ЕВРОПЕЙСКИ ПАРЛАМЕНТ   Как е организиран Европейският парламент? Европейският парламент се събира на открити заседания. Неговите решения, становища и разисквания се публикуват в Официалния вестник на Европейските общности. В пленарната зала депутатите не са разпределени по национални делегации, а по парламентарни групи. Всеки месец депутатите отиват за една седмица в Страсбург за пленарната сесия. Допълнителни двудневни сесии се провеждат в Брюксел. Генералният секретариат се намира в Люксембург. Парламентът работи на всички езици на страните-членки на ЕС, които са официални езици на Съюза. Евродепутати Европейският парламент наброява 732 депутати. Европейската комисия предвижда броят им в никакъв случай да не надвишава 750. Веднъж на пет години, от 1979 насам, евродепутатите се избират с всеобщо гласоподаване. Съгласно Маастрихтския договор, влязъл в сила през 1993, всеки гражданин на държава-членка на Европейския съюз, живеещ в друга държава-членка на Съюза може да избира или да бъде избиран в страната по местоживеене. Към статута на евродепутатите Евродепутатите получават същото възнаграждение като депутатите от националните парламенти на всяка страна. То се изплаща от държавата-членка, в която са били избрани. Прозрачност Евродепутатите са длъжни да вписват в публичен регистър професионалната си дейност и всяка друга функция или дейност, упражнявана срещу заплащане. Председателят ръководи всички дейности на Парламента и неговите органи. Той представлява Парламента в международните отношения. Бюрото е органът на институцията, осигуряващ нормативното й ръководство и притежаващ компетенции относно бюджета на Парламента и административните въпроси. Конференцията на председателите се състои от Председателя на Парламента и председателите на парламентарните групи. В качеството й на политически ръководен орган на Парламента тя определя правомощията и броя на членовете на комисиите и на парламентарните делегации, подготвя дневния ред на пленарните заседания. Парламентарни групи Понастоящем в Европейския парламент има седем парламентарни групи. Някои парламентарни групи са свързани с партии, организирани в европейски мащаб. Парламентарни комисии Те са 20 на брой. Смесените парламентарни комисии поддържат връзки с парламентите на страните-кандидатки за присъединяване; интерпарламентарните делегации поддържат връзки с парламентите на трети страни. Генерален секретариат Под ръководството на Генералния секретариат около 4 000 служители, назначени с конкурс от всички държави-членки на Съюза, обслужват Европейския парламент. Европейският парламент струва 2,6 евро годишно на всеки жител на Съюза. Като всички парламенти Европейският парламент упражнява три основни власти: законодателна, бюджетна и контролна. Европейският парламент е вашият глас в Европа Европейското гражданство гарантира на гражданите на Съюза права: Право на информация Право на петиция Всяко лице , живеещо в една от държавите-членки, има правото да подаде, само или заедно с група лица, петиция в Европейския парламент по въпрос, свързан с областите на дейност на Съюза и който пряко го засяга. За тази цел то трябва да пише до: Европейски парламент, Петиции, Люксембург 2929, или да изпрати електронно съобщение чрез страницата: www.europarl.eu.int/petition/petition_en.htm   Със съкращения от сайта на European Parliament http://www.europarl.eu.int/presentation/default_bg.htm

Днешният Европейски съюз (ЕС) е резултат от работата на поколения жени и мъже, работещи за обединяването на Европа. Няма друг такъв регион на света, в който отделните държави да обединяват, да разширяват, и да надграждат наднационално своя суверенитет в толкова много сфери от съществено значение за техните граждани. Европейският съюз създаде своя обща валута, а също и динамичен Общ пазар, на който хора, услуги, стоки и капитали могат, честно конкурирайки се, да се движат свободно в името на икономически и социален прогрес. Фундаменталните „правила” и принципи на Европейския съюз са установени в серия основополагащи договори:

Договор за създаване на Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС), подписан в Париж през 1951 (известен като Парижки договор);

Договори за създаване на Европейска икономическа общност (ЕИО) и на Европейска общност за атомна енергия (ЕОАЕ), подписани в Рим през 1957  (известни като Римски договори).

Тези основополагащи договори впоследствие са допълнени от следните важни актове:

Единен европейски акт от 1986;

Договор за Европейски съюз, подписан в Маастрихт, Холандия през 1992;

Амстердамски договор от 1997;

Договор от Ница от 2001.

Всички тези договори установяват много тесни юридически връзки между страните-членки на ЕС и са в основата на европейското право, което е наднационално по характер, с директно и пряко въздействие върху европейските граждани, даващо им и много специфични права.

Първата крачка на европейската интеграция е направена, когато шест страни (Белгия, Федерална Република Германия, Франция, Италия, Люксембург и Холандия) установяват общ пазар на въглища и стомана. Целта е, в контекста на разрушителните последици от Втората световна война, да се гарантира мира между победените и победилите европейски нации на базата на общо управление и взаимен контрол над тежките им индустрии, осъществявани от общите институции на ЕОВС. 

Постепенно шестте държави разширяват икономическата си интеграция, създавайки Европейската икономическа общност, базирана на общ пазар на стоки и услуги.

Интеграцията е толкова успешна и плодоносна, че Дания, Ирландия и Великобритания решават да се присъединят към трите общности. Това първо разширение - от 6 до 9 страни, се осъществява през 1973. В същото време Общностите, поставяйки си нови цели, въвеждат в действие нови социални, регионални и други общи политики. В стремежа си да бъде въведена ефективна регионална политика през 1975 е основан един от най-важните финансови инструменти на Европейския съюз - Европейският фонд за регионално развитие.

В началото на 70–те политическите лидери на страните-членки осъзнават нуждата от допълнително икономическо сближаване чрез създаване и на Общ валутен съюз. Въвеждането на Европейската валутна система през 1979 насърчава страните-членки на Европейските общности да съблюдават от общ интерес строга валутна и финансова политика, дисциплинираща техните икономики.

През 1981 Гърция се присъединява към Общностите, последвана през 1986 от Испания и Португалия.

Европейската икономическа общност (ЕИО) започва да играе значима роля и на международната сцена. Със страни от Африка, Карибите и региона на Тихия океан са подписани четири конвенции за търговия и помощ (т. нар. "Конвенции от Ломе"). Така постепенно Обединена Европа се превръща в най-големия търговски блок в света.

ЕС същевременно започва да води и Обща политика в областта на външните отношения и сигурността (ОПОВОС).  
През 1985 председателят на Европейската комисия Жак Делор публикува т. нар. „Бяла книга”, съдържаща конкретен график за окончателното изграждане до 1 януари 1993 на Общ европейски пазар. Европейските общности приемат този амбициозен план и юридически го въвеждат в текста на Единния европейски акт, подписан през 1986 и влязъл в сила на 1 юли 1987.

Междувременно политическите очертания на Европа значително се променят с падането на Берлинската стена през 1989. В отговор на бързите политически промени в Източна Европа, Европейските общности също се променят.

През декември 1992 в Маастрихт Европейският съвет постига съгласие за нов договор. Той именно създава Европейския съюз с влизането си в сила на 1 ноември 1993. Договорът за ЕС или от Маастрихт поставя и нови цели пред страните-членки: изграждане на валутен съюз до 1999, създаване на европейско гражданство, нови общи политики, включително ОПОВОС. 

На 1 януари 1995 към ЕС се присъединяват още три страни: Австрия, Финландия и Швеция. Към този момент ЕС вече наброява 15 страни-членки.

1 януари 2002 е датата, ознаменувала най-значимото постижение на ЕС – въвеждането в реално обръщение на общата европейска валута – еврото, което скоро се превърна, наравно с американския долар, във втората световна резервна валута.

През 21. век европейците са изправени и пред предизвикателствата на  глобализацията. Новите технологии и Интернет трансформират световната икономика. Тези революционни промени, наред с огромното си положително влияние, създават и опасност от социално разрушение и от своеобразен културен шок. В същото време сравнително високото ниво на безработицата и увеличаването на разходите на пенсионните системи са два от факторите, които оказват негативен натиск върху икономиките на страните-членки и правят необходимостта от реформи още по-осезателна. В отговор на тези предизвикателства, на срещата си в Лисабон през март 2000 Европейският съвет одобрява стратегия за модернизация на европейската икономика, за да може да бъде конкурентна на световния пазар наравно с останалите значими играчи като САЩ, Япония и новоиндустриализираните страни. „Лисабонската стратегия” си поставя цели като: отваряне на всички сектори на икономиката за свободна конкуренция, насърчаване на иновациите и на икономическото инвестиране, модернизация на европейските образователни системи.

В средата на 90-те години на Европейския съюз са представени кандидатурите за пълноправно членство на бившите страни от съветския блок - България, Чехия, Унгария, Полша, Румъния и Словакия, на трите балтийски страни - Естония, Литва и Латвия, на една от републиките на бивша Югославия – Словения, и на две средиземноморски страни – Кипър и Малта, които заедно с кандидатурата на Турция вече са 13 нови държави, "тропащи на вратата" на Обединена Европа.

Конкретните преговори със страните-кандидатки (без Турция) протичат на два етапа, едните - след срещата на върха в Люксембург през декември 1997, а другите - след тази в Хелзинки през декември 1999. Така ЕС се оказа на пътя на своето най-голямо и значимо разширяване - с 12 нови страни.

На 1 май 2004 пълноправни страни-членки на ЕС, като първа вълна от петото разширяване, стават 10 от 12-те държави, без България и Румъния, като последните се очаква да се присъединят към Съюза, като втора вълна, на 1 януари 2007.

Повече от половинвековния процес на европейска интеграция е особено важен момент в историята на Европа. Времената на абсолютния национален суверенитет са отминали и единствено обединените усилия на европейските народи могат да създадат предпоставките за голям икономически, социален и човешки прогрес, както и за международния авторитет и влияние на Обединена Европа. Европейската интеграция успешно наложи своя "общностен метод” като алтернатива на традиционното в миналото разрешаване на проблемите със сила и чрез постигане на превъзходство. В основата на "общностния метод” е търсенето на баланс между националните интереси и интересите на Общността, както и задължителното включване на съществуващото национално разнообразие като елемент в изграждането на идентичността на Европейския съюз.

Краят на противопоставянето на Изтока и Запада от годините на Студената война е начало на период на политическо и икономическо обединение на стария континент и начало на възраждане на духа на Европа – дух, от който европейците сега се нуждаят повече от всякога.

Информация от портала на ЕС "Europe"

http://europa.eu.int/abc/12lessons/index2_en.htm