли уморихте?". Ония викат: "Какво, че се уморим. Да играеш цял ден, това какво е. Един път да се наиграеме, та ако може да ни омръзне." Та те двадесет дена играха. На такива хора какво да им четеш сценария, той ще ги натъжи и няма да може да изиграят нито едно хоро. Да не говорим за децата, за тоя тип непрофесионалисти... Големите хиени в американското кино, изработените актьори, с изработените методи на работа си подготвят ролята отдалече, намират начини да влязат вътре в манталитета, в характерите. Но даже и в големите образци на киното виждам кога актьорът не играе, а е в ролята си. В такъв случай историята става най-добре... Често крия сценария от актьорите, защото всеки иска да разбере колко му е ролята. И започват: "Ха-ха... той има повече реплики от моите." "Добър ден..." – започват да те ухажват и всеки дърпа чергата, виждайки себе си в цялата история. То е малко нечестно, но условията при нас са такива – срокове, професионална подготовка, така че май че това е единственият или поне един от по-добрите начини за работа, според мен. Ако искаш да бъде теоретично подготвен, е добре, ама нещата са практически, мама му стара. Това се отнася за актьорите, виж за другия персонал не е така. При оператор, звукооператор и пр. нещата трябва да бъдат страшно изчистени. Даже правейки импровизация, те трябва да знаят от какъв характер ще направят импровизацията. * * * Имам навика да снимам синхронно и взимам лентата, прослушвам всичко и много често си казвам – картината може да е най-добра, но, съжалявам много, звукът е зле. "Ама, чакай, знаеш ли как ми стана движението." Не ме интересува, ще опитаме отново, ще направим така, че изображението и звукът да се покриват. Трябва да се разбере, че картината се състои не само от изображение, но и от звук. Борете се и се грижете за него. Ние отдавна не сме в ерата на нямото кино. Звукът има пристрастие, има обем, има характеристика, има цвят. Вие трябва да знаете цветовете на звука. И ако си възпитате ухото, може би ще откриете много интересни неща. Много ме е занимавала и паузата, т. е. мълчанието в киното. Намерено точно, то може би е най-звучното нещо. * * * Ще ви покажа епизод от "Бягство в Ропотамо", един филм, който бе изяден от критиката от началото до края. Пък за мен това е едно от добрите ми деца, както казват, "сакатото". По простата причина, че се върнах от Чехия и този филм не случайно се казваше "Бягство в Ропотамо". Защото бягството като тема за мен е много важно. Даже като се вторача, пак по системата на преувеличението, бягството изглежда е едно от основните състояния на човека. Например плодът иска да избяга от утробата на майка си, детето иска да избяга от първите класове и да стане гимназист, гимназистът да стане студент, студентът иска да избяга и да стане научен работник, след това иска да се ожени, а след това да се разведе, което е най-... Все да избяга от нещо, да бяга. И всъщност, той бяга, известно ви е накъде отива, има едно място, което се нарича Орландовци. Но какво да правим, това е измамата на бягството. Почваме отнякъде и се задънваме там. Така че този филм беше направен като опит да се върна към онова, което ние сме задънили в себе си и да отидем към по-пантеистични неща, като морето, въздуха, самотата. Да чуеш себе си, ако можеш, да си направиш иронията и да се подиграеш, ако трябва, да изпиташ някакъв сантимент, ако трябва. Съжалявам, че не мога да ви покажа целия филм, но съм избрал финала, който на мен ми доставя удоволствие, което не мога да го разкажа. Може би вие ще останете безразлични, а пък аз винаги, като го гледам, тихо се просълзявам от умиление, от радост, която не мога да ви кажа защо е... * * * Ние живеем много кратко време и искаме да кажем колкото се може повече неща. И май че нищо не казваме, като се забързаме много. Има известна теория, че в малка държава като нашата, понеже нямаме възможност истински да разположим своите течения, своя символизъм, футуризъм, дадаизъм и т. н., искаме да преминем през всичко по-бързо. И може би затова и в соцреализма искаха да вкарат всичко и изведнъж. И ако може да се каже едновременно. Да се изпеят всички песни едновременно, даже да ти се спукат жилите. Това е от чувството за нетърпеливост, че няма време, че ние трябва да застигнем някого, все едно, че някой ни гони. Ама ние сами се гоним, изглежда. Тази припряност, специално за себе си мога да кажа, не ми даде много добри плодове. Защото жанрово съм се хвърлял от история в история, кои от кои все по-противоречащи си и непоследователни. Само от историческото платно винаги съм стоял настрана. Влизам в конфликт с монументалните платна по простата причина, че не мога да ги приема. Като че ли има някакво нечовешко мислене в тях. Всъщност, може би съм един последовател на непоследователността. Това не е хубаво. Докато има хора, които си избират един камертон и си изпяват песента, а тук все да опитаме и това, и това, да не би случайно да сбъркаме... * * * Казвал съм го и друг път, че "Лачените обувки" беше опит да изчистя съвестта си. Споменах ви вече какво каза майка ми - "да си целиват ръцете, и да има кръщенета, да има сватби, и хората да пият, да ядат, да се веселят". Това е единият мотив за този филм, който във времето зрееше в мен по един особен начин. И тъй като, когато снимам, съм в кошмарно състояние, по време на снимките на "Слънцето и сянката" също не можех да спя. И слънцето още неизгряло, отидох да се разходя по брега, дано ми дойде акълът, като че ли акълът ще ти дойде, като се разхождаш. По едно време пристигнаха два камиона със селяни, плажът пуст, защото хората спят, това е курорт. Тези селянки и селяни си запретнаха полите, крачолите, ръкавите навиха, нагазиха във водата и знаете ли какво изпяха? "Горо ле, горо, зелена". И слънцето изгряваше. Това ме порази. Аз се занимавах със спасението на света от атомна бомба, а те пеят "Горо ле, горо, зелена". Нямат песен за морето, а са се обърнали към морето... Това нещо още повече ме хвърли към село и към целуването на ръце. Тогава всъщност написах сценария с чувство за вина. При това разбрах, че не съм много добрият син на своите родители, на своето село, а по някакъв начин съм направил емиграция, избягал съм от тях. Оставил съм ги. И макар че те ме гледат с доброта и снизхождение, дълбоко в себе си усещах, че аз съм ги напуснал вече... Ние си говорим за глобална психопатология или за драматургия, която се смесва, която не се смесва. А като се върна в село, започват да ми говорят: "Ето, картофите сега... всичко е станало на..." Започвам да сравнявам средствата на кинодраматургията с тия думи, с ръждивите гласчета на децата, които пеят около биволите, и сърцето ми се обръща. И разбирам колко по-велики неща ми съобщават те. От тези хора телевизията, изкуството - официалното, не се интересуват. Те сами са си направили собствен микроклимат, в който живеят, един патриархален бит, в който по друг начин възприемат света – не с фукня, а с някакво знание. Просто така, естествено. Тогава почувствах, че моето възпитание и моето образование не е много вярно. И като акт за извинение направих "Лачените обувки...", който е особен поклон към това, което съм преживял като детство, което е почти биографично. Но, разбира се, в художественото произведение историята е нова. Та това бяха "Лачените обувки...". Аз не съм се интересувал как ще го приемат, а имах нужда да се извиня на моите тетки и стрини, на мама и татко да кажа: "Много лош човек съм, извинявайте много." Това нещо не можа да го разбере нито художественият съвет, май че и публиката не можа да го разбере, това си го знам само аз. Това извинение доста скъпо ми струва, но си казвам: какъв лукс, какъв аристократизъм, правих си кеф на душата по някакъв начин... * * * Може би ставам нравоучителен, но, моля ви се, много е важно да имате собствена история и собствени гласове. Всеки има собствено отношение към някого или има безразличие - трябва да го осъзнае. Както и при драматургията - трябва да се знае всеки пункт в нея, от какъв вид е. Дали има странстващ герой, какъвто е Дон Кихот. Той е типичен странстващ герой, който в своето странстване се докосва до неща, от които ние разбираме неговото светоусещане. Като правиш своята драматургия, лесно можеш да се изправиш на нокти и да кажеш: "То после ще ми дойде." Като че ли това е мензис – ще ти дойде... Казвам ви, изберете вашата собствена структура. Тя може да е мърлява, нескопосана, може да бъде отпусната, недисциплинирана даже. Но чуйте си гласа! Истински. Затворете си очите и чуйте! Тогава може би ще намерите истинския път. Може да обичате страшното, смешното, парадоксалното, печалното, символичното, ритмичното, неритмичното... И даже ако имате чувство за безсмислие, осмислете безсмислието. То също има своя физиономия. Но във всичко трябва да чуете себе си. Това, което ви говоря, възприемете го като нещо чуждо, което не ви интересува, но ви давам само пример вие да чуете гласа си, а не да ме чуете мене. Ще чуете и много други хора, които воюват за собствения си глас. Искам да подчертая, че в съвременния комуникативен свят, който е агресивен с клипове, с Азиси, с какво ли не, с цялата тази глупост или не, вие би трябвало да имате селекционно чувство, за да защитите собствения си портрет, собствения си глас. Това е страшно трудно, от вас се изисква смелост. Но разберете, че това е единственият път, по който може да се защитите. Ако някъде се спънете, намерете сили, излекувайте си колената, пак почвайте! Но недейте да започвате така – не желаеш нищо да кажеш, пък го правиш. Дето Горки има една приказка: "Какъв водач ще бъдеш ти, щом пътят ти е непознат."... Абстрактно или не абстрактно... Ако вие имате ваша собствена песен и ми разкажете песента написана - ще стане. Ако нямате песен, а само правите формални неща – няма да стане... Сънувайте го това, което го казах. * * * А в Чехия отидох… - само не искам да се пиша дисидент, но ми захлопнаха вратите на няколко сценария след "Вълчицата". Един филм, който много си харесвам. Може би е малко театрален като структура, но е най-страстният ми филм, с най-страстно изиграване и от Илка Зафирова, и от Калата, от всички актьори докрай. Хората там бяха побеснели на темата "страст". И сега мога да ви кажа, че се фукам, когато стане дума за падането на Берлинската стена, защото ние през 64-та бутахме "стената" с тая ограда във филма. Нашите филми не се разпространяваха широко и не можем да кажем, че сме пророци в бутането на стената и така останахме в подножието на "Пинк флойд". Но няма значение, ние трябва да си знаем собствената песен, ние сме си бутнали стената през 64-та година, пък те да си я бутат по-късно, когато са решили. Това е техен въпрос... Та тогава една година се мотах, нищо не става. Неочаквано, да не кажа един луд, но умствено не съвсем добре човек, ми предложи да снемем юбилеен филм за българския флот. И се оказа, че този човек няма нищо общо нито с киното, нито с флота. Аз се подлъгах по него, отидох при Георги Найденов, шефа на "Тексим", и казвам: "Другарю Найденов, доколкото разбрах, искате да се прави филм за вашето корабоплаване, за 50 години Български флот." Той се учуди, но: "Я спри, знаеш ли, че това е идея, хайде да го направим." И той се хвана, купи ни микробус с въздушно охлаждане, издаде ни морски паспорти, отидохме в Африка, където често бъркаха BG с GB... И тъй като ме попитахте дали съм правил поръчкови филми - не съм. И този не беше поръчков. Те не знаеха какъв филм ще направя. Всъщност, в това дълго пътешествие с нашия кораб, чийто капитан беше много готин човек, приличаше на Жан Габен, ние не направихме филм за флота, а за двете култури между два бряга. Наричаше се "Пътешествие между два бряга". По същото време Анжел Вагенщайн написа сценария "Езоп", предложи ми го, поеха го и чехите. И след това по чисто естетико-любовни причини аз останах там и направих още два филма. * * * Сега на следващия въпрос - за езоповския език, с който често се е налагало да се работи в нашето кино. Езоповският език, продължавам да мисля така, създава много повече възможности при положение, че искаш да кажеш индиректно нещата, а не директно. "Директно" е документален принцип, а другото изисква друг тип усилие, за да можеш да кажеш нещо с по-други думи. И често това не е страхливост, а художествен метод. Разбира се, ако е художествен метод, е добре, но ако от уплаха го правиш - не е красиво. * * * Напоследък не съм гледал много филми, нямам много любопитство към киното. Не е хубаво... Гледах "Детето", който получи награда в Кан. И се изпокарах с едни хора, няма значение... Подобен примитивизъм.... не може ти половин час с автобуса нанякъде да вървиш, не се случва нищо, едно тъпо пъпчиво момче, което се държи инфантилно... Филмът може да се развие, според мен, за три минути. Питате харесвам ли "Мила от Марс". Това според мен е филм – пример за неосъзнаване на вида на драматургията. Тук има също странстващ герой. Странстването на героя си има също подчинен ритъм, в който той се движи - кога влиза в него, кога излиза извън него. Дали хората, които са "извън" този ритъм, са илюстрация на нещо, което е отделно, т. е. са описани, че са странни като хора, а не че са в съдбата на човека? Тук имам чувството, че хората, които бяха около главната героиня, бяха интересни сами по себе си. "Я, колко са интересни" – казвам си, и не включвам всичко това в драмата на това момиче, ако смятаме, че това може да бъде драма, не знам. Когато твърде хлабаво започваш да свързваш героя си с другата линия, филмът започва да се разпада, настъпва "отлепване" на филма. Много ми хареса началото. Филмът започна странно, динамично, такова едно съзнателно безсмислено, клипообразно правене. Но основното чувство беше едно ритмично въвеждане към една история. За съжаление, след това начало си отидох, имах важна работа, и си викам – как изпуснах филма, мама му стара. След време го гледах и възникнаха тези въпросителни. Виждам, че режисьорката е способна и изглежда има бъдеще. Но не ми е ясно, ще го кажа грубо, не ми е ясно от коя партия е. Нали ме разбирате? Не става дума да ги разпределиш на леви и десни, по някакви други признаци и т. н., но трябва да има социално чувство някакво. Тук това е напуснато и затова любовната история накрая, с която завършва филмът, за мен беше недоумение, а не любовно преживяване. Защо тя се е закачила за тая любовна история, за която се изповядва? Аз трябва по някакъв начин да застана зад героите, зад героинята, да съпреживея, да се идентифицирам, за да стане катарзисът. А аз оставам в недоумение. Така че в първия момент затова замълчах на вашия въпрос. Не мога да кажа еднозначно, имам много въпросителни. Ще ми се това момиче да поработи, да има дисциплинирана драматургия. Иначе изпадаме в синдрома на всички български филми – ние сме майстори на епизодите, но не можем да направим цялостен филм. Епизод направим, филмът – го няма. Защо така?... * * * Какво е останало пренебрегнато или неосъществено в моята душа? Всеки човек, особено когато се докопва до моите години вече, има една особена ненаситност, която не мога да разбера откъде идва - да продължи още, да продължи още. Да иска да работи, да не спира. И през цялото време се пита: "Какво искаш да кажеш повече ?" "А бе, толкова неща искам да кажа", и изброява маса неща, които иска да разкаже, истории. От жанрова гледна точка на мен наистина много неща ми се правят. Не маниакално месиански - "сега ще кажа нещо, та да изтръпне светът". Става дума за неща, които ми се струват важни и занимателни. А също и формални - видове разкази, видове начини на монтиране... Монтаж във вид на валс... та-та-та. Толкова дълъг, къс, толкова дълъг – къс. После почвам да разминавам – звукът да бъде в ритъма на танго, монтажът във вид на валс. Какво ще се получи? Толкова е любопитно! * * * Преди години в Карлови Вари за първи път направиха фестивал на слабо развити кинематографии. Беше невъобразимо нещо! Бяха дошли и от Монголия със своя филм "Хохоженица". Режисьорът беше толкова - 1.43, като Ленин беше висок. Зад него - техният Евгени Михайлов и най-висок беше техният Грозев. По ръст ходеха, с еднакви костюми – сини, и със зелени гребенчета. И се разхождаха през цялото време – вървеше техният Грозев, техният Евгени Михайлов и накрая Хохоженица. Те не знаеха никакъв език. Само режисьорът знаеше на руски следните думи: "Я монгол, из Монголии, режиссер, "Хохоженица" мой фильм. Мой фильм "Хохоженица". Журналистите умираха от радост, защото това е голяма екзотика. Задават му разни въпроси, а той: "Хохоженица" мой фильм, я монгол..." И все така по време на цялата пресконференция. Самият филм, аз му завидях, това бе също портрет на света. Той забил една камера с 300 метра материал, монтирал я , а в дъното поставил трактор, който оре. Тракторът оре и само се чува "там, там, там , там..." Скрива се от кадъра. Камерата си стои. Връща се тракторът – "там, там, там, там..." И отново. Петнадесет минути ора този трактор. С това искаха да покажат "колко ни е грамадна нашата пустиня". Появиха се и двама герои, девойката беше с мокра юнашка фланелка и черни гащета, явно се е къпала някъде. Тракторът ореше през цялото време. Това беше филмът. Отидох и целунах по главата Хохоженица: "Ти си гениален, бе братко, какво е това кино, което ти правиш, напук на всичко." Накрая те получиха диплом. Хохоженица, понеже знае много добре езици, реши, че това е Първа награда. Върви из Карлови Вари с дипломата, не може да спре: "Хохоженица, мой фильм." Жестоко. Що нещо съм видял, не мога да забравя на Хохоженица филма. Не можеш, страшно личностен филм, пример за собствен портрет. Разбира се, той не можеше да бъде разпространен, нищо общо нямаше с американските фукливи разпространения. Обаче е Хохоженица! Съжалявам много... Е, в "Слънцето и сянката" съм направил един мой Хохоженица. Една подводна сцена има, в която ми хареса да се разделя с реалното време. Тоест, една целувка в морето под водата трае примерно 10-15 секунди, а аз реших, че може да продължи безкрайно, колкото може. И взех, че заснех, че толкова им е хубаво на влюбените, че не могат да излязат из-под водата. Това, разбира се, е хипербола, метафора е. Казвам ви го като пример как човек може да преувеличи нещата, за да запази красотата им. Поне така претендирам, не знам дали е така. * * * Много са тежки условията на работа в това проклето кино, хайде да не го казвам изкуство, но в професията кино. Трябват пари, които особено сега човек много трудно може да намери. И всеки би се отчаял – какво ще правя? То си е и за отчайване, между другото, аз говоря и за себе си. Вече десет години като идиот се мъча и нищо не мога да направя. Много е трудно. Представям си на вас колко ще ви бъде трудно при положение, че нямате киноструктури, нямате лоби, както се казва по модерному. Ако толкова го обичате, поне започнете да си правите, така да се каже, "въображаемо кино". Въобразявайте си, че правите кино, разкадровайте, анализирайте от колко кадъра се състои, какви крупности употребявате, защо, научeте обективите, мислете си защо този цвят, а не онзи. Опитайте се по някакъв начин нещо да откриете, нещо да си преживеете. И ако намерите малки камери, снимайте, хайде условно да кажем, животинки, котка, куче, мухи. Нещо правете, правете някакви разкази от тях, създавайте си нещо, което може да бъде минимално, но може да се окаже, че всеки ще направи своя "Хохоженица". Опитайте, ако толкова обичате професията. Ако не я обичате - тя сама ще отпадне от вас.
Страници 1, 2
© СБФД За най-добро разглеждане на сайта: оптимална резолюция 1024 х 768, Internet Explorer 6 |
