Европейските ценности в чувствата и мислите на българските актьори

Програма Европа е инициатива на Европейската комисия, която подкрепя процеса на присъединяване на България към Европейския съюз като допринася за подобряване на познаването и разбирането на Европейския съюз, процеса на европейска интеграция и воденето на преговори за членство. За тази цел Програмата предоставя финансова подкрепа за проекти на граждански организации, местни власти и образователни институции в България.

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ СА НАШИ ЦЕННОСТИ

КИНОТО ДОКАЗВА ТОВА

Докладите от Кръглата маса за българското кино и европейските ценности

Лекциите на проф. Владимир Игнатовски на семинарите за журналисти

Филмовата критика за 12 европейски и 12 български филма-шедьоври

Филмите, показани в програмата "Вход свободен за европейско самочувствие"

ПОВЕЧЕ ЗА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ В 12 УРОКА:

Урок 1; Урок 2; Урок 3; Урок 4; Урок 5; Урок 6; Урок 7; Урок 8; Урок 9; Урок 10; Урок 11; Урок 12

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ В ЧУВСТВАТА И МИСЛИТЕ

НА БЪЛГАРСКИТЕ АКТЬОРИ:

ИВАН ДЖАМБАЗОВ

22 февруари 2005, Дом на киното, “Всичко е любов”

Радвам се, че тази вечер салонът на Дома на киното е пълен с толкова млада публика, дошла с интерес към един български филм. Преди 25 години, когато е сниман този филм, България беше изолирана от Европа, но въпреки това ние не преставахме да бъдем европейци. В нашето кино, в театъра, в изобразителното ни изкуство винаги е имало отделни творци, които не са преставали да бъдат в контекста на европейската култура.

През 1966 година с Младежкия театър бяхме на театрален фестивал в Локарно – имахме огромен успех и получихме Голямата награда. Играл съм в италиански и френски филми – навсякъде сме срещали невероятно уважение и топло приятелство. Въпреки изолацията, в изкуството не сме преставали да се чувстваме европейци.

Още Виктор Юго е мечтаел за Европейски съединени щати. Тази идея обаче е срещала по пътя си и големи трудности. През Втората световна война цели европейски народи бяха настръхнали едни срещу други. Може би точно затова още повече трябва да ценим прозренията на личности като Конрад Аденауер, Робер Шуман, Уинстън Чърчил и много други, които не само мечтаеха за Обединена Европа, но и поставиха основата на европейското единство. С тяхната политическа воля символите на войната – въглищата и стоманата – се превърнаха в символи на мира и спокойствието.

В Европа повечето държави са малки. Норвегия има 3,5 милиона население. Дания е с 4 милиона. За България знаете. Но заедно ние сме 450 милиона! А това означава сила, която може да си осигури забележителен икономически напредък, единен пазар, мир и солидарност. И то не само за себе си – гласът на единна Европа може да бъде чут и в другите части на света.

Вие сте поколението на моя син. Не знам обаче дали си давате сметка какъв шанс е за вас да влезете в един свят, където всеки да може да се чувства сигурен – нещо, което ние от моето поколение умеем да ценим, защото не сме го имали.

Нямам илюзии, че няма да има трудности в избраната посока. Но трябва да знаете, че не бива да се спира по средата на пътя. Или ще вложим всички усилия да се върнем там, където винаги ни е било мястото, или ще се отпуснем уморено до масата с ракията и домашната туршия, без духовен ориентир, без историческа перспектива.

Вие няма да допуснете това – нали?

АНА ВЪЛЧАНОВА

1 март 2005, Дом на киното, “Амели Пулен”

Около влизането на България в Европейския съюз в нашите нагласи има много предразсъдъци, недоверие, предпазливост или завишени очаквания... Понятието “Общ пазар” се е превърнало в клише, преди да сме разбрали докрай какво всъщност означава това.

Аз не съм икономист, но не мога да се съглася с онези евроскептици, които с мрачна загриженост предупреждават, че влизането ни в Европейския съюз ще предизвика икономическа криза в България. През 1996 – 1997 година бяхме по-далеч от Европейския съюз, отколкото сме сега, а много добре видяхме какво значи икономическа криза, какво значи свободно инфлационно падане, какво значи срив на държавата. Има хора, които забравят тези неща.

Влизането на България в Европейския съюз няма как да предизвика подобни катаклизми – то, всъщност, е гаранция те да не се случват повече.

Миналото лято бях със семейството си в Гърция – за първи път на летуване, без културен туризъм и обиколки по различни места. Мястото се намираше само на 270 км от София, но сякаш попаднах в друг свят.

Гърците не са кой знае колко по-богати от нас, но живеят по съвсем различен начин. Членството на страната им в Европейския съюз им дава някаква сигурност, която е непозната за нас. В продължение на 5 дни аз не можех да свикна с местните условия – да ходя на плаж, без някой да ме дърпа за плажна такса, без да трябва да плащаш за чадъра, без неуредици на паркинга... Непрекъснато очаквах разни досадни и неприятни неща, които не се случваха.

Винаги досега, ако някой се отнесе добре с мен, аз се чувствам задължена, изпитвам някакво особено чувство на зависимост, че дължа нещо. А в къщата, където бяхме под наем, хазаите искаха да разберем, че са ни благодарни, че сме избрали да живеем у тях. Радваха се, че сме там, че бизнесът им върви. Дадох си сметка, колко съм затормозена, че живея в стрес, че нямам позитивно очакване от живота – а всичко това е разрушително за нас. Там никой за нищо не се притеснява. Не че хората нямат проблеми – имат, както е навсякъде – но те си ги решават, малко по малко, без паника.

Та моето очакване от Европейския съюз не е да станем богати, не е в това въпросът. За мен е важно да получа спокойствие и сигурност, каквито нямам сега.

Сега ви предстои да видите един чудесен френски филм – “Амели Пулен” – много нежен, изобретателен, динамичен и артистичен. Той идва от Франция – една страна, която, надявам се, след 2007 ще бъде по-близо до нас...

ИВАН ДЖАМБАЗОВ

16 март 2005, кино “Одеон”, “Да обичаш на инат”

Отново сме пред прожекция на филм от проекта на СБФД, който би трябвало да ни подпомогне за съпоставката на ценностите в българската и общоевропейската култура и в частност, във филмовото изкуство. Вие сте младите хора, които ще влезете в голямото европейско семейство, и ако си задавате въпросите за ценностната система, с която ще стане това приобщаване, и се опитате за си отговаряте на тези въпроси – то тогава преходът със сигурност ще стане по-лесно.

Проектът, в който вие вече можете да се наречете участници с факта, че следите прожекциите и се запознавате с придружаващите ги печатни материали, е плод на усилията на много хора. Но това, че вие можете да видите толкова много български и европейски филми в рамките на този проект, в най-голяма степен дължите на инициатора и ръководителя на тази инициатива – известната филмова критичка Искра Димитрова, която е в залата. Бих искал тя да стане и да ви се представи, за да я поздравим с благодарност.

Влизането в Европейския съюз не е разходка – както се казва – в събота вечер. Присъединяването на България ще бъде свързано с много усилия, талант и воля, за да могат хората от Балканите, към които принадлежим и ние, българите, да вложат своя принос в големия европейски замисъл.

Ако някой си мисли, че от началото на 2007 година, когато се очаква присъединяването на България, всичко ще тръгне по мед и масло – то той е в дълбока заблуда. Няма такова нещо и подобни оптимистични очаквания са не по-малко вредни и опасни, отколкото и евроскептицизмът.

Естествено е да разчитаме на повече свобода и социална справедливост, на стабилизиране на икономиката ни, на повече сигурност... Но всичко това може да се постигне с всекидневни усилия за изграждане на гражданско общество от самите нас. В това отношение не можем да разчитаме на помощ отвън; никой няма да свърши тази работа вместо нас.

Ето, сега научаваме, че енергоразпространителната компания у нас е осъдена тези дни заради факта, че е ощетила българските граждани през последните години с близо 45 милиони лева с надписване на сметките за ток на милиони българи. Макар и осъдена, компанията не възнамерява да преизчисли сметките на ощетените и да им върне незаконно присвоените от нея средства.

В същото време холандецът Фридрих, мой приятел, женен за българка, на когото гостувахме с жена ми преди време, изчисли, че незаконно му удържали 0,02 процента от пенсията (става дума за пенсията на професор в Ротердам от около 3000 Евро) и той твърдо беше решен да си възстанови отнетото от холандската държава. Когато го попитах, наистина ли смята да се занимава с дела по такъв “дребен” според мен повод, той ми отвърна, че той е гражданин на тази държава и има права, които никой не може да му нарушава. Беше решен да стигне докрай, защото беше убеден, че това е негово задължение и пред останалите му съотечественици.

Та си мисля – ето как хората от Западна Европа отстояват всекидневно гражданските си права, борят се и за малкото, които им дължи държавата, а ние не се опитваме да се преборваме и за голямото. Законите ни са мъртви, ако не ги прилагаме, ако не настояваме всекидневно те да се прилагат. Ето, това означава според мен общество с гражданско съзнание. Това е истинският европейски път. Трябва да ни е ясно, че няма как да получим европейския стандарт на живот даром. Трябва да си го постигнем сами – чрез гражданско съзнание и труд.

За всички тези неща става дума и във филма, който ще видите след малко – “Да обичаш на инат” на Николай Волев. Това е филм за правото на индивида да отстоява ценностите, в които вярва, независимо от натиска на системата във времето на социализма. И тази идея стига до нас леко и убедително, защото е поднесена с добра драматургия от великолепни актьори като Велко Кънев, покойната Леда Тасева – една изумителна актриса , Мария Статулова и други, които майсторски изпълняват своите роли.

Независимо обаче, че днес времената са други и България е пред прага на Европейския съюз, посланието на този филм продължава да е валидно. Ако искаме да бъдем пълноправни граждани на Европа, трябва да свикнем да се държим като граждани в собствената си страна – а това означава да спазваме законите и да държим и другите да ги спазват. Това е наше гражданско право и задължение.

Сега ви пожелавам приятно гледане.

ИЛИЯНА КИТАНОВА

22 март 2005, Дом на киното, “Последно танго в Париж”

Изключително ми е приятно да видя толкова много хора в един препълнен киносалон. Идвайки насам тази вечер, си мислех колко трудно е било у нас до преди 10 – 15 години да се видят филми като “Последно танго в Париж”. Години наред достъпът до културните събития в света и дори до най-обикновена информация е бил силно затруднен.

Приближаването към Европа означава, освен всичко друго, и разширен достъп до информация, означава да сме в онзи свят, в който винаги сме искали да бъдем.

Обменът на филми е един доста чувствителен индикатор за разстоянието, на което се намираме от света на европейските ценности.

Поколението преди нас е виждало големите филмови заглавия – при това само малка част от тях – с огромно закъснение, в недобри копия, като силно осакатен продукт.

Моят личен опит е свързан със София Филм Фест и аз знам колко трудно беше в първите години да се привлекат известни режисьори да посетят Феста в София. Искаше се много търпение и труд да се докаже, че сме готови да спазваме някакви правила и закони, че си струва един известен продуцент, режисьор или фестивален директор да дойде тук и да се представи пред хора, с които си заслужава да се общува.

Дълго бяхме във всевъзможни черни списъци, вън от Шенгенската зона, на нас се гледаше с недоверие. Преди 9 години двама-трима гости се престрашаваха да стъпят в тази черна точка на европейската карта. Постепенно обаче България започна да влиза в различни европейски структури, доверието към нас започна да нараства – сега на последния Фест дойдоха 140 известни личности от световния и европейски филмов елит. Някои от тях – за втори и трети път, защото разбраха, че тук могат да се видят на куп интересни филми и хора, да се създадат полезни делови контакти. Селекционерът на Берлинале за Източна Европа Николай Никитин слезе с усмивка от самолета и първите му думи бяха – “Най-после у дома!” Какъв по-голям комплимент за България – някой да дойде от другия край на Европа и да каже: “At last at home!”

В навечерието на 2000 година бях в Париж и отидохме със Стефан (Китанов) в едно хубаво, неголямо кино, недалеч от Шанз Елизе, в кино “Балзак”. Там даваха филма на Вим Вендерс “Буена Виста Сошъл Клъб”. Киното беше член на европейската верига “Арт-Синема”, където членува и Домът на киното в София. Като разбраха, че сме свързани с Дома на киното, поканиха ни да гледаме филма без пари. Сами разбирате, че проблемът не е в парите за два билета – а за честта да те приемат за свой, за член на една общоевропейска културна общност.

Тогава си помислих, че ми е важно не само да видя този филм, но и да го споделя с приятелите на киното у дома. Тогава казах на Стефан: “Ако ти успееш да докараш този филм през пролетта на Феста – ще те призная!”. Благодарение на европейските филмови канали и с помощта на Гьоте Институт, този филм беше в програмата на Феста през март 2000 година.

Да гледаш един филм едновременно с останалата публика в света – за нас това е привилегия, от която са били лишени нашите родители в разединена Европа. Надявам се, че нашите деца няма да гледат на тези неща като на привилегия – за тях ще бъде напълно естествено, след като ще са граждани на обединена Европа, да споделят културните ценности едновременно и равноправно с останалите европейци.

А сега ви пожелавам приятно гледане.

АНА ВЪЛЧАНОВА

25 март 2005, кино “Одеон”, “Лачените обувки на незнайния войн”

Днес предстои да видите филма “Лачените обувки на незнайния войн” – филм на моя баща Рангел Вълчанов. Когато ме поканиха за участие в този проект с въвеждащи думи пред някои от филмите, знаех само датите на прожекциите и въпросът беше да се съгласуват те с дните, когато съм свободна. Ако знаех, че ще трябва да се явя пред филма на баща ми, сигурно щях да откажа. Но сега, когато видях, че срещу днешната дата е този филм – реших, че в това може би има нещо съдбовно. Още повече, че ми се струва уместно да свържа филма с един проблем, който интересува всички европейци – с проблема за идентичността.

Чували сте предупрежденията, че предстоящото влизане на страната ни в Европейския съюз е потенциална заплаха за нашата българска идентичност, че има опасност да изчезне нещо от нашата неповторимост, че с приобщаването ни към общността на другите европейски държави ще ни вземат нещо и ще престанем да бъдем в пълна степен това, което сме.

Ще видите, че авторът на филма “Лачените обувки...” няма проблеми със своята идентичност. Той знае кой е, от къде е дошъл, какво е наследил и няма сила, която да го раздели със света, от който идва и който той усеща като свой. Ако аз обаче имам някаква идентичност – то тя не е същата, тя е друга.

Убедена съм, че идентичността не се доказва с виковете по стадионите “Българи-юнаци” или с онзи екстаз, с който някои патетично се обръщат към далечното ни минало. Такова самочувствие е нетрайно и изчезва пред първия срещнат чужденец, където “юнаците” се чувстват потиснати и объркани. Устойчиво е клишето и с народната ни музика, за която по инерция се твърди, че е важна част от националната ни идентичност – но колко от нас слушат народна музика вкъщи в свободното си време? Аз не слушам. А ето, например баща ми – за него тази музика наистина означава нещо. При хубава народна песен той става, започва да танцува и да пее, може дори да се просълзи...

Мисълта ми е, че елементите, от които се състои идентичността на съвременните българи, не са така еднородни, както е било в миналото, те се съчетават в динамични комбинации, представляват смес от наследени и допълнително придобити, осмислени и съзнателно подбрани предпочитания, склонности и представи. Много от тях се наслагват трайно в ранна детска възраст.

Колкото и странно да звучи, аз дължа много от своята българска идентичност на моята баба, която беше швейцарка. Трябва да съм била 8-9 годишна, но вече с начална грамотност, когато баба ми ме заведе в кварталната книжарница и ми купи една книжка от Библиотека за ученика със стихове на Ботев. В къщи тя ме накара да прочета някои от стихотворенията на глас и когато стигнах до “Обесването на Васил Левски” и засричах “Гарванът грачи грозно, зловещо...”, баба ми ме спря и ми каза: “Чуваш ли колко музика има в това Гр-гр-гр...” Ето, в този момент трябва да се е отворило нещо в мен за Ботев - който и до днес е мой любим поет – когато нещо много лично те свърже с някаква ценност. Та не е въпросът от какво се срамуваме и с какво се гордеем – а какво от историческото и културното ни наследство сме възприели като съкровено свое.

Разбира се, част от моята идентичност е и този филм. Ако това е детството на моя баща, то в него е моето преддетство. Аз знам, че всичко във филма е истина. Не че няма представи и вероятно даже и измислени неща – но доколкото те са част от автентичния вътрешен свят на моя баща, аз усещам, че те са истина, дори някъде да не са реални. Като човек на изкуството аз знам, че истината и реалността не се покриват напълно или както го е казал Калдерон де ла Барка, никога не е ясно къде е границата между сън и реалност...

Всички тези неща са някъде дълбоко в нас, но за тях започваме да мислим едва при срещата ни с другото, различното. Истинското човешко самочувствие се гради върху самопознанието, в съпоставка със света на другите. В този смисъл нашето предстоящо пътешествие в Европа – когато ще можем свободно да пътуваме и да имаме и парите да го правим – естествено ще бъде нещо като странстванията на Одисей, който в края на краищата пак се завръща там, откъдето е тръгнал – не само в географски, но и в духовен смисъл...

Излишно е да ви убеждавам във всички тези неща – както виждам, почти всички тук сте млади и едва ли има някой, който да не изпитва нетърпение пред европейската перспектива на България. По-скоро се питам на глас пред вас, какви са тези устойчиви клишета за опасностите пред нашата идентичност и не се ли страхуват за нея онези, които никога не са я имали?...

АНА ВЪЛЧАНОВА

29 март 2005, Дом на киното, “Всичко от нула”

Отново пълен салон – дошли сте в дъжда на български филм! Радвам се, че европейският филмов проект на Съюза на българските филмови дейци има своята вярна и многобройна публика.

Неотдавна бях на една лекция за постмодернизма и когато студентите трябваше да дадат някакъв пример за постмодернизъм в българското кино, няколко души назоваха филма на Иван Павлов “Всичко от нула”. Причината вероятно е, че филмът в известен смисъл е на колажен принцип, съставен е от фрагменти, и авторите не се стремят да създадат илюзия за монолитност и единство на представената екранна действителност.

Филмът “Всичко от нула” е създаден през 1996. Преди промените появата на такъв филм едва ли би била възможна. При социализма имаше единен монопол на идеите, но също и на метода за тяхното представяне в изкуството. Социалистическият реализъм беше своеобразен монопол на художественото представяне.

Мисълта ми е, че монополите са не само в икономиката и търговията – при определени обществени условия те са възможни и в света на идеите, и в тяхното представяне в различните изкуства.

Нещо от това монополно мислене се разкърти след 1990 година. Появиха се и други филми като този, който ще видите тази вечер. Но склонността към монополно втвърдяване далеч не е изчезнала в България. Има я в системата на електроразпределение, сега я откриваме в сделката за магистрала “Тракия”, която се подписва днес. Задължение на държавата е да разгражда монополите, а у нас нерядко тя ги създава.

Предстоящото влизане на България в Европейския съюз в този смисъл ще означава и възможност да се прилага и у нас общоевропейският инструментариум за контрол върху монополите във всички области на живота.

Всеки от вас, в областта, в която учи или работи, знае, че има малка група от хора, които са нещо като гуру, последна инстанция, говорители от името на професионалната среда. Тези хора не са в тази привилегирована позиция след честно самоутвърждаване на принципа на състезанието, на конкурса. Те дори често се отличават именно с липсата на талант и принципност. Монополният им кръг е капсулиран и в него може да се намери достъп единствено с компромиси. А компромисите са силата, която умъртвява ценностите, размива границата между добро и зло – там целта оправдава всички средства.

Разбиването на тези монополни ядра е задача на държавата, но тя може да бъде принудена да я изпълни само под натиск от гражданското общество, от хора с гражданско съзнание, които са способни да се сдружават в името на правата и законните си интереси. Нямам чувството, че ние, българите, сме много напред в този процес на гражданска инициативност. Липсва ни самочувствието на граждани, че от нас зависи нещо. Знаем, че това е пътят, знаем, че нашата гражданска активност е необходима и полезна, но сякаш не знаем как точно да я организираме, за да я превърнем в ефективен инструмент за борба с монополите, които са нещо като форма на съвременен феодализъм.

Очаквам европейското ни членство да катализира тази налична, но разпръсната гражданска енергия у българите. Не е много европейско да очакваме помощ отвън и друг да ни оправя проблемите – но в случая явно ни е нужно и известно побутване отвън. Ако обаче сме осъзнали добре проблемите си и сме се опитали да ги формулираме, може би ще бъдем в състояние да се включим по-бързо и успешно в общоевропейския механизъм за контрол върху зоните на прекомерна концентрация на пари и власт във всекидневния живот, но също и в света на идеите и културата. В това е ключът на икономическата и на творческата свобода. Ключът е един – и той се нарича гражданска инициатива и граждански контрол. Много европейци отдавна работят умело с него – предстои да се научим и ние.

ИЛИЯНА КИТАНОВА

31 март 2005, кино “Одеон”, “Фани и Александър”

По думите на Оли Рен, комисар по разширяването на Европейския съюз, географията определя само рамката на Европа – но всъщност съзнанието на гражданите, общите им ценности бележат Европа като пространство на картата на света.

От всички европейски ценности днес бих искала да спра Вашето внимание върху една – и тя е езиковото разнообразие.

Само след година и половина, ако всичко върви добре и България бъде приета в началото на 2007 в Европейския съюз, нашата азбука, кирилицата, ще стане една от официалните азбуки на Съюза. Какво означава това за нас, българите?

Преди всичко това е едно признание за нашата култура, което аз бих сравнила по значение с ръкополагането от Папата на Братята Кирил и Методий за светци и покровители на Европа.

Никой не си прави илюзии, че след 2007 останалите европейци ще се втурнат масово да изучават български език. Но за нас, българите, ще бъде огромно улеснение да получаваме цялата информация от европейските институции и на собствения ни език.

Европейският съюз е построен на принципа на равнопоставеност и взаимно уважение на членуващите в него страни, на икономическия, търговския и културен обмен между тях. И за да излезем от донякъде безличния кръг на обобщенията, ще ви дам един пример за това, как си представям на практика културния и духовен обмен между европейците.

Имаме един семеен приятел – датчанин. Той е етнограф и полиглот, знае и български. Преди години, когато още бяхме твърде далеч от мисълта за европейско бъдеще пред страната ни, той беше дошъл на етнографска бригада в България и тук се запозна с една италианка, също етнограф – и тя говореше български. Голяма любов пламна между тях и не след дълго се ожениха. В продължение на пет години обаче, единственият език, на който си общуваха в това семейство, беше българският...

Та мисълта ми е, че всеки нов език, обявен за официален език в обединена Европа, е още една възможност за общуване, средство за ново познание и обогатяване.

Пред тази перспектива обаче, трябва да си даваме ясна сметка, че обявяването на българския език за европейска ценност повишава и степента на нашата отговорност за неговото използване и опазване. А кой ще се погрижи за него, ако не ние? Достатъчно внимателно ли си служим с думите, стремим ли се да използваме цялата гама от възможности, огромното богатство, което се съдържа в майчиния ни език?

Ние сме малък народ, ученето на чужди езици за нас е насъщно условие за общуване със света. От практика се знае, обаче, че с ученето на чужд език се повишава вниманието и към собствения. Да не изпускаме и тази възможност.

ТАНЯ ШАХОВА

1 април 2005, Кино “Одеон”, “Криле на желанието”

На стр. 9 в една от тези полезни брошури, които и вие държите в ръцете си, чета: “Съветът на Европа е създаден, за да защитава човешките права, парламентарната демокрация и върховенството на закона”.

И по-надолу: “От 1989 година главната му задача е: - да бъде политическа опора и пазител на човешките права в европейските посткомунистически демокрации”.

Хора, които са живели в общество, където грубо са били нарушавани техните права – както десетилетия беше в България – или свикват с това положение, или стават особено чувствителни към проблема с правата на личността. У нас има и от двата вида.

Спомням си, че през 1982 година много нашумя един случай, когато известен адвокат беше завел дело, в което настояваше да получи от социалистическата българска държава своята една осем-милионна част от общонародната собственост. Той твърдеше, че тази част му се полага по закон и настоява да му бъде върната, след като официално се твърди, че собствеността в България е общонародна. Според него това би трябвало да означава, че всеки член от народа има право на своята обособена осем-милионна част. И човекът претендираше да си я получи – по възможност някъде в района между ул. “Граф Игнатиев” и бул. “Толбухин” (сега “Васил Левски”).

Сами разбирате, че държавата, първо, се опита да не му обръща внимание, но неговата упоритост принуди тогавашните власти все пак да му отговорят: формалният отказ беше формулиран като изискване ищецът (въпросният адвокат) да заведе дело срещу всички останали 7 милиона 999 хиляди собственици на останалите части от общонародната собственост. Едно невъзможно изискване!

Защо разказвам този случай, който донякъде звучи и като анекдот? Ами, защото дори в безнадеждните условия на тоталитарната държава, когато хората в България на практика бяха лишени от гражданските си права, имаше отделни личности, които намираха начини да поставят публично този въпрос, да насочват вниманието на хората върху него – дори без да имат какъвто и да било шанс да постигнат реален успех в предварително обреченото си начинание. Тогава тези хора рискуваха много – и въпреки това проявяваха гражданско непокорство в отстояване на правата си.

Днес България е изправена пред членството си в Европейския съюз. Това ни дава надежда, че европейските институции за защита на човешките права ще бъдат в подкрепа и на българските граждани.

Не бива да забравяме обаче, че не институциите отиват при хората, а хората търсят институциите, когато имат нужда от тях.

Съветът на Европа, Европейският съд и всички европейски граждански организации по правата на човека ще си останат чужди за българските граждани дори след приемането на страната ни в Европейския съюз през 2007, ако ние, българите, не станем по-чувствителни към проблема със спазването и нарушаването на правата ни, ако не търсим пътищата и не опознаваме институциите за тяхната защита.

ХРИСТО ГЪРБОВ

5 април 2005, Дом на киното, “Писмо до Америка”

Филмът “Писмо до Америка”, който ще видите тази вечер, е пример за европейска копродукция с участието на три страни: България, Холандия и Унгария.

Предстоящото присъединяване на България към Европейския съюз ще улесни създаването и разпространението на филми в общото европейско пространство – което за малка страна като нашата е от голямо значение. За нашите автори това означава, че ще могат да се състезават с проектите си за финансиране не само от България, но и от различните европейски фондове, а готовите им филми ще имат шанса да бъдат гледани от много повече хора в европейската киномрежа.

Един от принципите, върху които се гради Европейският съюз, е свободното движение на хора, стоки и капитали, което за хората на изкуството означава и пазар на културни ценности. Или казано по-просто: “Хора, пътища, автомобили”... (Смях в залата).

С този филм аз имам, така да се каже, роднинска връзка, тъй като съм мъж на режисьорката Иглика Трифонова. Или, както писа благоевградският местен вестник (тъй като филмът се снимаше в с. Пирин): “Режисьорката Иглика Трифонова е мъж на актьора Христо Гърбов”... (Смях в залата).

Така или иначе, от село Пирин филмът обиколи 40 международни кинофестивала и беше продаден в 11 страни. Един холандски разпространител го откупи за два месеца, след това удължи срока с още три месеца и после с още три... Докато филмът се прожектираше в Амстердам, пак там застреляха българския мафиот Косьо Самоковеца. Българските вестници широко отразиха убийството, но никой не обърна внимание на факта, че един български филм представя и другото лице на България. Но пък когато го показаха в Центъра Барбикан в Лондон, представителката на British Council каза в приветствието си след прожекцията, че ако българите са такива, каквито са във филма, то те са добре дошли в Европейския съюз.

ХРИСТО ГЪРБОВ

8 април 2005, кино “Одеон”, “Бракът на Мария Браун”

Част от вас следят от самото начало проекта “Европейските ценности са наши ценности - киното доказва това” и знаят, колко трудно се намират места в двата киносалона. Толкова много млади зрители за арт-филми (европейски и български) са най-доброто свидетелство за успеха на този проект на Съюза на българските филмови дейци. Зад този успех обаче стоят усилията на много хора и най-вече на главния координатор – известната филмова критичка Искра Димитрова. Предлагам с аплодисменти да им изразим нашата благодарност.

Естественото състояние на киното е колективната творческа продукция, която често е и международна. Предстоящото членство на България в Европейския съюз ще даде шанс на българското кино да влезе по-активно в общоевропейския творчески процес. През последните години български продуценти, режисьори и актьори все по-често работят с европейско партньорство. Това не е лесна работа, но с натрупването на опит някои трудности естествено ще отпаднат.

Моят опит в международен филмов екип е отпреди няколко години. Една италианска продукция – филмът се казваше “Жестокост” - правеше кастинг за актьори от различни европейски страни. В края на краищата една полякиня беше избрана за ролята на българска циганка, която при това трябваше да прилича на Мерлин Монро..., а един хърватин получи ролята на българин.

Питаха ме дали знам италиански, френски, английски – аз отговарях, че се справям с чуждите езици, да не би заради езиците да ме отхвърлят... (Смях) Трудното дойде, когато италианците от продукцията трябваше да произнесат името ми – Гърбов. Звукът "Ъ" беше непостижим за тях – такова нещо те и посмъртно не могат да произнесат. Съгласих се, че се казвам Гарбов и обясних, че името ми произхожда от Гарбо, тъй като съм братовчед на Грета Гарбо... (Смях).

Взеха ме в продукцията, където трябваше да изиграя ролята на сръбски войник с една единствена реплика: “Певай, Елвис, певай!” (Смях).

Но защо ви разказвам тези весели истории? Защото в европейското кино националността на участниците отдавна не е от първостепенно значение. Събират се хора с общия интерес да правят кино и често се разбират с малко думи, дори без да си знаят перфектно езиците. Главното е да са професионалисти, а хората с дарба за кино и театър се разпознават бързо.

Това доказва, че в изкуството няма национални граници – може да има типажно излъчване на героите от един или друг регион, но дори не е задължително актьорите да съвпадат по националност със своите герои. Всичко зависи от това, как стоят нещата в съзнанието на режисьора – това е европейската мярка, а не границите между държавите, очертавани от войните през вековете върху нашия континент...

А сега ви пожелавам приятна среща с филма на Райнер Вернер Фасбиндер, както и с всички останали филми до края на този чудесен европейски проект.

ИЛИЯНА КИТАНОВА

12 април 2005, Дом на киното, “Крадецът на праскови”

Тази вечер ви предстои да видите един от най-хубавите български филми – “Крадецът на праскови”, създаден още през 1964 година с голямата българска актриса Невена Коканова и сръбския актьор Раде Маркович – получили наградите за женска и мъжка роля през есента на същата година на националния фестивал “Златна роза” във Варна.

Преди няколко години в Белград се запознахме с един млад кинорежисьор, казваше се Горан Маркович, който се оказа син на толкова обичания у нас актьор Раде Маркович. Неговият филм “Конвоят” беше показан след тази наша среща в програмата на София Филм Фест.

Тъй като европейските филмови контакти и в частност, близките работни и приятелски отношения сред хората от киното в балканските страни, заемат голяма част от вниманието и времето на моя мъж Стефан Китанов, който, както знаете, е директор на този международен кинофестивал в София, както и на Дома на киното, където сме се събрали тази вечер – затова реших, че мога да му предоставя част от моето време за традиционното “европейско въведение”, като го поканих да сподели нещо от своя европейски опит на фестивален директор и продуцент. Ето, предавам му микрофона и се надявам, че този мой жест ще бъде разбран от него правилно и оценен по достойнство... (Смях)

Стефан Китанов: За мен, като директор на това кино, е изключително удоволствие да видя толкова много млади зрители на български филм в нашия салон. Питам се, дали единствено фактът, че прожекциите на тези отбрани европейски и български арт-филми са безплатни, ви събира така интензивно в този салон или имате потребност от такива филми, а ние не сме достатъчно настоятелни в усилията си информацията за тях да стига до вас. Във всички случаи след този проект ще се опитаме да ви задържим и като по-постоянна публика за филмите, които представяме тук – бъдете тук по-често и ни казвайте какво очаквате от нашето кино.

Надявам се, че седите удобно в креслата на нашия салон. Ремонтът на нашето кино е подкрепен от най-авторитетната европейска институция в киното – Евроимаж. Евроимаж е създаден от френски, немски, италиански, испански и други кинематографисти от малките европейски държави, решили, че заедно могат да създадат един общ европейски пазар, достатъчно голям, за да може да удържа напора на вълната от американски филми. Чрез мрежа от киносалони Евроимаж поощрява разпространението и показа на европейски филми – нашият Дом на киното е член на тази верига, към която принадлежат и по един киносалон в Пловдив и Варна.

Европейското кино е с много качества, но е за хора, които имат по-специален, по-култивиран вкус към филмовото изкуство. Затова го показва само онзи, който може да си го позволи – ето защо подкрепата на Евроимаж за нас е толкова ценна.

Освен това Евроимаж подкрепя създаването на европейски копродукции – вече няколко български проекта с европейско партньорство бяха създадени с финансовото подпомагане на Евроимаж.

Важна европейска програма в областта на аудиовизията е и “Медия” към Европейската комисия. Тази програма съществува от 1990 година, но беше недостъпна за нас. В началото в нея членуваха само страни от Европейския съюз. По-късно тя се отвори и за страните-кандидатки. България беше приета в програма “Медия” едва през 2002. Именно нашето членство в “Медия” прави възможно в програмата на София Филм Фест да се показват около 80% европейски филми – това е голям шанс за любителите на киното у нас. В Дома на киното многократно се показваха и продължаваме да прожектираме филми като “Басейнът”, “Младият Адам”, “Човекът без минало”, за които имаме подкрепата на “Медия”.

Сега като продуцент кандидатствам в програма “Медия” с един филмов проект, озаглавен “Спасение дебне отвсякъде” и горещо се надявам да бъде одобрен за частично финансиране.

Влезте в интернет-адреса на “Медия”: www.mediadesk.bg и ще научите повече за тази интересна инициатива на Европейската комисия.

Накрая искам да ви обърна внимание, че един човек, който има голям принос за основаването на Дома на киното като кино на Съюза на българските филмови дейци, е режисьорът Въло Радев. Тази вечер ще видите неговия шедьовър “Крадецът на праскови” – пожелавам ви приятно гледане.

ИЛИЯНА КИТАНОВА

15 април 2005, кино “Одеон”, “Авантаж”

В хода на проекта на Съюза на българските филмови дейци сигурно вече сте се убедили, че в областта на културата Европа е една, че за изкуството в някои отношения дори зловещата Берлинска стена не беше бариера. Точно в Западен Берлин филмът на Георги Дюлгеров “Авантаж” стана носител на Сребърна мечка за режисура през 1976 и това си остава най-високото международно отличие за български филм до днес.

И все пак, ако не в изкуството, то в много други области на живота бариерите съществуваха дълго и сега ние една по една се стремим да ги преодоляваме по пътя на страната ни към Европейския съюз.

Достатъчно активно ли го правим обаче? Остава още година и половина до датата 1 януари 2007 и в този период България е под особено наблюдение за изпълнението на поетите ангажименти. Ще бъде грешка обаче, ако си казваме – ангажиментите не се отнасят до мен. Някой там е преговарял и е поемал известни задължения, сега управляващите ще ги изпълняват или не – но от мен нищо не зависи. Всички се оплакват, че съдебната система боксува, че не е изпълнено основното изискване на демокрацията – равенството пред закона. Но нали предстоят избори и всеки от нас има гражданското право да подкрепи една или друга политическа сила, която ще изведе страната ни напред по избрания път. Много хора обаче са изпаднали в апатия, твърдят, че няма да гласуват. Не може човек с тази позиция да твърди, че стои зад идеята за европейско бъдеще за България. Нещата са свързани. Няма кой да ни вкара в Евросъюза, освен ние самите.

Казвам тези неща, защото в Западна Европа все по-отчетливо се чуват гласове за изчакване и отлагане на членството на България и Румъния в Европейския съюз. Това не са враждебни гласове, а знаци за загриженост към съдбата на самия Европейски съюз, който има структурни проблеми и все още не е преодолял всички затруднения около присъединяването на предишните десет източно-европейски страни.

Това изисква от нас още по-големи усилия в преодоляването на собствените ни слабости, наследени от миналото, за да убедим нашите партньори от ЕС, че България няма да е единствено в тежест за Съюза, а ще има и своя принос в укрепването на общността.

В този смисъл българските филми, включени и в тази програма, са верен индикатор за мястото в пътя, на което се намираме. Те ясно показват къде сме били, каква част от пътя сме извървели и колко ни остава, за да се чувстваме равноправни с останалите европейци.

Но не трябва да забравяме, че в условия, различни от диктатурата, съдбата ни, както и бъдещето на децата ни, са единствено в наши ръце. Няма европейско съзнание без лично самочувствие и чувство за споделена отговорност.

Струва ми се, че няма да ви е трудно да мислите за тези неща, докато гледате тази вечер великолепния български филм “Авантаж”.

Страници 1, 2

Европейският съюз не е федерация като Съединените щати или Русия. Нито пък е просто организация за сътрудничество между правителствата като Организацията на Обединените нации. Съюзът фактически е единствен по рода си. Той представлява уникална в световната история политическа система. Страните, които съставляват Европейския съюз (или страните-членки), споделят своя суверенитет, за да получат сила и световно влияние, каквито нито една от тях поотделно не би могла да има.

Споделянето на суверенитета означава на практика, че страните-членки делегират правата на някои от своите взимащи решения власти на европейските институции, които те са създали, така че решенията от общ интерес да могат да се взимат демократично на европейско ниво.

Тези страници са изготвени с финансовата помощ на Европейската комисия. Изложените на тях възгледи са на Съюза на българските филмови дейци и по никакъв начин не отразяват официалната позиция на

Европейската комисия.