|
|
|
|
*** |
* * * |
|
За контакти Тел./Факс: (+359 2) 946 10 69 E-mail: sbfd@sbfd-bg.com София 1504, България бул. "Дондуков" 67
|
ШВЕЙЦАРСКА КУЛТУРНА ПРОГРАМА В БЪЛГАРИЯ
СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ДЕЙЦИ
МОИТЕ НАЙ-НЕОБИКНОВЕНИ АРТ РЕШЕНИЯ КАТО ПРИМЕР
ЗА РОЛЯТА НА КУЛТУРАТА В ОБЩЕСТВОТО
6 УЪРКШОПА & ДЕБАТА
за студенти от Националната академия за театрално и филмово изкуство "Кръстьо Сарафов", Софийския университет "Климент Охридски", Нов български университет, Югозападния университет "Неофит Рилски" и други колежи по изкуството с:
Рангел Вълчанов; Валери Петров; Никола Корабов;
Виктор Чичов; Константин Джидров
ЮЛИЙ СТОЯНОВ
УВАЖАВАЙТЕ МАТЕРИАЛА! (Аудио запис, 7 април 2006, продължение)
Въобще операторите бяха хора с призвание, макар и да имаше и случайно попаднали – колко му е да се научиш да натискаш копчето. И понеже започнах да споменавам различни хора, ще спомена и Христо Ковачев, също оператор и режисьор, вярвам, че знаете това име. Той много точно боравеше с "една глава - една камера". И беше чудесен оператор, можеше да улавя неща, които не всеки виждаше. Снимаше самостоятелни обекти, след това мина към самостоятелни филми, които са много важна част от историята на българското кино. Но след като бе стигнал до страхотни попадения за човека и времето, не можа да избегне официозното, налагано тогава на всяко изкуство, на киното също. И Христо Ковачев, един от най-талантливите, също създаде официозни филми. Аз от сърце му завиждах за някои негови по-ранни филми и съм му го казвал. А после ме беше яд, че прави работи, които не трябваше да прави, и също съм му го казвах. И накрая направи "Овчарско", който възторжено се прие навсякъде и от всички! Така че Христо Ковачев се върна към своето, към същностното си. * * * Когато започнах да работя в документалното кино, се правеше така: ако имаш някаква идея – даваш я. Можеха да я приемат, можеха – да не я приемат. Обаче има неща, които трябваше да се правят независимо от всичко – дали по поръчка, дали по искане на някого. Ако направиш филма – добре, ако не го направиш – ще ти помогнат, ще стане. Ала възможността сам да изразиш себе си - не, че беше спъвана, - но инициатива за това като че ли нямаше. Аз поне дълго време смятах, че не мога да направя това, което искам – първо, защото още не съм се научил на кино; второ, защото, де да знам, не, че ще ме спрат, ама .., дали ще мога да изведа нещата както трябва. Бях много объркан какво да правя. Точно по това време се появиха възможности за някакви реклами и директорът на Студията ме извика: "Трябва реклами да правим. Това ще е полезно за студията, а и за вас ще има работа." Той беше един такъв запален човек - Георги Панчев. Казват, че всички в ръководството от онова време били не знам какви си, но трябва да се знае, че между тях имаше дълбоки, сериозни и с отношение хора, които наистина искаха нещо да се върши и помагаха, поемайки и доста рискове... Само да напомня, че при Георги Панчев започна да се прави "Фокусът" на Радой Ралин. Така започнах да правя рекламни филми, навих се, запалих се. Аз съм така, нещо като "първомайстор". Направих една нормална реклама за ТАБСО с актьор – Стефан Илиев. След това за минералната вода, която се появи за пръв път бутилирана. В нея показах как актьорът Константин Коцев ходи - такъв един, кофти му е, изпива една минерална вода и става свеж и прекрасен. Реклама! Направих и за млекоцентралата "Сердика", която беше току-що създадена. Там използвах дикторски текст и една нарисувана крава, която отначало се чуди защо й взимат млякото, но след това е доволна. Излезе рекламата, а във в. "Народна култура" се появи един, ама съсипващ текст: "Кравата е доволна, ама зрителите не са доволни." Съсипа ме. Но беше съвършено правилно - човек защо трябва да се занимава с работи, които нито ги разбира, нито ги знае. Върнах се към това, за да кажа, че човек няма ли отношение към материята – нищо не става. Ще виси, ще изпълнява план. Няколко години аз изпълнявах план, след като пропаднах с тази моя идея... Но като гледам сега телевизионните реклами, се чудя, защо толкова драматично преживях този опит. Та в един момент, когато мислехме, че нищо особено не може да се направи, се оказа, че дойдоха по-млади хора, които разбъркаха работите и промениха критериите. Имам предвид Едуард Захариев, който след това отиде в игралното кино, Оскар Кристанов, който остана в документалното, Георги Стоянов, който после влезе в игралното...Те създадоха едно ново усещане, което увлече и нас, които вече работихме в студията – Невена Тошева, която отначало беше монтажист, а след това режисьор в хрониката, мен... Започна едно раздвижване. Януш Вазов и Лада Бояджиев обогатиха жанровете в посока на публицистичното и поетичното. Людмила Шишкова експериментираше с формата. Започна "преливане" между поколенията. Ако аз съм благодарен за нещо, това е, че установих контакт с по-младите. Със смяната на поколенията постепенно се създаде онзи тип естетика, която нещо разчупи, размърда, за да се стигне до това – неофициално признато, но признато!, че в нашето документално кино нещо живее. Филми като "Толкова ли съм лош?" на Невена Тошева, "Люпилнята" и "Майсторът" на Оскар Кристанов, "Сол" на Едуард Захариев, "Жеко Манолов" на Георги Стоянов, с начина, по който поглеждаха към героите, вече са филми - не са само летопис на епохата. Тези филми, към които се прибави и моят "Другарска среща", на един фестивал във Варна колективно получиха Наградата на критиката. При това ни оцениха и ни дадоха наградата тъкмо за филми, които даже не бяха допуснати на фестивала. И тогава разбрах, че критиката не само може да те удари, като направиш глупости, но ако направиш нещо свястно, може да го улови и да го види. Така тогава ние получихме наградата колективно – Еди Захариев, Оскар Кристанов, Георги Стоянов, Невена Тошева, аз... Беше странно, необичайно – филмите ги нямаше, но понеже се бяха навили да ни помогнат, да тръгне, да се развие тази нова посока, ни подкрепиха. Беше голям стимул, така ние пробихме. Явление в нашето кино наистина беше и сатиричната редакция "Фокус", която бе създадена по идея на Радой Ралин. "Фокус" толкова много направи за нашето документално кино – разчупи го, разтвори хоризонта му, превърна се във феномен и хората го очакваха, вече не пропускаха приложението. След време се появи един театрален режисьор и актьор - Никола Ковачев. Той впечатляващо влезе в киното с документални филми, които направиха втория удар. Да не очакваш, че театралната естетика може да се трансформира по начина, по който той го направи. Просто не мога да повярвам, че в България са направени филми като неговите "In Memoriam", "Зимно време", "Е, и?...". Едно кино не се прави от един глас. Традицията на Жандов, тази на младите, за която споменах, всеки постигаше нещо и от всичко това се получи документално кино, което остави някаква следа. * * * Ще ви покажа един от последните "Фокуси", който Радой пусна в производство - малък късометражен филм за Ботевите тържества. Регистрира едно събитие, което като събитие доказва доста безумни неща. Съвременниците знаеха, че така се правят работите – с кебапчета, с панаир, с маймунки, с бира без надценка... За мен поразяващото беше, че и "Тото"-то си беше намерило място там. Затова реших, че всичко трябва да бъде показано така, както е било уловено. Казвам го, защото един от големите и сериозни въпроси, които стояха в документалното кино, бе въпросът за "намесата – ненамесата", за възстановката и инсценировката или за автентичността, и т. н. Аз съм този, който държах на абсолютната чистота и ненамеса в нещата, ако искаме да изразим по най-точен начин събитие, обект. Колеги ми казваха: "Ама ти, кинаджия ли си или какво? Какви възможности имаш тук – разстрел на Ботев, панаирджийско стрелбище, тото-фишове... Обиграй всичко това. Не разчитай само на финала... Кой ще те разбере?" Аз: "Който ме разбере!" За мен това, което видях на Ботевите тържества, беше потрес. И мисля, че ако бях направил "кинематографичното", което беше в ръцете ми, вие сами виждате – то е тука, малко разместване и щеше да превърне това нещо във фойерверк, щеше да бъде чудно! Тютинка! И маймунката, и пр., и... Ботев си е отишъл. Щеше да бъде интересно кино, но нямаше да бъде кино за това събитие и за това отношение. Грешен съм, обаче продължавам да смятам, че така трябва да бъде. Аз така смятам, а вие може да не смятате така, защото сега на всеоръжие е всичко. Но мисля, че е важно това да се знае. Искам да ви препоръчам да си гоните онова, което си имате наум, и да уважавате материала. На мен винаги са ми казвали, че прекалено изсушавам нещата, и сигурно е така. Но продължавам да мисля, че така трябваше да бъде. * * * Случи се миналата година да правя филм за Валери Петров. Не "случи се", а много отдавна исках да го направя. Заснехме разговор с Валери Петров, който се оказа много голям, затова направихме нещо като "първа част", но която си е самостоятелна. Нарича се - "За възможността да се живее". Предварително си говорихме, как да го направим, за да не стои Валери неподвижен непрекъснато пред камерата. На филмите с "говорещи глави" вече им мина модата. Но аз избрах все пак Валери да стои пред камерата, да говори и на който му е интересно - да слуша, на който не му е интересно – да не слуша. За мен всяка негова дума беше важна. И според мен той каза неща, които пред никого не е казвал, които ние, слава богу, успяхме да изтръгнем и които са част от историята на българската литература. А и на българската история, изразена по определен начин чрез един човек на духа и на словото, който е доста високо. Затова поех риска точно така да присъства във филма, а не да ходи насам-натам. Казвам го, защото филмът се хареса много, но някои питаха: "Не можеше ли малко да го раздвижиш? Освен това какво ще разберат, да кажем, учениците? Не трябваше ли да се направи по-достъпно?" Ако има възможност, ще го направя в другата част. Валери много интересно говори за преводите си и разчитам те да бъдат "покрити" предимно с Шекспир и с всички възможни постановки с негов превод, от които също може да се получи "кинематографичност". Филмът работихме с Ицко Финци, който помогна много да стигнем до това, което трябва. Разбирате, че и досега не съм се отказал от този начин да изсушавам нещата, да ги оставям такива, каквито са, и да не използвам могъщата сила на киното - с целия риск за това и с цялата отговорност. * * * Всеки филм се прави различно – тръгва се от материала. Не е хубаво да се повтаря човек. Интересното е непрекъснато да търсиш различните средства, различния подход, различното решение. Бях направил филм за Захари Стоянов само върху документи. Разчитах на чистия документ и смятах, че документът е страшно важен, и сега смятам същото. Но тогава плахо подозирах, че и документът може да лъже. И той лъже и трябва много да внимаваш. След "Захари Стоянов" започнах филм за Любен Каравелов и не ми се искаше отново да бъде по документи, защото ще е скучно, затова инсценирахме епизод от живота на Каравелов, който го има в един материал. И това разиграване, репетиране на този момент даде повод да се отиде към друго нещо, което беше за мен важното - разнищване на историята, при което зрителят все пак да бъде вътре в събитията... Или да взема филма за Съединението – "По начин най-благороден". Ако навържем само фактите от Съединението - какво става? Фактът е факт. И избрахме начина да покажем това действително единствено българско нещо, направено само от българи, през очите на цяла Европа, за да се види и какво е отношението на Европа към това събитие, и нашето към Европа. И си спомням, че измъчих всички с огромното количество архивни материали, които сценаристът Влади Киров мъкнеше, а операторът Иван Цонев още сънува кошмари от хилядите репродукции, които направи за този филм. Мисля, че има смисъл от такова ровене. Същото беше и при филма, който направих за площад "9-ти септември". Смятах и продължавам да смятам, че чрез нещата, които са ставали на този площад, може да се разкрие историята на България. Направих го в два филма, но, за съжаление, не довърших темата за Площада. Материалът стои и сега, и ако се намери възможност, може да се направи трети филм, в който да се съберат нещата. Предпоследният ми филм пак е за България и Европа, в който, както и за Площада, ми се видя интересно да се види историята ни от най-различни гледни точки, за да се осмисли националната съдба. Да се види през какво сме минали, къде сме отишли и какво ни чака, ако караме все така. Заглавието е "България: база данни", тъй като в него има една огромна палитра от факти, от случки, през които светът ни е виждал и ние сме гледали света. И затова решихме да го направим от различен материал – да има архив, ние да заснемем нещо, да има исторически знаци... Когато го събрах и го гледах като филм, мислех, че съм кой знае какъв новатор. А се оказа, че не съм , т. е. такова нещо си е съществувало и съществува. Казва колега: "Това е един пачуърк". Аз понеже не съм англоговорящ, правя се, че разбирам. След това научих, че това е тип изделие, който съчетава различни елементи, както се прави покривка за легло. Това е американска практика, която се е превърнала в изкуство. Знаех за това, ама чак така, че аз съм носител на пачуърк в България, не очаквах!... Филмът се прие много добре. Никоя телевизия не поиска да го купи. На една прожекция млад човек каза: "Този филм не го приемам." След това започна дискусия, едни го приемат, други - пак не го приемат, и като се разотивахме, дойде този, въпросният, и ми казва: "Много хубаво направен филм, между нас казано." Не че е проумял, той ги знае работите, обаче не иска да признае, че идеите в него не е харесал, не ги обича. Той е българин и ако аз съм направил един антибългарски филм – да си тегля последствията... Антибългарски? Ами аз по-патриотичен филм не съм правил! Но нека и да се похваля - един компетентен човек ми каза: "Това е нещо като "Оптимистична теория за нашия народ"." Аз се изпотих чак... Това ми беше достатъчно след всички ругатни. Хайде, да ви покажа финала на филма - един размисъл "ако това беше, ако онова не беше, ако не знам какво ли не беше"... Вие сте млади, но ние сме израснали с това - "на нищо не приличаме, ама, ако не беше турското робство, ако не беше това, ако не беше онова" ни блокира и мисля, че по някакъв начин оказва влияние и на сега съществуващата апатия и примирение. Но при една от последните прожекции отново се поставиха въпросите за национализма, за българското... Значи, имаме някакъв скромен принос – да се разбърка малко в главата, това е важно, нали? Тук да раздвижи нещо, каквото излезе – излезе. Филмът не може да промени света, но може да помогне малко да се променят умонастроенията ... За разлика от "една глава - една камера" над него работихме няколко глави и си спомням как навремето един голям чешки режисьор го бяха питали: "Как ги правиш тия хубави филми?" А той обяснява: "Как ги правя? Просто ги правя. Събирам си екип." Това, което е ясно за всеки кинематографист открай време, той го каза с една дума. Както виждате, има различни становища как се прави кино. Филмът зависи от съвестта на режисьора, от работоспособността му, но зависи и от окото на режисьора да си подбере екипа. Факт е, че аз имах късмет с екипа – с операторите Иван Цонев, Христо Ц. Ковачев, Стефан Бояджиев, представители на три различни поколения; с монтажистката Радосвета Петрова, която, докато не разбере издълбоко за какво става дума, не започва да монтира, ама като се хване, е повече от драматург. Или с редактора Кирил Доброславски, който, за да извади един кадър от историческите кадри, преравя огромен материал и не допуска нищо приблизително. Или с продуцента Асен Владимиров, с когото работя доста отдавна и който е от тези продуценти, които ровят, ровят, ровят и те засипват с работи, стоят плътно зад режисьора в търсенията, в решенията, и накрая ти дават още малко време за монтаж, което никога не стига. * * * Има един проблем с архивните исторически материали. За съжаление, нашите колеги нямат отношение към историческите фото и изобразителни материали. Става дума за типа исторически филми, които и аз правя. Защото виждаш: върви някакъв епизод и някакви снимки - мърляви, непипнати. Човек си казва: те са автентични. Как са автентични? Те са минали през пет прекопирвания. И са там, и ти развалят всичко, но той не се е сетил, колегата, че може малко да изчисти или малко да изреже, или малко да ретушира, за да го докара да е прилично за гледане и да е вързано с предния и със следващия кадър. И да отговаря все пак на някаква атмосфера. В игралния филм си има художници. Има художник по костюма, който следи за всеки детайл. А колегата – документалист, грабва материал, който е на рафта, слага го на определено място, без да мисли от това време ли е. Когато ползва архивен снимков и филмов материал, човек трябва да знае кога е сниман, за какво се отнася и да го използва съответно за времето, за което се говори, като го върже така, че да въздейства естетически. Ако е дефектен - да го оправи, запазвайки характера му, ако не може – да го развали още, да дращи, да е ясно, че е старо, но да има стил, да е вързано и да се знае, че е истинско. Това е единственият критерий. Онзи в игралния филм ще внимава какво ще направи, когато прави епоха - филм за войната от 1914 година, да кажем, а документалистът, правейки филм за 1914, пуска понякога – хора с униформи от 1944 година. Не е имал други! Ами, хайде, мини без това. Иначе се стига до парадокса, че историци, които си гледат историята, като видят такъв кадър, си казват – брей, виж това не съм го знаел.. А той е излъган – показали му материал от тридесет и не знам коя си година, а той си мисли, че за него това е откритие. Ами, защото човекът, който е направил това, не е имал отговорност пред историята и пред зрителите. Много е дребно, много ме ядосва, но е много важно. * * * След един показ на "България: база данни" един журналист каза: "Е, какво сега, Юли Стоянов цял живот прави това – демитологизира." А тук сега ме питате дали това е начинът да се самоопознаем – чрез обръщане на нещата. Да, така е, както и чрез представяне на нещата такива, каквито са – без напъни, без жестове. Някъде не може да иронизираш, има неща, които... Не е хубаво да говориш срещу народа си, както се казва, ама такова е положението, какво да правя. Аз така мисля. Слава богу, други мислят иначе и можем да се срещнем и да спорим. Но българският характер наистина си е доста тежко нещо. Хората казват – ама, само българите ли сме такива? Оказва се, че по силата на определени исторически обстоятелства българите си имат някаква специфика. И тая специфика, като се извади, лъсват такива едни неща - не съвсем каквито трябва да са. Но наистина българинът трябва да не се поддава на всякакви изкушения - емоционални. А малко повече да има възможност да мисли. Умният човек не трябва да има посредствена позиция, а трябва, като чуе различните становища, малко да се помъчи да разсъждава. Много неща могат да бъдат решени чрез анализ. Оказва се, че чрез емоции доникъде не се стига – най-много да се изпобием...
Страници 1, 2
© СБФД За най-добро разглеждане на сайта: оптимална резолюция 1024 х 768, Internet Explorer 6 |
