|
|
|
|
*** |
* * * |
|
За контакти Тел./Факс: (+359 2) 946 10 69 E-mail: sbfd@sbfd-bg.com София 1504, България бул. "Дондуков" 67
|
ШВЕЙЦАРСКА КУЛТУРНА ПРОГРАМА В БЪЛГАРИЯ
СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ДЕЙЦИ
МОИТЕ НАЙ-НЕОБИКНОВЕНИ АРТ РЕШЕНИЯ КАТО ПРИМЕР
ЗА РОЛЯТА НА КУЛТУРАТА В ОБЩЕСТВОТО
6 УЪРКШОПА & ДЕБАТА
за студенти от Националната академия за театрално и филмово изкуство "Кръстьо Сарафов", Софийския университет "Климент Охридски", Нов български университет, Югозападния университет "Неофит Рилски" и други колежи по изкуството с:
Рангел Вълчанов; Валери Петров; Никола Корабов;
Виктор Чичов; Константин Джидров
ЮЛИЙ СТОЯНОВ
Завършва кинорежисура в Академията по изкуства в Прага, Чехословакия, през 1956. През същата година дебютира с "Ден година храни". Работил е като кинорежисьор в Студия за хроникални и документални филми. До този момент е заснел над 60 документални филма.
Режисьор на документалните филми (най-известните): "Дни" (1964) - "Златна роза", Варна 1966; "Другарска среща" (1966) - Наградата на критиката, Варна 1966; "Панаирът в Лайпциг" (1966); "30 май – 2 юни" (1967) - Наградата за режисура, Варна 1966; "Път през годините" (1968); "Биографична справка" (1969); "100 години БАН" (1969); "Началото" (1971); "Призивът" (1972) - Наградата за документален филм, Кюстендил 1972; "Захари Стоянов" (1975) - "Златен ритон" и Наградата на СБФД, Пловдив 1976; "Празникът" (1976); "След години" (1977) - Наградата на БНФ, Пловдив 1977; "Любен Каравелов – материали от едно проучване" (1979) - Наградата за документален филм и Наградата на критиката, Пловдив 1978; "Професия" (1981); "Поминък" (1981) – "Сребърен ритон" за двата филма, Пловдив 1981; "Към биографията на Димитров" (1982) - Голямата награда, Лайпциг 1982, "Златен ритон", Пловдив 1983, Наградата на СБФД; "Дъщерята на посланика Дод" (1985) - Наградата на Съюза на журналистите, Москва 1985; "По начин най-благороден" (1985); "Момчето, което наричаха "Господин Възхищение" (1987) - Специалната награда, Пловдив 1987; "Пътят към Йолковица" (1988); "Разкрасяване на градската среда" (1989) - Наградата на София 1989; "Около паметника" (1991); "Борислав и Балканите" (1993); "Българско време" (1995); "Като на кино" (1999); "България: база данни" (2004) – Специалната награда на "Златен ритон", Пловдив 2005; "За възможността да се живее" (2005) Втори режисьор на игрален филм: "Случаят Пенлеве" на Георги Стоянов Актьор в: "Случаят Пенлеве" и "Небето над Велека"
УВАЖАВАЙТЕ МАТЕРИАЛА! (Аудио запис, 7 април 2006)
Юлий Стоянов: Някога, когато имаше кина в София и в големите градове, в по-хубавите кина имаше пред залата светещ надпис: "Главният филм не е започнал." Хората можеха да закъснеят, защото "главният ", това е игралният филм, не е започнал. Тоест, могат да изпушат една цигара, докато мине Седмичният кинопреглед или някакъв малък документален филм. Наричаха ги "приложения". И който иска, влиза в залата, повечето не влизат – дошли сме за събитието, а не за разни глупости. Все пак с тези "приложения", трябва да призная, имаше една амбиция – да се култивира гледане и отношение към документалното кино. Допреди няколко години на пл. "Славейков" съществуваше и кино "Култура", което прожектираше само документални филми. Това беше, така да се каже, екранът на документалния филм... * * * "Главният филм не е започнал" - това говори за йерархията на ценностите – къде е "главният", къде са другите. И много трудно се примирява човек, че не е в главния филм, а е в приложението. Имаше хора, които с интерес работеха в документалното кино, но маса мои колеги се измъчиха. Очите им бяха към "главния", към Киноцентъра. И никаква радост от това, че прави документален филм - и защо го прави, когато го чака игралното – там, там трябва да работи... Сега вече нито главен, нито малък... Ако се появи някой по-главен филм, то е голямо събитие, нали? Това е начинът, по който се прекъсна тази не съвсем зряла връзка, но както и да е. Искам да кажа и нещо друго. Много колеги от игралното кино започнаха работата си в документалното и то наистина с любов, и с някакъв хубав старт. Някои и след това гастролираха в документалното с хубави неща. Онзи, който продължаваше да има интерес към документалистиката, правеше и хубави документални филми. Докато на повечето документалисти, които искаха да правят игрално кино, не им провървя много – "там" е трудна работа. Едно е да влезеш с късометражен филм в документалното кино, да разкажеш за неща, които те вълнуват или просто познаваш, с един малък бюджет, с едни по-достъпни начини, а друго е в игралното. Но има колеги документалисти, които отидоха в игралното и се представиха добре. Ако сега имаше нормално филмопроизводство и "движение", когато имаш идеи, ще правиш едното, след това ще правиш другото, ще се връщаш, ще отиваш - като естествено твоите предпочитания и привързаности си остават. * * * Все във връзка с този "главен" филм... Все за това си спомням, когато си мисля за нашето документално кино. Това май е израз не на някаква бъркотия, а на сложността в понятията. Казват: "документален филм", след това някъде - "хроника", след това - "късометражен" филм, другаде – "дългометражен". И това особено личи в наименованията и преките действия на институциите и студиите. "Студия за хроникални и документални филми" - беше точно наименование. Това означаваше, че хрониката е също документално нещо, но първото. Оттам се почва. Когато се появи телевизията, тази студия бе наречена Студия за телевизионни филми "Екран", защото решиха, че всичко това принадлежи на телевизията. След това еди-си какво, след това съвсем друго, което се отрази и на фестивалите. Имаше Фестивал на българското късометражно кино и изведнъж на такъв фестивал ни в клин, ни в ръкав – дългометражен филм. Какво прави там? Или пък нямащите нищо общо с документалистиката кратки игрални новели? Последното, до което се стигна, бе Фестивал на неигралното кино, което все пак събра нещата. Успореди ги, въведе някакъв ред. Този, който работи в киното, това не го интересува, но хората отвън не винаги могат да се оправят или да си изяснят кое какво е. Подобен проблем примерно имаше и с тъй наречения "поръчков" филм. По едно време започнаха да се появяват такива филми – сключва се договор с предприятие или фирма, тя плаща на Студията да направи определен филм. Но имаше и "тематична" поръчка - да се направи филм за Априлското въстание, или за нещо друго. Това също е поръчка, но поръчка, при която няма поръчител насреща, а стои цялата държава с цялото си величие и иска от теб да направиш нещо, което да прослави държавата... Когато телевизията се появи, тя пое от цялата тази бъркотия онова, което на нея й трябваше. Пое новините, които преди бяха в Седмичния кинопреглед. Започна да прави предавания, които преди бяха наистина филми с изследователски или с друг характер. Започна да прави и различни рубрики. За съжаление, там настана друга бъркотия – онова, което хората правят там според своите си възможности, изисквания и критерии, започнаха да го наричат "документален филм". Документалистите се засегнаха: "Това не е филм, а предаване, нали? Предаване, което е ограничено финансово, което е ограничено във време, което има определена задача. Филмът все пак има една по-друга задача – да проникне малко повече, така, навътре…" Не можахме да се разберем, те продължават пак това да правят. Но факт е, като ги гледам от време-навреме, че вече правят предавания, някои от които по-хубави от филм, когато са схванали спецификата. Или пък сами правят документални филми, знаейки какво е това. Но са ревниви - да не би някой "отвън" да го направи, те сами да си правят всичко. Не бива така да се говори, но такива са отношенията. Все пак има някакви разлики в метода, в начина на правене, в задачите... И когато все по-често се появяват хубави телевизионни документални филми (а и предавания, не може да не се признае това, и отделни сюжети в новините) човек не може да не се радва. * * * Всеки, който се занимава с кино, знае, че въобще в основата на киното е документалното кино, хрониката, регистрирането на събитието - с "Пристигането на влака" на братята Люмиер. И след това то се развива по тази линия. Оказва се, обаче, че това не стига. Работи тази машинка – камерата, и тя може да улови повече неща, а не само улицата или гарата... Човека може да улови, състоянието му, което не е само предмет на занимание на игралните филми, а и на документалните. Може би също знаете, че се намират хора, които взимат камерата и се "забиват" нанякъде, за да се вгледат тъкмо в човека. Такива са "Човекът от Аран" или "Нанук от север" на Флаерти. Той е родоначалникът на този тип кино. Във всеки случай, това двуначалие или тези два извора, от които тръгва документалното кино, винаги присъстват и винаги, развивайки се, се смесват в някакви потоци. И от това стават бъркотиите – този филм какъв е, онзи – какъв е. То зависи и от времето, зависи и от модата, зависи от това, което се иска. Например, когато започнахме да се опитваме да развиваме нашето документално кино, беше важно да се изследва, да се открие човекът. До тогава човекът – никакъв го нямаше. Мярва се нещо, което работи, не говори или говори само по написана реч... Дойде звукът, появи се по-подвижната камера, откри се човекът и просто стана чудо. Нещата, които сега изглеждат толкова обикновени, навремето за нашите колеги бяха невероятно преживяване. Беше открит най-после този, живият човек, който работи, но и който мисли, който говори. Сега го гледаме всяка вечер, той общо взето се научи да говори баналности, но понякога казва нещо. Ако хората от телевизията имат малко повече време да вникват повече в заснетия от тях материал, могат да изтръгнат от него и повечко неща... Големият успех на нашето документално кино, според мен, е, че успя да проникне в човека. Може би не може така да се каже "в" човека... А успя да се приближи "към" човека. * * * Искам да ви припомня откъде е тръгнало българското документално кино. Васил Гендов и маса любители са правили всякакви опити - добри и лоши. И от всички тях има останало по нещо и това е безценно, нали? Но ако можем да говорим за някакво начало на българското документално кино, което му дава посока и образ, мисля, че това е Захари Жандов. Фотограф, освен това запален спортист, скиор, планинар, който влиза във Фондация "Българско дело", взима камера и започва да снима. Човек с вътрешни измерения, с енергия и виждания, с усет. И прави документално кино, което действително е на ниво... Когато гледаме неговите филми от онова време - малко са, два-три филма е направил, освен спортните репортажи - виждаме, че знае какво прави и го прави със страхотна любов. Емблематичен филм за него и за българското кино е "Един ден в София". Ако щете, заради метода, заради това как го е направил. Той казва: "Днес е тази и тази дата, 1945 година." И тръгва из София. Естествено, не го е заснел само в този ден, но е уловил всичко в деня, за да си го довърши след това. И изгражда една картина (дано не само аз съм толкова запален по филма), която остава като образ на времето – с отношението си, с любовта към града и неговите хора, с откритията, които може би за някои да не са кой знае какви. Но самото това откритие - да тръгнеш така непреднамерено, е вече голямо нещо. И съм си мислил, че има филми за градове – десетки, стотици. Един от най-известните е "Берлин: симфонията на големия град" на Валтер Рутман. Нещо невероятно. Снимал е през 20-те години, възприел е, както казват, опита на съветските кинодейци – на Дзига Вертов и на другите хора на така нареченото "кино на истината". Хванал е нещо от френския авангард, но си е направил нещо съвършено свое, съвършено неповторимо, което е останало и в историята на киното, и в съзнанието на зрителите, и е скок в изразните средства на киното. А "Един ден в София" си е нормален реалистичен разказ за този ден и хората в него и въпреки това, на мен поне, ми въздейства така, както филмът на Рутман. И си казвам – когато си на висотата на задачите, когато знаеш какво правиш, може да си направиш филма по свой си начин, както си искаш. Но отговаря ли на истината - той въздейства! И ще го поставиш наред и с Рутман, ще го поставиш наред и с всеки, независимо от всичко. След това Захари Жандов засне "Хора сред облаците" - за планинските наблюдатели, и "Един забулен свят" – за българомохамеданите. Дали са романтични, дали - поетични... но във всички случаи са високо естетическо преживяване. Дълбоко преживяване... А, да не забравя, освен тези кинематографически качества, Захари Жандов имаше и това човешко качество, че много поддържаше младите хора. Нито го знае, нито го познава, взима филма му, гледа го, разнася го... След това вече събра младите, приобщи ги – такъв човек, сърдечен... Една любопитна подробност – в края на творческия си живот, след много игрални и още документални филми, той направи филм за едно пътуване в САЩ, "Крос Америка". Сам. Една глава – една камера. * * * Захари Жандов си измисли теорията "една глава – една камера". Искаше да каже – не ти трябва никой, взимаш си камерата и снимаш, това е истинското кино. Малко се изхвърли, но няма значение. Той постави началото, той пръв го направи, а и не важи ли това с пълна сила днес при новата дигитална техника, когато всеки може да име камера в телефона си? Но не всеки е Захари Жандов. Този начин - "една глава – една камера", наистина беше добър път за българското документално кино. И когато настъпиха не съвсем добри времена за киното и за обществото ни – с догматичните идеологически изисквания, това беше енергията или тенденцията, която поддържаше поточето на истината. Много голяма работа свършиха операторите на Седмичните кинопрегледи, които бяха съставяни от няколко обекта. Снимат ги различни оператори, режисьорът и монтажистката ги монтират, последната нощ не спят, оформят ги и на сутринта кинопрегледът тръгва по кината. В Седмичния кинопреглед решаваща роля имаше редакторът – определя обектите, води текста. Но операторите все пак успяваха да снимат нещата, както ги усещаха и както ги виждаха... Като се гледат тези техни кадри, все пак може да се улови картината на времето, а и човекът понякога се прокрадваше, промъкваше се в тях... Някои от тези оператори станаха автор-оператори, после режисьори-документалисти и успяха да съхранят тази традиция на Жандов по някакъв начин. Не е нужно да изброявам сега всички имена. Спомням си първия кинообект на едно момиче като вас - Елена Попова. Беше снимала една жътва, ама аз се изненадах направо – с такова отношение, с такъв вкус. Тя поработи малко като оператор и после стана режисьор... Или пък друго име, което, мисля, също трябва да се знае – на оператора Георги Алурков. Той имаше точно усещане за кинообраз, умееше да направи опит за човешки разказ, да търси човека в нормалното му състояние. След това нещо не можа да издържи, мина към "изкуството", към "художеството". Стана много добър оператор на игрални филми. Но в своята собствена творческа работа наистина беше един много интересен автор... И още един човек смятам, че е необходимо да го знаете - оператора Кирил Тошев. Той също мина към режисурата и направи първия у нас действително художествено-документален филм - документ, но много високо естетизиран. Един филм за Младежкия симфоничен оркестър на Влади Симеонов. Заглавието е "Хармония". Той бе оператор с културата на музикант и с виждането на режисьор на документален филм, който схвана точно какво трябва да направи от тази тема. Показа го и го обвиниха във формалистичен уклон. Естествено, с намесата – "сложи това, махни онова" – филмът беше направен "по-реалистичен". И все пак, по-хубав филмов образ на симфоничен оркестър не съм виждал. * * *
Страници 1, 2
© СБФД За най-добро разглеждане на сайта: оптимална резолюция 1024 х 768, Internet Explorer 6 |
