Моите най-необикновени арт решения

СБФД

***

* * *

Начало

За нас

Ръководни органи

Председател

Творчески гилдии

Официални становища

Европейските ценности

са наши ценности

Новини

от света на киното

Програма МАТРА / КАП

Кино & Хепи енд & Закон

История

За контакти

Тел./Факс:

(+359 2) 946 10 69

E-mail: sbfd@sbfd-bg.com

София 1504, България

бул. "Дондуков" 67

Изкуството

на визията

ШВЕЙЦАРСКА КУЛТУРНА ПРОГРАМА В БЪЛГАРИЯ

СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ДЕЙЦИ

МОИТЕ НАЙ-НЕОБИКНОВЕНИ АРТ РЕШЕНИЯ КАТО ПРИМЕР

ЗА РОЛЯТА НА КУЛТУРАТА В ОБЩЕСТВОТО

6 УЪРКШОПА & ДЕБАТА

за студенти от Националната академия за театрално и филмово изкуство "Кръстьо Сарафов", Софийския университет "Климент Охридски", Нов български университет, Югозападния университет "Неофит Рилски"

и други колежи по изкуството с:

Рангел Вълчанов; Валери Петров; Юлий Стоянов;

Виктор Чичов; Константин Джидров

НИКОЛА КОРАБОВ

Завършва кинорежисура във ВГИК, Москва, през 1956 година. Работи в СИФ "Бояна".

Преподавал е кинорежисура и актьорско майсторство в НАТФИЗ, в момента е преподавател във Варненския университет.

Режисьор на игралните филми: "Димитровградци" (1956, заедно с Дучо Мундров); "Малката" (1959);

"Тютюн" (+ сц., 1962, Първа награда - Варна, 1963, селектиран за фестивала в Кан, 1963); "Вула" (+ сц., 1965);

"Свобода или смърт" (1969); "Гневно пътуване" (1971); "Иван Кондарев" (+ сц., 1974, "Златна роза" - Варна, Специална награда на журито в Сан Ремо); "Юлия Вревска" (1978); "Орисия" (+ сц. + муз. оформление, 1983, Награда за режисура – Варна, 1984); "Копнежи по белия път" (+ сц., 1987); "Поверие за белия вятър" (+ сц., 1990)

Режисьор на документалните филми: "Никола Вапцаров" (1952); "Аз не живея един живот" (1980); "Сто каба гайди"

ВИЕ ТРЯБВА ДА СЕ РЕАЛИЗИРАТЕ ТУК

(Аудио запис, 23 март 2006)

Никола Корабов: Извинете, че не си свалям шапката, правя го само в църква. Суета, пишете го в рубрика "суета".

Предварително казах, че бих говорил най-много за киноактьорството, тъй като то ми е толкова скъпо, колкото и кинорежисурата. А двете пък са неделимо свързани – киноактьорство и кинорежисура. Но тъй като тук присъстват и много актьори от киноактьорския клас на Варненския свободен университет, трябва нещо друго да изберем.

И искам да ви покажа филма "Вула", който не сте гледали. Едва миналата година успях да си го набавя на касета, от 1965 - точно след 40 години. Докъде бяхме стигнали само – да не притежаваме собствените си филми на касети!, като за тази касета ми поискаха две хиляди лева - за да ми презапишат филма. Но стана така, че ми я подариха... Филмът беше нападнат, критикуван, спрян и Радой Ралин, покойният, беше написал отгоре върху статията във вестника, който ми подари: "Една нула изплюла хула за "Вула"."

* * *

Много хубав въпрос ми задавате - как виждам вашето бъдеще? Като много тежко! И това не се отнася само за всички киноспециалности.

Защо съм такъв песимист? Защото, направо трябва да си го кажем - българската кинематография е разрушена. Въпреки че има Киноцентър и Национален филмов център, който като институция е създаден по друг закон. Тоест, не регулира същностните процеси, които трябва да протичат в българското кино.

Сега българското кино не присъства в духовния живот на нацията така, както е присъствало допреди 15 -17 години. Като казвам това, да не си помислите, че одобрявам изцяло периода, в който то е съществувало преди тези 17 години. Но тъй като такъв един разговор би бил много дълъг и много тежък, не искам да говоря за онзи период, а ще говоря само за тези 17 години.

И в резултат на това, че духовната жажда на българския зрител не се захранва от българско кино, естествено, тя се захранва от други кинематографии. Кои са тези други кинематографии, вие ги знаете по-добре от мен, но те никога няма да задоволят жаждата на българския кинозрител за собствено, родно кино. Защо? Защото то би трябвало, ако е истинско кино, както са, да кажем, унгарското, полското, да отговаря на всички въпроси, които възникват пред обществото.

Какво му пречи? Готов съм на дълъг разговор до сутринта, ако искате, защото тези 17 години и ден, и нощ ги сънувам, превъртам напред-назад лентата – този процес непрекъснато върви... Какво му пречи? Пречи му законът.

Искам да кажа, че никога българското кино няма да бъде истински частно. То не може да съществува като такова, това трябва да го знаете и вие. Българското кино трябва да бъде дотирано от държавата. Но не дотирано, за да стават кинематографистите милионери, милиардери или виладжии, а за да удовлетворява духовните нужди на нацията.

Има ли киното ни днес функцията на морален коректор? Няма! Е, естествено, че преди, колкото и да са били тежки времената, колкото и да са били тоталитарни времената, хубавите, големите филми се опитваха да отговарят на някаква жажда на зрителя да търси отговорите на задаваните му от живота въпроси.

Но да се върна към притесненията ви за вашето бъдеще, защото казвате, че не го виждате в България. Аз ви разбирам, готов съм на този разговор, но той ще си остане само в тази зала. А разговорът трябва да бъде на общонационално ниво.

Когато Киноцентъра го продадоха по най-безчестния начин, част от кинематографистите написахме писма до всички висши хора, които управляват тази държава, и заявихме, че българското кино се лишава от национална идентичност. И не само то, а българският гражданин преди всичко се лишава от национална идентичност. Казахме, че и Законът за киното е безкрайно неточен - сегашният закон, който управлява киното. Виждате, че никакъв отговор не се получи. Никакъв, нищо! Всичко си заглъхна, все едно, че нищо не е станало.

Може би никой от управляващите не иска да има българско кино? Как другояче да го кажа. Това е тежко, тежко е преди всичко за българския зрител. Но е тежко и за всички млади хора, които учат кино. А интересът към учене на кино е огромен.

А за отиването някъде другаде... Аз пообиколих… и по-рано знаех света, и сега го пообикалям. Това "за отиването някъде другаде" го оставете като мечта. Вие трябва да се реализирате тук. Тук, тук, в България, тук да правите кино. Един, двама, пет може и да отидат в чужбина. Но, давам ви пример с актьорите. Като започнем от Ваня Цветкова, и ще изброя още пет актриси, от които една се самоуби, и ще изброя още десет студенти по киноактьорство - които никъде не успяха. Просто, защото всяка страна си има свои критерии, идентичности, олицетворения на националност, на характер, на етнос, ако щете, на психология, на морал и т. н...

* * *

Сега, като казвам това, не прехвърлям цялата вина само на управляващите. Вината е преди всичко наша, на кинематографистите. Защото, когато сриваха Киноцентъра и когато сриваха българската кинематография, ние, в плен на абсолютните се заблуди, че идва свободата, нали?, ние не забелязахме, че всъщност нас ни зачеркват и затриват от присъствие в националната ни култура, от територията, която помага за изграждането на националния дух. Някой иска да разруши този дух, той вече е в ужасно състояние.

България, според мен, е в един нравствен хаос. Народът, зрителят – той вече е в нравствен хаос, губи критерии. Те бяха, един път, разрушени. Но той губи вече и християнските критерии, които ужким били трайни. И те не са толкова трайни. И човек се превръща в един отчужден човек в собствената си страна.

Някои казват, че това било замисъл, огромен замисъл – да се подмени населението на България. Тук онемявам. Онемявам... Как, какво говорите Вие? "Та това е райска страна!", казва го при това човек, който е обиколил от Япония до Канада. Да сте видели за тези 17 години някой филм да е защитавал идеи близки до тези?...

* * *

Дълго може да се говори защо киното ни днес не съществува като част от духовното самосъзнание, самочувствие, саморазбиране... Киното е саморазбиране.

Аз винаги съм казвал, че Америка рано осъзна значението на киното. И друга държава много рано осъзна това – съветска Русия.

Но Америка е в по-правилния път, защото отиде в защита на човека. Изработваше един американски начин на живот, в който имаше един американски човек. Този човек трябваше да е религиозен, да има семейство, да е състоятелен... Някои казват, че това са митовете на Америка. Бил съм там и то не за една седмица. Това не са митове, това са движещите сили на тази нация. И киното им взима огромно и активно участие в съставянето на този, хайде, дори да го наречем, някакъв нормативен американски облик на живот. С всички критики към него – пък и те сами се критикуват и правят жестоки филми за своя американски начин на живот, но и жестока възхвала правят. В смисъл на хубава възхвала. Те разбраха това значение на киното. Даже, ако гледате "Оскар"-ите, може да видите измененията, които стават в американското общество откъм психологически, народностен, обществен характер. Днес "Оскар"-и не се дават за филми като "Клеопатра", "Бен Хур"... Дават се за "Сблъсъци". Та той е нетипичен американски филм! Дават се за "Капоти" – нетипичен американски филм.

Главната ми мисъл е, че Америка с времето мина през уестърните, през разказите за планините с каубоите, през филмите-приказки ... Филмите са вече легендата на Америка. Това го постигнаха!

И други нации го правят. Унгарското кино е силно аналитично, строго до жестокост, до безпощадност към себе си и към обществото. То изигра огромна роля за това, което е сега Унгария, и продължава да играе същата роля. Казват, че в момента там унгарските филми се гледат повече от американските. Защо? Защото са проблемни, защото отговарят на някаква вътрешна повеля. Обаче органична, не предизвикана от пропаганда, от законови мероприятия. Тази грижа тук, у нас, не я усещам.

* * *

Страници 1, 2