СБФД

***

За контакти

Тел./Факс:

(+359 2) 946 10 69

E-mail: sbfd@sbfd-bg.com

София 1504, България

бул. "Дондуков" 67

ПРОГРАМА ЕВРОПА 2003

Този проект се финансира от Европейския съюз

Програма Европа е инициатива на Европейската комисия, която подкрепя процеса на присъединяване на България към Европейския съюз като допринася за подобряване на познаването и разбирането на Европейския съюз, процеса на европейска интеграция и воденето на преговори за членство. За тази цел Програмата предоставя финансова подкрепа за проекти на граждански организации, местни власти и образователни институции в България.

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ СА НАШИ ЦЕННОСТИ

КИНОТО ДОКАЗВА ТОВА

Докладите от Кръглата маса за българското кино и европейските ценности

Лекциите на проф. Владимир Игнатовски на семинарите за журналисти

Филмовата критика за 12 европейски и 12 български филма-шедьоври

Филмите, показани в програмата "Вход свободен за европейско самочувствие"

ПОВЕЧЕ ЗА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ В 12 УРОКА:

Урок 1; Урок 2; Урок 3; Урок 4; Урок 5; Урок 6; Урок 7; Урок 8; Урок 9; Урок 10; Урок 11; Урок 12

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ В ЧУВСТВАТА И МИСЛИТЕ

НА БЪЛГАРСКИТЕ АКТЬОРИ:

АНА ВЪЛЧАНОВА

19 април 2005, Дом на киното, “И корабът пътува”

Тази вечер искам да се спра на една тема, към която съм особено чувствителна – темата за екологията.

Ето, че Европейският парламент одобри с гласуване Договора за присъединяване на България и Румъния към Европейския съюз. Самият договор ще бъде подписан в понеделник (25 април). Тези процедури се движат по план, но покрай тях се усеща и известно засилване на обществените настроения в Западна Европа срещу процеса на по-нататъшното разширяване на Съюза. Не бива да посрещаме единствено с раздразнение сигналите за охладняване на европейците към страните, които все още са в позиция на кандидати. Желанието ни да се присъединим в предвижданите срокове е съпроводено и с изискването за трудни реформи – най-вече в съдебната система. Но и в областта на екологията ни предстои много работа.

Виждам, че вие тук сте интелигентна публика и не е необходимо да ви обръщам внимание в каква мръсна среда живеем. Екологията е преди всичко начин на мислене. Щом край нас е толкова замърсено, сигурно не всичко в начина ни на мислене е наред.

Европа разполага със силни организации за опазване на околната среда, за щадящо отношение към природата. Но не бива да очакваме, че след присъединяването на България към Евросъюза, Европа ще дойде тук и като една голяма прахосмукачка ще изчисти замърсения ни дом.

За да се възползваме от екологичните структури на Европейския съюз, трябва да сме свикнали да се тревожим от злоупотребите с природата на територията на страната ни. Не можеш да цапаш наоколо, да си хвърляш боклуците през балкона, да гледаш равнодушно изсичането на горите край Банско или незаконните строежи по черноморското ни крайбрежие и да чакаш някой друг да се справя с всички тези проблеми.

Само хора, които пазят средата, в която живеят, и възпитават децата си в зачитане на градската и природната среда, ще могат да се обръщат и към европейските институции за подкрепа в разрешаването на по-общи и по-сериозни проблеми, където единичните усилия на отделната личност не са достатъчни.

Има един сорт маслини, които растат около 300 години, преди да дадат плод. Това означава, че има хора, които заравят една костилка в земята с надежда да посадят такова рядко маслиново дърво, с пълното съзнание, че няма да дочакат плодовете му. Но знаят, че на тези маслини ще се радват далечните им правнуци, хората, които ще живеят след тях. Ето, този начин на мислене лежи в основата на екологичното съзнание. Някъде към 100 години трябвало да отлежава дървото за изработването на най-качествените рояли. Значи, някой някъде оставя това дърво, за да го обработва някой друг години по-късно... Съмнявам се, че ние, българите, мислим по този начин. А е време да започнем да го правим. Това също спада към подготовката ни за присъединяване към Обединена Европа.

Пожелавам ви приятни два часа с великолепния филм “И корабът пътува” на Федерико Фелини.

ТАНЯ ШАХОВА

3 май 2005, Дом на киното, “451 по Фаренхайт”

Както знаете, само преди броени дни България, заедно с Румъния, подписа Договора за присъединяване към Европейския съюз. Сега пътят ни към пълноправното членство изглежда открит и процесът необратим. По всичко личи, че на 1 януари 2007 България ще стане член на Обединена Европа. Възможно е единствено отлагане с една година, ако влезе в сила предпазната клауза при неизпълнени от наша страна ангажименти – най-вече в провеждането на съдебната реформа и в борбата с корупцията. Но да се надяваме, че това няма да се случи.

В същото време скептицизмът към европейското разширяване в страните-членки видимо нараства. Лидерите на опозицията във Федерална република Германия направиха през изтеклата седмица остри изказвания, обвинявайки правителството на Герхард Шрьодер, че е избързало с подписването на Договора за присъединяване с България и Румъния. Опасенията на германските християн-демократи и на Християн-социалния съюз са свързани с очакването, че евтина работна ръка от нашите страни ще нахлуе в Западна Европа и ще засили проблема с безработицата там. Тези тревоги обаче са твърде преувеличени, тъй като присъединяването на България и Румъния е обвързано със седемгодишен период на отлагане на свободното наемане на работна сила от новоприетите страни.

Така или иначе, тези настроения в сегашните страни-членки не трябва да се възприемат като враждебност към България и Румъния. Те са свързани по-скоро с тревогите около стабилността и бъдещето на самия Европейски съюз. Сега – на 12 май, предстои Бундестагът (Долната камара на Германския Парламент) да утвърди с гласуване Европейската конституция. След това – на 27 май, и Горната камара (Бундесрат) трябва да приеме Конституцията. А два дни след това – на 29 май – ще се състои референдумът във Франция за или против Конституцията... Очакванията за френския народен вот не са от най-обнадеждаващите.

В тази обстановка на известна нервност около приемането на основния закон на Европейския съюз особено се повишава отговорността на страните-кандидатки за членство. От нас се очаква да подпомогнем разрешаването на част от наличните проблеми, а не единствено да добавяме нови. Гаранция за тази роля може да бъде политическата воля за изпълнение на поетите по време на предприсъединителните преговори ангажименти от нашата страна.

Сами разбирате, че нещата със съдебната реформа и корупцията не опират до това, ако някой от вас познава някое корумпирано лице, да му каже веднага да престане да взима подкупи в ущърб на обществения интерес. (Смях)

Предстоят избори и е много важно всеки от нас да подкрепи онази политическа сила, за която вярва, че ще изпълнява тези ангажименти – и то не само на думи...

ХРИСТО ГЪРБОВ

10 май 2005, Дом на киното, “Преброяване на дивите зайци”

Европейските ценности са нещо, което е близко до ума. Там има свобода, справедливост, мир, правова държава. Всички тези неща са важни и не можеш да кажеш кое е по-важно от другите. Как ще зачиташ живота, ако няма мир? Може ли да има върховенство на закона, без правова държава? Как да има висококачествена и здравословна храна, без опазване на околната среда? Може ли да има добро образование, без политически права? Значи, европейските ценности трябва да се гледат в тяхната цялост – всички заедно и без йерархия между тях.

Но като мислим и говорим за ценности, не можем да говорим за всичките едновременно. Затова аз днес искам да се спра на онези ценности, които съдържат думата “разнообразие”: културно разнообразие; езиково разнообразие; религиозно разнообразие.

Европейският съюз означава единство, но не еднаквост. В него участват различни страни, които имат общи интереси. Като са заедно, всяка от тези страни има по-голям пазар за своите стоки. Заедно отделните страни имат по-голяма сигурност и отбрана. Вътре в тази общност свободно се движат хора, стоки и капитали. Улесняват се съвместните действия на хората от различните страни в производството, търговията и изкуството.

Но когато правиш нещо заедно с някой друг, това не значи, че той трябва да е като теб или ти да си като него. Най-добре е всеки да си е той, само да си имате свой код, че да се разбирате какво правите и защо го правите.

Аз съм участвал в кастинги за някои международни филмови продукции и неведнъж съм получавал роля в тях. Това не са били големи роли, но ми е правело впечатление, че с моя, не дотам добър английски и без други чужди езици, винаги съм се оправял без проблем. Ние, актьорите, независимо от коя страна сме, си имаме свои кодове и знаци да се разбираме. Имало е и недоразумения. Научавам си например репликите на английски, а английският актьор – защото продукцията е английска – започва да импровизира пред мен и аз изгубвам представа за момента, кога трябва да се включа и как да реагирам на новия текст. Но веднага се намира някой да ми направи знак, да подскаже и да помогне. Нужен е понякога само един поглед, един малък жест и нещата застават по местата си. А иначе, ако не сме различни, филмът просто няма да е интересен.

Така е и с всяка друга дейност в рамките на Европейския съюз. Който и да си, с каквото и да се занимаваш, имаш шанс да намериш в по-голямото пространство повече сродни души, с които да свършиш една добра работа. А езикът на професията, професионализмът във всяка област на живота е най-доброто средство за комуникация.

Сега ще видите една българска комедия на абсурда – “Преброяване на дивите зайци” на Георги Мишев и Едуард Захариев с музиката на Кирил Дончев. Надявам се да ви хареса, макар да е създаден преди някои от вас да са били родени. Приятно гледане.

ВЛАДИМИР ПЕНЕВ

13 май 2005, кино “Одеон”, “Отвъд облаците”

Европейската перспектива пред България ни кара да съпоставяме непрекъснато най-различни аспекти от нашия живот с живота на европейците от развитите западни демокрации. Една от тези болезнени зони на сравнение са гражданските ни права, които най-често имат и материално изражение.

Преди няколко години играх в един спектакъл на “Сфумато” – “Черното руно”, на фестивала в Авиньон. Ако не е най-големият, то той със сигурност е най-престижният сред международните театрални фестивали. Основан е в началото на 40-те години, някъде по време на войната, и ревностно отстоява създадената традиция, дори и с факта, че там всеки участник получава еднакво възнаграждение с останалите. Някои смятат, че това не е най-справедливо, но така или иначе, това е част от традицията там.

За нашето представление беше голяма чест не само да бъдем включени в официалната програма на конкурса, но и да открием самия фестивал. Едно от представленията ни беше в неделя.

От тогава са минали няколко години, но аз всяка година получавам едно съобщение, че за изпълнението ми тогава – в почивен ден! – са ми преведени някакви средства, които ми се трупат там в една банкова сметка. Средствата не са кой-знае какви, но, както се шегувам пред приятели – трупат ми се за пенсия.

Давам този пример, защото с това внимание аз чувствам, че моят труд е оценен, че се зачита интелектуалният продукт, в чието създаване съм участвал. За много по-значителни усилия у нас не съм получавал съответното възнаграждение – не говоря за признание, а за възнаграждение, което ми се полага по закон.

Лесно е да кажа, че другите са ми виновни, но истината е, че често не познаваме собствените си права, а дори когато ги познаваме, не ги отстояваме, не се борим за тях.

Трябва да знаем, че нашите колеги на Запад не са получили правата си даром, а сами са си ги уредили. И така е не само при артистите, а във всички професии.

Сигурен съм, че и във вашето учение или там, където работите, неизбежно живеете с чувството, че имате повече права от тези, които получавате. Положението никога няма да се промени, докато се примирявате с него и не търсите начини да го промените. Нищо няма да се промени автоматично и след влизането на България в Европейския съюз на 1 януари 2007, ако всеки не си търси лично и в съдружни усилия гражданските права. И не виждам защо трябва да се отлага – направо започвайте да работите по въпроса от днес.

А сега ви пожелавам приятно гледане на филма “Отвъд облаците” на великия Антониони, създаден с помощта на Вим Вендерс, който се нарича негов ученик.

ТАНЯ ШАХОВА

17 май 2005, Дом на киното, “Ново кино “Парадизо”

Сред европейските ценности днес искам да привлека вниманието ви върху:

Свободата на мисълта
Свободата на изразяване
Свободата на съвестта
Свободата на печата

Както виждам, повечето от вас в залата сте твърде млади и няма как да знаете от опит какво представляваше социалистическата цензура. Свободната мисъл нямаше достъп до медиите и се преследваше дори в лични разговори. Шепнехме по къщите, защото се подслушваше навсякъде, а преследването и наказанията бяха наистина сурови.

В интерес на истината, ако нещо съществено отличава последните 15 години – от 1990 насам, то е изчезването на този страх от преследване заради убеждения. Широк спектър от информация има достъп до електронните и печатните медии. Сега идеологическата цензура я няма, но ще бъдем наивни, ако не видим зад повърхността на нещата икономическата цензура, която се опитва чрез многотиражните вестници да манипулира общественото мнение, вместо непредубедено и безпристрастно да го подхранва с информация. Мощни финансови потоци се обвързват с определени партийни лобита и тенденциозно работят за едни и против други.

Затова всяка информация за идеологическа или икономическа цензура трябва да се следи внимателно, а с натрупването на фактите можем да си направим и съответните заключения – доколко се приближаваме или отдалечаваме от Европа. Няколко примера:

След информация във филм на BBC, че членът на МОК и видна фигура в българския национален спорт Иван Славков е изразил готовност за взимане на подкуп, българската прокуратура не се самосезира по подозрение за корупционна практика срещу самия заподозрян, а започва следствие срещу журналистите на BBC, оповестили срамните факти.

Същото се получи и при румънския журналист, заснел на КПП Дунав мост действия в нарушение на българските закони. Българската прокуратура и в този случай тръгва срещу журналиста, а не срещу изобличените от неговите снимки нарушители.

Група български журналисти са внесли оплакване от тези действия на прокуратурата срещу разследващата журналистика в България пред Eвропейския съд в Страсбург. Процедурата там е доста тромава, но в крайна сметка дори едно справедливо решение в защита на журналистите остава нарушителите изцяло ненаказани. А и името на България страда заради несъвършенствата на собствената ни съдебна система.

Излиза, че в България корупционната практика е оставена на спокойствие, а се преследват онези, които оповестяват случаи за корупционно поведение. Значи, ако работиш за съдебната реформа в България, си по-уязвим, отколкото ако работиш против интересите на страната ни, прикривайки недостатъците на съществуващата в момента съдебна система и нейната несъвършена практика.

А до датата 1 януари 2007, когато се очаква България да бъде приета за член на Европейския съюз, остава около година и половина, в която страната ни ще бъде обект на специално наблюдение – главно в областта на съдебната реформа и борбата с корупцията...

В същото време новият министър на културата и туризма издаде заповед, с която се забранява на директорите на дирекции в Министерството, както и на директорите на агенции, театри, галерии и музеи да правят публични изявления и да изразяват публични мнения, преди да са съгласувани с министъра. Обяснението, което министърът на културата и туризма даде в пресата, беше, че такава заповед имало и в другите министерства... Излиза, че цензурата пълзи навсякъде.

От всички нас и от всеки от нас зависи тя да не оплете като паяжина целия ни обществен живот. Този негативен процес може да забави и членството ни в Европейския съюз, но дори и да ни приемат там, за свободата на съвестта, мисълта и словото всеки се бори сам. Тази свобода, както впрочем и всяка друга, не се дава даром – тя се взима.

ВЛАДИМИР ПЕНЕВ

20 май 2005, кино “Одеон”, “Оркестър без име”

Тази вечер ще видите един много хубав филм – “Оркестър без име” на Людмил Кирков, по сценарий на драматурга Станислав Стратиев. Като млад артист аз съм играл в една пиеса на Стратиев – “Милионерът” във Варненския театър. Но онези, които следят този филмов проект, знаят, че целта ни тук не е да обсъждаме филмите и да говорим за техните автори, а да приближаваме към себе си европейските ценности.

Та към темата за европейските ценности аз ще си позволя тази вечер да се приближа по един по-необичаен начин: чрез един азиатски пример, с един спомен от Япония.

Попаднах преди няколко години с едно театрално представление в тази необикновена страна. При една разходка в Токио видяхме една чудна малка градина пред една къща. Собственикът ни забеляза и ни покани да влезем. Градината беше разположена на не повече от 10 кв.м., с малко езерце и едри шаранови риби – целите златни. Наоколо – цветя, храсти и онези особени криви японски дървета, които познаваме от гравюрите с туш.

Човекът ни каза (на изненадващо за японец добър английски), че от 30 години работи над тази градина, но няма да може да я завърши в рамките на своя живот. Неговите деца ще продължат да я работят, но и те нямало да могат да я завършат, та и техните деца щели да се трудят там – представете си, върху тези 10 квадратни метра!...

Всичко това ми звучеше хем странно, хем по някакъв начин близко. Помислих си, че ние, българите, имаме в нашата традиция подобни неща. Всеки европейски народ, впрочем, ги има. Смята се, че един истински българин трябва да построи през живота си една къща и да я остави на децата си. Не се гледа с добро око на деца, които продават наследената къща, изяждат и изпиват парите. Очаква се децата да продължат да се грижат за бащиния имот, да обработват наследената земя и да оставят още нещо на своите деца.

Аз, с моя актьорски занаят, няма да мога да построя къща. Но затова пък садя поне дървета. Посадил съм няколко пред нас. Искам дъщеря ми да живее на по-хубаво място, а и като вижда какво правя, да посади един ден и тя някое дръвче нататък...

Представям си, след влизането на България в Европейския съюз, моето лично членство в Обединена Европа като градинар, който се труди в своята част от голямата градина. Опитвам се да задържам и развивам тази нагласа у себе си и у детето си, защото това придава смисъл, обем и перспектива на краткия ни живот.

Пожелавам ви приятно гледане.

ВАЛЕНТИН ТАНЕВ

27 май 2005, Кино “Одеон”, “Изпепеляване”

В началото на 90-те едно парче на Scorpions стана символ на всичко, което се случваше тогава в Източна Европа: “Вятърът на промяната”. Тогава си мислехме, че този вятър ще издуха всичко старо и само за няколко месеца светът ще се промени. Само че месеците минаваха, а промяна нямаше. Дори напротив.

Вятърът започна да отслабва, по едно време спря и дори започна да духа в обратна посока. Недоволни от това, ние всички се събрахме и с общи усилия, издувайки бузи и напъвайки белите си дробове, успяхме да коригираме посоката и вятърът отново задуха в желаната от нас посока.

Мина известно време и се оказа, че напразно сме издували бузи и сме напъвали белите си дробове, защото вятърът, който сме предизвикали, не задвижва само общата вятърна мелница, а най-вече личните мелници на хората, в които най-много вярвахме. Тотално объркани, че напразно сме духали, решихме да си внесем благороден Испански вятър. Той обаче не се оказа вятър, а лек полъх и с не много ясна посока, а и не знаеш, кога ще му дойде времето да подухне.

Преживяхме какви ли не ветрове – едно обаче не се случва: промяната!!! Защо???

Да, вярно е, че някои хора забогатяха за броени дни, вярно е, че същите започнаха да се стрелят по улиците като в уестърн, вярно е, че можеш да чуеш песни с най-просташки текст и най-пошла музика, тоест, има свобода на словото. Вярно е, че станахме безпардонни, егоисти, грубияни и се научихме да отстояваме своите позиции на всяка цена. Да, това е вярно. В тази посока има промяна и то голяма. Но това ли е промяната, за която се пееше в парчето? Категорично не.

Ние искахме да се променим така, че да заприличаме на Белгия, Дания или най-малко Швейцария. Но знаем ли, всъщност, как тези страни са стигнали до това благосъстояние, интересували ли сме се, какво и как са правили хората там всеки ден през последните сто или петдесет години. Как въобще се правят такива неща, откъде се тръгва, кои са първите стъпки, как са преодолявани неизбежните препятствия? Не, не се питаме или не се питаме достатъчно. Не се опитваме да узнаем тези неща, да се поучим от тези неща.

Пътувайки веднъж с колата си, чух една мисъл, която страшно ми хареса: “Ако човек всеки ден научава по нещо ново, след една седмица ще се чувства по-богат, след месец – с други мисли в главата, а след година той вече ще е променен!”. Тогава си казах: Това би извършило истинската промяна, за която всички бленуваме.

Всеки ден трябва да научаваме по нещо за другите страни, към които се стремим, за тяхната история, култура, устройство, за процесите, които тези страни са преживели, докато стигнат до нивото на днешното си развитие.

Едновременно трябва да се учим и от собствения си опит, от глупостите, които непрекъснато вършим.

Нека да оставим настрани фалшивото си балканско самочувствие, че сме талантливи, честни, умни, работливи. Нека да оставим възгласа “Болгар, болгар!” настрана и да правим малки стъпки, но упорито, в избраната от нас посока.

В Холандия има една огромна дига, дълга и висока, която пази сушата от морето. Както знаете, в тази страна значителна част от територията е отвоювана сантиметър по сантиметър от водата. И накрая хората там построили тази дига, за да си пазят спечеленото с толкова труд и мъки.

Там има един малък паметник, който ми е любим и представлява един човек, който се е навел, ето така, за да вдигне ... един камък – и да го положи върху строежа на дигата. Разбирате защо ви го казвам...

А сега ви пожелавам приятно гледане на един много хубав нов български филм, в който, за съжаление, аз не участвам.

ВАЛЕНТИН ТАНЕВ

7 юни 2005 Дом на киното, “Козият рог”

Какво толкова им направихме? Какво толкова сгрешихме? Това са думи на моя герой от “Хъшове”. Предполагам, че много от вас са били незаслужено обиждани, че са българи, че принадлежат към един народ, който има лоша репутация.

По време на едно пътуване из Австрия на мен ми се случи нещо подобно. Бяхме с театър “Улицата” и посетихме Залцбург – града на Моцарт. До къщата, в която е живял гениалният композитор, има една кръчма, в която казват, че Моцарт се отбивал да си пие виното. Решихме, че е задължително да изпием по една бира там.

Това се оказа една квартална кръчма с постоянна клиентела. Над една от масите дори висеше снимка със същите хора, които седяха и в момента на масата. Нашата поява сред това, отчасти затворено общество предизвика сериозен интерес. Иначе въздържаните австрийци започнаха да ни заглеждат, да заничат.

В това време, ние, възбудени, че на някоя от тези маси може би Моцарт е раждал някои от своите велики произведения, коментирахме подробности от интериора на иначе добре запазената от епохата кръчма.

Един възрастен австриец, инвалид, възможно от войната, явно не издържа на любопитството, което глождеше всички постоянни посетители в кръчмата, дойде, седна на нашата маса и започна да ни изследва по-отблизо, отпивайки от една малка чаша винце. Когато най-после вероятно реши за себе си, какви сме ние, попита един от колегите ни, който носеше голяма брада: “Фидел Кастро?”

Ние веднага реагирахме: “Найн, найн – Фидел Кастро капут!” – сиреч за нас с тази работа е свършено.

След това той ни попита дали не сме руснаци и когато разбра, че сме българи, почти учтиво се усмихна, каза “Я, я.” И млъкна.

На излизане от заведението на самата врата отново се сблъскахме с въпросния австриец и му сторихме път да мине. Той направи жест като домакин – “След вас!” и веднага след това каза: “Аба нихт пум, пум!” – т. е. всичко друго, но не стреляйте.

Тази случка доста ни развесели, но и ни обиди. В края на краищата ние бяхме дошли тук заради Моцарт, за да почувстваме атмосферата, в която е работил, а не да стреляме. Откъде накъде този австриец си позволяваше така да ни обижда? Откъде накъде ще ни поставя в един кюп с престъпниците в България? Имаше ли право на това?

Колкото повече ме отдалечава времето от тази случка, толкова повече си казвам: “Да, имал е право.” Защо? Много просто. Нали при демокрацията държавата – това сме ние, гражданите. Нали ние избираме тези, които да ни управляват. Нали е наше правото, ако управляващите не се справят например с престъпността – да ги сменим. Щом те не са се справили с престъпността, а ние продължаваме да ги търпим, значи, ние самите сме си виновни. И няма какво да се обиждаме, че ни слагат заедно с престъпниците под един знаменател.

Сега предстоят избори. И ако тези, които спечелят изборите, не се справят бързо, т. е. в рамките на няколко месеца, с престъпността, и не направят каквото се очаква от тях в областта на съдебната реформа, то ние просто трябва да ги махнем от там. Това е най-важното условие за нашето влизане в Европа! Друго няма! Просто трябва да погледнем истината в очите.

Ако на предстоящия вот ние не изберем хората, които биха се справили с престъпността и биха дали тласък на съдебната реформа, вината си е само наша. Така че, както казваше баба ми: “Да си опичаме акъла!”...

ИВАН ДЖАМБАЗОВ

10 юни 2005, кино “Одеон”, “Вчера”

Когато започна този проект през февруари, не обсъждахме преди прожекциите толкова отношението на Европейския съюз към България, а се вглеждахме по-скоро в степента на нашата собствена зрелост по пътя ни към Европейския съюз.

Знаете, че в България има оптимисти и скептици по отношение на присъединяването ни към Съюза. Оптимистите знаят, че срастването няма да мине без известни сътресения и трудности, но са убедени, че това е път без алтернатива за просперитета на страната ни.

Скептиците от своя страна са хора, които се опитват да споделят своя страх с останалите, че Европа ще ни приеме, за да вършат нашите работници черната работа, да метат дворовете на богатите европейци. Който знае да мете дворове и не знае да прави нищо друго, ще мете дворовете и тук, и там – има ли значение къде? Но който умее и други неща, със сигурност ще има повече възможности за избор след приобщаването на България към ЕС.

След отхвърлянето на Евроконституцията при гласуването във Франция и Холандия, в нашите разсъждения вече се прибавя с повече острота и въпросът за отношението на другите към нас, за настроенията на европейците към бъдещото присъединяване на България. Обикновените хора там също имат своите страхове – да опазят своите постижения, богатството си, работата си. С поведението си на Запад някои наши сънародници допълнително подклаждат с криминално поведение тези страхове.

В тази, така или иначе, по-проблемна обстановка, от нас се изисква повече усилие, отколкото сме смятали, че се очаква от нас. Не трябва да чакаме ябълката да падне от дървото. Трябва първо да посадим дръвчето, да се грижим за него и тогава можем да се надяваме да оберем един ден и плода. Трябва да работим така, че да ни уважават, да ни имат доверие, да гледат на нас като на партньори. Това не може да стане, ако един работи, а петима го гледат.

Тези дни бях в град Септември. Там има един млад кмет, за когото казват, че има очи и на тила си. Сега за Спасов ден на площада беше вдигната една стабилна естрада, организирано беше хубаво тържество. Наблизо се строи църква от дарения на по-заможни хора от района. Всичките тези неща някой ги е измислил и се е потрудил да се случват. В осъществяването им участват много хора. За тези неща става дума. Ако искаме да има работа, ред, празник, църква – всичко това е само в нашите ръце. Колкото по-рано разберем това, толкова по-бързо и безпроблемно ще се осъществи членството ни в ЕС.

А сега ви пожелавам приятно прекарване с филма на Иван Андонов “Вчера”.

ВЛАДИМИР ПЕНЕВ

17 юни 2005, кино “Одеон”, “Любовна магия”

Светла Иванова, давайки ми тук думата, спомена последното ми представление в театъра за този сезон – “Живот по три” на Ясмина Реза – една френска авторка от много смесен произход, чиито пиеси сега се играят навсякъде по света. В изкуството това пътуване на текстове и на представления е много важно. Лично аз очаквам присъединяването на България към Европейския съюз и по тази причина – че се улеснява покрай всичко друго и свободното придвижване на културни ценности, че гостуването на един театър в друга част на Европа може да става без формалности, все едно в една държава.

С пиесата “Отблизо” гостувахме преди време в различни градове на САЩ – Ню Йорк, Вашингтон, Бостън... И ето, сега видях реклама за холивудски филм по същата пиеса. Очевидно някой ни е гледал при нашето гостуване там и си е рекъл – я виж, дали пък не можем в Холивуд да направим филм по същия материал. Поканили Джулия Робъртс и ето ти – филмът готов. Няма да им търся сметка, нито правото си за финансово обезщетение. Щом им харесва – нека работят и те. Това разбирам аз под обмен на културни ценности. Така трябва да общуваме между сцената и екрана и в Европа. Не че не се прави. Но всичко ще става по-лесно и по-естествено, когато се отстранят и последните пречки и срокове пред членството на страната ни в ЕС.

Пътят ни дотам обаче минава и през предстоящите избори. Реформите, които се очакват от нас, зависят от характера на управление на страната ни, а управляващите зависят от нашия вот.

Като идвах насам видях, че съм си облякъл тази бяла риза, която носех преди 15 години на протестното шествие на Екогласност през 1989, тръгнало през София да поднесе една петиция с демократични искания пред Народното събрание. Това тогава беше един колективен акт на гражданско непокорство и рисковете за всеки участник в тази демонстрация бяха големи. Може би съм си бил облякъл бяла риза, защото по нея по-ефектно избиват петната от кръв. Тогава ризата ми остана чиста и ето, че сега, след толкова години, още си я нося. Но отговорността ни към собствената ни съдба в нашата държава не е станала по-малка.

Аз имам дъщеря. Тя все още няма право да гласува. Но аз разбирам моя глас и като отговорност пред нейното бъдеще. Аз гласувам за бъдещето на детето си. И тъй като освен всичко друго имам и памет, няма да гласувам за БСП. Съветвам и вас да не го правите.

Пожелавам ви приятно гледане на филма “Любовна магия” на испанския режисьор Карлос Саура, който е и едно от имената на европейското кино.

АНА ВЪЛЧАНОВА

21 юни 2005, Дом на киното, “Пеле Завоевателя”

Членството в Европейския съюз е въпрос на свободен избор – това е Съюз между свободни държави, които запазват своя суверенитет. България е направила своя избор. И въпреки трудностите по този път на приобщаване, у нас има национален политически консенсус по отношение на европейското бъдеще на страната ни.

Не всички българи обаче осъзнават факта, че европейската перспектива на България зависи в известна степен и от личния избор на всеки от нас.

В пиесата “Хотел между тоя и оня свят” на френския драматург Ерик-Еманюел Шмит играя в театъра една роля – на Доктор С – и бих искала да произнеса днес пред вас една част от един монолог на моята героиня, който има отношение към свободния избор на индивида:

“Идвате на света, натоварени с данни, обременени с наследственост, със семейство, със среда, привързани към някакво населено място, държава, език, епоха. Всичко ви различава, всичко ви отличава, всичко ви разделя. Но едно нещо, едно единствено нещо ви уеднаквява: вие сте свободни. Свободни, разбирате ли? Свободни да увредите тялото си, свободни да си прережете вените, свободни да не се излекувате от някоя любовна мъка, свободни да си изгниете с миналото си, свободни да се правите на герои, свободни да взимате неправилни решения, свободни да провалите живота си или да ускорите смъртта си. Повярвайте, няма никаква Велика Книга на Съдбата. Само няколко знака върху един фиш. Данни. И единственото, което не може да се предвиди, е вашият свободен избор!”

Обичам този текст, харесвам тази роля и с удоволствие произнасям този монолог всеки път по време на представление. Но като човек много неща ме разделят и разграничават от посоката на разсъждение на моята героиня. Разбира се, че има неща в нашия живот, които са предопределени или са плод на случайност, но заедно с това съм убедена, че пред всеки човек има и определена зона за свободен избор. Можеш да провалиш нещо важно в живота си с неправилно взето решение или с пасивност, но всеки има примери и за обратното, когато активно е контролирал изхода от конкретна жизнена ситуация. Лично аз неведнъж съм правила такива крачки с напълно съзнателно усилие да постигна една или друга цел в личния си живот и знам, че усилието си е струвало, носило ми е удовлетворение.

Убедена съм, че и колективният ни път към Европа не е някаква предопределеност, нито пък някой ще го извърви вместо нас. Той е въпрос на позитивно решение, взето от всеки поотделно. Това усилие е насочено право срещу философията на моята театрална героиня. Тя обаче е родена във въображението на един френски автор, на един човек, който вижда недостатъците в един общо взето подреден и задоволен свят. Той има право, след извървения от неговите родители и сънародници път, сега да даде воля и на своя скепсис, и на несъгласието си с устройството на този свят, който никъде не е съвършен. Ние обаче, преди да си позволим лукса да бъдем недоволни, иронични и скептични, би трябвало да положим усилието да подредим донякъде битието си, да направим, каквото зависи от нас, да не приемаме да ни лъжат и подвеждат, докато постигнем моралното право да кажем: аз направих достатъчно, потрудих се да направя живота на моите близки, приятели и колеги по-добър и по-приятен, свърших, колкото можах – но не съм доволен...

Не е лесно, както ще се убедите и след малко от филма на шведския режисьор Биле Аугуст “Пеле Завоевателя”. Вижте как са изглеждали нещата на Скандинавския полуостров само преди стотина години, а знаете как живеят хората днес в Дания и Швеция. Едва ли някой си мисли, че това е станало с някаква промисъл на съдбата, че не е било резултат от свободен избор и огромни усилия.

Пожелавам ви приятно гледане.

ВАЛЕНТИН ТАНЕВ

24 юни 2005, кино “Одеон”, “Бразилия”

Днес е денят за размисъл пред утрешните парламентарни избори в България. Това е част от периода за размисъл на всички европейци, които в тези месеци решават дали да подкрепят Европейската конституция или не – а с това, макар и косвено, отговарят на въпроса, подкрепят ли по-нататъшното разширяване на Европейския съюз.

Като кандидати за европейско членство, ние можем да бъдем приети в началото на 2007 година, но може и да ни скъсат на този изпит. Това сигурно ще ни натъжи, но не бива да ни отчайва. Напротив – би трябвало да ни амбицира още повече.

Ако не ни приемат от първия път, това съвсем не означава, че ще бъдем лош бъдещ член на ЕС. При хората с характер и достойнство неуспехът понякога поражда по-силна мотивация за самодоказване и задвижва по-решително мотора за бъдещо развитие. Особено, когато това се отнася за съдбовно важни неща.

Аз самият съм го изпитвал на гърба си и затова се осмелявам да правя някои изводи.

На приемните изпити във ВИТИЗ ме късаха два пъти и ме приеха едва на третия път. Тогава ми беше обидно, беше ми много тежко, но сега, от позиция на времето оценявам, че това недопускане е акумулирало в мен изключително силна мотивация за доказване. Това, че не са ме харесали от първия, от втория път, а аз вътре в себе си съм бил дълбоко убеден, че мога, че заслужавам да бъда какъвто искам, ми е дало, а и продължава да ме мотивира и да ми дава сили да правя нещата по най-добрия за мен възможен начин. Всеки ден и на всяко място.

Аз естествено не съм единственият с подобна съдба. Сред най-изявените ми колеги много малко са тези, които са приети от първия път във ВИТИЗ. И аз си обяснявам силната им мотивация да бъдат непрекъснато активни точно с факта, че дълго време не са били одобрявани. Така че – нищо страшно! Важното е да сме сигурни, че искаме да сме в Европа, че искаме да живеем в един по-подреден свят, с повече законност и ред, при по-добър стандарт. И че знаем какво трябва да направим, за да го постигнем. Ако докажем, че имаме характер, знание и издръжливост, то рано или късно това ще се оцени по достойнство и от другите. Ако вярваме, че можем – ще повярват и другите.

Или както казва Радичков в “Лазарица”: “Важното е куража си човекът да не изгуби!!!”

Страници 1, 2

Европейският съюз не е федерация като Съединените щати или Русия. Нито пък е просто организация за сътрудничество между правителствата като Организацията на Обединените нации. Съюзът фактически е единствен по рода си. Той представлява уникална в световната история политическа система. Страните, които съставляват Европейския съюз (или страните-членки), споделят своя суверенитет, за да получат сила и световно влияние, каквито нито една от тях поотделно не би могла да има.

Споделянето на суверенитета означава на практика, че страните-членки делегират правата на някои от своите взимащи решения власти на европейските институции, които те са създали, така че решенията от общ интерес да могат да се взимат демократично на европейско ниво.

Тези страници са изготвени с финансовата помощ на Европейската комисия. Изложените на тях възгледи са на Съюза на българските филмови дейци и по никакъв начин не отразяват официалната позиция на

Европейската комисия.